Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (44)

Глава четиридесет и трета

21 декември 1959 г.

До завършването на „Моли“ оставаха не повече от шест месеца.

В „КомпюТел“ цареше въодушевление. По време на последните четири демонстрации компютърът се беше представил отлично, поразявайки инвеститорите и спонсорите както с изчислителните си способности, така и с лекотата на манипулиране. Последното му достойнство, и това знаеха всички, се дължеше на основната програма, усъвършенствана от Франси до невероятно по своята ефикасност равнище. Хората от най-близкото й обкръжение бяха искрено изумени от нейното постижение, особено като се има предвид, че напоследък тя беше станала някак потайна, отнасяше се към програмата далеч по-собственически и отговаряше преднамерено уклончиво на въпросите, имащи отношение към нейното функциониране и техническите й параметри. Най-големият проблем, който стоеше пред екипа на „КомпюТел“, беше определянето на цената на дребно на „Моли“. Изключително важно бе тя да бъде по възможностите на всяка средно голяма компания и гаранционните условия да бъдат толкова изгодни, че да се избегне у първата вълна купувачи впечатлението, че рискува прекалено много, закупувайки новия компютър.

Този особено труден проблем беше разрешен с херкулесовите усилия на всички, работили по създаването на „Моли“ и маркетинговите проучвания. Междувременно най-висши служители на „КомпюТел“ не само получаваха минимални заплати, но и влагаха собствени средства в тази толкова оскъдно финансирана операция. Всички те имаха право на акции на компанията и осъзнаваха, че евентуалната финансова изгода от собствената им работа зависи от това доколко безрезервно са се посветили на „Моли“.

Точно по тази причина Франси успя да предложи на инвеститорите цена на дребно, която всяко що-годе нормално функциониращо предприятие можеше да си позволи и същевременно да им гарантира, че тя няма да се промени дори с цент до излизането на „Моли“ на пазара. Нацията била готова за компютъризация, увери ги тя. Досега бизнесът в страната робувал на старомодните финансово-отчетни схеми и онова, което се налагало да се направи, било по ефикасен и убедителен начин посланието за воденето на пгаа до крайност отчетност да стигне до бизнесмените. Останалото щял да свърши личният им интерес и желанието за печалба. И инвеститорите отстъпиха, влагайки нови стотици хиляди в „Моли“ и стискайки палци, тъй като денят на излизането му на пазара наближаваше. Рискът, който поемаха, беше голям, но с всеки изминал ден той им се струваше все по-оправдан. Междувременно темпът на работа в „КомпюТел“ значително се усили. Всички бяха капнали от умора, но именно заради това работеха още по-упорито. Подобно на сражаващи се войници, те забравиха личните си проблеми и караха буквално на автопилот. Изпити, бледи и едва намиращи сили да се поздравят сутрин, те продължаваха да работят по осемнайсет-двайсет часа в денонощие и пренебрегваха умората, виждайки часът на „Моли“ да наближава.

Една мразовита вечер, седмица преди Коледа и точно по време на това почти обсадно положение, Франси се прибираше след дълъг, изморителен ден. Колкото повече се приближаваше до дома, толкова по-бавни ставаха крачките й. Вече просто нямаше сили да върви с обичайната си енергична походка. Движенията й се подчиняваха на нуждата да контролира умората и да не й позволи да я завладее напълно. Чувстваше се непрекъснато замаяна и с мъка осъзнаваше какво става около нея, но мислите й бяха неизменно насочени към „Моли“ и бъдещето.

Вече бе пъхнала ключа в бравата на външната врата на сградата, когато чу зад себе си нечий плътен глас:

— Може ли за момент?

Обърна се и видя пред себе си Джак Магнъс.

Неволно затаи дъх. Джак Магнъс принадлежеше към най-тъмната и болезнена част от нейното минало и не бе очаквала повече да го види.

