Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (31)

Глава тридесета

„Уол Стрийт Джърнъл“, 9 май 1958 г.

„От днес нюйоркската компания «КомпюТел» излиза на борсата, като предлага акции с единична стойност 14,12 долара.

През последните три тримесечия фирмата за компютърни консултации отбеляза растеж от 600%. Откри клонове в Атланта, Сан Франциско, Лос Анджелис и Чикаго и възнамерява през следващите шест месеца да открие нови такива в още редица големи градове. Понастоящем клиентелата на фирмата включва няколко дузини банки и инвестиционни компании, а също и значителен брой вериги от магазини за търговия на едро и дребно.

Тази сутрин Франсис Болинджър, президент и изпълнителен директор на стремително разрастващата се млада компания, обяви емитирането на ценните книжа на специална среща на ръководството на «КомпюТел» в Сан Франциско.“

Броят на „Уол Стрийт Джърнъл“ лежеше на пода до Франси. Тя седеше на вехтия диван на тавана на Сам Карпентър и го наблюдаваше как работи с 9292.

Едва гледаше от умора. Ала картината на търпеливо ровещия се в любимата си машина Сам, облечен както винаги с джинси и фланелка, с димяща в пепелника на пода цигара, бе толкова приятна и успокояваща, че просто не можеше да откъсне очи от него. Беше се върнала от Сан Франциско в пет часа. Сам я чакаше на Ла Гуардия. Решил бе да я заведе на вечеря, но тя спонтанно му предложи да дойдат тук и да му помогне да приготви нещо набързо, както често правеха навремето. Свариха спагети, направиха си салата и той се захвана с обичайното си занимание, досещайки се може би, че от него се иска точно това.

Нищо чудно, мина й през ум, че се е настроила на вълната на спомените. Последните осем месеца бяха довели до истинска революция в живота й, така че не й бе останало време нито за размисъл, нито за емоции.

„КомпюТел“ продължаваше да се разраства с невероятни темпове и постоянно увеличаващата се клиентела започна да надхвърля работния й капацитет. Предвид факта, че, от една страна, компанията бележеше наистина невиждани успехи, а от друга, не срещаше никаква конкуренция, търсенето на услугите й беше значително по-голямо от нейните възможности. Предприятия от далечни градове като Сан Франциско, Атланта, Детройт, Чикаго и Лос Анджелис буквално я затрупваха със заявки. Настоятелните нови клиенти имаха стари проблеми с номенклатурата и счетоводството си и вече гледаха на компютъризацията като на средство за печелене на време и пари.

„КомпюТел“ трябваше да се разшири. По съвета на Лий Нюджънт, адвокат на компанията, Франси се съгласи да излезе на борсата с емисия от ценни книжа. Като частна фирма „КомпюТел“ просто нямаше финансовата възможност да покрие смайващото разрастване на дейността си.

Така Франси се беше превърнала в чиста проба администратор. Почти не й оставаше време да се занимава с програмиране и тя бе прехвърлила изцяло грижата за това върху Сам, Дейна и програмистите, които набираха в колежите и техническите институти в цялата страна. Кажи-речи, половината от времето си прекарваше извън Ню Йорк, като или откриваше нови клонове в други градове, или обикаляше старите, за да провери как назначените лично от нея служители се справят с множеството си задължения.

За Франси разрастването на „КомпюТел“ беше колкото изтощително, толкова и стимулиращо. Доставяше й истинско удоволствие да наблюдава как компанията преуспява, ала едновременно с това тя се чувстваше като във влакче на ужаса, над което е изгубила контрол. Създавайки я като еднолична фирма, чийто единствен служител беше тя, Франси лелееше някакви смътни мечти за успех, но си представяше по-скоро като положение, което ще й осигури стабилност и щастие. Не подозираше, че в действителност той ще се окаже лудешка надпревара, която ще я задължи да върви в крак с нарастващата по принципа на снежната топка мащабност на операциите и която неизменно ще се разминава на косъм с усилията й да я овладее.

И затова плащаше скъпо и прескъпо. Беше отслабнала, почти непрекъснато чувстваше умора и все не намираше време да си отдъхне. Успехът се оказа безмилостен господар.

Така че нямаше нищо чудно в това, че тази вечер, намирайки се на границата на пълното изтощение, се бе обърнала към Сам. Когато той отключи вратата на тавана, след като първо се бяха отбили в магазинчето на ъгъла, Франси изпита усещането, че среща стар приятел. Не беше стъпвала тук от три месеца. Сумрачните му дълбини напомняха топла утроба, а 9292 със своите пултове и мъждиви контролни лампички наподобяваше огнище, чийто пламъци й действаха успокояващо.

