Ан Райс
Вещиците: Лашър (8)

Осем

Нямаше навик да говори по телефона, когато се случеше да вдигне слушалката. Обикновено я слагаше до ухото си, а щом отсреща заговореха и тя чуеше познат глас, решаваше дали да отговори.

Райън знаеше това и веднага щом чу мълчание, рече:

— Евелин, случило се е нещо ужасно.

— Какво, сине? — попита тя, обръщайки се към него необичайно сърдечно. Гласът й звучеше някак немощно, нетипично за нея.

— Открили са Джифорд на брега в Дестин. Казаха, че… — Гласът му секна, не можеше да продължи. После Пиърс, синът му, взе слушалката и каза, че тръгват натам. Райън отново се върна на телефона и й нареди да остане при Алисия, защото тя сигурно ще откачи, когато научи.

— Да, разбирам — отвърна Древната Евелин. И наистина разбираше. Джифорд не беше просто пострадала. Джифорд беше мъртва. — Ще намеря Мона — рече тя тихо. Не беше сигурна дали Райън я чу.

Той каза нещо неясно и объркано, че ще й се обади, че Лорън ще каже на „семейството“. После затвори. Древната Евелин остави слушалката и тръгна към дрешника, като се подпираше на бастуна си.

Тя не обичаше много Лорън Мейфеър, защото беше арогантна, стерилна, ледена бизнес дама от най-лошия сорт, която предпочиташе документите пред хората. Но се радваше, че се е заела да съобщи на всички. Нямаше обаче да каже на Мона. А Мона трябваше да знае.

Мона беше в къщата на Първа улица. Древната Евелин беше сигурна в това. Вероятно търсеше грамофона и красивите перли.

Древната Евелин още вечерта разбра, че Мона я няма, но никога не се притесняваше за нея. Мона правеше онова, което всички преди нея бяха искали да правят. Тя щеше да вземе от живота онова, което нито баба й, Лаура Лий, нито майка й Сиси, нито самата Евелин бяха успели да вземат. Нито Джифорд.

Джифорд мъртва. Не, това не можеше да бъде. Защо не усетих нищо, когато се е случило? Защо не чух гласа й?

Сега обаче трябва да се върне към належащите неща. Застана насред коридора. Чудеше се дали трябва сама да потърси Мона, да тръгне по неравните улици и тротоари, по които можеше да падне, но всъщност никога не е падала. Сега вече, с излекуваните си очи, можеше да го направи.

Преди година нямаше да посмее да слезе до центъра, но младият доктор Роудс бе премахнал катаракта от очите й и сега тя виждаше така добре, че изумяваше околните. Но само ако решеше да им каже какво е видяла, което не правеше често.

Древната Евелин знаеше много добре, че няма смисъл от приказки. Тя не говореше от години. Хората правеха каквото си искат. Така или иначе, нямаше да й позволят да разкаже на Мона своята история, а тя бе потънала в спомените от ранните си години и вече не изпитваше нужда нито да ги разказва, нито да ги обяснява.

Беше разказала всичко на Алисия и Джифорд — и каква полза от това? В какво се бе превърнал животът им? Всъщност за Джифорд той дори вече бе свършил!

Отново й се стори, че това не може да е вярно. Джифорд не можеше да е мъртва. „Да, Алисия ще откачи. Мона също. И аз, когато най-сетне го проумея.“

Влезе в стаята на Алисия. Тя спеше, свита в леглото като дете. През нощта бе изпила половин бутилка уиски като приспивателно. Това пиене щеше да я убие. „Алисия трябваше да умре“, помисли си Древната Евелин. Та нали тя беше сбърканата, съсипаната.

Вдигна завивката върху раменете й и излезе от стаята. Слезе бавно по стълбището, много, много бавно, като внимателно изследваше всяка нишка от килима с гумения връх на бастуна си. Сновеше с него наляво-надясно, за да се увери, че нищо няма да я препъне. Беше паднала на осемдесетия си рожден ден. Това бе най-неприятното нещо, което й се бе случвало, откакто остаря. Лежа на легло, докато бедрото й заздравя. Но пък сърцето й беше в добра форма, доктор Роудс каза, че ще доживее до сто години.

