Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (49)

Глава четиридесет и осма

На двайсет и пети януари, вторник, Скот Монтийгъл излезе от хотела, за да отиде на среща с колега от нюйоркската адвокатска фирма, партнираща на неговата кантора в Лондон. Трябваше да прегледат някои международни договори и да обсъдят положението на някои клиенти, които ползваха услугите както на американската, така и на английската кантора. А на обяд щеше да се види с Джули в „Плаза“ в центъра „Рокфелер“.

Скот бе помолил портиера на малкия хотел да му извика такси. Когато слезе във фоайето, шофьорът вече го чакаше — висок, мускулест мъж с приятна външност и дълга черна коса.

— Добро утро — поздрави го той. — Ъгълът на 55-та и Мадисън Авеню, нали така?

Скот кимна. Шофьорът го поведе към паркираното пред хотела жълто такси. Портиерът ги наблюдаваше равнодушно, докато онзи му отваряше вратата.

Миг след това потеглиха.

Изминаха първата пресечка в мълчание, докато шофьорът се промъкваше през пренатовареното движение в Манхатън.

— Как ви се струва движението? — подхвърли той през рамо, поглеждайки клиента си в огледалцето за обратно виждане. — Бога ми, с всеки месец става все по-кошмарно!

— Но се справяте много добре — отвърна любезно Скот, който беше забелязал как шофьорът ловко се преустройва от платно в платно.

— Отчасти се дължи на практиката, но не ми липсва и смелост — кимна онзи. — Ако им се дадеш на шофьорите на автобуси и на таксиджиите, косите ти ще побелеят още преди да си успял да прекосиш града.

Отново настъпи мълчание. Шофьорът почти непрекъснато натискаше клаксона, пробивайки се път с кратки, едва доловими изсвирвания.

— От Англия ли сте? — реши се да полюбопитства най-сетне той. — Обикновено доста точно нацелвам акцентите.

— Познахте — усмихна се Скот.

— На гости, а? — не мирясваше оня и отново погледна Скот в огледалцето. — Или по работа?

— В момента по работа — отвърна Скот. — Имам среща с няколко американски адвокати. Но това е между другото. Тук съм заради годежа си, ще се женя.

— Е, поздравления тогава! — оживи се изведнъж шофьорът. — Виж, това наистина е чудесен повод.

— Така е, поне за мен — кимна Скот, когото любопитството на онзи искрено забавляваше. Вече бе чувал, че американските шофьори са непоправими дърдорковци.

— По природа съм си романтичен — ухили се шофьорът. — Женен съм от девет години и половина. Имам си две момиченца. Повярвай ми, няма нищо по-хубаво от това у дома да те чака свястна жена. В Англия ли ще водиш булката?

— Да — отвърна Скот. — Ще живеем в Лондон, където работя.

Отново последва мълчание. Шофьорът премина в съседното платно, като се приведе напред и натисна клаксона по адрес на един камион, натоварен с пране. Понечи да свали стъклото с очевидното намерение да го изругае, но после размисли и се отказа.

— Някои хора си въобразяват, че пътят е само техен — заяви той. — Обзалагам се, че в Англия не са чак толкова щури.

— Зависи къде караш — усмихна се Скот. — В Мейфеър полицията поддържа чудесен ред, но речеш ли денем да минеш през „Пикадили“, можеш и да се затриеш. — Замълча за миг и додаде: — Лично аз не карам в Лондон. Ползвам метрото.

— Годеницата ви американка ли е? — поинтересува се шофьорът.

— Да — отвърна Скот.

— Тук ли се запознахте или в Англия? — Забеляза, че Скот се колебае и виновно сви рамене: — Знам, че не трябва да си пъхам носа където не ми е работа, тъй че извинявай, приятел. Ама ми става адски скучно по цял ден в това такси.

