Ан Райс
Вещиците: Лашър (10)

Десет

Ню Орлиънс бе просто невероятно място. Ларк нямаше да съжалява дори никога да не си тръгнеше оттук.

Хотел „Пончартрейн“ беше малък, но много удобен.

Той бе наел прекрасен апартамент с изглед към булеварда, с приятна традиционна мебелировка, а по-вкусна храна от тази в „Карибския салон“ не беше опитвал. Можеха да си задържат Сан Франциско за известно време.

Спа до обяд, после изяде една великолепна южняшка закуска. Когато се прибереше у дома, трябваше да се научи да прави тази пшенична каша. Кафето от цикория беше смешно нещо — първия път ти се струва ужасно, но после вече не можеш без него.

Тези Мейфеър обаче го подлудяваха. Вече беше късният следобед на втория му ден в града и още не бе свършил нищо. Седеше на дългия диван, тапициран със златисто кадифе — много удобна мебел във формата на буквата „Г“. Беше се изтегнал, преметнал безгрижно крак над крак, и драскаше в бележника си, докато Лайтнър говореше по телефона в другата стая. Старецът бе доста изморен, когато дойде в хотела. Ларк предполагаше, че сигурно иска да се качи и да поспи в стаята си. Човек на неговата възраст има нужда да подремне, не може да будува денонощно, както правеше той.

Чу го да повишава глас. Онзи, с когото говореше в Лондон, или където и да е, явно го вбесяваше.

Разбира се, семейството не беше виновно, че Джифорд Мейфеър се спомина неочаквано в Дестин и последните два дни всички бяха изцяло заети с бдението, погребението и изобщо с ужасната скръб, на каквато Ларкин рядко бе ставал свидетел. Жените от семейството постоянно отвличаха Лайтнър, даваха му поръчения и търсеха утеха и съвет. Ларк едва бе успял да размени и две думи с него.

Той също отиде на бдението миналата нощ от чисто любопитство. Не можеше да си представи Роуан сред тези странни бъбриви южняци, които говорят за живите и мъртвите с еднакъв ентусиазъм. Но пък каква красива тълпа бяха. Сякаш всички караха биймър, ягуар или порше. Бижутата им изглеждаха истински. Генетичната смесица бе довела до доста красиви лица, каквото и да се криеше зад тях.

И съпругът бе там; всички се грижеха за него. Той изглеждаше съвсем обикновено; всъщност не беше по-различен от останалите. Добре гледан и сит. Със сигурност не приличаше на човек, претърпял сърдечен пристъп.

Но Мич Фланаган, който сега разплиташе неговата ДНК, каза нещо много странно: че той има същия странен код като Роуан. Фланаган бе „успял“, съвсем в стила на „Кеплингер“, да се добере до картоните на Майкъл Къри, без да му иска разрешение. Засега обаче Ларк не можеше да се свърже с него!

Фланаган не му отговори на телефона нито снощи, нито тази сутрин. Електронният секретар все пускаше някаква мелодийка и молеше Ларк да остави номера си.

Тази работа не му харесваше. Защо Фланаган се правеше на интересен? Ларк искаше да се види с Къри, да говори с него, да му зададе някои въпроси.

Тук обаче си изкарваше забавно — снощи, след бдението беше пил доста — и възнамеряваше да вечеря с двама лекари от „Тюлейн“, и двамата шумни пияници, но имаше работа за вършене. Сега, когато госпожа Райън Мейфеър бе погребана, може би щяха най-сетне да се хванат за работа.

Той спря да драска в бележника, когато Аарън се върна в стаята.

— Лоши новини? — попита Ларк.

Лайтнър седна както винаги на фотьойла с подвижна облегалка и се замисли. Подпря брадичка с ръка и сви пръст под устата си, преди да отговори. Беше доста блед, с хубава бяла коса и много обезоръжаващо поведение. Беше и много изморен. Ларк си помисли, че това е човекът, за чието сърце трябва да се притесняват.

— Ами… — започна Лайтнър. — Аз съм в доста неловко положение. Явно Ерих Столов е взел дрехите на Джифорд от Флорида. Ходил е там. Взел е и дрехите от погребалното бюро. Сега е изчезнал, без изобщо да се е консултирал с мен за нищо.

— Но нали и той е член на твоята тайфа?

— Да — отвърна Аарън и направи лека саркастична гримаса. — Член на моята тайфа. А според новия директор на ордена, Старшите държат да не задавам никакви въпроси относно „тази част“ от разследването.

— И какво означава това?

Лайтнър притихна, а после вдигна очи.