Но пропитите с тиха интимност дни, когато 9292 беше единственият компютър на „КомпюТел“, а Франси и Сам единствените й служители, бяха безвъзвратно отминали. Всъщност 9292 не играеше вече активна роля, след като бе изместен от двата превъзходни АйБиЕм-а, наети през последните шест месеца. А и Франси вече не идваше на тавана, защото прекарваше вечерите в новия си апартамент на Ривърсайд Драйв в непрекъснати телефонни разговори с директорите на пръснатите из цялата страна клонове на „КомпюТел“ и с най-значителните си клиенти.

С изненада установи, че 9292 се е смалил почти наполовина. Откакто компанията вече не се нуждаеше от услугите на компютъра, Сам бе продължил експериментите си, заменяйки безбройните му електронни лампи с печатни платки.

— Дори и в момента — казваше той — съществуват микрочипове с големината на нокът, които могат да свършат цялата работа, извършвана от ЕНИАК през 45-а година. Перспективите са безброй.

Но едва сега, когато видя колко се е смалил 9292, без при това да загуби и частица от способностите си, Франси разбра, че Сам е бил прав. Докато наблюдаваше компютъра, не по-голям от пет-шест — а не десет, както навремето — наредени една до друга машини за миене на чинии, тя си помисли, че може би ще дойде ден, когато компютърът няма да бъде по-голям от, да речем, хладилник. Колко прости щяха да бъдат тогава нещата за операторите, а и за всички, нуждаещи се от услугите на един компютър.

Но този ден бе все още твърде далеч.

След като вечеряха, Франси се почувства толкова изтощена, че почти не можеше да говори. Сам уважи мълчанието й и я настани на кушетката с чаша кафе, за да й даде възможност да го наблюдава, докато работи. От време на време я поглеждаше и й се усмихваше, но рядко проронваше дума. С него й беше лесно да мълчи. Нещо в излъчващото се от Сам спокойствие я освобождаваше от задължението да се впуска в банални любезности.

Той протегна ръка, за да угаси забравената и изтляла в пепелника цигара. При това движение фланелката се измъкна от джинсите му. Франси се усмихна. В този кратък миг й заприлича на момче, чиято изопната по диафрагмата кожа проблясва в процепа между износената риза и панталоните.

Но Сам не беше момче. Беше мъж, и то мъж на място, в което Франси се бе убедила покрай съвместната им работа в продължение на вече година и половина.

Само ако познаваше вътрешната сила и увереност на Сам, човек би могъл да оцени мъжествеността на тялото му. Яките му, покрити с руси косъмчета крака, привлекателното лице с ленивите кафяви очи, обсипаната му с лунички кожа, силните му ръце — всичко това бе олицетворение на хубост, коренно различна от красотата на съвременните филмови звезди или на тъй желаните мъжаги от рекламите. Но тя по свой начин бе също толкова пленителна, защото Франси знаеше, че зад скромността на Сам и мудния начин, по който възприемаше света, се крие изключително силна личност.

Погледна я и се усмихна. Тя отвърна на усмивката му, поруменявайки в полумрака, защото осъзна, че го наблюдава с неволно възхищение и това я обезпокои.

— Уморена ли си? — попита той. — Да те откарам до вас?

Франси поклати глава.

— Добре ми е.

Тази вечер изпитваше нужда да бъде тук и не я интересуваше дали е изморена. Не искаше да бъде сама.

Сам продължи работата си. Франси се зарадва, че вече не я гледа, защото това я притесняваше. Може би причината се криеше в умората или пък в нещо друго, натрупало се неусетно у нея през последните няколко седмици. Прегръдката на Сам на Ла Гуардия я накара да почувства не само топлината на родния дом, но и болката от тъй дългото отсъствие. Прииска й се да се сгуши в обятията му като дете и да забрави тревогите.

При тази мисъл очите й започнаха да се затварят. Разсъдъкът отстъпи място на нахлулите в съзнанието й видения. Вече бе не на тавана, на няколко крачки от Сам, а отново в обятията му там, на летището, когато й беше казал „здравей“. Прегръдката му й се стори едновременно позната и опияняваща като наркотик, който я извисява и я понася шеметно към неведоми краища.

Вече не бяха и на летището, а на неговото езеро Файърфлай, което тя никога не бе виждала, и ловяха риба. През водното пространство до нея долитаха тихите песни на горските птици и тя усещаше как утринното слънце милва бузите й. Миришеше на кафе, на прясна вода и на покриващите пътеките иглички, посипали се от гъстите корони на боровете, които обгръщаха езерото като ръцете на любим човек.

Сам я държеше в обятията си. Гальовното утринно слънце беше пробудило у тях ненадейна нежност и той я беше прегърнал, притискаше я към себе си и я уверяваше, че всичко ще се оправи. Видя косата си да се разстила върху рамото му. Усети аромата на чистото му тяло, примесен с уханието на утрото.

