Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (35)

Глава тридесет и четвърта

12 юни 1958 г.

Скот Монтийгъл държеше Джули Магнъс в обятията си. Седяха на задната седалка на файтона, който преминаваше през Сентрал Парк. Краката й бяха завит с топло вълнено одеяло. Нощта бе студена и двамата се бяха сгушили един в друг.

Джули бе притворила очи от удоволствие. В прегръдките на Скот изпитваше топлина и сигурност. Бузата му се притискаше към челото й и тя се чувстваше като ученичка, излязла с гаджето си.

От първото посещение на Скот в Ню Йорк бяха изминали осем месеца. Той не разполагаше със средства, за да дойде на собствени разноски, но бе успял да си издейства командировка от адвокатската кантора в Лондон. Междувременно пишеше на Джули най-малко веднъж седмично.

В писмата си подробно описваше всички страни на своя живот. От тях Джули разбра много за вътрешния му свят и за неговия характер. Но писмата му преди всичко доказваха колко много държи на Джули и колко му е мъчно, че е далече от нея.

Въпреки изминалото време, вплетеното в тях послание засили още повече магията, запленила я през няколкото дни, прекарани със Скот през есента. И днес, след неговото пристигане, Джули разбра, че той заема в сърцето й място, не съществувало до появата му в живота й.

Макар че физическото му присъствие напълно съответстваше както на образа, който бе носила в сърцето си през последните шест месеца, така и на личността, оживяла в писмата му, тя изпитваше страхопочитание към странния начин, по който я караше да се чувства.

С опустошена и мъртва душа, тя цял живот се бе задоволявала да броди като призрака на жестоко обезобразено човешко създание, но вярата на Скот Монтийгъл в нея беше толкова силна и сляпа, че той успя да й вдъхне нов живот. За Джули това бе чутовен подвиг, извършен сякаш от лекар-вълшебник, който беше съумял да проникне под спеклата се кора на раните й, за да ги почисти, та да могат най-сетне да зараснат.

Ала Джули се страхуваше за тази своят път беззащитна, все още кървяща плът.

Знаеше, че Скот се досеща за нейния страх, който обаче не бе в състояние да го отклони от целта му.

Той като че ли я познаваше много по-отдавна, отколкото се познаваше тя самата — чиста и невинна девойка, останала непокътната под онова, което Антон Магнъс и светът бяха сторили с нея. Една Джули, от която тя сама се бе отказала много отдавна. Но Скот вярваше именно в тази Джули, с която бе успял да установи контакт и на която подаваше ръка, за да я измъкне с добротата си на повърхността.

Макар да я обземаше страх, когато виждаше каква неравностойна битка води неговата обич, тя същевременно я изпълваше с вълнение и странни усещания, които не бяха далеч от най-забраненото чувство — надеждата.

Файтонът наближаваше входа на парка откъм 59-а улица. Скот притегли Джули към себе си и тя усети нежната му целувка върху челото си.

Сгуши се в него като дете.

— Хубаво ми е с теб — промълви тя.

— На мен също.

Шепотът му й подейства като екзотичен наркотик.

През последната седмица беше започнала да чувства тялото му все по-близко. Защото богатата, здрава душевност на писмата му сега се бе въплътила във формите, които помнеше отпреди шест месеца. Осмели се да се потопи в топлината му и да го пожелае с девича жажда, която й напомни за първите страсти на нормалните момичета, за онези тъй чисти мечтателни копнежи, непознати й до този момент.

Прегръдката им вероятно докосна нова струна в телата им, защото устните им ненадейно се съединиха в целувка, която накара Джули да потрепери. Скот я притисна още по-силно и тя усети, че нуждата й за близост бе събудила такава нужда и у него. Ала въпреки всички тези нови и прекрасни чувства, които бе породил у нея през последната седмица, тя се отдръпна, сякаш отблъсната от напиращото в него желание. Не че искаше… Реакцията й бе по-скоро инстинктивна, подобно на реакцията на страдащ от клаустрофобия човек, влязъл в асансьор. Направи го преди да успее да се овладее.