Той дълго спори с роднините й, които твърдяха, че е твърде стара за операция на очите. „Тя ще ослепее, не разбирате ли? Аз мога да върна зрението й. А и умственото й състояние е отлично.“

Умственото състояние — този израз й хареса и дори го каза на лекаря.

„Защо не говорите с тях? — попита я той в болницата. — Нали знаете, че ви мислят за слабоумна старица.“

Тя се смя много дълго.

„Ами аз съм си такава — рече. — Пък и онези, на които ми харесваше да говоря, вече ги няма. Остана само Мона. Но през повечето време ми говори предимно тя.“

Как се бе смял лекарят на тези думи.

Древната Евелин започна да говори все по-малко. Истината бе, че не би проговорила на никого, ако не ставаше дума за Жулиен.

Единственото, което искаше да направи, е някой ден да разкаже на Мона за Жулиен. Може би днес. Тази мисъл я порази. Да каже на Мона. Грамофонът и перлите бяха в онази къща. Сега Мона можеше да ги вземе.

Тя спря пред поставката за шапки с огледало в нишата. Беше доволна; да, готова да излезе навън. Беше спала с топлата си габардинена рокля, подходяща за мекото време навън. Пък и изобщо не се беше измачкала. Толкова лесно беше да спи седнала, с изправен гръб, с кръстосани на коленете ръце. Слагаше носна кърпа на тапицираната облегалка на стола, под бузата си, в случай че нещо потече от устата й. Но по кърпата рядко имаше петна. Можеше да я ползва дълго.

Нямаше шапка, бяха минали години от последното й излизане — като се изключи сватбата на Роуан Мейфеър — и тя не знаеше какво бе направила Алисия с шапките й. На сватбата със сигурност беше с шапка и ако се помъчеше, дори щеше да си спомни точно с коя, вероятно със сивата със старомодния воал. Или пък беше с розови цветя. Но може и да я е сънувала. Самата сватба не й изглеждаше съвсем реална.

Не, не можеше да изкачи отново стълбите, за да търси шапка, а тук в задната стаичка нямаше. Пък и косата й беше добре фризирана. От години я носеше силно тупирана. Усещаше, че усуканият кичур на тила й не се е разхлабил, фибите си бяха на местата. Косата й образуваше нещо като голям бял ореол около лицето. Никога не съжали, че е побеляла. Не, не й трябваше шапка. А ръкавици вече нямаше, пък и никой нямаше да й купи.

На сватбата на Роуан Мейфеър онази ужасна Лорън Мейфеър бе казала, че вече никой не носи ръкавици, сякаш това имаше значение. Но вероятно беше права.

Ръкавиците не й липсваха чак толкова. Тя си имаше брошки. Пък и чорапите й изобщо не се бяха усукали. Връзките на обувките й бяха вързани. Вчера Мона ги бе завързала много здраво. Така че бе готова да излезе. Не погледна лицето си в огледалото. Вече не го правеше, защото то не беше нейното лице, а нечие чуждо сбръчкано старо лице, с дълбоки вертикални бръчки, много тъжно, много студено, с увиснали клепачи и надиплена кожа. Веждите и брадичката й вече бяха загубили контурите си.

Предпочиташе да мисли за пътя, който й предстоеше. Очакваше го с удоволствие, харесваше й мисълта, че сега Джифорд вече я няма и ако тя падне или я блъсне кола, или пък се изгуби, истеричната й внучка няма да прави сцени. Беше й хубаво, че вече е свободна от любовта й — сякаш някаква врата към света отново се бе отворила широко пред нея. Мона също щеше да усети това след време, това облекчение, това освобождение. Но не веднага.

