Ан Райс
Вещиците: Лашър (9)

Девет

Той ги помоли да се съберат в библиотеката. Малкият кафяв преносим грамофон беше в ъгъла, както и прекрасният дълъг наниз перли и пакетът със снимки на Стела и Древната Евелин от времето им заедно. Но не за това искаше да говори сега. Щеше да говори за Роуан.

Мона беше щастлива, че тези неща се бяха намерили, много щастлива насред мъката си по Джифорд. Но Мона не беше негова грижа. Той страдаше заради стореното с нея. Всъщност в един момент страдаше, а в следващия се замисляше за други неща. Два месеца бяха минали и той бе живял в тази къща като един от нейните призраци. Но сега с това беше свършено, щеше да потърси жена си.

Току-що се бяха върнали от къщата на Райън след два часа пиене и приказки след погребението на Джифорд. Бяха се върнали заради този разговор и просто за да останат още малко заедно, да поплачат за Джифорд, сякаш това беше някакъв семеен обичай.

По време на снощното бдение и днешното погребение той бе гледал с изумление лицата им, докато му стискаха ръката, докато му казваха, че „изглежда много по-добре“, докато си шушукаха за него. „Вижте Майкъл! Върна се от мъртвите.“

От една страна беше този ужасен удар със смъртта на Джифорд — перфектната съпруга и майка, лишена от живот, оставила един прекрасен съпруг и талантлив адвокат и три изключителни деца. А от друга, шокът, че Майкъл беше добре, че легендарният изоставен съпруг и последната мъжка жертва на завещанието Мейфеър всъщност не чезне от мъка. Майкъл беше добре. Беше станал, беше се облякъл, дойде със собствената си кола на погребението. Не се задъхваше, нито му се завиваше свят, нито му се гадеше.

Двамата с доктор Роудс се бяха скарали заради лекарствата във фоайето на погребалния дом и Майкъл излезе победител. Не очакваше никакви лоши обрати. Беше изпразнил шишенцата, по-късно щеше да провери етикетите. По-късно щеше да разбере какво точно е пил, но не сега. Вече не му прилошаваше. Сега имаше работа за вършене.

Мона все беше някъде в ъгълчето на зрението му, взираше се в него и от време на време прошепваше: „Нали ти казах“. Мона, с леко пълните бузи и съвсем бледи лунички, с дългата червена коса. Никой никога не би нарекъл такава червена коса морковена. Всички се обръщаха и се взираха в нея.

А после и тази къща. Как да опише какво се случваше с нея? Тя отново бе оживяла. В мига, в който се събуди до Мона, той позна старата тревога — от нещо невидяно, но присъстващо, от нещо, което наблюдаваше. Къщата проскърцваше като преди и изглеждаше като преди. После, разбира се, дойде мистериозната история с музиката в салона и онова, което бе сторил с Мона. Нима дарбата му да вижда невидимото се бе върнала?

С Мона не бяха разговаряли за случилото се. Еужения също не бе казала и дума. Горката старица. Със сигурност го смяташе за изнасилвач и чудовище. Технически той беше и двете, но явно го беше преодолял. Никога обаче нямаше да я забрави, така реална, така позната, застанала обвинително пред малкия портативен грамофон, който изглеждаше точно като онзи, който по-късно извадиха от тайника в библиотеката.

Не, още не бяха говорили за това. Смъртта на Джифорд помете всичко.

Древната Евелин държа Мона в прегръдките си цялата сутрин вчера. Мона плачеше за Джифорд и се опитваше да си спомни някакъв сън, в който да е ударила леля си нарочно и с омраза. Разбира се, това беше откачено. Тя го знаеше. Всички го знаеха. Накрая той хвана Мона за ръка и й каза: „Каквото и да се е случило тук, то беше по моя вина, а ти не си убила леля си. Не си. Било е съвпадение. Как би могла да я убиеш оттук?“.

Мона като че се съвзе, и то с яростната жизнерадост на много младите, както и с още нещо — с някаква стабилност, която усещаше в нея от самото начало, студената самодостатъчност на децата на пияниците, за които знаеше доста от свой собствен опит. Тя не беше обикновено малко момиче, но все пак не беше редно мъж на неговата възраст да преспи с тринайсетгодишно дете. Как можа да го направи? И все пак колко странно — къщата като че изобщо не го презираше заради това, а той знаеше, че тя знае.

За миг обаче грехът се изгуби сред страданието. Просто се изгуби. Миналата нощ, малко преди изгрев, Мона и Древната Евелин свалиха книгите от лавицата и откриха перлите и грамофона със старата плоча с валса на Виолета. Същият грамофон. Искаше му се да попита — но те говореха възбудени бързо, една през друга. А и Джифорд ги чакаше.

— Не можем да го пуснем сега — каза Древната Евелин, — Джифорд е мъртва. Затвори пианото. Закрий огледалата. Тя би искала да е така.

Хенри закара Мона и Древната Евелин у дома за бдението, а след това и до погребалния дом. Майкъл отиде там с Беа, Аарън, леля Вивиан и неколцина други. Светът като че го объркваше, нощта оживя от новите цветя, от раззеленилите се дървета. Прекрасна пролетна нощ.

Джифорд изглеждаше някак странно в ковчега. Косата й сякаш бе твърде черна, лицето твърде слабо, устните твърде червени, изобщо всичко бе някак твърде контрастно, чак до връхчетата на скръстените пръсти, до малките й гърди под пуританския вълнен костюм. Приличаше на някой от онези манекени, върху които дрехите стоят ужасно заради сковаността им, които карат дори изисканите модели да изглеждат безвкусно. Замръзнала. Да, сякаш ковчегът бе хладилна камера. Погребалният дом в Метаир изглеждаше като всички останали погребални домове в страната — със сиви килими, големи гипсови орнаменти на ниския таван, обсипан с цветя и пълен със столове в стил кралица Ана.

Но все пак това бе бдение на Мейфеър с много вино, разговори и плач. Неколцина католически сановници също дойдоха да изкажат съболезнованията си, както и ята монахини, които приличаха на птици в синьо и бяло. Много познати от бизнеса и от адвокатската фирма, съседи от Метаир, които също приличаха на сини птици в сините си костюми.

Шок, нещастие, кошмар. С восъчнобели лица най-близките приемаха съболезнованията на близки и приятели, а светът отвън блестеше с пролетно великолепие.

За Майкъл и най-обичайните неща изглеждаха бляскави след дългото боледуване, след дългата депресия. Сякаш всичко бе изобретено току-що — глупавите златни завъртулки на тавана, влажните съвършени цветя под външната флуоресцентна светлина.

Никога не беше виждал толкова много деца да плачат на погребение. Много деца, доведени да видят мъртвата, да се помолят до ковчега и да целунат на сбогуване изисканата Джифорд в бялото сатенено легло, чиито странности бяха изгубени в клишето на този последен обществен жест.

Той се прибра вкъщи в единайсет часа и отвори дрешника. Събра си куфара и започна да прави планове. Обиколи цялата къща и като че ли чак тогава окончателно се увери, че тя е обитавана от нещо, което почти може да почувства и да види. Не, самата къща му говореше; къщата му отговаряше.

Вероятно бе лудост да си мисли, че къщата е жива, но той вече бе разбрал това в смесицата от щастие и страдание и сега го разбираше отново — което бе за предпочитане пред двата ужасни месеца на самота, болест, вечна мъгла от лекарствата, от това да си „почти влюбен в успокояващата смърт“, а къщата да е тиха, безлична и напълно безразлична към него.

Дълго се взира в грамофона и перлите, които бяха небрежно захвърлени на килима като мъниста от Марди Грас. Безценни перли. Още чуваше странния глас на Древната Евелин, едновременно дълбок, мек и някак красив, докато говореше безспир на Мона.

Никой друг като че не знаеше или нехаеше за тези съкровища от тайника в стената на библиотеката; те лежаха в сенчестия ъгъл близо до купчина книги като някакви боклуци. Никой не ги докосна, нито ги забеляза.

Сега щяха да се съберат след погребението. Трябваше.

Редно бе да го направят в къщата на Райън, или поне така щеше да бъде по-лесно за него. Но Райън и Пиърс казаха, че трябва да отидат в офиса, нямали избор. Признаха, че са твърде изморени, но ще дойдат на Първа улица, нямали нищо против. Бяха много загрижени за Роуан. Не бивало Майкъл да си мисли, че са забравили за Роуан дори за миг. Горките нещастници.

Те изглеждаха перфектно дори сега — Райън със загорялата си кожа и гладката бяла коса, а очите му — непроницаеми и сини. Пиърс, синът, който всеки на света би искал — умен, благовъзпитан и явно съсипан от смъртта на майка си. Изглеждаше невъзможно да се случи подобно нещо; те със сигурност трябваше да са застраховани срещу това. Какво беше смъртта за Мейфеър от кънтри клуба, както се изразяваше Беа? Бе повече от любезно от тяхна страна да се съгласят да дойдат.