Вероятно точно заради това й се стори изумително красив. Никога не беше изглеждал толкова очарователен, толкова елегантен. Под шлифера носеше пуловер и панталон. Небрежният му вид само усилваше вълшебството на излъчващата се от него изтънченост.

Вглеждайки се по-внимателно, Франси забеляза, че и той е уморен и явно съсипан от работа, но въпреки това всичко у него говореше за присъщото му желязно здраве. Гледаше я с очи, искрящи като жарава, която всеки миг ще пламне в огън. Вълнението му беше повече от очевидно. Както и нейното.

С усилие на волята Франси успя да овладее треперенето на гласа си и произнесе ясно и спокойно:

— Джак, не желая да идваш тук. Няма какво повече да си кажем:

— Постой за минутка! — настоя той сухо. — Направи ми удоволствието да чуеш само три неща, преди да отвориш вратата.

Тя се поколеба. Погледна го в очите и видя там целия Магнъсов свят. Разбра, че ако го изслуша, ако се отнесе към него човешки, е загубена.

Но веднага си спомни писмото, което й беше изпратил преди три години. Писмо, чието съдържание оставаше все така вдълбано в сърцето й.

„Нищо не е така, както изглежда на пръв поглед. Случилото се не е реално, или поне не толкова, колкото бяхме ние и продължаваме да сме. Обичам те повече от самия себе си, повече от собствения си живот.“

Франси стоеше неподвижно с ключовете в ръка.

— Разполагаш с десет секунди! — отсече тя.

— Разделих се с Белинда — започна Джак. — Решението за развода ще излезе след месец и половина. И вече не работя в „Магнъс Индъстрис“. Напуснах преди месец. Скъсах завинаги със семейството си. Лишиха ме от наследство. Свободен съм, Франси. Това исках да ти кажа.

Тя дълго и изпитателно го гледа в очите. Никога не ги бе виждала изпълнени с такова напрежение. Освен молба в тях се четеше и неистов гняв, но знаеше, че не е насочен към нея.

— Най-добре е да влезеш — каза тя.

Джак я последва. В асансьора мълчаха. Въведе го в апартамента. Не си свали шлифера, но след поканата й се отпусна на стола до дивана.

Франси съблече палтото си и остави чантата. Движеше се бавно, стараейки се да използва всяка секунда за размисъл.

— Ще пиеш ли нещо? — попита.

— Същото, което и ти — кимна Джак.

Франси направи кафе и докато кръстосваше кухнята, мозъкът й трескаво работеше. От дневната не долиташе нито звук. Знаеше, че Джак й дава време, за да осмисли думите му.

Без да се извини, влезе в банята и си сложи малко пудра. Очите, които я погледнаха от огледалото, я изплашиха, защото в тях гореше необясним за нея пламък. Сякаш бяха чужди.

Най-сетне се върна в дневната с кафето върху една табличка. Сложи чашата пред него и приседна на крайчеца на един стол.

— Защо ми каза тези неща? — попита тя. — Какво общо имам аз с това? Между нас всичко приключи много отдавна, Джак. Радвам се, ако според теб си взел най-правилното решение, но това не ме засяга. Аз си имам свой живот.

Видя, че думите й му подействаха като удар с нож в корема. И в същия кратък миг разбра, че Джак се пита дали тя не обича друг.

После явно се съвзе и заговори с отмерен глас:

— Разведохме се по взаимно съгласие. Никога не съм обичал Белинда и ти го знаеш, естествено. Белинда също. Не се оженихме по любов. Положихме усилия да изиграем докрай този фарс, но скоро и двамата осъзнахме, че това ще ни погуби. И колкото и да е странно, сприятелихме се едва когато решихме да сложим край. И двамата платихме скъпо. По-скъпо, отколкото можеш да си представиш.

Франси го изучаваше със студен, изпитателен поглед.

— Що за хора са тези, които се женят без право на избор, без любов? — подхвърли тя.

