Ан Райс
Вещиците: Лашър (17)

Седемнайсет

Историята на Жулиен, продължение

Дните след раждането на Мери Бет бяха най-черните в живота ми. Ако някога съм преживявал морално откровение, то беше в тези моменти. Причината за това не мога да определя с точност и тъй като не е предмет на разказа ми, ще се опитам да обясня всичко набързо.

Нека кажа само, че като преждевременно развито дете, бях свикнал вече с убийствата, с вещерството, със злото, преди да имам време да обмисля и осъзная всичко това. Войната, загубата на сестра ми, последващото й изнасилване — всичко това ме накара да осъзная нещо, което вече бях започнал да подозирам — че имам нужда от нещо по-дълбоко и по-стойностно, за да бъда щастлив. Богатството не бе достатъчно; плътските удоволствия също. Ако семейството ми не можеше да просперира, аз не можех да дишам! А исках да дишам, да живея. Не бях готов да се откажа от живота — от здравето, от удоволствията, от богатството — жадувах да живея като новородено бебе, което плаче толкова силно, както Мери Бет плачеше тогава.

Освен това исках да бъда с дъщеря си и да я обичам. Най-много от всичко исках това и за първи път разбрах защо в центъра на толкова много легенди и приказки винаги има едно малко съкровище — дете, наследник, пеленаче в нечии прегръдки…

Достатъчно. Вече разбра какво имам предвид. Животът ми висеше на косъм и аз знаех, че не искам да го изгубя.

Какво можех да сторя?

Отговорът дойде след няколко дни. Видях, че демонът постоянно кръжи около люлката на Мери Бет. Всички останали също го виждаха. „Мъжът“ даваше благословията си на бебето, очите на Мери Бет го правеха солиден и силен. Той я пазеше; той вече бе започнал да й се умилква. И на всичко отгоре се явяваше в моя образ! Обличаше се като мен, имаше моите маниери, дори, може да се каже, че излъчваше моя чар!

Извиках оркестъра и под съпровода на какофонията, която вече не понасях, но трябваше да търпя като развален зъб, който не може да бъде изваден, се опитах да поговоря с Маргьорит за Лашър. За това какво представлява и за всичко, което бях научил от него.

Тя не ме разбра, говореше само за силата си да кара растенията да растат, раните да заздравяват и за умението си да приготвя отвари за дълголетие.

— Демонът някой ден ще бъде в плът, а щом той може да го стори, значи и ние ще можем. Мъртвите ще се върнат през същия портал.

— Това е страховита идея — рекох аз.

— Говориш така, защото не си мъртъв. Само почакай!

— Мамо, нима искаш земята да се напълни с мъртъвци! Къде ще ги слагаме?

Тя отвърна гневно:

— Защо задаваш такива въпроси? Това е опасно. Да не мислиш, че Лашър не може да се раздели с теб? Разбира се, че може. Мълчи си и върши онова, за което си роден. Радвай се на живота. Какво друго искаш?

Заминах в града, в апартамента си в Рю Домейн. Отново валеше, както в нощта, когато отидох на Първа улица. Дъждът винаги ми действаше успокояващо и ме правеше щастлив. Отворих вратата към верандата и го гледах как плющи, шумен и красив, по железните перила и по копринените пердета. Какво ми пукаше? Та аз можех да си провеся и златни завеси, ако желаех.

Легнах на леглото с ръце под главата, опрял единия си ботуш на таблата за краката, и започнах да премислям хилядите си грехове… не греховете от страст, защото тях изобщо не броях… греховете от поквара и жестокост.

Е, рекох си, ти си продал душата си на този проклет демон. Какво още можеш да му дадеш? Можеш да обещаеш да защитаваш и да умножаваш силата на това бебе, но то и само го вижда дори сега. Той също може да го учи и сигурно е наясно с това.

Докато дъждът утихваше и луната изгряваше над Рю Домейн, аз намерих отговора.

Щях да му отдам човешкото си тяло. Той вече имаше душата ми. Защо да няма и тялото, което винаги имитираше? Щях да му позволя да обсеби тялото ми.

Разбира се, той можеше да се опита да го промени и така да ме убие, но от нашите експерименти бях наясно, че за тази работа му трябва моята помощ и помощта на майка ми. Дори за да променя растения и да ги кара да цъфтят. Ако сам беше достатъчно добър в това, изобщо нямаше да има нужда от нас.