Тръгна по дългия висок коридор и отвори предната врата. Беше минала година, откакто слезе по стълбите пред входа, като се изключеше сватбата, пък и тогава някой я носеше. Вече нямаше перила, за които да се хване. Стълбчетата бяха изгнили преди доста години, а Алисия и Патрик не бяха направили нищо по въпроса, освен да ги изкъртят и да ги хвърлят под къщата.

„Моят прапрадядо е построил тази къща! — беше обявила Евелин. — Той сам постави тези парапети, избра ги по каталог. А вижте сега в какво позволихте да се превърнат.“ Майната им на всички.

„Майната му и на него“, помисли си тя. Колко го мразеше само — тази огромна сянка, надвиснала над детството й, беснеещият Тобиас, който я стискаше за ръката и съскаше в ухото й: „Вещица, вещица, виж, белязана си“. После извиваше малкия й шести пръст, но тя никога не му отговаряше, мразеше го тихо. Никога не му каза и дума през целия си живот.

Къщата започваше да се руши, което бе по-важно от това дали си мразил човека, който я е построил. Та осъществяването на този проект бе единственото добро дело на Тобиас Мейфеър. Фонтевро, някогашната им красива плантация, бе потънала в блатото, или поне така й казваха, когато настояваше да я заведат да я види. „Заливът погълна старата къща!“ А може и да я лъжеха. Дали да не идеше дотам да провери.

Не, това не беше възможно. Но къщата на Амелия стрийт още я имаше — красива и огромна на своя ъгъл на авенюто — и нещо трябваше да се направи за нея…

С парапет или без парапет, тя щеше да слезе по стълбите с бастуна си, особено сега, когато вече виждаше добре. Справи се с лекота и тръгна по пътеката към желязната врата. Отвори я. Представете си само. Излизаше от къщата за първи път от години.

Примижа от блясъка на колите в далечината, прекоси без проблеми авенюто от страната на реката. Винаги бе харесвала тази част от улицата. Патрик сигурно беше в ресторанта на ъгъла, пиеше и ядеше нещо за закуска, както винаги.

Тя прекоси Амелия стрийт и малката уличка, наречена „Антонин“, застана на ъгъла и се загледа през прозорците на ресторанта. Патрик беше вътре — мършав и блед — седеше до една маса, ядеше бъркани яйца, пиеше бира и четеше вестник. Не я забеляза. Той можеше да си стои там, да пие и да чете вестник половин ден, а после щеше да иде за малко в центъра, да пийне нещо в някой бар във Френския квартал. Късно следобед Алисия щеше да се събуди, да му се обади в бара и да му се разкрещи да се прибира у дома.

Та значи той беше тук и не я виждаше. Пък и как би могъл? Надали очакваше тя да излезе от къщи сама.

Това беше чудесно, точно както искаше. Евелин продължи надолу по пресечката, без никой да я види, без никой да я спре, към центъра.

Колко ясно виждаше чернокорите дъбове и отъпканата трева в парковете. Виждаше и боклуците, останали от Марди Грас, струпани на купчинки в канавките и накамарени по контейнерите за боклук, които като че все не побираха достатъчно.

Мина покрай сивите портативни тоалетни, поставени за празника, от които се носеше смрад. Продължи по Луизиана авеню. Навсякъде имаше боклуци, дори по високите клони на дърветата висяха и блещукаха на слънцето пластмасови мъниста, от онези, които хвърляха от платформите. Няма нищо по-жалко на света от Сейнт Чарлз авеню след парада на Марди Грас.

Тя изчака зеленото на светофара. С нея чакаше стара чернокожа жена, много добре облечена.

— Добро утро, Патриша — каза Древната Евелин на жената и тя се сепна и се ококори под сламената си шапка.

— Госпожице Евелин. Как дойдохте чак дотук?

— Ами отивам в Гардън Дистрикт. Добре съм, Патриша. Нали съм с бастуна. Ще ми се да имах и ръкавици и шапка, но както и да е.

— Срамота, госпожице Евелин — каза възрастната жена, гласът й беше много порядъчен, мек и мелодичен. Сладурана беше тази Патриша, която все ходеше насам-натам с внучето си, което можеше да мине за бяло, но не минаваше, или поне още не се беше усетило за това.