Но Майкъл не можеше да остане за това събиране. Наистина не можеше. Беше изгубил твърде много време. Бе живял в тази къща като призрак, откакто се върна от болницата. Дали точно смъртта на Джифорд, случайна, ужасна и напълно несвързана с всичко това, го извади от ступора? Знаеше, че не е така. Беше Мона.

Е, сега ще се съберат и той ще обясни, че трябва да предприеме нещо по въпроса с Роуан, че вече е събрал багажа си и е готов да замине.

Трябваше да разберат. Беше лежал под покрова на някакво проклятие, като спящата красавица, поразен право в сърцето от изчезването й. Беше се провалил.

Медальонът. Джифорд го бе открила до басейна преди известно време, може би дори в деня на Коледа, Райън не беше сигурен кога точно. Запазила го с намерението да го даде на Майкъл, но се страхувала да не би да го разстрои. Била сигурна, че медальонът е негов. По него имало кръв. А ето го сега тук, почистен и лъскав. Изпаднал от чантичката й, когато Райън започнал да рови из нея. Малък печален разговор, не повече от няколко секунди, в хладния мраморен мавзолей, докато обедното слънце го огряваше, а стотици хора очакваха да стиснат ръката на Райън. „Джифорд би искала да ти дам това без повече забавяне.“

Какво време имаше изобщо да чувства вина за малката червенокоска, която бе спала в прегръдките му и която каза: „Хвърли тези лекарства. Не ти трябват“.

Той задържа вратата отворена, за да влязат в библиотеката.

— Заповядайте — каза им с неизменното странно чувство, както винаги когато трябваше да се държи като господар в тази къща, тяхната къща. Покани с жест Райън, Пиърс и Аарън да седнат пред писалището, а той зае обичайното си място зад него. Видя, че Пиърс гледа малкия грамофон и дългия наниз перли, но щяха да стигнат до тях по-късно.

— Вижте, знам колко ужасно е това — каза Майкъл на Райън. Някой трябваше да започне този разговор. — Днес ти погреба жена си и сърцето ме боли за теб. Ще ми се да можех да изчакам. Всичко трябва да почака, но аз трябва да говоря за Роуан.

— Разбира се — рече Райън веднага. — Затова дойдохме, да ти кажем какво знаем. Не е много, обаче.

— Разбирам. Не успях да измъкна и думичка от Рандъл или Лорън. Те казват само: „Говори с Райън, Райън знае всичко“. Затова те поканих да дойдеш тук и да ми кажеш какво става. Аз бях като в кома. Трябва да намеря Роуан. Вече си приготвих багажа и съм готов да замина.

Райън изглеждаше изумително спокоен, сякаш бе превключил някакъв вътрешен ключ на „бизнес поведение“. В държанието му нямаше нито горчивина, нито негодувание. Пиърс обаче още изглеждаше съсипан и неутешим. Майкъл не можеше да прецени дали бе чул думите му, дали изобщо осъзнаваше, че е тук.

Аарън също беше опустошен от смъртта на Джифорд. Беше взел Беа под крилото си и я успокояваше по време на целия ритуал в обредния дом, на гробището и пред гробницата. Беше изморен и съсипан, явно нещастен и никакво британско благоприличие не можеше да скрие това. А освен това бе помогнал и за Алисия, която изпадна в истерия и най-сетне бе прибрана в клиника. Той бе стоял до Райън, който съобщи на съпруга й, че Алисия е болна и недохранена и има нужда от грижи, а той се опита да го удари. Беа вече не криеше все по-нарастващата си привързаност към Аарън; бе открила мъж, на когото може да се разчита, каза тя на Майкъл, докато пътуваха към дома.

Но сега всички разчитаха на Райън Мейфеър, адвоката, който уреждаше всичко за всички — а вече нямаше до себе си Джифорд, която да спори с него, да вярва в него, да му помага. А той вече се бе върнал на работа. „Още не може да осъзнае целия ужас, още е твърде скоро, за да е наистина уплашен“, помисли си Майкъл.

— Трябва да вървя — каза той. — Това е положението. Какво трябва да знам? Къде отивам? Какви са последните новини от Роуан? Какви са най-сигурните следи?

Настана тишина. Мона влезе в стаята, над дългите й къдрици се спускаше бяла панделка. Беше облечена с проста бяла памучна рокля, съвсем уместно облекло за деца във време на траур. Тя затвори вратата зад себе си. Не каза нищо, а и никой не я погледна, никой като че не я забеляза, нито пък обърна внимание, че тя седна на коженото кресло до отсрещната стена и се втренчи през стаята в Майкъл. Той не можеше да я спре, а и всъщност това нямаше значение. Тук не ставаше нищо, което тя да не знаеше или пък да не можеше да узнае. А и вече бяха свързани от общата си тайна. Детето го очароваше също толкова, колкото и го караше да се чувства виновен. Тя беше отговорна за неговото възстановяване и за това, което бе решил да направи сега.

На сутринта той не се бе събудил с въпроса: „Кое е това дете в леглото ми?“. Напротив. Знаеше коя е тя.

— Не можеш да заминеш — каза Аарън.

Твърдостта в гласа му хвана Майкъл неподготвен. Той усети, че някак се отнася обратно към Мона, към ласките й и към подобната на сън поява на Древната Евелин на улицата.

— Не знаеш за какво става дума — настоя Аарън.

— И за какво става дума?

— Не мислехме, че трябва да ти кажем всичко — каза Райън, — но преди да продължим, нека ти обясня. Не знаем къде точно е Роуан, нито какво се е случило с нея. Не искам да кажа, че й се е случило нещо лошо.

— Говори ли с лекаря? — попита Пиърс, като че събудил се внезапно и готов за бизнес. — Той каза ли, че вече си се възстановил достатъчно?

— Господа, добре съм. Ще открия жена си. А сега ми кажете кой води разследването.

Аарън се прокашля типично по британски, това беше обичайната му увертюра, преди да заговори.

— Таламаска и семейство Мейфеър не успяха да я открият. С други думи, едно много усилено разследване и огромните разходи не доведоха до нищо.

— Разбирам.

— Ето какво знаем. Роуан е заминала оттук с висок тъмнокос мъж. Както знаеш, забелязана е с него в самолета за Ню Йорк. Определено е била в Цюрих в края на годината и оттам е заминала за Париж, а от Париж — за Шотландия. По-късно е била в Женева. От Женева може би отново се е върнала в Ню Йорк, но не сме сигурни.

— Искате да кажете, че вероятно е пак в Щатите.

— Вероятно — каза Райън. — Но не знаем със сигурност. — Замълча, сякаш само това имаше да каже или пък просто събираше мислите си.

— Тя и онзи мъж — започна Аарън — са видени в Донелайт. В това като че няма никакво съмнение. Знаем, че е била в Цюрих само от банковите транзакции, които е наредила, в Париж — защото там е направила медицинските изследвания, които по-късно е изпратила на доктор Ларкин в Калифорния. В Женева — защото оттам се е обадила на лекаря и пак оттам е изпратила медицинските проби. Направила е тестове и в една клиника там, а после е изпратила всичко на доктор Ларкин.

— Обадила се е на този лекар? Той наистина ли е говорил с нея?

Това го обнадежди; трябваше да бъде нещо по-различно от болката, която почувства. Усети, че лицето му се зачервява. „Обадила се е, но не на мен. Обадила се е на стария си приятел в Сан Франциско.“ Опита се да изглежда спокоен, готов да чуе всичко.

— Да — каза Аарън, — обадила се е на доктор Ларкин на дванайсети февруари. Била е кратка. Казала му, че изпраща медицински документи, проби и прочие, че трябва да ги занесе в института „Кеплингер“ за анализ. Казала и че пак ще му се обади, че въпросът е поверителен. Споменала, че може да бъде прекъсната всеки момент. Звучала така, сякаш е в опасност.

Майкъл седеше притихнал, просто се опитваше да разбере какво означава всичко това. В един момент неговата жена се бе обадила на този човек. Сега картината изглеждаше съвсем различна.

— Това ли не искахте да ми кажете?

— Да — отвърна Аарън. — Както и че хората, с които е разговаряно в Женева и Донелайт, казват, че може да е била под принуда. Детективите на Райън са научили същото от свидетелите, въпреки че никой от тях не е разбрал кой всъщност упражнява тази „принуда“.

— Разбирам. Но тя е била добре, когато е говорила със Самюъл Ларкин. И то на дванайсети февруари! — рече Майкъл.

— Да…

— Добре, какво точно са видели тези хора? Какво са видели хората в клиниките?

— Никой в клиниките не е видял нищо. Но трябва да разбереш, че става дума за огромни институции. Няма съмнение, че Роуан и Лашър са се промъкнали в тях. Роуан се е представяла за лекар от персонала или пък за лаборант, в зависимост от ситуацията. Направила е различни изследвания и е напуснала, преди някой да се усети.

— И вие сте разбрали това от материалите, изпратени на този доктор Ларкин?

— Да.

