Ан Райс
Вещиците: Лашър (37)

Трийсет и седем

Лашър седеше притихнал, навел глава и проснал ръце на масата. Майкъл не каза нищо, само се озърна към Клемент Норган, после към Аарън и накрая към Ерих Столов. Видя състрадание по лицето на Аарън. Ерих Столов изглеждаше изумен.

Лашър като че ли бе успокоен, почти ведър. Скоро обаче сълзите му потекоха отново. „Той ги рони, сякаш са бижута, кичи се с тях“, помисли си Майкъл и потрепери, като да се отърси от омайващата красота на това създание, от тихия му равен глас.

— Аз съм във вашите ръце, господа — каза Лашър спокойно и се вгледа в Ерих Столов. — Ще дойда с вас след всички тези векове, за да потърся помощ. Предложихте ми я навремето; казахте ми каква е целта ви, но аз не ви повярвах. Сега отново съм преследван и съм в опасност.

Столов погледна плахо към Аарън и Майкъл. Норган пък гледаше него като че в очакване на някакъв знак.

— Правилно си решил, така е най-добре — рече Столов. — Готови сме да те отведем в Амстердам. Затова сме тук.

— О, не, няма да го отведете — обади се тихо Майкъл.

— Майкъл, какво искаш от нас? — попита Столов. — Нима мислиш, че ще стоим и ще гледаме как убиваш това създание?

— Майкъл, ти чу моята история — каза Лашър тъжно и избърса сълзите си като дете.

— Не се притеснявай, няма да те нарани — увери го Столов и пак се обърна към Майкъл. — Взимаме го с нас. Ще го отведем на място, където не можеш да го нараниш, нито ти, нито някоя от вашите жени. Никой не бива да разбира, че той е бил тук…

— Чакай — обади се Лашър. — Майкъл, ти ме изслуша — продължи с печален, сърцераздирателен глас. Наведе се напред, а очите му гледаха умоляващо. Сега повече отвсякога приличаше на Дюреровия Исус. — Майкъл, не можеш да ме нараниш. Не можеш да ме убиеш! Аз ли съм виновен за това, което съм? Погледни в очите ми, не можеш да го сториш.

— Ти си все същият, нали? — прошепна Майкъл.

Аарън го стисна бързо за рамото и рече:

— Няма да има никакви убийства. Ще го вземем с нас. Отиваме в Амстердам. Ще тръгна с Ерих и Норган, за да съм сигурен, че ще го отведат право в метрополията…

— Не, няма да стане — рече твърдо Майкъл.

— Майкъл — обади се Столов, — тази мистерия е твърде голяма, за да й бъде сложен край просто така, от един човек.

— Не, не е чак толкова голяма.

— Но ние още не знаем всичко — настоя Аарън. — Господи! Не осъзнаваш ли какво означава това? Майкъл, моля те, вразуми се…

— Напротив, осъзнавам много добре — отвърна Майкъл. — Роуан също. Тази мистерия е проклятие. — Обърна се към Столов. — Това е била целта ви от самото начало, нали? Не да наблюдавате, да чакате и да събирате познание, а точно онова, което холандецът е казал на Лашър — да чифтосате талтоши, да съберете женска и мъжки, за да ги размножите отново.

Ерих поклати глава.

— Няма да позволим никой да пострада и най-вече той. Искаме само да го изучим, да го изследваме.

— Лъжеш! — рече Майкъл. — Всички лъжете, ти също, Аарън. Той най-сетне успя да те омая.

— Майкъл, погледни ме — прошепна Лашър. — За да отнемеш човешки живот се изисква сериозно основание. Но да отнемеш моя живот? Ти луд ли си, та нали ще ме запратиш отново в мрака, без да ме опознаете, ще развалиш чудото! О, не, ти няма да сториш подобно нещо. Не си толкова безразсъден, толкова жесток.

— Защо ме убеждаваш? — попита Майкъл. — Не разчиташ ли на тези мъже да те опазят?