Е, изглеждаше достатъчно безопасно, за да рискувам да му позволя да живее в мен, да се разхожда, да танцува с тялото ми и да гледа през очите ми, но не и да ме променя.

И така, без да знам дали ще може или ще иска да ме чуе от това разстояние, аз го повиках.

След секунди го видях да се материализира до овалното огледало в ъгъла на стаята. И видях отражението му в него! Случваше се за пръв път. Колко странно, че дори не се бях сещал за това. Той скоро изчезна, но преди това ми се усмихна и ми показа, че е облечен в същите скъпи дрехи като мен.

— Значи искаш да си в плът? — попитах. — Искаш да виждаш през моите очи? Тогава защо не влезеш в мен? Защо да не те допусна в тялото си и да кротувам, докато си вътре, за да можеш да правиш каквото си пожелаеш, докато имаш сили?

— Ще го направиш ли?

— Да, със сигурност предците ми са отправяли същата покана. Със сигурност Дебора или Шарлот са те канили в телата си.

— Не се подигравай с мен, Жулиен — каза той със студен и някак беззвучен глас. — Знаеш, че не бих влязъл в тяло на жена.

— Тялото си е тяло — отвърнах.

— Но аз не съм жена.

— Е, сега имаш на разположение мъж. Ето, каня те. Вероятно това е съдбата ми. Ела в мен, ще те пусна доброволно. Със сигурност сме били достатъчно близки.

— Не ме иронизирай — каза отново. — Когато се любя с теб, го правя, както го прави мъж с мъж.

Усмихнах се и не отвърнах нищо, но бях много развеселен от тази проява на мъжка гордост, която съвсем пасваше на моята представа за детинската същност на това същество. В този миг си помислих колко много го мразя, но трябваше да заровя тази омраза дълбоко в душата си. Затова се размечтах за неговите целувки и ласки.

— Можеш да ме възнаградиш след това, както винаги — рекох.

— Няма да ти е лесно да го понесеш.

— За теб ще го направя. Ти стори много за мен.

— Да, и сега ти се страхуваш от мен.

— Донякъде. Но искам да живея, искам да възпитам Мери Бет. Тя е мое дете.

Тишина.

— Да вляза в теб… — започна той.

— Да, направи го.

— И ти няма да ме прогониш със силата си.

— Ще направя всичко възможно да се държа като джентълмен.

— О, толкова си различен от жените.

— Така ли, как? — попитах.

— Ти никога не си ме обичал като тях.

— Хм, не знам дали е така, но искам да те уверя, че с теб можем да си бъдем полезни. Ако жените са твърде претенциозни, за да говорят подобни неща, трябва да предположим, че имат други начини да постигнат целите си.

— Смях.

— Когато влезеш в мен, ще можеш да се смееш. Знаеш това, нали?

Изведнъж настана пълна тишина. Пердетата като че замряха на корниза. Дъждът бе спрял. Верандата блестеше от светлината на луната. Аз седнах, като се опитвах да се подготвя, въпреки че не можех да си представя как. В този миг демонът се спусна над мен, обгърна ме отвсякъде, затвори ме в себе си и аз почувствах невероятна слабост, а всички външни шумове се смесиха в едничък рев.

Станах и закрачих, но паднах. Беше сумрачно, неясно, като в кошмар. Пред мен се появиха стълбите, сияещата улица, хората дори ми махаха за поздрав, а гласовете им идваха като през шума на огромен океан: „Eh bien, Жулиен!“.

Знаех, че вървя, но не усещах земята под краката си, нито имах чувство за равновесие — за горе, за долу — и започна да ми призлява от ужас. Но не се борех, опитвах се да се отпусна, да се отдам на това същество, дори като че започнах да губя съзнание.

Това странно объркване продължи цяла вечност.

Бе станало два часа, когато отново мислех нормално. Седях на Рю Домейн, но в някакво кафене, пред малка мраморна масичка. Пушех цигара и се чувствах изтощен, цялото тяло ме болеше. Осъзнах, че съм се втренчил в бармана, който спря до мен и ме попита, вероятно за шести път:

— Мосю, още едно, преди да затворим?

— Абсент. — Гласът ми прозвуча като дрезгав шепот. Нищо от мен не бе останало незасегнато.

— Ти, проклет кучи сине — казах мислено на демона. — Какво си направил с тялото ми?