— Невероятно, но един лекар може да го направи, нали? — рече Майкъл. Опитваше се да говори спокойно. Не искаше някой да започне да му мери пулса. — Значи последното доказателство, че е жива, е от дванайсети февруари — заключи той. Опитваше се да пресметне колко дни са минали оттогава. Не можеше да си спомни нищо.

— Има и още нещо — обади се Райън. — И то не е много хубаво.

— Е, кажете ми.

— Роуан е прехвърляла големи суми, докато е била в Европа. Огромни суми през банки във Франция и Швейцария. Но тези трансфери са спрели в края на януари. После има само два чека, осребрени в Ню Йорк на четиринайсети февруари. Вече знаем, че подписите са подправени.

— Какво? — Майкъл се облегна на стола. — Значи я държи като затворник и подправя чекове.

Аарън въздъхна.

— Не знаем… със сигурност. Хората в Донелайт — и в Женева — я описват като бледа и с нездрав вид. Според тях придружителят й е бил много внимателен, всъщност никога не са я виждали без него.

— Разбирам — прошепна Майкъл. — Какво друго са казали? Искам да знам всичко.

— Донелайт сега е археологически обект — каза Аарън.

— Да, знам — отвърна Майкъл и се обърна към Райън. — Прочетохте ли историята на Мейфеър?

— Ако имаш предвид досието на Таламаска, да, прегледах го, но мисля, че нашата грижа сега е само една: къде е Роуан и как да стигнем до нея.

— Продължете за Донелайт — обърна се Майкъл към Аарън.

— Очевидно Роуан и Лашър са наели апартамент в странноприемницата там за четири дни. Прекарали са доста време из руините на замъка, в катедралата и в селцето. Лашър е говорил с много хора.

— Трябва ли да го наричаш с това име? — попита Райън. — Официалното му име е друго.

— Официалното име не значи нищо — каза Пиърс. — Татко, моля те, нека оставим това. Донелайт, археологическият обект, очевидно е финансиран изцяло от нашето семейство. Не бях чувал за това, докато не прочетох файла на Таламаска. И татко не знаеше, всичко е уредено от…

— От Лорън — каза Райън с лека нотка на отвращение. — Но това сега няма значение. Никой не ги е виждал там от януари.

— Продължавайте — настоя Майкъл възможно най-внимателно. — Какво точно са видели тези хора?

— Описват жената като висока около метър шейсет и пет, много бледа, с нездрав вид. И един изключително висок мъж, вероятно над метър и деветдесет, с разкошна дълга черна коса — и двамата американци.

Майкъл искаше да каже нещо, но сърцето му биеше учестено, а не искаше никой да разбере. Извади кърпата си, сгъна я и попи горната си устна.

— Тя е жива и е в опасност, онова създание я държи затворена — прошепна той.

— Това не е сигурно — каза Райън. — Не би издържало в съда. Това са само предположения, но фалшивите чекове са друго нещо. Те изискват незабавна намеса.

— Юридическите изказвания са доста объркващи — каза Аарън.

— Да, това е влудяваща бъркотия — каза Пиърс. — Ние изпратихме проби от кръвта, открита тук, на две различни генетични лаборатории и нито една от тях не можа да ни даде еднозначен отговор.

— Дадоха ни отговор — каза Аарън. — Казват, че мострите сигурно са замърсени, защото принадлежат на нечовешки вид примат, който не могат да определят.

Майкъл се усмихна горчиво.

— А какво казва доктор Ларкин? Роуан му е изпратила директно материалите. Какво знае той? Какво му е казала по телефона? Трябва да науча всичко.

— Роуан била много възбудена — каза Пиърс. — Страхувала се, че може да бъде прекъсната. Отчаяно искала Ларкин да получи материалите и да ги занесе в „Кеплингер“. Това доста го разтревожило. Ето защо той ни сътрудничи, но е предан на Роуан и не иска да нарушава поверителността, въпреки че споделя нашата тревога.

— Той е тук — каза Майкъл. — Видях го на бдението.

— Да, тук е — отвърна Райън. — Но не иска да обсъжда мострите, които е занесъл в института.

— От това, което докторът пожела да сподели, човек може да заключи, че той има богат тестов материал за това същество — рече Аарън.

— Същество? — намеси се Райън. — Ето че пак се озовахме в зоната на здрача. — Изглеждаше вбесен. — Не знаем дали онзи мъж е същество, някакъв… нечовешки вид или нещо друго. Не знаем и какво е името му. Знаем само, че е общителен, образован, интелигентен, говори бързо с американски акцент и хората, които са разговаряли с него в Донелайт, го намират за интересен.

— Какво общо има това, за бога? — настоя Пиърс. — Татко, моля те…

Майкъл го прекъсна:

— Какво е изпратила Роуан на доктор Ларкин? Какво са открили в института „Кеплингер“?

— Там е работата — отвърна Аарън, — че той няма да даде пълна информация на нас, но пък може да го каже на теб. Иска да поговорите и да ти направи генетични тестове.

Майкъл се усмихна.

— Така ли, сега?

— Да, прав си да се съмняваш — каза Райън. Той като че се люшкаше между гневното нетърпение и изтощението. — И други хора са се опитвали да направят такива тестове на семейството. Смятани сме за нещо като затворена група. Не се съгласихме.

— Като мормоните или амишите — рече Майкъл.

— Точно така — каза Райън. — Има и много отлични законови механизми да не се позволи подобно нещо, а и какво общо би могло да има семейство Къри с това?

— Мисля, че се отклоняваме от темата — каза Аарън и погледна многозначително към Майкъл. — Както и да наричаме придружителя на Роуан, той е от плът и кръв и очевидно минава за човек.

— Чуваш ли се какво говориш! — извика Райън вече съвсем вбесен.

— Разбира се — отвърна Аарън.

— Искам да видя лично тези медицински доказателства — каза Райън.

— И как ще ги разчетеш? — попита Пиърс.

— Искам да ги получа.

— Татко, трябва да обсъдим това.

Майкъл вдигна ръка, за да ги призове към спокойствие.

— Вижте, медицинските тестове няма да решат нищо. Аз го видях. Аз говорих с него.

Настана тишина.

Майкъл осъзна, че за първи път споменава това пред семейството. Никога, никога не бе признавал пред Райън и Пиърс и със сигурност пред никой друг Мейфеър какво се беше случило на Коледа. Хвана се, че поглежда към Мона, а после очите му се спряха на човека, на когото всъщност бе разказал станалото — Аарън.

Останалите го гледаха с явно и сдържано очакване.

— Не мисля, че беше висок над метър и деветдесет — каза Майкъл, като се опитваше да успокои гласа си. Прокара ръка през косата си и я спря, когато посегна към химикалката, от която нямаше нужда. Сви дясната си ръка в юмрук, после го отвори и изви пръсти. — Сбихме се. Тогава ми се стори, че е с моя ръст, към метър и осемдесет. Косата му беше къса. Черна, като моята. Очите му — сини.

— Да не би да казваш — обади се Райън с привидно спокойствие, — че си видял мъжа, който е заминал с Роуан?

— Ти си говорил с него? — обади се и Пиърс.

Райън беше пребледнял от гняв.

— Можеш ли да го опишеш? — попита той.

— Нека да преминем към онова, което трябва да се направи — каза Аарън. — Почти изгубихме Майкъл на Коледа. Той не можеше да ни каже нищо със седмици. Беше…

— Всичко е наред, Аарън — обади се Майкъл. — Спокойно. Райън, какво искаш да знаеш? Тя тръгна с мъж. Беше висок над метър и осемдесет, слаб, носеше моите дрехи. Имаше черна коса. Не мисля, че сега изглежда по същия начин. Косата му не беше дълга и той не беше толкова висок. Вярвате ли ми? Вярвате ли на думите на когото и да било? Райън, знам кой е той. Таламаска също знаят.

Райън изглеждаше неспособен да отговори. Пиърс също се беше вкаменил.

— Чичо Райън, той е „мъжът“ — каза Мона с равен глас. — За бога, остави на мира Майкъл. Не той е пуснал Мъжа да премине, а Роуан.

— Не се бъркай, Мона! — сопна й се Райън. Като че ли напълно бе изгубил контрол над себе си. Пиърс го хвана за ръката. — Какво правиш тук? — настоя Райън. — Веднага излез.

Мона не помръдна.

Пиърс й направи знак да си мълчи.

— Това същество — каза Майкъл, — този „мъж“, нашият Лашър, нормално ли изглежда на другите хора?

— Като необикновен човек — отвърна Райън. — Така твърдят свидетелите. Необикновен човек с добри маниери, доста общителен. — Замълча, сякаш се насилваше да продължи. — Мога да ти покажа всички материали. Между другото, претърсихме цял Париж, Женева, Цюрих и Ню Йорк. Такъв висок човек като него не може да не привлече много внимание. Археолозите от Донелайт са имали най-много контакти с него. Казват, че бил очарователен, малко странен и говорел много бързо. Имал особени представи за града и руините.