— Ти спомена за генетични изследвания на цялото семейство. Искаш ли да опиташ да обсъдиш този въпрос с Райън? Мисля, че утре сутрин ще е подходящо време за това.

— О, разбира се, но нали разбираш какво могат да си навлекат. В смисъл, че поемат риск. Ако се натъкнем на генетични заболявания или пък предразположения към известни болестни състояния, тази информация може да се отрази на всичко — от надеждността им в очите на застрахователите до пригодността им за армията. Да, искам да го направя, но по-добре да се концентрирам върху Къри. Пък и тази жена, Джифорд. Няма ли начин да получим данни за нея? Имам предвид, че трябва да изчакаме малко. Този Райън Мейфеър е много умен адвокат, няма да позволи изследвания на цялото семейство. Ще е глупак, ако го направи.

— А и аз не съм му особено симпатичен в момента. Ако не беше приятелството ми с Беатрис Мейфеър, той щеше да стане още по-подозрителен, и то с право.

Ларк бе видял въпросната жена. Тя бе дошла предния ден в хотела, за да донесе вестта за трагичната смърт в Дестин — хубавичка, запазена жена със сива коса, сресана на висока прическа, и един от най-сполучливите лифтинги на лицето, които бе виждал през последните години. Макар че според него не й беше първият. Очите й искряха, скулите й бяха съвършено оформени. Имаше само два издайнически белега — под брадичката, а вратът й бе гладък като на млада жена. Е, значи тя и Лайтнър бяха заедно. Трябваше да се сети още на бдението; та тя му висеше постоянно на врата, на няколко пъти дори го целуна. Ларк се надяваше и той да има такъв късмет, когато стане на осемдесет. Предполагаше, че ще има, но само ако спреше да надига чашката.

— Виж сега — продължи той. — Ако Джифорд Мейфеър има медицински картони в града, мисля, че мога да ги получа чрез института „Кеплингер“, поверително, без да притесняваме никого.

Лайтнър се смръщи и поклати глава.

— Не. Не и отново без съгласието им.

— Райън Мейфеър няма да разбере. Остави това на нас, на „тайните медицински служби“, или както искаш го наречи. Но аз искам да се видя с Къри.

— Разбирам. И това ще уредим утре. Може би дори по-късно тази вечер. Трябва да помисля.

— За какво?

— За всичко това. Защо Старшите са позволили на Столов да дойде тук и да се намеси по този начин с риск да разгневи семейството. — Той сякаш мислеше на глас и не очакваше Ларк да му отговори нещо. — Нали знаеш, че цял живот съм разследвал свръхестественото. Никога не съм се забърквал така с друго семейство. Чувствам се все по-обвързан с тях, все по-притеснен. Дори донякъде се срамувам, че не се намесих преди Роуан да замине, но Старшите ми дадоха съвсем точни нареждания.

— Е, очевидно те смятат, че в генетиката на това семейство има нещо странно — каза Ларк. — Търсят наследствени черти. Господи, поне шестима души снощи ми казаха, че Джифорд е имала някаква психична дарба. Казаха, че виждала мъжа, който бил нещо като семеен призрак. Казаха, че била по-силна, отколкото се представяла. Мисля, че приятелите ти от Таламаска са тръгнали по същата следа.

Лайтнър не бързаше да отговаря. Най-накрая каза:

— Не е точно така. Би трябвало да сме на една следа, но не съм сигурен и това е по-скоро… объркващо.

Телефонът ги прекъсна — тихият пулсиращ звън от слушалката до дивана, която изглеждаше нелепо модерна сред всичкия махагон и кадифените тапицерии.

Ларк отговори на обаждането:

— Доктор Ларкин. — Отговаряше винаги по този начин, дори на монетния телефон на летището.

— Обажда се Райън Мейфеър — каза човекът от другата страна. — Вие ли сте докторът от Калифорния?

— Да, радвам се да ви чуя, господин Мейфеър, не исках да ви притеснявам тези дни. Мога да остана до утре.

— Аарън Лайтнър при вас ли е, докторе?

— Да, всъщност е при мен. Искате ли да говорите с него?

— Не. Моля ви, слушайте. Едит Мейфеър почина рано тази сутрин от маточен кръвоизлив. Тя беше внучка на Лорън Мейфеър и Жак Мейфеър и братовчедка на мен и Джифорд. Едит явно е умряла от загуба на кръв в апартамента си на Еспланада авеню. Баба й я открила този следобед след погребението. Мисля, че трябва да поговорим за тези генетични изследвания. Може би те ще разкрият някои проблеми… в семейството.

