Ан Райс
Вещиците: Лашър (24)

Двайсет и четири

Стояха в мъглата, оформили груб кръг. Какво беше това скърцане? Гръмотевица ли беше?

Те бяха най-опасните хора, които бе виждал. Невежество, бедност, това беше тяхното наследство, навсякъде виждаше само обичайните недостатъци на бедните и окаяните — гърбица, мъж с дървен крак, дете, чиито ръце са твърде къси, твърде тесни лица, груби, безформени, плашещи в своите сиво-кафяви дрехи. Ниското скърцане продължаваше, беше твърде монотонно, за да е гръмотевица. Дали го чуваха?

Небето като че надвисваше над тях, над тревите в долината. По камъните наистина бе издълбано нещо, старецът от Единбург бе казал истината на Жулиен. Камъните бяха огромни, а те всички се бяха събрали в кръга им.

Той седна. Беше замаян. Каза им:

— Аз не бива да съм тук. Това е сън. Трябва да се върна там, където ми е мястото. Не бива да се събуждам тук, но не зная как да се върна. — Скърцането го подлудяваше. Беше ниско и натрапчиво. Дали го чуваха? Може би това бе някакъв ужасен тътен от самата земя, или пък не? Всичко можеше да се случи тук. Всичко можеше да се случи. Трябваше да се махне.

— Искаме да ти помогнем — каза един от мъжете, беше висок, с развяваща се сива коса. Пристъпи напред и излезе от кръга им. Носеше черни бричове, а устата му не се виждаше под сивите мустаци, само част от долната устна, която показваше, че този дълбок глас е негов. — Но не знаем кой си и какво правиш тук. Не знаем откъде идваш. Нито как да те върнем у дома.

Това беше Англия, съвременна Англия. Не, това не можеше да бъде. Това бе сън.

Какъв е този тътен? Това скърцане. Аз познавам този шум. Искаше да протегне ръка и да го спре. Аз познавам този шум.

Най-близкият до него камък бе висок към шест метра и половина и назъбен като груб нож, изникнал от земята. А пред него бяха строени в редици воини с копия и щитове.

— Пиктите — прошепна той.

Те се взираха в него, сякаш не разбираха какво им казва.

— Ако те оставим тук — рече сивокосият мъж, — малките хора може да дойдат. Те са изпълнени с омраза. Малките хора ще те отведат. Те ще се опитат да направят от теб гигант, за да си върнат света. Ти носиш тази кръв, ще видиш.

Над вълнистата трева се разнесе остър звън, който дойде сякаш иззад огромната шир на кипящите сиви облаци. После се чу отново, познатият камбанен звън. Беше по-силен от ниското стържене, което продължаваше без никакво прекъсване.

— Знам какво е това! — каза им той. Опита се да стане, но падна в мократа трева. Сега те се взираха в дрехите му, които бяха съвсем различни от техните.

— Попаднал съм в грешното време! Чувате ли този звън? Това е звън на телефон. Опитва се да ме върне обратно.

Високият мъж се приближи. Голите му колене бяха мръсни, а дългите му крака — целите в кал. Сякаш бе минал през локва и бе оставил мръсната вода да изсъхне по него. Дрехите му бяха напластени с прах.

— Никога не съм виждал малките хора — каза мъжът. — Но знам, че трябва да се страхуваме от тях. Не можем да те оставим тук.

— Махни се от мен — каза той. — Аз сам ще си отида. Това е сън и ти трябва да изчезнеш. Не чакай тук. Просто си върви. Трябва да свърша нещо! Трябва да свърша нещо много важно!

Най-сетне се изправи на крака, но падна назад и почувства дъсчен под под дланите си. Телефонът отново звънеше. Безспир. Той се опита да отвори очи.

Звънът спря. Не, трябва да се събудя, мислеше си той, трябва да стана. Не спирай да звъниш. Сви колене към гърдите си и успя да се изправи на четири крака. Стърженето. Виктролата. Грубата малка игла бе стигнала до края на плочата и стържеше ли стържеше в търсене на нова писта.

През двата прозореца струеше светлина. Неговите прозорци. Ето я и виктролата, под прозореца на Анта, малките буквички „Виктор“ бяха напечатани в златно на дървения капак, който зееше отворен.

Някой се качваше по стълбите.

— Да! — Той се изправи на крака. Това бе неговата стая. Чертожната дъска, стола му. По лавиците бяха наредени неговите книги. „Викторианска архитектура“, „История на американските дървени къщи“. Моите книги.

Някой чукаше на вратата.

— Господин Майк, там ли сте? Господин Майк, господин Райън е на телефона!

— Ела, Хенри, влез. — Дали бе усетил страха му? Дали бе разбрал?

Дръжката на вратата се завъртя като жива. В стаята нахлу светлина от коридора. Лицето на Хенри бе много тъмно на сиянието на малкия полилей зад него и Майкъл не можеше да го види.

— Господин Майк, има и добри, и лоши новини. Тя е жива, намерили са я в Сейнт Мартинвил, Луизиана, но е много болна, казват, че не може да се движи и да говори.

— Господи, открили са я! Сигурни ли са, че е Роуан!

Той бързо излезе и тръгна по стълбите. Хенри вървеше зад него и не спираше да говори, като протегна ръка, за да го прихване, защото той за малко щеше да падне.