Отговор обаче не дойде. Той бе твърде изтощен. Беше останал в мен с часове. Господи, по дрехите ми имаше кал, по обувките също. Панталоните ми явно бяха сваляни и после обути отново, защото не бяха добре закопчани. О, значи сме били с жена или мъж, рекох си. Чудя се и какво ли друго сме докопали.

Взех чашата с абсент и я изпих до дъно. Станах и за малко да падна. Глезенът ме болеше. По кокалчетата на пръстите ми имаше кръв. О, били сме се, значи.

Някак успях да се добера до апартамента си. Моят слуга, Кристиан, беше там — чернокож мъж с мейфеърска кръв, на когото плащах много добре и който бе умен и често дори саркастичен. Попитах го дали леглото ми е приготвено и той каза с обичайния си маниер: „А ти как мислиш?“.

Легнах и го оставих да ме съблече и да отнесе дрехите ми. Помолих го за бутилка вино.

— Пил си достатъчно — отвърна той.

— Дай ми вино — настоях — или ще стана от леглото и ще те удуша.

Той ми донесе вино и аз му казах да се маха. След като излезе, аз лежах и пиех, като се опитвах да си спомня какво съм натворил… улиците, онова подобно на пиянско замайване, гласове, които сякаш идват изпод вода. И тогава започнаха да се появяват ясни спомени. Да, разбира се, и то така близки, сякаш бяха мои собствени спомени. Бях в долчинката и водех своите хора. После цялата процесия продължи към катедралата. Тя беше най-красивата, която бях виждал през целия си живот. Украсена празнично, цялата в зеленина. Аз взех детето Иисус и запях възторжено, а от очите ми се стекоха сълзи. У дома съм, у дома. Вдигнах поглед към огромния прозорец с изображението на светеца. Да, сега съм в ръцете на Господ и на светеца.

Събудих се със сепване. Що за спомен бе това? Знаех, че мястото е в Шотландия. Донелайт. Знаех и че е било преди векове. И все пак споменът бе мой, ясен и свеж, непосредствен, както могат да бъдат единствено спомените.

Хукнах към писалището си и записах всичко. Тогава се появи демонът — слаб и неясен, без форма. Гласът му бе едва доловим.

— Какво правиш, Жулиен?

— Аз мога да те попитам същото! — отвърнах. — Хареса ли ти да полудуваш?

— Да, Жулиен. Искам да го направя пак. Дори сега, но съм твърде слаб.

— Не може да бъде. Хайде тогава, махай се, аз също съм изтощен. Ще го направим…

— … веднага щом можем.

— Да, точно така, дяволе.

Пъхнах листовете в писалището, легнах и спах като мъртвец. Когато се събудих, слънцето бе изгряло и знаех, че пак съм бил в катедралата. Спомних си прозореца с розата. Спомних си издълбания на върха на гробницата образ на светеца. Хората пееха…

Какво ли значеше това, зачудих се. Нима този демон е някакъв светец? Не, не. Или пък лош ангел, паднал в пъкъла? Какво? Не знаех. Или пък е служил на някакъв светец, почитал го е, а после… какво?

Важното беше, че това без съмнение бяха спомени на смъртен. Това същество си спомняше живот на земята; беше съхранило тези спомени и сега те бяха останали в мен, а аз вероятно бях единственият, способен да ги проучи. Със сигурност призракът знаеше, че у него има спомени от живота му на смъртен, но той не можеше да разсъждава истински! Той използваше нас, за да мисли! Той щеше да разбере какво е било, единствено ако аз му кажех.

И тогава ми хрумна нещо. Всеки път щях да запомням по нещо. Щях да се превръщам в демона, щях да го опознавам и накрая щях да се добера до истината за него. Ако тя не можеше да помогне, тогава какво би могло? „Ах ти, глупав зъл дух“, помислих си. „Та ти си просто душа, която иска да се прероди. Ти си живял. Не си нито мъдър, нито вечен. Отивай в ада, където ти е мястото.“

Пак заспах, този ден ми се стори цяла вечност. Бях ужасно изморен.

През нощта тръгнах към Ривърбенд. Извиках оркестъра и им казах да свирят колкото сили имат. После седнах с майка си и й разказах за случилото се. Тя обаче не ми повярва.

— Първо на първо, той е всемогъщ и е от незапомнени времена.