— Добре, разбирам какво е станало. Тя не е избягала с него, той я е отвел. Насила. Накарал я е да му даде парите. Тя го е убедила някак да направят медицинските изследвания, после е събрала всичко и го е изпратила, когато е могла, на доктор Ларкин.

— Не е сигурно — отвърна Райън. — Изобщо даже. Но фалшификацията ни дава правно основание да продължим. Освен това парите, депозирани на името на Роуан в банките зад граница, са изчезнали. Трябва да действаме. Нямаме избор. Трябва да защитим завещанието.

Аарън го прекъсна с лек жест.

— Доктор Ларкин каза, че Роуан му съобщила, че това същество не е човек. Искала той да проучи генетичния му код. Искала да знае с точност дали то може да се чифтосва с хора, и по-специално с нея. Изпратила е и проба от собствената си кръв за анализ.

Настъпи неловка тишина.

За част от секундата Райън изглеждаше почти паникьосан. После някак се съвзе, кръстоса крака и сложи лявата си длан на ръба на бюрото.

— Не мога да кажа какво точно мисля за този странен мъж — каза той. — Наистина не мога. Цялата история на Таламаска, тази верига от тринайсет вещици и прочие. Не вярвам в нея и не мисля, че много хора от семейството й вярват. — Погледна право към Майкъл. — Но едно е ясно. Няма къде да я търсиш сега. Загуба на време е да ходиш в Женева. В Донелайт имаме частен детектив, който работи за нас денонощно. Освен това Таламаска, които, между другото, са много добри в тези неща, също имат свой човек там. Ню Йорк? Към него не водят никакви конкретни следи освен подправените чекове, които не са за големи суми. Не са събудили подозрение.

— Разбирам — каза Майкъл. — Къде да ида тогава? Какво да правя? Това са най-важните въпроси сега.

— Абсолютно — отвърна Райън. — Не искахме да ти казваме какво сме открили по очевидни причини. Но вече знаеш и най-добре ще е да останеш тук, да последваш съвета на доктор Роудс и да чакаш. Това изглежда най-разумно от абсолютно всички гледни точки.

— Има и още нещо — каза Пиърс.

Баща му изглеждаше явно раздразнен, а после твърде изморен, за да се възпротиви. Вдигна ръка да закрие очите си, опрял лакът на ръба на бюрото.

Пиърс продължи:

— Трябва да ни кажеш точно какво се случи на Коледа. Искам да знам. Сега аз трябва да се занимавам с медицинския център „Мейфеър“. Искам да продължа работата по него. Повечето от останалите — също. Но никой не знае нищо. Какво се случи, Майкъл? Кой е този мъж? Какво представлява?

Майкъл знаеше, че трябва да каже нещо, но за миг това му се струваше невъзможно. Облегна се назад и се вгледа в лавиците на библиотеката, неспособен да погледне нито купчината книги на пода, нито мистериозния грамофон. Очите му се извиха почти боязливо към Мона.

Тя се бе свила в креслото, преметнала единия си крак през страничната облегалка. Изглеждаше твърде голяма за бялата погребална рокля, която престорено скромно бе събрала между краката си. Гледаше го спокойно и иронично — като старата Мона, преди да разбере за Джифорд.

— Тя е тръгнала с Мъжа — каза Мона съвсем спокойно и отчетливо. — Мъжът е преминал.

Каза го с равен тийнейджърски глас, с отегчение от глупостта на останалите и без да им спестява невероятното. Продължи:

— Тръгнала е с него. Този дългокос пич е Мъжът. Да, това е той — онзи тънък мутант. Призракът, Дяволът, Лашър. Майкъл се е бил с него до басейна и той го е блъснал във водата. От него идва миризмата, която се усеща там. Както и миризмата в салона, където се е родил.

— Фантазираш! — сопна се Райън така вбесено, че почти го изшептя. — Казах ти да не се бъркаш.

— Когато двамата с Роуан са си тръгнали — продължи Мона, — тя е включила алармата, за да дойде помощ за Майкъл. Или пък Мъжът сам го е направил. Всеки глупак би разбрал какво точно е станало.

— Мона, казвам ти да излезеш от стаята — настоя Райън.

— Не — отвърна тя.

Майкъл мълчеше, не можеше да измисли как да отговори. Искаше да каже, че Роуан се е опитала да спре Мъжа, да му попречи да го блъсне в басейна. Но какъв беше смисълът? Роуан го беше оставила да се удави, или не? Роуан е била принудена.

Райън издаде тих стон на раздразнение.

— Позволете ми — намеси се търпеливо Аарън — да кажа, че доктор Ларкин има много информация, с която ние не разполагаме. Има рентгенови снимки на ръце, крака, гръбначен стълб, таз, както и скенер на мозъка и други изследвания. Това същество не е човек, има объркваща генетична конструкция. Бозайник е. Примат е. Топлокръвен. Изглежда като нас. Но не е човек.

Пиърс се взираше в баща си, сякаш се страхуваше, че той ще се разстрои още повече. Райън обаче просто поклати глава.

— Ще повярвам, когато го видя, когато самият доктор Ларкин ми го каже.

— Татко — каза Пиърс, — та нали рапортите от съдебната медицина са същите. Твърдят, че пробите са замърсени, защото иначе излиза, че това е кръв и тъкан от нещо, което не носи човешкия генетичен код.

— Както каза и Мона — обади се Майкъл. Гласът му бе станал много нисък. Той се надигна малко и погледна първо Райън, а после Мона.

Нещо в поведението на Аарън го тревожеше през цялото време, но не знаеше точно какво и всъщност не осъзнаваше, че е разтревожен, докато не се хвана, че гледа към него.

— Прибрах се и той беше тук. Приличаше на нея — започна той. — Приличаше и на мен. Може да произлиза… от нашето дете. Нашето бебе. Роуан беше бременна.

Замълча и издиша тежко. Поклати глава и после осъзна, че трябва да продължи.

— Това същество беше новородено. Беше много силно. Дразнеше ме. Той… той се движеше като сламения човек от „Магьосникът от Оз“… Беше тромав, падаше, смееше се, ставаше отново. Сякаш можех да му извия врата, но не го направих. Той беше много по-силен, отколкото изглеждаше. Ударих го няколко пъти. Би трябвало да строша лицевите му кости, но не му стана нищо. Роуан се опита да ни разтърве, но тогава аз не разбрах… а и сега не разбирам… кого точно се опитваше да предпази. Мен или него?

Мразеше се, че изрича тези думи.

— А тя помогна ли му да те блъсне в басейна? — попита Мона.

— Млъквай, Мона! — изкрещя Райън, но момичето не му обърна внимание. Гледаше Майкъл.

— Не, не му помогна — отвърна той. — Не беше за вярване и че той можа да го стори сам. Бил съм повалян няколко пъти в живота си. За тази работа се иска здрав мъж и късмет. Той беше слаб, крехък и стоеше на леда, но все пак ме блъсна и аз паднах в басейна. Помня, че ме гледаше, докато падах. Очите му са сини, а косата много черна. Вече ви казах. Кожата му е съвсем бледа и някак красива. Поне тогава беше такава.

— Като кожа на бебе — добави Аарън тихо.

— Значи всички искате да ми кажете — обади се нервно и тревожно Райън, — че това не е човешко същество?

— Говорим за наука, човече, не за магии — обади се Аарън. — Това същество, така да се каже, е от плът и кръв, но генетичният му код не е човешки.

— И Ларкин ти каза това?

— До известна степен. Нека кажем, че някак го разбрах.

— Призраци, духове, същества — изпъшка Райън. Като че восъкът, от който бе направен, започваше да се топи.

— Хайде, татко, успокой се — каза Пиърс и за миг прозвуча като по-възрастния от двамата.

— Джифорд ми каза, че според нея Мъжът е преминал — рече Райън. — Това бе последният разговор, който проведох с жена си… — Той замълча.

Тишина.

— Мисля, че сме съгласни за едно, Майкъл — обади се Аарън с лека нотка на нетърпение. — Ти оставаш тук.

— Да, схванах — отвърна Майкъл. — Оставам. Но искам да видя всички доклади. Искам да бъда информиран на всяко ниво. Искам да говоря и с този доктор Ларкин.

— Има едно много важно нещо — каза Аарън. — Райън, по разбираеми причини, не разреши аутопсия на Джифорд.

Райън го погледна. Майкъл никога не го бе виждал така очевидно враждебен. Аарън също усети това и се поколеба за миг, преди все пак да продължи:

— Има няколко окървавени парчета от дрехи, които могат да се изследват.

— Защо? — попита Райън. — Какво общо има жена ми с вас? Или с тази история?

Аарън не отговори. Изглеждаше внезапно смутен.

— Да не искаш да кажеш, че жена ми има нещо общо с онова същество? Че той я е убил?

Аарън не отговори.