— Господин Райън е тръгнал насам. Обадил му се е полицай от Сейнт Мартинвил. Тя имала документи в чантата си и отговаря на описанието. Казват, че със сигурност е доктор Мейфеър.

Еужения стоеше в стаята му и държеше слушалката на телефона.

— Да, господине, намерихме го.

Майкъл взе слушалката.

— Райън?

— Тя вече пътува насам — чу се хладният глас отсреща. — Линейката ще я закара право в болницата. Ще бъдат там след около час, ако пуснат сирената по пътя. Майкъл, мисля, че положението е лошо. Тя изобщо не е контактна. Говорят за кома. Опитваме се да се свържем с нейния приятел доктор Ларкин в хотела, но никой не отговаря.

— А аз какво да правя? Къде да ида? — Искаше веднага да се качи на магистралата и да поеме на север, за да посрещне линейката, после да завие през тревистата лента в средата на пътя и да поеме след нея. Цял час! — Хенри, дай ми сакото. Намери ми портфейла. Долу в библиотеката е. Оставих ключовете и портфейла си на пода.

— Очакват я в „Болница на милосърдието“ — рече Райън. — На етажа на семейството. Ще се видим там. Ти виждал ли си доктор Ларкин?

Майкъл се облече за секунда, изпи чашата портокалов сок, който Еужения му подаде с думите, че от сума време не е хапвал нищо, а вече е единайсет през нощта.

— Хенри, изкарай колата. Бързо.

Роуан беше жива. Роуан щеше да бъде в болницата след час. Роуан си идваше у дома. По дяволите, знаех си, знаех си, че ще се върне, но не и по този начин!

Той забърза към вратата, като грабна ключовете си и портмонето си от Еужения и ги напъха в джоба си. Щипката с парите. Не, не му трябваше. Етажът беше на Мейфеър. Там бе лежал самият той след сърдечния пристъп — прикачен към машините и заслушан в звука им, много подобен на скрибуцането на грамофона. Ето че сега и тя отиваше там.

— Еужения, трябва да направиш нещо много важно — каза той. — Качи се горе в стаята ми, на пода има един стар грамофон. Навий го и пусни плочата. Става ли?

— Сега? По това време на нощта? Но защо?

— Просто го направи. Знаеш ли какво, свали го в салона. Така ще е по-лесно. О, не, недей, ти не можеш да го носиш. Просто го пусни горе, извърти плочата няколко пъти и после си лягай.

— Намериха жена ви жива, тръгнали сте към болницата да я видите, без да знаете дали е добре, дали не е ударена по главата или нещо подобно, и ми казвате да пусна някаква си плоча!

— Точно така. Схванала си всичко.

Колата го чакаше, приличаше на дълга черна риба, плъзгаща се между дърветата. Той забърза по стъпалата и след малко пак се обърна към Еужения.

— Направи го! — повтори и продължи: — Важното е, че е жива.

Качи се отзад в лимузината, затръшна вратата и нареди на Хенри:

— Давай! Тя е жива, а щом е жива, ще ме чуе, ще й говоря и тя ще ми каже какво се е случило. Господи, Жулиен, тя е жива. Часът още не е настъпил.

Щом колата пое по Мегазин стрийт и се насочи към центъра, останалата част от поемата изникна в ума му — дълга поредица от мрачни и неясни думи. Чу гласа на Жулиен с хубавия френски акцент, който някак озаряваше всеки звук, както монасите в древността са декорирали своите изрисувани в червено и зелено букви, украсявали са ги с мънички фигурки и листа.

„Пазете се от наблюдателите в този час,

а лекарите прогонете надалече,

учените само ще подхранят злото,

учените ще го възвисят високо.“

— Боже, какво ужасно нещо! — обади се Хенри. — Всички онези бедни жени. Като си помислиш само, че са умрели по един и същ начин.

— За какво говориш, по дяволите? — извика Майкъл. Искаше да запали цигара. Дори усещаше миризмата на пурата на Жулиен. Сякаш беше попила в дрехите му. Жулиен палеше пурата, дръпваше и после правеше жест с ръка към него. Месинговото легло сияеше в ъгъла, а Виолета пееше за всички онези мъже.

— Какви жени? За какво говориш? Боже, чувствам се като Рип ван Уинкъл. Кажи, кое време е?

— Единайсет и половина през нощта, шефе — каза Хенри. — Говоря за другите жени от семейството. Майката на госпожица Мона умря в горната част на града, а госпожица Едит в центъра, макар че не се сещам някога да съм я срещал. Не си спомням името на другата жена, има още една в Хюстън и още една.

— Нима искаш да кажеш, че всички тези жени са мъртви?

— Да, шефе. Всички са умрели по един и същ начин. Госпожица Беа ми каза. Господин Аарън също се обади. Всички се обадиха. Ние не знаехме, че сте у дома. Стаята ви на горния етаж не светеше. Откъде да знам, че сте заспали на пода?

Хенри продължи да говори, как го търсил из цялата къща, какво казал на Еужения, как излязъл да го търси и навън и така нататък. Майкъл не го слушаше, гледаше рушащите се стари тухлени сгради по Мегазин стрийт, покрай които прелитаха. Още чуваше онази поема:

„Ще има болка и страдание, дорде се спъват,

кръв и страх, дорде се учат.“