— Няма нищо — успокои го Скот. — Всъщност с нея се познаваме много отдавна, още от деца. — Усмихна се при мисълта за Джули и продължи: — Фамилиите ни бяха донякъде близки — що се отнася до общественото положение. После моето семейство… западна, така да се каже, и оттогава нито я бях виждал, нито пък бях чувал за нея. Но я помнех много добре. После, преди няколко години, съвсем случайно се срещнахме. Припомнихме си миналото, възобновихме връзката си и от дума на дума, ето че сега ще се женим.

— Прекрасна история — усмихна се шофьорът. — Страшно си падам по истории с щастлив край. Но я ми кажете, как приема семейството й това, че ще напусне родината си? Някои хора не обичат децата им да се задомяват в чужбина.

— Е, нали знаете… Не вярвам да са много въодушевени, особено баща й. Свикнал е да му е подръка, а и обича да му се чува думата. Но благослови брака ни. Мисля, че го интересува много повече дъщеря му да е щастлива, отколкото това дали самият той ще дърпа конците.

— Радвам се да го чуя — усмихна се шофьорът. — Винаги съм казвал, че дойде ли му времето, човек трябва да позволи на децата си да напуснат гнездото. И кога ще е сватбата?

— През юли — отвърна Скот.

— Тук ли ще я направите или в Англия?

— Тук — засмя се Скот, все така забавлявайки се с любопитството на шофьора.

— Наистина хубава история — долетя гласът от предната седалка. — Знаете ли, отдавна ми се иска да отида в Англия. Родина ни е, както се казва. Човек се замисля за това, щом е американец.

— Така е. И мисля, че някой ден непременно трябва да я видите — съгласи се Скот. — Е, не е нито толкова могъща, нито толкова обширна и вълнуваща като вашата страна, но си има свой чар. И традиции, разбира се.

— Да, традиции — каза шофьорът. — Семейството на жена ви от Англия ли е дошло?

— Е, тя все още не ми е жена — засмя се Скот. — Благодаря ви, все пак, че я приемате като такава. Родът на баща й е от Швейцария. Но ако не греша, майка й е потомка на англичани и ирландци.

Шофьорът изведнъж се умълча, предприемайки маневри, за да се приближи почти напряко през движението към една административна сграда с обширна площадка пред входа и въртяща се врата.

— Пристигнахме — каза той. — Петдесет и пета и Мадисън.

— Благодаря — отвърна Скот и протегна ръка, подавайки му със сметката и дребен бакшиш.

— Драго ми беше да си побъбрим — отбеляза шофьорът. — Е, приятно прекарване. И поздравления за годежа. Сигурен съм, че ще бъдете много щастливи.

— Благодаря за добрите пожелания — отвърна Скот, слизайки от колата.

Отправи се с усмивка към входа на сградата, оценявайки по достойнство доброто настроение на шофьора и благопожеланията му. Днес като че ли цяла Америка грееше в усмивка по случай чудесния повод.

Влезе през въртящата се врата.

Отвън, в таксито, Джони Маранте извъртя огледалцето за обратно виждане и се огледа в него.

— Готин си, пич — отбеляза той. — Много си готин.

Не бе представлявало никаква трудност да подкупи администратора и портиера на хотела и да вземе назаем за тази екскурзийка таксито от един приятел, таксиметров шофьор. Искаше му се да огледа Скот Монтийгъл отблизо, след като десетина пъти го беше наблюдавал отдалече в компанията на Джули.

Хвърли поглед към въртящата се врата и промърмори:

— Приятно прекарване, братле. Пак ще се видим.

Устните му се изкривиха, под натиска на напиращата в него ненавист. Помисли с презрение за хилавото телосложение на англичанина, за тъмния му костюм, за дипломатическото куфарче. Често му бе минавало през ум, че родителите на Джули ще я задомят точно за такова леке от хайлайфа. Буквално лайната му кипнаха, когато видя Джули да го целува.

Все още се тресеше от гняв, когато до него се приближи един полицай и му каза да се пръждосва с таксито си оттам.

Джони кимна и потегли. „Няма да е зле да го давам по-кротко“, реши той. Най-малко сега трябваше някое любопитно ченге да вземе да надзърта в шофьорската му книжка.

Чакаше го работа и нищо не биваше да се изпречва на пътя му.