— Ти си мой баща. Помогни ми. Ела с нас в Амстердам. — После се обърна към Столов. — Вие имате жената, нали? Женски талтош. Аз не успях да намеря такава, въпреки че опитах. Но вие имате, нали?

Столов не каза нищо. Отговори му Аарън:

— Не, Лашър, нямаме женски талтош, това са измислици. Нямаше нищо подобно, но ще ти дадем подслон, не разбираш ли? Ще ти осигурим усамотение, където ще можеш да разговаряш с нас и да запишеш своята история. Ще ти помагаме с каквото можем.

Лашър му се усмихна и пак се обърна към Столов. Избърса небрежно сълзите си с дългата си красива ръка. Майкъл не откъсваше очи от него и каза на Лайтнър:

— Аарън, те убиха доктор Ларкин и доктор Фланаган в Сан Франциско. Ще прегазят всяко препятствие. Те искат талтоша, искали са го още преди петстотин години, както е казал холандецът на Ашлар! Ти беше тяхно неволно оръдие, те измамиха дори и мен. Знаеше това, когато влезе в тази стая.

— Не мога да повярвам, не мога. Столов, кажи нещо — настоя Аарън. — Норган, извикай Юри. Той е с Мона в нейната къща. Извикай го.

Норган не помръдна, но Столов се изправи бавно и каза:

— Майкъл, това ще е трудно за теб. Ти искаш отмъщение, разбирам.

— Няма да го отведеш, приятелю — рече спокойно Майкъл. — Дори не се опитвай.

— Спокойно, Столов. Нека изчакаме Юри — обади се Аарън.

— Защо, за да имате подкрепление срещу мен? Нима забрави поемата, която ти дадох.

— Каква поема? — попита Лашър с любопитство. — Ти знаеш поема? Ще ми я кажеш ли? Обичам стихове. Обичам да ги слушам. Роуан ги казваше много хубаво.

— Знам хиляди стихове — каза Майкъл. — Но ти ще чуеш точно тази строфа и ще разбереш:

„Нека демонът разкаже своята история,

оставете го мощта на ангелите да събуди,

призовете мъртвите като свидетели,

обърнете в бягство алхимиците.“

— Не, не разбирам — рече Лашър невинно. — Какво означава? Не мога да разбера. Няма достатъчно рими.

Внезапно той вдигна очи към тавана, Столов стори същото, или поне килна глава така, сякаш бе доловил някакъв слаб звук.

Чуваше се тиха музика, стария стържещ грамофон. Грамофонът на Жулиен. Майкъл се засмя.

— Много навременно напомняне, но нямам нужда от него.

Той скочи от стола и се хвърли към Лашър, който се дръпна назад и успя да се измъкне. Застана зад Столов и Норган, които се изправиха настръхнали.

— Не му позволявайте да ме убие! — прошепна Лашър. — Татко, не можеш да сториш това! Не, няма да свърша пак така!

— Ще те убия — викна Майкъл.

— Татко, ти си като онези протестанти, които разрушиха прекрасните витражи.

— Да, лоша работа — изсъска Майкъл.

Лашър отскочи наляво, после спря и се втренчи във вратата към бюфетната.

За част от секундата Майкъл видя, че Жулиен стои на прага й, жив, замислен, белокос, скръстил ръце, решен да му препречи пътя.

Лашър обаче вече тичаше по коридора, а останалите хукнаха тромаво след него. Майкъл блъсна Аарън назад и се втурна след тях. Избута Столов настрани и така удари Норган, че той се преви и падна на пода.

Лашър спря като вкаменен, взираше се към предната част на къщата. Пред вратата във форма на ключалка стоеше Жулиен — неподвижен, усмихнат, със скръстени на гърдите ръце.

Майкъл скочи към Лашър, който се изви леко встрани, завъртя се и хукна по стълбите.