Скот усети това и я пусна. Засрамена заради неверния сигнал, Джули се опита отново да се сгуши в него, сякаш с тялото си искаше да му обясни раздвоението на изтерзаното си сърце. Тази нейна постъпка й се стори колкото смешна, толкова и трагична. Почувства се като долна лъжкиня, като някаква гнусна твар. Скот сякаш изобщо не обърна внимание на случилото се. Прегърна я пак, този път възможно най-целомъдрено, и тя усети как изгарящия го греховен пламък се уталожва в нежността на онова, което изпитваше към нея.

И отново изпита чувството, че е на защитено, сигурно място. Само с едно ласкаво движение той показа, че е усетил тревогата й, че я разбира и че не иска да я притеснява. И Джули му беше толкова благодарна за това, че дори забрави собственото си падение.

— Събота ми е последният ден — каза Скот.

Джули утвърдително измърка.

— Не искам да заминавам — продължи той и в гласа му звънна хлапашка нотка.

Тя го погледна в очите. Беше толкова красив! Сега, когато й се удаде възможност да огледа по-внимателно лицето му, с неговите кротки очи и изящни, мъжествени черти, разбра, че не е преставала да мечтае за Скот от детството си, когато, макар и малко момче, бяха прекарали заедно онзи техен таен следобед. И днес възмъжалото му лице като че ли завърши мечтата и й вдъхна живот. Изпълни я увереност, че ужасните години без него са безвъзвратно отминали. Скот й се стори толкова реален, колкото и всички останали. Като че ли беше отворил вратичка към една непозната нейна страна, известна единствено нему.

Когато споделяше с него свои мисли, чувства или спомени, те сякаш ставаха по-особени. Скот ги правеше някак по-интересни, по-човешки и естествени. Това се дължеше на вниманието и на уважението, което й засвидетелстваше. Когато разговаряха, тя непрекъснато се изненадваше от себе си, защото му казваше неща, на които не беше предполагала, че е способна. Те се изплъзваха от устата й — жизнени и неочаквани, сякаш бе направил от нея нов човек.

Добър човек…

Но ужасяващият й позор надничаше зад тези предпазливи откровения и заплашваше всеки миг да я погълне. И би се разкъсала от това раздвояване, ако не беше Скот, който сякаш долавяше нейното затруднение и й помагаше да го преодолее.

Близостта й с него й приличаше на приказна мечта, или по-скоро на озарена от слънце действителност, в сравнение с която миналото й се струваше просто лош сън.

Кое от двете бе вярното? Дали пък Скот Монтийгъл не беше нещо прекалено хубаво, за да бъде истинско? Джули се разкъсваше между срама и страха. Но погледът в очите му и топлината на ръката му, стиснала нейната, й вдъхваха смелост да продължи да вярва в това възхитително ново приключение, което й се предоставяше в момент, когато вече си мислеше, че е прекалено късно да изпитва каквото и да било.

Файтонът ги отнасяше към покрайнините на парка, а заедно с това и към края на вечерта.

— Какво ще правя без теб? — прошепна Скот.

— Ами… — усмихна се Джули. — Ще работиш, ще довършиш скрина на майка си, ще гледаш момиченцето на Луси, ще ходиш на кино, ще си четеш твоя Шекспир, твоя Торо, твоя Доктор Джонсън…

— Господи! — възкликна той. — Та ти познаваш всекидневието ми не по-зле от мен. Срам ме е, че съм ти казал толкова много.

— Напротив! — засмя се Джули. — От двайсет години насам главата ми не е съдържала по-полезна информация.

Скот я погледна в очите и попита:

— А ти какво ще правиш, когато замина?

Тя помисли и отвърна:

— След като заминеш, ще поглеждам часовника, ще прибавям пет часа, към времето, което показва, и ще си мисля къде ли си и какво правиш. Когато сутрин се събудя, ще си представям как приемаш клиентите си. А тръгна ли на училище (Джули беше решила да завърши колежа като частна ученичка и да се дипломира), ще се опитвам да се досетя как прекарваш вечерите си. Когато обядвам, ще се преструвам, че все едно вечеряме заедно, а през уикендите ще си представям къщурката ти на село и ще си мечтая да бъда с теб.