А после, незнайно как, вече го целуваше. Ръцете й го притискаха все по-силно и по-силно. Тревожеше се, че той ще се смути, ще се отдръпне и ще я попита що за изпълнения са това. Но не нежността му учудващо лесно се сля с нейната страст и устните му се разтвориха, за да отвърнат на целувката й. Силните мъжки ръце обгърнаха кръста й — успокояващи, ласкави. Ужасяващо, греховно желание разтърси сетивата й. И най-сетне си призна, че иска да бъде негова…

 

 

Франси спеше дълбоко.

Сам дочу тихото й равномерно дишане и вдиша очи. Франси се бе свила на дивана с отпусната върху възглавничките глава.

Отдавна се опасяваше от това. На летището му се стори напълно изтощена и отслабнала най-малко със седем килограма. Когато я видя на изхода му дожаля — изглеждаше самотна и уплашена като малко момиченце.

Канеше се да я накара да се прибере направо у дома, но в молбата й да дойде тук имаше нещо толкова трогателно, че той се предаде, Франси бе на път прекалено отдавна и имаше нужда да възвърне усещането си за принадлежност.

По време на вечерята изглеждаше все така капнала от умора, но беше толкова щастлива, че се отказа да й предложи да се прибере у дома по-рано. И ето че сега, както можеше и да се очаква, беше заспала, докато го гледаше как работи.

Стана тихичко и се приближи до нея. Погали я нежно по бузата. Тя измърка в съня си.

Нямаше смисъл да я буди, за да я отведе в дома й. Щеше да бъде прекалено жестоко. Отиде в спалнята и оправи за нея собственото си двойно легло, а за себе си измъкна едно дебело старо одеяло. Щеше да спи на кушетката.

Върна се в дневната, провря едната си ръка под врата й, а другата под свивката на коленете и внимателно я вдигна. Беше толкова лека! Изпита едновременно гордост и тъга, когато си помисли за изключителния ум, стаил се зад спящото лице, и за желязната воля, втъкана в това толкова крехко иначе тяло. Съсипваше се от работа. Беше безмилостна към себе си. Сам често се питаше защо го прави, но все не можеше да си отговори.

Отнесе я в спалнята и внимателно я положи върху леглото. Докато я носеше в полумрака, ръцете й отново се сключиха около врата му и сега отказваха да го пуснат. Все така унесена, тя се вкопчи в него и в гърлото й се надигна едва доловимо стенание. Усети невероятната свежест на тялото й, излъчващо онова необикновено ухание, което винаги го влудяваше.

Опита да се освободи от прегръдката й, но тя не го пускаше. Като че ли ужасяващата й самота не я изоставяше дори и в съня й.

Лицето й бе съвсем близо до неговото. Смутен, той се усмихна и нежно я потупа по рамото. Почувства се глупаво — склонен в мрака над нея, пленник на ръцете й и на сънищата, които я караха да го прегръща.

„Ммм“ отново дочу мъркането й Сам, докато онова, което ставаше в съзнанието й, оставаше все така скрито зад затворените й очи, а тялото й жадно търсеше близостта на неговото.

Сам отново се опита да я накара да го пусне, но защитата му бързо капитулира пред красотата й и на свой ред неволно се притисна още по-плътно към нея. Устните й опалиха бузата му и от тази топлина му премаля. Нежната извивка на шията й докосна собствените му устни и той потръпна.

Обзе го страх. Подобна игра беше опасна. Франси бе единственият му приятел на този свят и той, макар и с цената на големи усилия, уважаваше нейната самостоятелност. Беше се пазил от чувствата си към нея като от проклятие, което, ако ги покажеше дори веднъж, можеше завинаги да унищожи приятелството им.

Но ето че сега тя бе в леглото му, притискаше се към него и не искаше да го пусне. Едва ли щеше да устои дълго.

— Франси… — прошепна Сам. — Всичко е наред. Спи, спи…

Ала тя не го чу. Устните й безпогрешно намериха неговите и с нежна настойчивост поискаха да ги разтворят.

— Миличка — примоли й се той. — Недей, ти не искаш това…

Франси заглуши думите му с целувка, която му се стори едновременно толкова чиста и дръзка, че тялото му пламна в огън. Бе цялата в обятията му — толкова мъничка. Усещаше как малките й гърди докосват неговите, докато стройните й бедра се притискаха към краката му. Ненадейно ръцете й се плъзнаха по голото му тяло в процепа между панталона и измъкналата се фланелка.

Дълбоко в себе си Сам отдавна бе престанал да се съпротивлява на красотата на Франси. Образът й беше завладял сънищата му още първата седмица, след като се запознаха. И ето че сега прелестното й тяло му се предлагаше само и мъжкият му нагон с неистова настойчивост го подканяше да му се отдаде.

Не бива, мислеше си той. Тя спеше. Не осъзнаваше какво прави.