— Татко, тя е направила спонтанен аборт — каза Пиърс, — а и двамата знаем, че… — Младият мъж спря, но ударът вече бе нанесен. — Мама беше много чувствителна. Тя и татко…

Райън не отговори. Гневът му се бе превърнал в нещо още по-лошо. Майкъл кимна, преди да се усети. Лицето на Мона беше безстрастно, както винаги.

— Имаше ли доказателства, че е направила спонтанен аборт? — попита Аарън.

— Получила е маточен кръвоизлив — каза Пиърс. — Така каза местният лекар, нещо като спонтанен аборт.

— Не знаят — обади се Райън. — Местните лекари казаха, че е умряла от загуба на кръв. Само това. Загуба на кръв. Получила е кръвоизлив и не се е обадила или не е могла да се обади за помощ. Умряла е на плажа. Тя беше нежна и нормална жена, но беше на четирийсет и шест. Малко вероятно е да е направила спонтанен аборт. Всъщност това е почти абсурдна идея. Тя страдаше от фиброзни тумори.

— Татко, нека изследват, каквото са открили, моля те. Искам да знам защо умря мама. Ако е било заради туморите, искам да знам. Моля те. Всички искаме да знаем. Защо е получила този кръвоизлив?

— Добре — каза Райън, който изгаряше от гняв. — Значи искаш да направят изследвания на дрехите на майка ти? — Тръсна ядно ръце.

— Да — отвърна Пиърс спокойно.

— Добре тогава. Ще го направят заради теб, заради теб и сестрите ти. Ще направим изследванията. Ще открием какво е причинило кръвоизлива.

Пиърс беше доволен, но явно притеснен за баща си.

Райън искаше да каже още нещо, но им махна леко да изчакат. Вдигна дясната си ръка, направи още един колеблив жест, а после заговори:

— Ще направя каквото мога при тези обстоятелства. Ще продължа търсенето на Роуан. Ще дам окървавените дрехи за изследване. Ще правя само разумното и нужното. Ще правя нещо почтено. Законно. Необходимо. Но наистина не вярвам в този мъж! Не вярвам в този призрак. Никога не съм вярвал! И сега няма причина да вярвам. Каквато и да е истината за всичко това, тя няма нищо общо със смъртта на жена ми! Нека обаче да се върнем на Роуан. Джифорд вече е в Божиите ръце, Роуан може да е още сред нас. Аарън, как ще получим тези научни данни, или каквито са там, от института „Кеплингер“? Това ще бъде първата ми задача. Да открия как можем да изискаме пробите, които Роуан е изпратила на Ларкин. Сега ще отида в офиса и ще опитам да се добера до тези материали. Наследницата на завещанието е изчезнала, сигурно има някаква измама, трябва да се предприемат законови мерки по отношения на фондовете, сметките, подписите и прочие. — Той замълча, сякаш бе казал повече, отколкото искаше и се взря пред себе си, сякаш бе машина, която внезапно бяха изключили.

— Разбирам чувствата ти, Райън — каза тихо Аарън. — Дори най-консервативните свидетели могат да кажат, че около този мъж има някаква мистерия.

— Вие и Таламаска — прошепна Райън. — Намесвате се. Наблюдавате, записвате. Взирате се в тези объркващи неща и ги интерпретирате така, както изискват вашите вярвания, вашите суеверия. Пет пари не давам за вашата догматична настойчивост, че на света има призраци и духове! Мисля и че историята на семейството, която сте съставили е… е някаква объркваща измишльотина. Аз няма… аз започнах свое разследване, на вас, ако искате да знаете.

Аарън присви очи. Когато заговори, в гласа му се долавяше горчивина, раздразнителност:

— Не те обвинявам.

Внезапно на лицето му се изписа разочарование, като че се опитваше да сдържи реакцията си, да овладее объркване или противоречиви чувства. Майкъл усети това по-силно отвсякога — Аарън не беше на себе си.

— У теб ли са дрехите, Райън? — продължи Аарън с неприятното си искане, сякаш дълбоко в себе си се отвращаваше, че трябва да направи това. — Дрехите на Джифорд. С какво е била облечена?

— По дяволите! — прошепна Райън, вдигна телефона и се свърза със секретарката си в офиса. — Карла, Райън е. Обади се на съдебния лекар в окръг Уолтън, Флорида. Обади се и на погребалния дом. Какво стана с дрехите на Джифорд? Трябва да ги взема.

Затвори телефона и попита:

— Има ли още нещо, защото искам да ида в офиса. Имам работа. Трябва да се върна рано вкъщи, децата ми се нуждаят от мен. Алисия беше приета в болница. Тя също се нуждае от мен. Имам нужда и да остана сам за малко. Имам нужда да… Имам нужда да поскърбя за жена си. Пиърс, бих искал да тръгнем сега, ако ще идваш с мен. — Всичко това бе казано много бързо.

— Да, татко, но искам да знам какво става с дрехите на мама.

— За бога, какво общо има това с Джифорд! — извика Райън. — Господи, всички ли си загубихте ума?

— Просто искам да знам — каза Пиърс. — Знаеш… знаеш, че мама се страхуваше да дойде тук на Марди Грас, тя…

— Не, не продължавай. Недей — настоя Райън. — Нека се придържаме към това, което имаме. Което знаем. Ще направим всичко, каквото поискат от нас, по каквато и да е причина! Майкъл, утре ще ти предам всички материали за Роуан. По дяволите, ще ти ги предам още сега. Ще ти изпратя докладите от цялото разследване.

Той пак вдигна телефона и набра офиса си със скоростта на светлината. Не си направи труда да се представя. Каза на човека отсреща:

— Един куриер да донесе всичко, свързано с Роуан. Да, всичко. Докладите от детективите, копията на чековете, всяка хартийка. Съпругът й го иска. Има право да го види. Нали й е съпруг. Той… има това право.

Тишина. Слушаше.

— Какво имаш предвид? — попита след малко. Лицето му стана безизразно и после започна да се зачервява. Затвори телефона и се обърна към Аарън.

— Твоите хора ли са взели дрехите на жена ми? Взели са ги от офиса на съдебния лекар и от погребалното бюро. Кой ви каза, че можете да направите такова нещо?

Аарън не отговори, но Майкъл видя изненадата и объркването на лицето му. Той не знаеше за това, беше шокиран и унижен. Като че премисли всичко и после сви леко рамене.

— Съжалявам — рече накрая. — Не съм упълномощавал никого за това. Приеми извиненията ми. Ще се погрижа да върнат всичко незабавно.

Сега Майкъл разбра защо Аарън не беше на себе си. Нещо се бе случило сред редиците на ордена му. Бе усетил това и по-рано, но не знаеше как да го тълкува.

— Вървете по дяволите! — извика Райън. — Дотегна ми от изследователи, тайни и хора, които се шпионират взаимно.

Той се изправи, а Пиърс също стана и каза:

— Хайде, татко. — Отново бе поел нещата в свои ръце. — Да вървим у дома. Ще се върна в офиса следобед. Да вървим.

Аарън не стана. Дори не погледна към Райън. Гледаше встрани и после като че се отнесе някъде надалеч, в мислите си. Беше раздразнен, но не само това.

Майкъл стана и стисна ръцете на Райън и Пиърс.

— Благодаря и на двама ви.

— Поне това можехме да направим за теб — каза Райън престорено. — Ще се срещнем утре — ти, аз, Лорън и Рандъл. Ще намерим Роуан, ако…

— … ако може да бъде намерена — каза Мона.

— Казах ти да мълчиш! — извика Райън. — Върви си у дома. Древната Евелин е сама.

— О, да, все някой там е сам и има нужда от мен, нали така? — отвърна Мона. Тя свали крака си от облегалката и стана, като приглади детинската рокличка. Двете фльонги на панделката стърчаха зад главата й. — Ще си отида у дома. Не се тревожи.

Райън се взираше в нея, сякаш не беше в състояние да издържа повече. Приближи се, хвана я и я притисна към гърдите си. Настъпи ужасна тишина, а после нещо много по-ужасно — той заплака със сподавените хлипове на човек, изпълнен със срам и нещастие, както дори жените не плачат.

Пиърс сложи ръка на рамото му. Райън отблъсна Мона назад, целуна я яростно по бузата и след като я стисна за рамото, я остави да си върви. Тя също го целуна нежно.

Райън последва Пиърс и двамата излязоха от библиотеката.

Вратата се отвори и затвори и Майкъл чу хор от гласове в салона — приглушения глас на Беатрис и по-дълбокия глас на Райън, не можа да различи останалите в последвалата глъчка.

Осъзна, че е останал сам с Аарън и Мона. Аарън не беше помръднал, все още имаше отсъстващ вид. Изглеждаше някак печално изваден от строя, също като Майкъл допреди няколко дни.

Мона се промъкна в ъгъла, сияеща като свещица с пламтящата си коса, привела рамене. Явно нямаше намерение да си тръгва.

— Кажи какво мислиш — каза Майкъл на Аарън. — Питам те за първи път, откакто… се случи. Какво мислиш? Кажи.