Беше прекалено погълната от собствените си думи, за да помисли за сексуалните и всевъзможните други ексцесии, на които можеше да се отдаде след неговото заминаване. Близостта му й действаше толкова успокояващо, че забравяше да се срамува от живота си. Мислеше единствено за него.

Той стисна ръката й и промълви с пресекващ от вълнение глас:

— Престани! Ужасно боли!…

— Боли!… — удиви се Джули.

— Не искам да заминавам! — натърти Скот. — Не искам да бъда на три хиляди мили от теб! Не искам досегашното еднообразие да продължава! Вече не! Не, особено след като знам, че си тук и че си се превърнала, както и предполагах, в толкова красива млада жена! Не и след като знам, че мислиш за мен!… Боли ме твърде много!

Тя дълго и изпитателно го гледа в очите. И онова, което видя, разтопи леда в душата й. Устните й докоснаха неговите. Отначало целувката им беше нежна и целомъдрена, но бързо стана гореща и страстна. Джули долови надигащото се у него желание и разбра, че го потиска само заради нея. Докосна леко лицето му с пръсти и ги отдръпна.

— Скот… — прошепна тя.

Опита се да преглътне напиращите на устните й думи, но не успя. Прекалено много държеше на него, за да крие мислите си.

— Говорихме си за какво ли не — започна тя, — но не и за мен. Нито веднъж за мен. А това не е честно спрямо теб, защото не знаеш абсолютно нищо.

Скот я погледна с искрено удивление и попита:

— Има ли нещо, което не знам, но трябва да узная, за да те направя щастлива?

Очите й се разшириха. Логиката в думите му бе неопровержима. Затова и не съумя да му отговори. Очевадно разбрал погрешно мълчанието й, Скот се усмихна и заяви:

— Знам всичко, което трябва да знам! И когато повярваш в това, ще разбереш, че нищо не е в състояние да ни раздели.

Джули отново го погледна в очите. И за първи път осъзна каква невероятна сила се крие зад кротката му външност. Но не можеше да забрави препятствията, с които той непременно щеше да се сблъска.

— Аз не съм такава, каквато изглеждам — каза тя.

— Ти не изглеждаш — поправи я той. — Ти си ти, моята Джули! Чакал съм те цял живот и ето че сега си тук — от плът и кръв и достатъчно близо, за да те погаля. Достатъчно близо, за да те обичам. Какво повече е необходимо?

Думите му я накараха да потръпне. Вместо отговор тя отново го целуна. Не й беше лесно на този кръстопът, където той, от една страна, упорито се стремеше да я върне към живота, а от друга, смъртта й се струваше едничкото спасение.

Скот бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малък плик.

— Едва не забравих — усмихна се той. — Това е нещо, което ще те изненада.

Подаде й плика. Личеше, че е стар. Писмото бе изпратено и получено несъмнено преди много години, а ако се съдеше по изтънелия плик, някой явно дълго го беше носил до гърдите си.

Вече го бе отворила и извадила писмото, преди да разбере от кого е и да я побият ледени тръпки.

Зачете се в изписаните с детски почерк редове.

„Скъпи Скоти,

Писмото ти пристигна в събота, точно когато тръгвахме за Северен Хамптън, за да пояздим с леля. Много си лош за това, че закъсня толкова време с отговора, но сега ти прощавам, защото писмото ти е ужасно мило.

Мама казва, че цял следобед трябва да остана в стаята си и да си подредя нещата за училище. А аз мразя училището, защото другите момичета са гадни, а момчетата са глупави. Искам да ми пишеш дали и ти мразиш училището. И ако го мразиш, ще избягаме заедно в Канада или в Австралия и кракът ни повече няма да стъпи в него.

Няма ли пак да дойдеш в Америка? Моля те, кажи на майка си веднага да те доведе, за да си играем на дама и на Черен Петър, както правехме у твоите братовчеди.

