Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (11)

Глава десета

Същата нощ, около два и половина сутринта, Джули Магнъс чу тихо почукване по вратата на стаята си.

Знаеше, че партито е свършило. Бе чула последните гости да си отиват, защото се бе събудила около час след като Джак я бе положил върху кревата й. Пиеше ли шампанско, винаги изтрезняваше много бързо. Като че ли опиянението й продължаваше само колкото да направи някоя поразия, а след това напълно се разсейваше, оставяйки я опустошена и с убийствено главоболие в леглото.

И тази вечер не се различаваше от останалите. Когато се събуди, изгълта няколко хапчета аспирин и си облече пижамата. После си легна в очакване на съня — все още замаяна, но неспособна да се унесе. Около себе си долавяше последните шумове в притихващия дом, докато прислугата разчистваше след партито. Спомни си за гостите, с които се бе срещнала тази вечер, и за конфузното положение, което бе създала, после се загледа в мрака, просто без да знае вече какво да мисли, и зачака кротката ласка на съня, което можеше да отнеме часове.

Едва доловимото почукване по вратата я накара да изтръпне.

Не се обади.

Бавно и сякаш колебливо вратата се отвори. Някой прекрачи прага, след което тя се затвори с леко изщракване.

— Джулиет…

Беше същият онзи старчески глас, в който сега прозвуча едновременно извинение, че я безпокои, плах укор, загриженост за състоянието й и преди всичко съжаление, че се е стигнало дотук.

Тя запази мълчание.

Баща й се приближи и приседна на края на леглото.

— Джулиет — повтори той. — Как се чувстваш?

Усети как пръстите му се сключват около ръката й. Потръпна, но пак не каза нищо.

— Брат ти те извини — прошепна Антон Магнъс. — Но не мисля, че някой те обвинява.

Тя отново не пророни нито дума. Настъпи неловко мълчание.

— Знаеш ли, Джулиет — продължи той, — всички те обичат. Всички твои приятели. Излишно е да се правиш на палячо. Всички те ценят. Ти си чудесно момиче. И ние го знаем. Само да изпитваше малко повече уважение към самата себе си…

Тя погледна към очертаващия се в мрака силует. Долови познатия аромат на бренди, скъп одеколон и хубави пури, който така я омайваше навремето, когато бе малка и седеше в скута му, докато той четеше вестника си.

— Като малка беше толкова горда — подхвана Антон Магнъс, сякаш четеше мислите й. — Просто не можех да повярвам. Греч беше вече голяма, а Джак ходеше на училище. И ето че тогава се появи ти — един малък русокос божи дар… Точно така! Сред нас ти беше като малка фея от приказките.

Той замълча. Но не пусна ръката й. Джули почувства, че дланта й е потна, ала неговата беше суха — суха и уверена както винаги. Вслушваше се в думите му, обзета от болезнено запленения. Толкова често ги бе чувала.

— Опитай се да се стегнеш, Джулиет. Опитай се да бъдеш такава, каквато заслужаваш да бъдеш. Никой от нас не те обвинява за миналото. Важното е да го забравиш и да помислиш за бъдещето си. Можеш да направиш всичко, което поискаш и да бъдеш всичко, което пожелаеш. Помисли за това.

Беше прекалено тактичен, за да й каже направо, че съсипва живота си с долнопробните и съмнителни млади мъже, на които спираше избора си. Когато ги водеше вкъщи, той, в интерес на истината, се държеше с тях внимателно и учтиво, прикривайки по достоен начин неодобрението си. Всъщност Антон Магнъс бе олицетворение на тактичността. Дори когато дъщеря му поставяше търпението му на изпитание, той запазваше пълно спокойствие.

— Майка ти смята, че трябва да смениш обстановката. Защо не отскочиш за няколко седмици до Биариц? А и за по-дълго, ако искаш. Вземи и някоя приятелка. А пък аз ще гледам да намеря време да доведа и майка ти за някой уикенд. Започваш да ни липсваш, когато отсъстваш прекалено дълго.

При тези думи тя потръпна, но не отдръпна ръката си, като се задоволи да я наблюдава как лежи в неговата с поглед, който в тъмнината той не можеше да различи.

— Е, ще те оставя да си помислиш — въздъхна Антон Магнъс. — Искаме да си щастлива, Джулиет. Запомни това. Ти си нашето красиво момиченце и ние държим да получиш най-доброто.

Той опипа вдигнатата до брадичката й завивка и бавно започна да я придърпва надолу. Горнището на пижамата й изплува в мрака, подобно на синкав отблясък. Беше старомодна бархетна пижама като онези, които обикновено носят малките момиченца.

— Кажи, че ще опиташ — настоя ласкаво той.

Джули все така не отговаряше.

Той се пресегна и разкопча най-горното копче. Сетне бавно разкопча и останалите, докато тя мълчаливо наблюдаваше как гърдите й се разголват пред погледа му.

— Джулиет — прошепна той. — Прекрасна моя Джулиет.

Широко отворените й очи се взираха с празен поглед в пространството. Дори не помръдна, когато той се наведе и целуна зърното на гърдата й.