— Направихме го… Направих го, за да оцелея — отвърна Джак. — Никак не е лесно да се обясни на един нормален човек като теб срещу какви сили бяхме изправени. Не очаквам да ми простиш, само те моля да се опиташ да погледнеш нещата от моя гледна точка. Да разбереш.

Франси все така не откъсваше очи от неговите. В тях видя неподправена мъка. И изведнъж почувства, че я обзема смущение. Не само поради умората, но и поради странната логика в думите му. Днес познаваше света на Магнъсови много по-добре, отколкото преди три години. И знаеше колко безпощаден е той към жертвите си.

Но запази самообладание.

— Не — отвърна тя. — Не разбирам.

В черните му очи за миг проблесна пламъче. Видя, че тя го отблъсква, и знаеше, че го заслужава.

— Погледни себе си — каза той. — Ти си млада, красива, свободна. Надарена си с ум, със способности и имаш свое бъдеще. Можеш да постигнеш всичко, което пожелаеш.

Поколеба се, сякаш търсеше подходящи думи.

Франси го прекъсна и сама се изненада от това, което каза:

— Да не смяташ, че трябва да благодаря за това на баща ти? Той ограби труда ми и ме уволни за това, че си бях свършила работата добре. А после, когато мислех, че съм се отървала и от него, и от теб, ме даде под съд заради това, че съм използвала собственото си изобретение. Съсипа компанията, която бях създала от нищо. И за това ли трябва да съм му благодарна?

Джак рязко се изправи на стола.

— Моля те, Франси! — настоя той. — Помъчи се да ме разбереш! Ако преди две години не бях направил това, което той искаше, положението щеше да бъде още по-страшно. Както за теб, така и за мен.

Франси презрително се изсмя.

— От това по-страшно накъде?

— Не го познаваш — поклати глава Джак. — Просто нямаш представа на какво е способен. Не би и допуснала до какво е в състояние да прибегне. Силата му е безгранична. Повярвай ми, наистина си късметлия, че се отърва само с обидата, макар все още да не можеш да я преглътнеш. На нас, останалите, които бяхме принудени да живеем с него, далеч не ни е толкова лесно.

Франси направи опит да се вглъби в себе си и да увеличи разстоянието помежду им, за да го види по-добре. Думите му я объркаха. Знаеше, че в твърденията му за силата на Антон Магнъс и за безкрайната му злост има известна истина. Но това не извиняваше Джак. Дори напротив. И Франси ясно съзнаваше, че никога не бива да го забравя.

— Но така или иначе — продължи Джак, — всичка свърши. Белинда си има свое бъдеще и ще се оправи. Колкото до мен, сега съм значително по-беден, но затова пък свободен. Години наред пестих, очаквайки този миг, и разполагам с достатъчно средства, за да създам своя компания. Вероятно няма да е нещо особено, но ще бъде само моя. — Тук той направи кратка пауза, погледна я с нежност, в която прозираше болка, и промълви: — Искам да се върнеш при мен, Франси. Обичам те. Ти си всичко, което искам от този живот.

Настъпи мълчание, Франси го гледаше с присвити очи.

И когато най-сетне проговори, омразата в собствения й глас я изуми:

— Мръсник!

Ефектът от думите й бе незабавен. Джак имаше вид на човек, на когото току-що са зашлевили плесница.

— Не ме наричай така — каза тихо той.

— Мръсник! — повтори Франси. — Въобразяваш си, че идваш при мен невинен като агнец, за да получиш онова, което смяташ, че ти принадлежи по право. И може би си убеден в това. Но ти каза нещо, което е вярно, Джак, и то е, че съм свободна жена. И никой няма над мен такава власт, че да промени този факт. Нито баща ти, а още по-малко ти. А сега се махай оттук!

— Но ти, изглежда, наистина не разбираш! — възкликна той. — Заради теб аз се отказах от всичко. В деня, когато той те уволни, ти писах, че не мога да дойда при теб, преди да се освободя. А сега аз загърбих този свят, Франси. И ти никога повече няма да го видиш. Бъдещето е пред нас.