— О, добре съм — рече Древната Евелин. — Моята племенница е горе, в Гардън Дистрикт. Трябва да й дам грамофона. — И после осъзна, че Патриша не знае нищо за това! Тя бе спирала често до портата да си поговорят, но не знаеше цялата история. И как би могла? Древната Евелин за миг се бе заблудила, че говори с някой, който я знаеше.

Патриша още говореше, но Древната Евелин не я чуваше. Светна зелено. Трябваше да пресече.

Тя забърза колкото можеше, като вървеше покрай издигнатата бетонна ивица, която разделяше улицата, защото усилието да се качи и после да слезе от нея бе твърде голямо.

Разбира се, не успя да пресече, докато светеше зелено. Още преди години не успяваше, когато все още редовно слизаше до къщата на Първа улица, за да зърне горката Деидре.

„Всички млади от онова поколение бяха прокълнати“, помисли си тя, превърнаха се в жертви на злобата и глупостта на Карлота Мейфеър. Карлота Мейфеър упояваше и накрая уби своята племенница Деидре. Но защо да мисли за това сега?

Умът й изведнъж бе наводнен от хиляди объркващи мисли.

Кортланд, обичният син на Жулиен, падна по стълбите и умря — пак по вина на Карлота, нали така? Откараха го в Спешното само на две пресечки оттам. Древната Евелин бе седяла на верандата. От стола й се виждаха тухлените стени на болницата. Какъв шок бе за нея, когато научи, че Кортланд е умрял там, само на две преки от къщата й, сред непознати.

И като си помислеше само, че той беше неин баща. О, да, това никога не бе имало значение. Жулиен имаше значение, Стела имаше значение, но бащите и майките — не.

Барбара Ан бе умряла при раждането на Древната Евелин. Всъщност тя не й бе майка в истинския смисъл на думата. Само камея, силует, портрет с маслени бои. „Виж, това е майка ти.“ Сандък, пълен със стари дрехи, в който има броеница и някаква недовършена бродерия, която може би е щяла да стане на торбичка за ароматни треви.

Умът й сега блуждаеше. А броеше убийствата, нали така? Убийствата, извършени от Карлота Мейфеър, която вече беше мъртва, и слава богу.

Убийството на Стела, то беше най-страшното от всички. Определено бе дело на Карлота. Със сигурност трябваше да лежи на нейната съвест. В онези весели дни на 1914-а Евелин и Жулиен знаеха, че ще се случат ужасни неща, но и двамата не можеха да сторят нищо.

За един кратък миг Древната Евелин видя думите от стихотворението, също като в онзи ден преди много години, когато го прочете на Жулиен в спалнята му на тавана. „Просто го виждам, не знам какво означава.“

„Болка и мъка, щом се препънат,

кръв и страх, те не разбират.

Скръб връхлита пролетния рай

и го превръща в печален безкрай.“

О, какъв ден беше. Спомняше си го много добре, а и самото настояще й изглеждаше така свежо, така сладостно. Вятърът беше много приятен.

И така, тя продължи да върви.

Ето го и пустото място на Толедано. Никога няма да построят нещо тук. А тези жилищни сгради с апартаменти са толкова неугледни, толкова простовати. Навремето на тяхно място се издигаха разкошни имения, къщи, по-големи и от нейната. Като си помислеше само за всички онези, които си бяха отишли от дните, в които слизаше с Джифорд и Алисия до центъра или в другата посока, към парка. Все пак авенюто бе запазило красотата си. Трамваят се появи с дрънчене, а после зави зад ъгъла — то представляваше един безкраен завой още от времето, в което тя минаваше по нея към Първа улица. Разбира се, вече не можеше да се качи на трамвая. И дума да не става.