— Франси — прошепна той. — Недей. Моля те.

Целувката й стана още по-нежна и същевременно прелъстителна. Ръцете й обвиха бедрата му.

— Не казвай не — прошепна тя.

И Сам разбра, че е достатъчно будна, за да знае какво прави.

Последните му съпротивителни прегради рухнаха. Той я прегърна още по-силно, усети как дългото, нежно бедро се плъзна между краката му, докато езикът й отново потърси устните му. От гърлото й се изтръгна сладостна въздишка, когато членът му нетърпеливо набъбна за нея.

— О! — изстена тя, стискайки го с изящните си, станали изведнъж неподозирано вещи и силни ръце. — О!…

И Сам се предаде.

 

 

Два часа по-късно Сам Карпентър лежеше буден на леглото до спящата Франси и я наблюдаваше, подпрял глава на уморената си длан.

Докато погледът му обхождаше нежното тяло, чиито тайни кътчета вече познаваше, той изпита странно чувство — някаква смесица от ужас и ликуване. Никога досега не му се бе струвала толкова красива, толкова естествена и трогателно невинна.

Имаше тяло на богиня, с изящни извивки и налети форми, с прави, момичешки бедра, с плосък корем, стегнати гърди и с лице, което в съня и бе станало по-обаятелно от всякога.

Наблюдаваше я, припомняйки си всичките тези месеци, през които й беше помагал да осъществи мечтата си, и недоумяваше как се бе стигнало дотук. И макар всяка фибра на тялото му да звънтеше от радост, че я бе притежавал, той не можеше да потисне усещането, че е крадец, отмъкнал й нещо, която тя не беше готова да му даде доброволно.

Замисли се за техните професионални отношения и за приятелството им. Като колеги бяха доста близки, но не и като приятели. И това се дължеше преди всичко на него. Кажи-речи, от самото начало знаеше, че няма да устои и ще се влюби във Франси и затова полагаше всички усилия да спазва дистанция и да зачита самостоятелността й.

Останалото беше заслуга на Франси. На нея, изглежда, приятелството му напълно й стигаше. Това, че я държеше на разстояние, я караше като че ли да му се доверява още повече. И Сам умишлено бе оставил това доверие да измести по-интимните чувства, които би искал да й засвидетелства.

Така или иначе, не му беше никак лесно да остане от своята страна на разделящата ги невидима линия, но го бе направил заради нея. И беше сигурен, че е прав.

Но ето че сега с един замах всичките му усилия бяха отишли по дяволите.

Запита се какво ще й каже утре. Ще последват ли извинения? Ще има ли обещания, че това никога повече няма да се повтори? Или ще настъпи онази тишина, надвисваща понякога над двама души, направили стъпка, за която съжаляват.

Ще се държи ли с него както преди? Това беше най-важният въпрос. Ще му има ли все така доверие?

Не смееше дори да помисли за това. Болката, която изпитваше сега, бе почти толкова силна, колкото и опияняващото удоволствие, с което го беше дарила.

Но макар и да се безпокоеше за съдбата на по-нататъшните си отношения с Франси, някакъв лукав вътрешен глас го подпитваше дали всъщност тази нощ между тях не се бе зародило нещо ново. Възможно ли е тя да изпитва към него онова, което той изпитваше така болезнено и всеотдайно към нея още от самото начало? Възможно ли е да го бе крила през цялото това време, както беше правил той?

Тази мисъл отне и последните съпротивителни сили на Сам. Сърцето му едва не изскочи. От щастие не можеше да си поеме дъх.

Продължи да я наблюдава. Ужасно му се пушеше, но не се осмеляваше да се отдалечи, за да си вземе цигарите. Седеше неподвижно, сякаш хипнотизиран от нея и от надигащите се в душата му надежди.

Тя се размърда в съня си и по челото й премина сянка. Устните й промълвиха някаква неразбираема, странна дума. Все едно, че бълнуваше. Изглеждаше очарователна като дете. Стана му болно заради нея.

Франси повтори думата, която премина в мъчителен стон. И този път, за свое огромно разочарование, Сам я разбра.

— Джак…

Името го прониза като нож. В стомаха му заседна ледена буца и почувства, че го изпълва срам.

— Джак…

Името се разнесе отново, въпреки че устните й почти не бяха помръднали. И макар че го произнесе едва чуто, ехото разкъса сърцето на Сам и подобно на камбанен звън го върна към действителност, много по-страшна от очакваната, налагайки му неимоверно надхвърлящо страховете му наказание.

Защото знаеше за кого става дума.

Франси се обърна настрана и отново потъна в царството на сънищата, където нямаше място за него. Сам мълчаливо я наблюдаваше с чувството, че тя го напуска завинаги.

Най-сетне беше получил отговор на всички свои въпроси.