— Казах ти да се махаш! — извика тя с неочаквана ярост. — За теб жените са нещо, от което се възползваш, за да го захвърлиш след това на боклука. Но този път няма да можеш да си върнеш играчката, Джак!

Знаеше, че гневът подкопава самообладанието й — беше казала прекалено много. Но думите се бяха откъснали от устата й, надарени сякаш със своя собствена воля.

И в следващия миг Джак беше вече на крака. Прекоси малкото пространство, което ги разделяше, и я сграбчи в железните си ръце.

— Такова ли е мнението ти за мен? — изсъска той в ухото й. — И то след като прекарахме толкова време заедно? Че съм си играл с теб? Защото ако това е вярно, ако в Париж наистина си се чувствала като играчка, то с мен наистина е свършено. Кажи ми истината. Кажи я!

В гласа му звучеше гняв, но едновременно и умолителна настойчивост. И Франси разбра колко дълбоко го е наранила.

Джак бавно отпусна хватката си. Тя го погледна с преливащи от болка и безсилие очи.

И бавно поклати глава. Не можеше да не му каже истината. Не й беше присъщо да се преструва в такъв ужасен момент.

Но така безпомощен, както изглеждаше, Джак ненадейно я прегърна рязко, дори прекалено рязко, опитвайки се да се защити. И целувката, която навремето беше събудила безброй фантазии в почти детското й съзнание, отново опари устните й — толкова гореща, тъй изпълнена с магия и тайнственост, че преди да успее да й се противопостави, посланието й вече бе проникнало и в най-съкровените кътчета на душата й.

Във внезапен изблик на решителност Франси все пак успя да го отблъсне и изсъска:

— Ако си въобразяваш, че това ще промени нещо, дълбоко се лъжеш!

— Грешиш — натърти той и здраво стисна китките й, усещайки я как се гърчи в менгемето на пръстите му. — Нищо не се е променило. Между нас всичко е така, както беше. От три години нито за миг не съм преставал да мисля за теб. Неведнъж усещах как споменът за теб ме разкъсва най-неочаквано и навсякъде — в кантората, на улицата, докато вечерям, в съня ми. И всеки ден живеех с тази болка. Ти също. Чувствам го. Не се опитвай да го скриеш. Или кажи, че не си изпитвала същото. Хайде, опитай се да го кажеш!…

Но преди Франси да отговори, Джак отново впи устни в нейните. Тя се гърчеше в ръцете му, опитвайки се с всички сили да се откопчи. Ала в съпротивата й се прокрадваше неволна възбуда и яростният протест в гласа й не бе вече много далеч от сладострастния стон. Усещането, че я държи в ръцете си — тъй крехка, толкова гневна и същевременно възбудена, го накара да се задъха от разтърсилото го желание.

И докато все по-силно и по-силно я притискаше в обятията си, в гърлото му се надигна ответен стон. Съзнанието му се замая от уханието на тялото й, от нежните й устни, от необуздания малък език, който страстно откликваше на неговия, въпреки усилията й да продължи да го ненавижда. Чувстваше как твърдите й гърди се смазват в неговите, как прелестните й дълги бедра галят краката му, докато все така се дърпаше, и почти осезателно долавяше обземащата я възбуда и вълшебния аромат на женския копнеж, примесен с яростно безсилие. Струваше му се, че още малко и ще полудее. Желанието, което тя събуждаше в него, бе толкова неудържимо, че се страхуваше да не я обладае насила и така да я загуби завинаги.