Майкъл вече чувстваше тежест в гърдите. Посегна към черното расо на Лашър, но не успя да го хване. Чу че Столов крещи нещо зад гърба му и усети ръката му на рамото си.

Но на площадката на стълбището, пред вратата към задната част на къщата, пак стоеше Жулиен. Щом го видя, Лашър се обърна и за малко да падне. Изправи се бързо, хукна по коридора на втория етаж и затича по стълбите към третия.

— Пусни ме! — изкрещя Майкъл на Столов и го изблъска назад.

— Не, няма да го убиеш. Няма.

Майкъл се извъртя, стисна Столов за брадичката, отблъсна го силно назад и той полетя по стръмното стълбище.

За миг Майкъл се втренчи невярващо в мъжа, който се стовари на пода, разкривен от болка.

Но Лашър бе стигнал до спалнята на третия етаж и Майкъл дори чу как дърпа резето.

Хукна след него и заудря с юмруци по вратата. Удари я с рамо, веднъж, два пъти, после се отдръпна назад и я изрита така силно, че най-сетне я разби. Малкият грамофон свиреше тихо. Прозорецът към покрива на верандата беше отворен.

— Не, Майкъл, за бога, не го прави — шепнеше Лашър. — Какво толкова съм сторил, исках само да живея.

— Ти уби детето ми! — изкрещя Майкъл. — Ти докара жена ми до ръба на смъртта. Ти се всели в моето собствено дете, подчини го на мрачната си воля, ето какво направи. Уби жена ми, унищожи я, както си унищожил майка й и нейната майка, всички онези жени! Ще те убия! Ще те убия с удоволствие! Ще те убия в името на свети Франциск, в името на свети Михаил, в името на Света Богородица и на Детето Исус, което толкова много обичаш!

Сви юмрук и го заби в лицето на Лашър. Той понесе удара, олюля се встрани и внезапно започна да танцува в кръгове. От носа му течеше кръв.

— Господи, недей, моля те, недей.

— Значи искаше да си в плът, а? Е, добре, сега ще видиш как умира плътта.

— Но аз знам това, изпитах го. Господи, помогни ми! — извика Лашър.

Майкъл се хвърли отново към него, но той го ритна силно в крака и го удари така, че Майкъл полетя назад към стената. Беше изумен колко силни са тези слаби, крехки на вид ръце.

Успя да се изправи. Беше замаян. Отново почувства болка в гърдите. Не, не сега.

— Проклет да си — изсъска той, — проклета да е силата ти, но този път тя няма да е достатъчна.

Завъртя се към Лашър, но той избегна удара с лека, почти грациозна стъпка встрани и белият му юмрук се заби в челюстта на Майкъл, преди той да успее да вдигне ръка да се защити.

— Майкъл, чукът! — чу се гласът на Жулиен.

Чукът. Беше на перваза на прозореца. Чукът, с който се бе въоръжил, когато търсеше натрапника в къщата преди няколко дни, но откри единствено Жулиен в мрака! Втурна се към него, стисна дръжката, обърна се, вдигна го с две ръце над главата си и заби острия край в главата на Лашър.

Заби го, през косата и нежната кожа, право във фонтанелата, която така и не се бе затворила. Устата на Лашър оформи съвършен овал от изумление. От главата му пръсна кръв. Ръцете му полетяха нагоре, като че да спрат червената струя, но после паднаха, щом кръвта зашуртя в очите му. Майкъл измъкна чука и го удари отново, този път по-дълбоко. Всяко човешко същество щеше да умре още при първия удар, но не и това създание — то още се държеше, олюляваше се, а от главата му бликаше кръв.

— Господи, помогни ми! — проплака Лашър, а кръвта се стичаше на струйки около носа и устата му. — Господи, защо? Защо? — зави той. Приличаше на Исус с трънения венец — цялото му лице беше в кръв.

Майкъл пак вдигна чука, но в този миг се появи Норган — със зачервено от ярост лице. Той се хвърли да предпази Лашър, но Майкъл вече замахваше.