— От ада е.

— Второ, ще разбере, ако започнеш да човъркаш из душата му, и ще те убие.

— Вероятно.

Повече не й доверявах нищо. Всъщност май повече не разговарях с нея. Тя едва ли забеляза това.

Отидох в детската стая. Демонът бе до люлката. Видях го за миг — бе облечен като мен, целият в кал, както предния ден. Идиот. Усмихнах му се.

— Искаш ли пак да влезеш в мен?

— Сега трябва да съм с нея, с моето бебе — рече той. — Виж колко е красива. Наследила е твоята сила и силата на майката на майка й, и на нейната майка. Като си помисля само, че можех да се лиша от теб.

— Да не повярваш, нали? Какво научи, докато беше в мен?

Той дълго мълча. После се появи в още по-солиден образ, досущ като мен. Усмихна ми се и се опита да се засмее, но от устата му не излезе и звук. Сетне изчезна. Но вече бях разбрал, че става все по-добър в мимикрията, в голямата си страст — да бъде като мен.

Излязох. Знаех какво трябва да направя. Трябваше да проуча проблема, докато той бе в тялото ми, и да продължавам да го допускам в себе си за толкова време, колкото мога да издържа.

Месеците минаваха. Партито по случай първия рожден ден на Мери Бет беше грандиозно. Градът отново процъфтяваше, сянката на войната бе изчезнала, парите сякаш извираха отвсякъде. Издигаха се нови имения.

Демонът се вселяваше в тялото ми поне веднъж седмично.

Само толкова можехме да издържим и двамата. Траеше до четири-пет часа и после — хоп! — аз се връщах. В този миг можех да се окажа навсякъде. Понякога в леглото, и дори с мъж. Лашър явно имаше същите разкрепостени вкусове като мен.

Това бе просто размяна. Не бяхме като доктор Джекил и мистър Хайд, в никакъв случай. В моето тяло този призрак винаги бе добър с хората. Почти като ангел. „О, скъпи, миналата нощ беше толкова сладък — каза една моя любовница. — Благодаря ти за перлите.“

„Моля?!“

И такива неща. Стана ясно и че хората ме смятат за пиян, докато той е в мен. Репутацията ми стана още по-зловеща и противоречива. По принцип не пиех много. Мразех да съм объркан и опиянен. Но нямаше друг начин. Така че започнах да понасям усмивките и закачките на хората. „Господи, колко се беше натряскал снощи.“ „Така ли? Не си спомням.“

Междувременно споменът за катедралата ме преследваше постоянно. Виждах тревистите хълмове, понякога и замъка, сякаш гледах през витраж. Виждах и долината, мъглата. Някакъв огромен и нетърпим ужас съпровождаше този спомен. Той блокираше всички сетива и аз не можех да разбера нищо повече. Болка. Изпитвах болка, когато опитвах. Неописуема болка.

Никога не споменах на демона за това. А какво научаваше той, докато бе в тялото ми… като че то се ограничаваше до чиста чувственост. Той пиеше, танцуваше, трошеше, биеше се. Няколко пъти след това дори изпадаше в отчаяние и ридаеше: Трябва сам да се въплътя.

Имаше доказателства за това, че докато бе в тялото ми, той събираше информация, но както винаги, като че не бе способен да направи нищо с нея. Тя обаче се изливаше от него с голям ентусиазъм.

Говорехме за променящите се времена, например, за железниците и как те са съсипали търговията по реката; говорехме за промяната в модата. Говорехме за фотографията, по която той бе много запален. Често се фотографираше, докато бе в тялото ми, макар че тогава бе пиян и тромав и трудно оставаше неподвижен пред апарата. На няколко пъти пъхаше снимките в джобовете ми.

Все пак всичко това явно му костваше огромни усилия. Искаше сам да се въплъти, а не да пристъпва тромаво в моето тяло. Обожанието му към Мери Бет не знаеше никакви граници.

Всъщност понякога не можеше да събере сили, за да влезе в тялото ми със седмици. Точно както на мен ми трябваха два дни да се възстановя. Лашър дори често използваше Мери Бет като извинение. Аз нямах нищо против, разбира се. Репутацията ми и без това бе ужасна, а вече остарявах.