— Господи боже! — прошепна Ларкин. Гласът на човека отсреща бе съвсем равен и студен.

— Можете ли да дойдете в офиса ми в центъра? — попита Райън. — И помолете Лайтнър да ви придружи.

— Разбира се. Ще сме там до…

— Десет минути — каза Лайтнър. Вече бе станал и взе телефона от Ларк.

— Райън — каза той. — Предупреди всички жени в семейството. Гледай да не ги притесняваш, но те не бива да остават сами. Ако нещо се случи, трябва да има кой да се обади на лекар. Очевидно нито Едит, нито Джифорд са могли да го сторят. Знам за какво те моля, но… Да. Да. На всички. На всички. Така трябва. Ще се видим след десет минути.

Двамата напуснаха апартамента, като взеха на бегом стъпалата към улицата, без да се качват в елегантния малък асансьор.

— Какво мислиш, че става, по дяволите? — попита Ларк. — Какво означава това, още един смъртен случай, и то съвсем същият?

Лайтнър не отговори. Изглеждаше печален и неспокоен.

— Между другото, ти да не би да имаш силно развит слух? Откъде разбра какво ми каза той по телефона?

— Да, суперразвит е — промърмори Лайтнър. Излязоха от хотела и веднага се качиха в едно такси.

Хладината все още се усещаше, но жегата и влагата постепенно я надвиваха. Ларкин виждаше навсякъде зеленина и тук-там по някоя очарователна отживелица — старомоден уличен фенер или решетка от ковано желязо на балкона на някоя къща.

— Мисля, че въпросът е — обади се Лайтнър отново, сякаш пак мислеше на глас — какво ще им кажем. Ти много добре знаеш какво се случва. Знаеш, че то няма нищо общо с никакви генетични заболявания, освен в най-широкия смисъл на това определение.

Шофьорът на таксито направи обратен завой и пое по булеварда с такава скорост, че те подскачаха на седалката и се блъскаха един в друг.

— Не те разбирам — каза Ларкин. — Не знам какво става. Това е нещо като синдром, като токсичния шок.

— О, стига, човече — отвърна Лайтнър. — И двамата знаем. Той се опитва да се чифтоса с тях. Ти сам ми каза това, не помниш ли? Роуан е заявила, че иска да знае дали това същество може да се чифтосва с хора и по-конкретно с нея самата. Искала е цялостна генетична експертиза на пробите.

Ларк беше втрещен. Никога не беше обмислял сериозно подобно нещо и сега отново осъзна, че все още не е сигурен дали вярва в съществуването на това същество, на това мъжко създание, което Роуан Мейфеър бе родила. Все още подсъзнателно предполагаше, че може би има някакво „естествено“ обяснение.

— Но то е естествено — рече Лайтнър. — Естествено е доста заблуждаващо определение. Чудя се дали ще го видя с очите си, докато съм жив. Чудя се дали наистина може да разсъждава, дали притежава човешки самоконтрол, дали в съзнанието му съществува някакъв морал, ако приемем, че притежава съзнание в смисъла, който ние влагаме в тази дума…

— Нима сериозно предполагаш, че той причинява това на тези жени?

— Разбира се — отвърна Лайтнър. — Това е очевидно. Защо според теб Таламаска са взели окървавените дрехи на Джифорд? Тя е заченала от него и е изгубила детето. Виж, най-добре да разкажеш всичко, което знаеш. Разбирам научния ти интерес и предаността ти към Роуан, но ние може вече и да не чуем за нея.

— Господи!

— Най-добре да обясниш всичко, което си научил досега. Ще трябва да кажем на семейството, че това същество е наоколо. Нямаме време за отвлечени разговори за генетични заболявания или за изследвания. Нямаме време да събираме данни. Семейството е твърде уязвимо. Осъзнаваш ли, че тази жена е умряла днес? Докато останалите са били на погребението на Джифорд?

— Познаваше ли я?

— Не. Но знам, че беше на трийсет и пет, саможива по природа, малко смахната, както я наричат в семейството, а сред тях има доста такива. Баба й, Лорън Мейфеър, не я одобряваше особено. Даже съм сигурен, че е отишла при нея този следобед, за да я порицае, задето не е присъствала на погребението на братовчедка си.

— Е, със сигурност е имала добро извинение, нали? — каза Ларк и на мига съжали. — Господи, да имахме поне малка следа от Роуан.

— Какъв оптимист си само — каза горчиво Лайтнър. — Имаме много следи, не мислиш ли, но те не предполагат, че ти или аз някога отново ще я видим или ще говорим с нея.