Човекът умря в мига, в който металът се заби в челото му. Падна назад и Майкъл едва успя да измъкне чука от главата му.

Лашър се олюляваше и плачеше тихо, а кръвта шуртеше по черната му коса. Обърна се към прозореца — той беше отворен! В мрака отвън, на покрива на верандата, стоеше млада жена, на чиято шия блестеше златна верижка със смарагд. Беше облечена с рокля на цветя до коленете, а черната й коса падаше по лицето. Тя кимна на Лашър.

— Да, идвам, скъпа моя — прошепна той и политна напред. Успя да се изправи и се прехвърли през прозореца на покрива на верандата. — Моята Анта, чакай ме, не падай.

Щом се изправи в цял ръст, той с мъка запази равновесие. Майкъл изпълзя през прозореца и скоро се изправи на покрива. Момичето бе изчезнало, а нощта бе сребърна от сиянието на луната.

Вдигна отново чука, стовари го с все сила върху главата на Лашър и той полетя към плочите.

Не се чу никакъв писък, когато се стовари долу.

Майкъл затъкна чука в колана си, стисна желязната решетка с две ръце и пое надолу, като почти се свлече по пълзящите растения и през гъстите бананови дръвчета, които омекотиха удара, щом падна на земята.

Създанието лежеше на пътеката на градината — проснато тяло с дълги ръце и крака и разпръсната черна коса. Беше мъртво.

Сините му очи се взираха в нощното небе, а устата му зееше отворена. Майкъл се свлече на колене до него и започна да го удря с плоската страна на чука. Размаза напълно челото му, скулите, челюстта, издигаше безспир оръжието от кървавата маса и го стоварваше отново и отново.

Накрая от лицето не остана нищо. Костите бяха станали на каша. Създанието потрепваше при всеки удар, като че беше от гума или пластмаса. Кръв се лееше от размазаното му лице. И все пак Майкъл не спря да удря. Обърна чука с острия край, заби го в гърлото на създанието и го разкъса. После отново и отново, докато главата не се отдели от врата.

Най-сетне спря, политна назад към долното стъпало на верандата и седна на него. Беше останал без дъх, но още стискаше окървавения чук в ръката си. Пак усети болката в гърдите, но не почувства страх. Взря се в мъртвото тяло, в мрачната градина и вдигна очи и към звездното небе. Земята бе осеяна с прекършени листа от банановите дървета. Черната коса на създанието бе залепнала за безформената кървава маса на лицето, смесена с костиците от раздробения нос, зъби и кости.

Майкъл се изправи, болката в гърдите му се засили, стана някак гореща и почти непоносима. Той прекрачи тялото и тръгна по меката зелена морава. Стигна до средата и извърна бавно очи към мрачната фасада на съседната къща. Там не се виждаше никаква светлина, а и прозорците бяха закрити от тис, бананово дърво и магнолия. Той се извърна и погледна над тъмните храсти покрай оградата — към пустата улица отвъд.

Нищо не помръдваше в двора. Нито в къщата. Нямаше никого и на улицата. Нямаше свидетели. Смъртта бе дошла отново в дълбоката тишина и тъмните сенки на Гардън Дистрикт и както винаги, никой не я бе забелязал. Никой нямаше да провери какво става. Никой нямаше да се обади в полицията. Какво да прави сега? Целият трепереше, ръцете му бяха мокри от пот и кръв. Глезенът го болеше. Беше скъсал сухожилие, докато се спускаше по решетката или когато бе паднал на земята. Нямаше значение. Нали можеше да върви. Щеше да иде да изчисти чука. Погледна към дъното на тъмната градина, покрай синьото сияние на басейна, през железните порти към задната част на двора. Видя огромните клони на дъба на Деидре да се протягат към бледите облаци.

„Под дъба — помисли си той. — Веднага щом събера сили. Когато… когато…“ — Свлече се на колене в тревата и падна настрани.