— Искаш експертното ми мнение? — попита Аарън със същата горчивина, очите му още блуждаеха.

— Искам безпристрастното ти мнение. Райън отказва да повярва в това с някакъв почти религиозен плам. Какво си ми спестил?

Трябваше да помоли Мона да излезе, трябваше да я придружи, да я заведе при Беа, но не го направи. Просто гледаше Аарън.

Лицето му се изопна и после се отпусна.

— Не съм крил нищо нарочно. Объркан съм — каза той и погледна Майкъл в очите. — Аз водих тоя случай, докато Роуан не изчезна. Мислех, че го водя и след това. Но има явни признаци, че Старшите са поели нещата и разследването е разширено без моето знание, което не е в стила на Таламаска. Знаеш го. След изчезването на Роуан помолихме Райън за разрешение да дойдем в тази къща, да вземем проби от окървавения килим и от тапетите. Трябваше да питаме теб, но ти не…

— Знам, знам…

— Така действаме ние. Да вървим по следите на бедата, да процедираме с внимание, да наблюдаваме, да не правим заключения.

— Не ми дължиш обяснения. Ние сме приятели. Но мисля, че знам какво е станало. Това разследване сигурно е много важно за твоите Старши. Сега нямаме призрак, а някакво мутирало същество. — Майкъл се засмя горчиво. — И то държи жена ми като затворник.

— Това и аз можех да ви го кажа — обади се Мона.

Липсата на отговор от страна на Аарън беше плашеща. Той се взираше в нищото, силно шокиран, неспособен да коментира, защото ставаше дума за ордена. Накрая поглед накъм Майкъл.

— Ти си добре, нали? Доктор Роудс каза, че е станало същинско чудо. Ще оздравееш напълно. Ще се срещнем утре, дори и да не съм канен на срещата с Райън.

— А онзи доклад, който ще изпратят?

— Виждал съм го. Сътрудничехме си. В тази папка има и мои доклади. Ще видиш. Не знам какво е станало после. Беатрис и Вивиан ме чакат. Беатрис е силно притеснена за теб, Мона. А доктор Ларкин иска да говори с теб, Майкъл. Помолих го да изчака до утре. Мен обаче иска да види сега.

— Да, добре. Искам да прочета докладите. Не позволявай на Ларкин да замине.

— О, той е добре тук. Обикаля ресторантите и се весели по цели нощи с някаква негова колежка от „Тюлейн“. Няма да ни се измъкне лесно.

Мона не каза нищо. Просто гледаше как Майкъл следва Аарън към коридора. Остана при вратата и той внезапно болезнено усети присъствието й — парфюма й, червената й сияеща в сенките коса, смачканата бяла сатенена панделка, цялото й същество и всичко, което се бе случило. Помисли си, че хората си тръгват и скоро той пак ще остане насаме с нея.

Райън и Пиърс тъкмо излизаха през входната врата. Сбогуванията в семейство Мейфеър траеха дълго. Беатрис отново плачеше и уверяваше Райън, че всичко ще бъде наред. Рандъл седеше в дневната до първата камина. Приличаше на огромна тъмносива жаба в креслото, изглеждаше объркан и замислен.

— Как сте, скъпи мои? — попита Беа, като се втурна да хване ръцете на Майкъл и Мона. Целуна Мона по бузата.

Аарън се промъкна покрай нея.

— Добре съм — каза Мона. — Как е мама?

— Дадоха й успокоителни. Сложиха я на системи. Ще спи цялата нощ. Изобщо не се тревожи за нея. Баща ти също е добре. Прави компания на Древната Евелин. Мисля, че и Сесилия е при тях. Ан Мари е при майка ти.

— И аз така си помислих — рече Мона с отвращение.

— Какво искаш да направя, скъпа? Да те заведа ли у дома? Искаш ли да останеш малко при мен? Какво да направя за теб? Можеш да останеш да спиш у нас, в стаята с тапетите на рози.

Мона поклати глава и отвърна:

— Добре съм. — Сви небрежно рамене. — Наистина съм добре. Ще се прибера у дома след малко.

— А ти? — обърна се Беа към Майкъл. — Виж се само. Цветът на лицето ти се е върнал. Като нов си.

— Да, така изглежда. Трябва да обмисля всичко. Ще ми изпратят докладите за Роуан.

— О, не чети всички тези доклади. Толкова са депресиращи. — Тя се обърна да потърси Аарън, който стоеше до отсрещната стена. — Аарън, не му позволявай.

— Трябва да ги прочете, скъпа моя — отвърна той. — А сега аз ще се върна в хотела. Доктор Ларкин ме чака.

— Ох, този доктор. — Тя го хвана за ръката и го целуна по бузата, докато вървяха към вратата. — Ще те чакам.

Рандъл също бе станал. Двама млади Мейфеър излязоха от трапезарията в салона. Сбогуванията се проточиха, изпълнени с прочувствени думи, внезапни ридания и признания в любов към Джифорд, горката красива Джифорд, милата и щедра Джифорд. Беа се обърна и се втурна да прегърне Майкъл и Мона. Целуна ги и отново тръгна по коридора, явно й беше трудно да се раздели с тях. Имаше някаква интимност в начина, по който хвана ръката на Аарън, когато той я поведе по стъпалата. Рандъл излезе от къщата преди тях.

Най-накрая всички си тръгнаха. Мона стоеше на входната врата и им махаше, изглеждаше съвсем нелепо с детската рокля със сатенения колан, въпреки че бялата панделка в косата й бе като част от самата нея.

Обърна се към Майкъл и затръшна вратата зад себе си.

— Къде е леля Вив? — попита той.

— Тя не може да те спаси, момче — каза Мона. — В Метаир е и успокоява децата на Джифорд заедно с леля Бернадет.

— Къде е Еужения?

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че я отрових? — Мона мина покрай него и тръгна към библиотеката.

Майкъл я последва непреклонен, готов да рецитира речи за порядъчност.

— Това няма да се случи отново — започна той, но тя затвори вратата на библиотеката и веднага го прегърна.

Започна да я целува, ръцете му се плъзнаха по гърдите й и после внезапно вдигнаха памучната рокля.

— Не, не бива! — каза той. — Няма да ти позволя. Ти не ми даваш никакъв шанс…

Меките й млади ръце го обгърнаха. Той галеше гърба й, бедрата й под памучната дреха. Тя беше силно възбудена, като всяка зряла жена, с която бе правил секс. Майкъл чу леко изщракване — беше се пресегнала да заключи вратата.

— Утеши ме — каза Мона. — Любимата ми леля умря. Наистина съм съсипана. Не се шегувам. — Тя отстъпи назад. В очите й блестяха сълзи. Подсмръкна, като че ли всеки миг щеше да избухне в плач.

Разкопча памучната рокля и я остави да се смъкне на пода. Излезе от сияещия й обръч и той видя снежнобелия й сутиен с големи чашки от скъпа дантела и меката бледа кожа на корема й над сатенения колан на долната фуста. Сълзите й отново рукнаха, тя плачеше безмълвно. После се втурна към него, сключи ръце зад врата му, целуваше го, плъзгаше ръка между краката му.

Както се казва, това бе свършен факт. Тя зашепна, когато се отпуснаха на килима.

— Не се притеснявай.

Спеше му се. Изпитваше копнеж. Не беше потънал дълбоко. Не можеше. Твърде много неща минаваха пред вътрешното му око. Започна да си тананика, а после тихо запя.

— Валсът на Виолета — каза тя. — Моля те, остани с мен още малко.

Той като че заспа или потъна в нещо като покой, пръстите му лежаха на прекрасния й изпотен врат, устните му се притискаха към челото й.

В този миг на вратата се позвъни и той чу Еужения в коридора — не бързаше да отвори и викаше, както винаги:

— Идвам. Идвам.

Носеха докладите. Трябваше да ги прочете. Но как да стане, без да събуди спящото на килима дете. Все пак трябваше да ги види. Бяха ги донесли за по-малко от половин час. Помисли си за Роуан и почувства такъв ужасен страх, че не можеше да го изрази с думи, нито да вземе решение, нито дори да мисли.

Седна, опитваше се да събере сили, да се отърси от отмалата на секса и да не гледа голото момиче, което спеше на килима. Главата й лежеше сред гнездо от червена коса, коремът й беше гладък и съвършен, като гърдите й. Всичко в нея бе сочно и съблазнително. Майкъл, прасе такова, не можеш да правиш такива неща!

Къщата потрепери леко от затръшването на входната врата. Еужения отново мина по коридора, а после настана тишина.

Той се облече и се среса. Взираше се в грамофона. Да, точно него беше видял във всекидневната, той свиреше призрачния валс. На него бе сложена плочата с този валс, записана преди много десетилетия.

Това го разстрои за миг. Опита се да откъсне очи от спящото дете и се зачуди как така бе почувствал покой насред всичко ставащо. „Но ти го стори. Не можеш да си постоянно напрегнат.“ И тогава си помисли: „Жена ми може да е жива, може и да е мъртва, но аз трябва да вярвам, че е жива! Тя е с онова същество. То сигурно има нужда от нея!“.