Но неизвестно как, въпреки бушуващата страст, която ги тласкаше един към друг, Франси успя с последно усилие да се изкопчи. С учудваща сила тя разтвори клещите на мускулестите му ръце, изплъзна се от прегръдката му и скочи от дивана. Погледна го — стройна и гъвкава, с разчорлена коса, докато гърдите й бурно се надигаха след борбата, а от очите й струеше някакво непонятно хипнотично излъчване. Никога не бе изглеждала толкова красива. И в този миг Джак разбра, че владее съзнанието й както някога, но че в същото време и нейното влияние върху него бе нараснало неимоверно след годините на раздяла.

— Обичам те! — каза той. — Боже мой! Обичам те!…

Очите й се замъглиха. Изглеждаше объркана. Гневът й беше все така силен, но нещо друго, също толкова яростно, я караше да се колебае.

— Ожени се за мен — промълви Джак.

— Върви си! — извика Франси. — Махни се от живота ми!

Но гласът й не звучеше убедително.

— Не мога да живея без теб! — продължи той. — Погледни ме! Нима не разбираш, че ти казвам истината?

— Върви си! — повтори Франси, стиснала очи. — Върви си! Моля те!

Умолителната нотка в гласа й породи у Джак отчаяна идея.

— Изслушай ме! — настоя той. — Решението за развода ще излезе след месец и половина. Ако ти обещая дотогава да не те докосвам, ще се съгласиш ли? Докато не се оженим в църква, пред очите на целия свят? Докато не се освободим от Магнъс?… Едва тогава!… Ще кажеш ли „да“, ако ти обещая това? Стига вече въпроси! Стига съмнения! Стани моя жена, Франси! Ще се откажа от всичко! Ще се отрека дори от живота си!

Разтърсвана от ужасяващи неведоми сили, Франси разтреперана го погледна.

— Сериозно ли говориш? — прошепна тя.

Джак се приведе към нея и изгарящата го страст му придаваше дивия и опасен вид на пантера.

— Напълно сериозно! — увери я той. — Кажи „да“, Франси! Животът ми е в ръцете ти.

Франси го измери с дълъг, изпитателен поглед. Върху лицето й в шеметен калейдоскопичен въртоп се изписваха безброй чувства. Джак разбираше каква борба води тя. Борба, която буквално я смазваше пред очите му. След това лицето й изведнъж застина и върху него се появи далечно, замислено, почти ледено изражение.

После много бавно в очите й се прокрадна нещо подобно на нежност. Нежност и мълчаливо съгласие.

Отпусна се на колене пред него. С все така пръсната в безпорядък коса и със сгушено на пода изящно тяло, тя хвърли към него погледа на най-прелестната самка, съществувала някога на земята. И това, което каза, едва не го накара да припадне:

— Добре. Ще се омъжа за теб.

Думите й го накараха да подскочи.

— О, Франси!…

— Но сделката важи — продължи тя. — Ще стане така, както сам предложи.

— Каквото поискаш! — извика Джак. — Каквото поискаш! За теб съм готов да дам и живота си!

— Има нещо, което трябва да довърша — каза Франси. — Ще ми е необходимо малко време. Няколко месеца.

— Каквото поискаш! — повтори той.

— Добре тогава.

Двамата седнаха, сякаш в някакъв унес, впили очи един в друг. Свързани и разделени от неизброими страдания и радостни спомени. А сега вече и от обещанието за нещо, което щеше да промени живота им и което само допреди един ден би изглеждало невъзможно.

После той я притегли към себе си и я взе в обятията си. Надяваше се, че тя няма да усети как трепери, останал без дъх, и колко силно я желае. Макар през последните две години да си беше дал сметка, че му е невъзможно да живее без Франси, той бе забравил нейната неотразима привлекателна сила.

Но ето че тази вечер тя най-сетне беше в прегръдките му. Сърцето му ликуваше.

„Тя е моя!“, помисли си Джак.

Усещането на тялото й, притискащо се до неговото, го опияняваше. Не можеше да види очите й — ясни и широко отворени, вперени през рамото му отвъд полумрака на апартамента в бъдеще, за каквото до този миг Франси не се осмеляваше да мечтае.