Днес Гречен ще излезе с мама, за да си купи дрехи за дебютирането си в обществото. Аз оставам сама, за да си оправям училищните истории — Пфу! — докато си дойде Джак. После ще се върне татко и сядаме да вечеряме. Дано гувернантката не ме накара пак да си изям целия грах, защото го мразя. А ти обичаш ли грах, лошо момче?“

Детският почерк започна да се мержелее пред очите на Джули. Усети, че сълзите й капят върху пожълтялата хартия, която носеше нейните инициали, вплетени в профила на малко момиченце.

Притисна писмото към гърдите си и избухна в ридания. Пред очите й премина целият й живот — непрогледен тунел, в който някогашното момиченце се бе лутало толкова време.

И сега по сърцераздирателен начин Скот бе събудил у нея именно това дете.

— Разстроих ли те? — попита той загрижено. — Съжалявам, Джули. Мислех, че след толкова години писмото ще те развесели. Моля те, прости ми.

— Ти не си виновен.

Джули поклати отчаяно глава, безсилна да намери думи, за да опише какво чувства. Изглеждаше наистина разстроена, когато му върна писмото.

— Странно — промълви той. — Стотици пъти съм го препрочитал, но и през ум не ми е минавало, че един ден ще го намокрят сълзите ти. Сълзите на прекрасната млада жена, в която се е превърнало онова малко момиченце. Времето наистина си прави лоши шеги…

Подобно удавник за сламка, Джули с плач се вкопчи още по-силно в него.

— О, Скоти! — прошепна тя. — Не си отивай! Моля те, недей!

Скот нежно я погали, като едва чуто изшътка, успокоявайки я.

— Не се тревожи — каза той. — Трябва да замина, но вече не е както преди. След като двайсет години не ни разделиха, бъди сигурна, че и Атлантическият океан няма да успее да стори това. Или поне не задълго.

Джули кимна и обви врата му с ръце.

— Кажи, че ще ми дойдеш на гости за Коледа! — прошепна Скот. — Обещай ми!

— Ще дойда, обещавам!

— Толкова ще ми липсваш — въздъхна той и я притисна още по-силно.

Джули мълчаливо кимна, притискайки лице към бузата му.

Време беше да се прибира. Освободиха файтона и Скот я откара до дома й на Парк Авеню. Той тънеше в тишина. Светеше само крилото на Мама и Татко. В нейната част от къщата беше тъмно.

Усети как при вида й нервите й се изопват до скъсване. Скот долови това и я прегърна още по-здраво.

— Ще дойдеш ли да ме изпратиш в събота на летището? — попита той. — Искам, преди да се кача в самолета, лицето ти да бъде последното нещо, което ще видя в Америка.

— Да — кимна Джули. — Ще дойда.

Скот я придружи до вратата и я целуна. Изящното й телце беше топло и меко и той разбра, че тя му се е разкрила още повече, както правеше всяка вечер по време на това приказно посещение. С всеки следващ ден по-силно и по-силно го опияняваше мисълта, че я познава все по-добре, че я желае все по-страстно, че озарява душата му все по-ярко.

И въпреки това в съжалението й, че си тръгва, зад което продължаваше да прозира тъгата, предизвикана от писмото, се долавяше и известен страх, че трябва да се прибере в дома си. Скот разбра това повече от ясно.

— Лека нощ — прошепна той. — До утре.

Проследи я с поглед, докато тя изчезна в къщата. В движенията й се долавяше нещо потайно, сякаш пристъпва прага на замък, където, ако не се промъкваше тихичко като мишка, злият човекоядец щеше да я изяде. В този миг тя не беше неговата Джули, а просто една непозната, потъваща в своя непонятен свят.

Върна се при колата и известно време стоя, загледан в тъмната къща. На лунната светлина тя му се стори някак приведена огромна и зловеща.

Напипа писмото в джоба си, намокрено от сълзите на Джули.

„Какво са направили с теб? — мина му през ум. — Какво са направили с теб, за бога?“