Мона се обърна. Гърбът й беше съвършен, бял, бедрата й, въпреки дребния й ръст, имаха женствени пропорции. Нищо момчешко нямаше в младостта й; тя определено беше жена.

Откъсни очи от нея, човече! Еужения и Хенри са някъде наоколо. Не си насилвай късмета. Заслужаваш да те зазидат в мазето.

Но тук няма мазе.

Знам. Е, тогава на тавана.

Той бавно отвори вратата. В коридора бе тихо. Тихо беше и в двойния салон. На масата в коридора обаче имаше плик — там, където оставяха пощата. Видя познатия надпис „Мейфеър и Мейфеър“. Приближи се на пръсти и го взе. Страхуваше се да не се появят Еужения или Хенри. После влезе в трапезарията. Можеше да седне на масата и да прочете всичко. Така, ако някой се приближеше до вратата на библиотеката, щеше да успее да го спре.

Рано или късно, тя ще се събуди и ще се облече. А тогава? Не знаеше. Просто се надяваше да си иде и да го остави.

Жалък страхливец. Роуан, дали ще разбереш това? Смешното беше, че вероятно щеше да разбере. Роуан разбираше мъжете по-добре от останалите жени, по-добре дори от Мона.

Включи лампата до камината и седна на масата. Извади пакет ксерокопия от плика. Наистина бяха доста.

Генетиците от Ню Йорк и Европа бяха донякъде саркастични относно пробите. „Това, изглежда, е събран генетичен материал от повече от един вид примати.“

Но именно разказите на свидетелите от Донелайт го поразиха. „Жената беше болна. Постоянно седеше в стаята, но когато той излизаше, тя го придружаваше. Сякаш мъжът настояваше. Изглеждаше болна, много болна. За малко да й предложа да иде на лекар.“

Един служител в хотел в Женева описваше Роуан като съвсем мършава, най-много петдесет и пет килограма. Смяташе това за ужасяващо.

Майкъл се вгледа в копията на подправените чекове. Подправени! И то неумело. Почеркът изглеждаше много старинен, като от елизабетинската епоха, какъвто можеш да видиш по стари пергаменти.

Получател: Оскар Олдридж Тамен.

Защо бе избрал това име? Когато се вгледа в другата страна на чека, разбра. Имаше фалшив паспорт. Банковият чиновник бе записал всички данни.

Със сигурност можеха да тръгнат по тази следа. Но тогава видя бележката от адвокатската фирма — Оскар Олдридж Тамен е бил видян за последно в Ню Йорк, на 13 февруари. Съпругата му го обявила за изчезнал на шестнайсети. Местоположение неизвестно. Заключение? Откраднат паспорт.

Затвори рязко папката. Сложи ръце върху нея и се наведе напред, опитваше се да прогони трепването в сърцето, да си припомни, че тази болка е съвсем незначителна — почти като дразнене — и я има от години, нали така?

— Роуан — каза той на глас, като молитва. Мислите му се върнаха в деня на Коледа, когато я видя за последно — когато тя скъса верижката от врата му и медальонът падна.

Защо ме изостави? Как можа!

Заля го силен срам, срам и страх. Егоистичната му дребна душица беше доволна, когато чу, че демонът я е принудил, доволен беше, че разследващите смятат, че тя е заминала насила! Доволен бе, че това бе обявено пред гордия Райън Мейфеър. О, това означаваше, че неговата хитра жена не му бе изневерявала с онзи демон! Тя го обичаше!

Но какво, за бога, означаваше всичко това за нея! За нейната сигурност, за съдбата й, за бъдещето й! Господи, ти си егоистичен, презрян нещастник. Но болката бе толкова голяма, болката от заминаването й, от студената вода в басейна и от вещиците Мейфеър от съня му, от болничната стая и болката в сърцето, когато за първи път изкачи стълбите…

Той скръсти ръце на масата и зарида тихо, после отпусна глава върху тях.

Не знаеше колко време е минало, но усещаше всичко. Вратата на библиотеката не се отвори, Мона сигурно още спеше. Слугите знаеха какво е сторил, иначе щяха да се появят по някое време. Спусна се здрач. Къщата като че чакаше нещо или наблюдаваше.

Накрая вдигна глава от масата и видя, че навън е паднала сияйна пролетна вечер, листата се открояват в сумрака, а златистата светлина на лампата внася частичка ведрост в огромната стая със старите стенописи.

Дочу тъничък глас, който пееше слабо някъде далече. И постепенно, когато застина съвършено на мястото си, той осъзна, че това е арията на Виолета от „Травиата“, грамофонът пак свиреше. Значи неговата малка нимфа се беше събудила; беше наблизо и навиваше старата играчка. Трябваше да стане, да говори с нея, да й обясни за смъртния грях.

Тя седеше на пода, облегната на ръце, гола, както преди. Гърдите й бяха стегнати, с гладка кожа. Зърната й бяха нежни и розови.

Не се чуваше никаква музика. Дали му се беше сторило? Мона се взираше през прозореца към портата от ковано желязо. Майкъл видя, че тя е отворена. Прозорецът на стаята бе вдигнат догоре, а капаците, които той държеше винаги затворени, за да не влизат косите лъчи на следобедното слънце, също зееха. От улицата се чуваше силен шум, но само от преминаващите коли, които профучаваха по тясната сенчеста пресечка.

Мона се стресна; косата й бе разрошена, а лицето й бе все така гладко и сънливо.

— Какво е това? — каза той. — Да не би някой да е влязъл през прозореца?

— Опита се — отвърна тя. Гласът й бе натежал от съня. — Усещаш ли миризмата? — Обърна се да го погледне и преди той да отговори, започна да се облича.

Майкъл отиде до прозореца и веднага затвори зелените капаци. Отсрещният ъгъл беше пуст или толкова тъмен под дъбовете, че не се виждаше има ли някой там. Живачната улична лампа приличаше на пълна луна в короните на дърветата. Майкъл свали прозореца и го залости. Трябваше да го държи заключен! Беше бесен.

— Усещаш ли миризмата? — настоя Мона. Вече се беше облякла. В стаята бе съвсем тъмно след затварянето на прозореца, тя се приближи до Майкъл и обърна гръб да й върже пояса.

— По дяволите, кой беше? — Колосаната дреха беше приятна на допир. Той върза пояса, доколкото можа. Опита се да направи хубава панделка. Мона се обърна и се втренчи в прозореца.

— Значи не долови миризмата, така ли? — Мина покрай него и се втренчи в процепа между капаците. После поклати глава.

— А ти не го ли видя? — Майкъл вече мислеше да хукне навън, да обиколи градината и цялата пресечка, да спре всеки непознат, да претърси цялата „Честнът“ и после Първа, докато не открие някой съмнителен човек.

— Къде ми е чукът? — продължи той.

— Чук ли?

— Не ми трябва пистолет, скъпа. Чукът винаги ми е вършил работа. — Той тръгна към килера в коридора.

— Майкъл, той си отиде отдавна. Отиде си, когато се събудих. Чух го да бяга. Не мисля… Не знам дали е бил наясно, че тук има някой.

Майкъл се върна. Нещо бяло сияеше на тъмния килим. Панделката й. Той я вдигна, а Мона я взе разсеяно и я сложи на главата си, без да се поглежда в огледалото.

— Трябва да вървя — каза тя. — Да видя майка си. Трябваше вече да съм отишла при нея. Сигурно се е уплашила до смърт, че е в болница.

— Съвсем нищо ли не видя? — настоя Майкъл. Вървеше след нея по коридора.

— Долових миризмата — отвърна тя. — Мисля, че тя ме събуди, а после чух и шум откъм прозореца.

Колко спокойна беше. А той изгаряше от гняв.

Майкъл отвори вратата и излезе пръв от къщата, стигна до желязната порта. Всеки можеше да се е скрил тук, зад дъбовете, от другата страна на улицата, зад стената, дори сред ниските храсти в собствената му градина. Собствената ми градина.

— Тръгвам, Майкъл, ще ти се обадя по-късно — каза Мона.

— Не си мисли, че ще те оставя да си тръгнеш сама в тази тъмница. Да не си луда?

Тя спря на стъпалата. Понечи да се възпротиви, но после погледна боязливо мрака наоколо. Взря се замислено в клоните и в сенките по „Честнът“.

— Имам идея. Изпрати ме. А ако той изскочи отнякъде, ще го убиеш с чука. Нали взе чука?

— Това е нелепо. Ще те откарам у дома — каза той, въведе я в къщата и затвори вратата.

Хенри беше в кухнята, където му бе мястото. Беше облечен с бяла риза с тиранти и пиеше уиски от бяла порцеланова чаша, така че никой да не разбере. Остави вестника и стана. Разбира се, че ще отведе детето у дома. Или в болницата? Разбира се. Където пожелае госпожица Мона. Той посегна за палтото си, което висеше на стола зад него.