Мери Бет ставаше все по-красива с всеки изминал ден, а аз — все по-угрижен. Мразех нелепата шарада, според която трябваше да я приемам за племенница, а не за дъщеря. Исках свои деца, всъщност исках синове. Изведнъж ценностите ми се сведоха до тази жалка и мощна необходимост и аз дори бях ужасен от простотата й.

Но животът си течеше постарому. Аз си останах с всичкия си въпреки нахлуванията на демона. Нямаше никакъв шанс да полудея. Правех пари чрез всевъзможни инвестиции — в строителството, търговията, обработката на памук. Занимавах се с всичко и скоро реших, че ако искам да увеличавам мощта на семейството си, трябва да инвестирам извън Ню Орлиънс. Градът минаваше през спадове и подеми, но като пристанище губехме превъзходството си.

Тогава за първи път след войната отидох в Ню Йорк. Лашър остана у дома и аз живях като свободен човек в Манхатън.

Там започнах сериозното натрупване на огромно състояние.

Брат ми Реми отиде да живее в къщата на Първа улица и аз често го посещавах.

С времето се убедих, че няма причина да нямам всичко, което трябва да притежава един мъж. Влюбих се в братовчедка си Сузет, която ми напомняше Катерин с невинността си. Реших да живеем в къщата на Първа улица заедно със семейството на брат ми.

По това време получавах ярки проблясъци относно демона и неговите спомени. Продължих да си „спомням“ катедралата, долината и Донелайт, но образите ставаха все по-ярки. Не успявах да се придвижа много напред или назад във времето, но виждах повече подробности. Започнах да осъзнавам, че еуфорията, която бях почувствал в съня с катедралата, е любов към Бог.

Уверих се в това един ден, когато бях пред катедралата „Сейнт Луис“ на Джаксън Скуеър и чух някой да пее. Влязох вътре. Малки мулатки, всички много красиви, „цветнокожи деца“, както ги наричахме тогава, получаваха първото си причастие. Бяха облечени в разкошни бели рокли и церемонията направо спираше дъха. Толкова много невръстни невести на Исус изпълваха пътеката, всяка с броеница и малък бял молитвеник в ръка.

Обич към Господ. Ето това почувствах в катедралата „Сейнт Луис“. И разбрах, че точно това съм почувствал в долчинката, в древната катедрала. Бях поразен. Разхождах се цял ден наоколо, като се опитвах да събудя отново това усещане, а после събирах сили да го прогоня.

Виждах Донелайт. Виждах каменните му къщи и малкия площад. Видях катедралата в далечината — о, великолепна готическа църква. Прастари времена!

Най-сетне седнах в едно кафене и изпих чаша студена бира. Обърнах глава към стената зад мен. Призракът беше там, макар и невидим.

— За какво мислиш?

И тогава, съвсем предпазливо, аз му казах. Той замълча объркан. После рече плахо:

— Пак ще бъда в плът.

— Да, ще бъдеш — отвърнах аз. — Ние с Мери Бет ще ти помогнем.

— Добре, защото тогава ще ти покажа как да останеш и да се върнеш отново.

— Но защо ти е отнело толкова много време?

— Там, където съм, не съществува време — отвърна той. — То е само идея. Когато съм в тялото ти, усещам времето, измерено от шума и движението. Но иначе съм извън нещата. Чакам. Виждам надалеч. Виждам как се връщам на земята и тогава всички ще страдат.

— Всички.

— Всички, освен нашият род, твоят и моят. Кланът на Донелайт, защото ти също принадлежиш към него, като мен.

— Така ли? Значи всичките ни братовчеди, всичките ни деца, потомците ни…

— Да, те ще бъдат благословени — най-могъщите на земята. Благословени. Виж само какво правя сега. А ще сторя повече, много повече, когато се въплътя отново, защото тогава наистина ще бъда един от вас!

— Обещай ми това — казах. — Искам да се закълнеш.

— Ще поддържам всички ви. Всички.

Затворих очи. Видях долчинката, катедралата, свещите, хората от процесията, детето Исус. Демонът изпищя от болка.

Но всъщност не се чу никакъв звук. Видях улицата, кафенето, отворената врата, почувствах бриза, но демонът все пак пищеше от болка и само аз, Жулиен Мейфеър, можех да го чуя.

Дали и Мери Бет го чуваше?