Майкъл отиде с тях до колата, притеснен от тъмнината, и изчака да се качат. Мона му помаха и той почувства болка, когато потеглиха, задето я бе оставил да си тръгне без прегръдка за довиждане, а после се засрами от себе си.

Върна се в къщата и заключи вратата на кухнята.

Пак отиде до дрешника в коридора. Старият му сандък с инструменти беше там, на първия етаж, под стълбите. Тази къща бе толкова голяма, че човек имаше нужда от по един сандък с инструменти на всеки етаж. Тези тук обаче бяха любимите му, ето го и чукът с разцеп с очукана дървена дръжка, с който беше работил в Сан Франциско.

Обзе го странна тревога и той стисна по-силно инструмента. Отиде пак да надникне през прозореца в библиотеката. Това беше чукът на баща му, беше го взел в Сан Франциско още като момче, заедно с останалите стари инструменти. Хубаво бе да има нещо от баща си сред цялото внимателно инвентаризирано богатство на Мейфеър. Вдигна чука. Искаше да го забие в черепа на натрапника. Сякаш нямаше достатъчно проблеми в тази къща, а и някакъв крадец се опитваше да влезе през прозореца в библиотеката!

Освен ако…

Той включи лампата в най-близкия ъгъл и огледа малкия грамофон. Беше покрит с прах. Никой не го беше докосвал. Не знаеше дали и той ще може да го докосне. Коленичи и сложи пръсти на въртящия се диск. Плочите с „Травиата“ бяха в стария излинял албум. Манивелата лежеше до тях. Изглеждаше невъзможно стара. Кой бе пускал два пъти този валс, щом грамофонът изглеждаше недокосван и беше покрит с прах.

Чу някакъв шум, проскърцване, сякаш някой ходеше из къщата. Вероятно Еужения. Или пък не?

— По дяволите! — изпъшка Майкъл. — Да не би този кучи син да е още тук?

Веднага се надигна да провери. Обиколи целия първи етаж, стая по стая, ослушваше се, взираше се, огледа малките светлинки на таблото на алармата, които щяха да сигнализират, ако нещо се движеше из стаите пред него. После се качи на втория етаж, обходи навсякъде, надникна в дрешниците и баните, където не бе влизал отдавна, дори в предната спалня с оправеното легло и вазата с жълти рози на полицата над камината.

Всичко изглеждаше наред. Еужения я нямаше, но от верандата при помещенията на слугите видя, че къщата за гости в дъното на двора е осветена, сякаш там се провеждаше парти. Сигурно беше тя. Тя винаги включваше всички лампи. Сега се сменяха с Хенри, беше неин ред да остане в къщата, в кухнята — на пуснато радио и включен телевизор.

Клоните на мрачните дървета се люлееха от вятъра. Майкъл видя тихата морава, басейна и плочите. Нищо не помръдваше, но дърветата караха далечните светлини в къщата за гости да потрепват измамно.

На третия етаж. Трябваше да провери всяко кътче.

И там беше тихо и тъмно. Малката площадка на върха на стълбището бе празна. Уличната лампа светеше през прозореца. Вратата на склада беше отворена, празните лавици сияеха чисти и сякаш очакващи нещо. Той се обърна и отвори вратата на стаята на Жулиен, неговото настоящо ателие.

Първо видя двата срещуположни прозореца — този вдясно, под който Жулиен бе умрял в своето тясно легло, и другият отляво — през който Анта бе паднала от покрива на верандата. Приличаха на очи.

Капаците бяха вдигнати, меката вечерна светлина нахлуваше върху голите дъски на пода и озаряваше чертожната му маса.

Само дето дъските не бяха голи. Напротив, върху тях имаше разнищен килим, а на мястото на масата се бе появило тясното месингово легло, отдавна изнесено от тази стая.

Майкъл посегна да включи осветлението.

— Моля те, недей. — Гласът беше немощен и тих. С френски акцент.

— Кой си ти, по дяволите?

— Аз съм Жулиен. Но, за бога, не аз влязох в библиотеката! Ела, докато още има време, трябва да поговорим.

Майкъл затвори вратата зад себе си. Лицето му изгаряше. Потеше се и стискаше здраво чука. Но той знаеше, че това е гласът на Жулиен, защото го беше чувал и преди, високо в небесата, в едно друго селение. Да, гласът беше същият, говореше тихо, бързо и настоятелно.

Като че някакъв воал се вдигна и той си помисли, че отново ще види сияещия Пасифик, удавеното си тяло да се носи по вълните и ще си спомни всичко. Но не стана така. Това, което се случи, беше безкрайно по-плашещо и вълнуващо! Видя до камината тъмен силует на човек, подпрял се с ръка на полицата, с дълги и слаби крака. Имаше мека коса, бяла на светлината, проникваща от прозорците.

— Eh bien^[1], Майкъл, много съм уморен. Това е много трудно за мен.

— Жулиен! Те изгориха ли книгата? Историята на живота ти.

— Oui, mon fils^[2] — отвърна той. — Моята скъпа Мери Бет изгори всичко, до последната страница. Всичко, което написах… — Гласът му бе тих и някак наситен с тъжно удивление, веждите му се вдигнаха леко. — Ела, ела по-близо. Седни на онзи стол. Моля те. Трябва да ме изслушаш.

Майкъл се подчини и седна на едно кожено кресло, за което бе сигурен, че е реално. Чувстваше се напълно изгубен сред множеството непознати прашни предмети. Докосна леглото. Изглеждаше истинско. Чу изскърцването на пружините! Докосна копринената завивка. Истинска. Беше замаян и изумен.

На полицата на камината имаше два сребърни свещника. Тъмната фигура се обърна, драсна клечка и ги запали. Раменете му бяха тесни, но много изправени; изглеждаше без възраст, висок и елегантен.

Когато се обърна отново към Майкъл, топлата жълта светлина се разля иззад него. Изглеждаше съвършено истински, сините му очи гледаха сърдечно и открито, лицето му бе някак отнесено.

— Да, моето момче — каза Жулиен. — Виж ме! Чуй ме. Вече трябва да действаш. Нека ти кажа, каквото трябва. О, чуваш ли? Гласът ми става по-силен.

Гласът му беше красив и Майкъл го слушаше внимателно, винаги бе харесвал красивите гласове. Беше и старомоден, като школуваните гласове на старите филмови звезди, които толкова обичаше, актьорите, които превръщаха речта в изкуство. Изведнъж му хрумна, че може би това е продукт на неговите собствени пристрастия.

— Не знам колко време имам — каза призракът. — Не знам къде съм бил, докато чаках този момент. Аз съм дух, прикован към Земята.

— Слушам те. Не си отивай. Моля те, не си отивай!

— Само да знаеше колко трудно ми беше да проникна тук, колко съм изморен, твоята собствена душа ме прогонваше.

— Страхувам се от призраци — каза Майкъл. — Това си е ирландска черта. Но ти го знаеш.

Жулиен се усмихна, отново се облегна на полицата и скръсти ръце. Малките пламъчета на свещите затанцуваха, сякаш той наистина беше от плът и кръв и бе раздвижил въздуха. Изглеждаше напълно материален с тъмното вълнено палто и копринената риза. Носеше дълги панталони със старомодни, лъснати до блясък обувки с копчета. Когато се усмихна, леко набразденото му лице, обрамчено от къдравата бяла коса, и сините му очи като че станаха още по-живи.

— Дойдох да ти разкажа моята история — рече той тихо и внимателно като учител. — Не ме съди. Просто вземи това, което имам да ти дам.

Майкъл бе завладян от някаква необяснима комбинация от вяра и вълнение. Онова, от което се бе страхувал през цялото време, което го преследваше, сега беше точно тук и му беше приятел. Само Жулиен никога не се бе превръщал в източник на страх за него.

— Ти си ангел, Майкъл — каза Жулиен. — Ти единствен все още имаш шанс.

— Значи битката не е изгубена?

— Не, mon fils, съвсем не.

Изведнъж като че се разсея, стана печален и за секунда Майкъл се уплаши, че видението може да изчезне. Но то стана още по-силно, по-ярко. Жулиен посочи към отсрещния ъгъл и се усмихна.

Там, на масичката до крака на месинговото легло, стоеше малката дървена кутия на грамофона.

— Кое е истинско в тази стая и кое е видение? — попита тихо Майкъл.

— Mon Dieu, само ако знаех. Никога не съм знаел. — Усмивката му стана още по-широка и той пак се облегна на полицата над камината. Очите му отразиха светлината на свещите, когато се обърна първо наляво, а после надясно и огледа почти мечтателно стените. — О, как ми се иска цигара и чаша вино! — прошепна Жулиен. — Майкъл, когато вече не можеш да ме виждаш, когато се разделим, пусни валса заради мен. Аз го пусках за теб. — Очите му пробягаха умолително по тавана. — Пускай го всеки ден от страх да не би да съм още тук.

— Ще го пускам, Жулиен.

— А сега слушай…