Той изчезна. Всичко около мен, целият свят отново изглеждаше непокътнат и красив, както винаги. Станах, сложих си шапката, взех си бастуна, пресякох Канал стрийт към американския квартал и тръгнах към близката църква. Дори не бях ходил в нея. Беше нова, а кварталът бе пълен с ирландци и немци.

Оттам излезе ирландски свещеник, тогава те бяха навсякъде — сякаш бяха мисионери по тези земи, тръгнали да покръстят света, както по времето на свети Брендан.

— Чуй ме — рекох му аз, — ако искам да прогоня демон, ще помогне ли, ако знам какво всъщност представлява? Ако знам името му, стига да има такова?

— Да — отвърна той. — Но трябва да оставиш тази работа на свещеник. И все пак да знаеш името му е огромно предимство.

— И аз така си мислех.

Вдигнах поглед нагоре. Стояхме пред вратата на ректорията, на тротоара, но вдясно от нас имаше оградена със стена градина. Видях, че дърветата в нея започнаха да се люлеят и от тях се посипаха листа. Всъщност вятърът стана толкова силен, че дори разлюля малката камбана под църковния купол.

— Ще науча името му — рекох аз.

Дърветата се разлюляха още по-силно и още листа бяха подхванати от вятъра.

Аз пак повторих, още по-ясно:

— Ще науча името му.

— Да, научи го. За по-сигурно — каза свещеникът. — Защото има много демони. Всички паднали ангели, както и стари езически богове, които са станали демони след раждането на Исус, както и дори малки хора от ада.

— Стари езически богове? — попитах аз. Защото никога не бях се занимавал с тази област от теологията. — Аз смятах, че те са измислени и не са съществували, а нашият Бог е единственият истински бог.

— О, съществуват, но са демони. Те са привидения и духове, които ни тормозят нощем, отмъстителни и зли. Същите като вълшебните същества. Малките хора. Аз съм виждал малки хора в Ирландия, виждал съм ги и тук.

— Добре — рекох. — Може ли да вляза в градината ти? — Подадох му шепа долари, той остана доволен. Заобиколи отвътре, за да ми отвори портата на тухлената стена.

— Май ще има буря — каза свещеникът. — Това дърво ще се прекърши. — Расото му се развяваше от вятъра.

— Ти се прибирай — отвърнах. — Аз обичам бурите. Ще затворя вратата, когато си тръгна.

Застанах сам сред дърветата насред малката градина, където растяха грамофончета и няколко ярки розови лилии. Малка, неподдържана градина, насред която в една изкуствена пещера имаше статуя на Девата. Клоните на дърветата се люлееха силно. Лилиите се бяха прекършили, сякаш вятърът ги бе стъпкал с големи ботуши. Наложи се да се хвана за дънера на едно дърво, за да се задържа. Усмихвах се.

— Е? Какво ще ми направиш? — попитах. — Ще ме посипеш с листа? Направи дъжд, ако искаш. Просто ще си сменя дрехите, щом се прибера. Прави каквото искаш!

Зачаках. Дърветата застинаха. Няколко странни дъждовни капки паднаха на тухлената пътека. Наведох се и вдигнах една от прекършените лилии.

И тогава чух съвсем слабо ридание. Всъщност не го чух, долових го с душата си. Беше сърцераздирателно.

В него имаше нещо повече от мъка. Имаше и достойнство. Имаше дълбочина, по-ужасна от всяка усмивка или изражение, с които се бе опитвал да ме изплаши. Тогава в душата ми тъгата се сля с онази припомнена стара еуфория.

В ума ми нахлуха думи на латински, които всъщност не знаех. Извираха от мен, сякаш бях свещеник и четях молитва. Чух звук на гайди, чух звън на камбана.

— Този звън прогонва дяволите — каза някой. — Камбаните ще бият цялата нощ преди Коледа, за да прогонят демоните от долчинката, за да изплашат малките хора!

И тогава небето притихна. Бях сам. Градината беше тиха и градът отново си стана същият. Топлото южно слънце ме огряваше, а свещеникът изникна на вратата.

— Merci, Mon Pere^[1] — казах му аз, докоснах шапката си и си тръгнах.

Улиците бяха озарени от слънцето и облъхнати от бриза. Минах през Гардън Дистрикт и покрай къщата на Първа улица. Там беше моята красива Мери Бет. Седеше на стълбите и той беше с нея. Само сянка, прозрачен като въздуха. Като че и двамата се зарадваха да ме видят.