Сега не можеше да си спомни кога спря да се вози с него, знаеше само, че е било преди десетилетия. Една нощ за малко да падне от стъпалото, когато се връщаше у дома. Държеше много торби, беше пазарувала в „Маркс Айзък“ и „Мейсън Бланк“ и се наложи самият кондуктор да дойде и да й помогне да стане. Това бе много объркващо и разстройващо. Без да продума, както винаги, тя кимна на кондуктора и докосна ръката му.

После трамваят отмина, въздухът се завихри след него, а тя остана сама на ничия земя. Трафикът изглеждаше безкраен и невъзможен за преодоляване — огромната къща от другата страна на улицата бе като че в съвсем различен свят.

„Щеше ли да повярваш, ако тогава ти бяха казали, че ще живееш още двайсет години, че ще видиш Деидре и горката Джифорд мъртви?“

Беше толкова сигурна, че ще умре в годината, когато бе убита Стела. После пак, когато умря Лаура Лий. Единствената й дъщеря. Помисли си, че ако спре да говори, смъртта сигурно ще дойде и ще я отведе.

Но не стана така. Алисия и Джифорд имаха нужда от нея. После Алисия се омъжи и Мона имаше нужда от нея. Раждането на Мона й върна гласа.

О, не искаше да мисли за тези неща от подобна перспектива. Не и в такава прекрасна утрин. Наистина се опитваше да говори с хората. Просто за нея това бе някак неестествено.

Чуваше, че другите й говорят, или по-скоро — виждаше, че устните им се движат, и знаеше, че искат да им обърне внимание. Но тя можеше да остане в мечтите си, можеше да продължи да върви по улиците на Рим, прегърнала Стела през кръста, или да лежи с нея в малката хотелска стая, да я целува нежно и безкрайно, а гърдите й да се притискат леко към нейните.

О, това беше най-разкошното време. Слава богу, че тогава не знаеше колко сиво може да бъде… после. Тя бе познала широкия свят само веднъж, когато бе със Стела, а след смъртта й светът също умря.

Коя всъщност беше най-голямата й любов? Жулиен в заключената стая или Стела и невероятните им приключения? Не можеше да реши.

Но едно беше сигурно. Жулиен я преследваше, него виждаше в сънищата си наяве, неговия глас чуваше. По едно време дори беше сигурна, че Жулиен всеки миг ще изкачи стълбите пред къщата, както когато тя беше още момиче, ще изблъска прапрадядо й и ще каже: „Пусни момичето, проклет глупако!“, а тя трепери от страх заключена на тавана. Жулиен ще дойде да ме вземе. Нали така, ще дойде. Жулиен все още витаеше около нея. „Пусни грамофона, Евелин. Кажи името ми.“

Стела си отиде по-внезапно и окончателно с трагичната си смърт, изчезна в нещо като сладка агонизираща мъка, сякаш с последния си дъх наистина се бе възнесла на небето. Да, тя със сигурност бе отишла на небето. Как е възможно някой, който е направил толкова хора щастливи, да отиде в ада? Горката Стела. Тя никога не стана истинска вещица. Може би нежните души като нея не искат да преследват никого след смъртта си; може би те решават да приключат по-бързо и по-лесно с всичко. Стела беше само спомен, да, никога не беше витаещ дух.

В хотелската стая в Рим Стела бе пъхнала ръка между краката на Евелин и бе казала:

— Не, не се страхувай. Позволи ми да те докосна. Позволи ми да те гледам. — Разтвори краката й и добави: — Не се срамувай. Не се страхувай, когато си с жена, няма от какво да се страхуваш. Пък и не беше ли нежен с теб чичо Жулиен?

— Не може ли поне да затворим капаците на прозорците — примоли се Евелин. — Много е светло и се чува шумът от площада. Не знам. — Но всъщност тялото й гореше и искаше Стела. Порази я мисълта, че и тя може да докосва нейното тяло, че може да смуче гърдите й и да почувства тежестта й върху себе си. Колко я обичаше. Можеше да потъне изцяло в нея.

Така животът на Древната Евелин приключи окончателно и напълно в онази нощ през 1929 година, когато Стела умря.

Видя я с очите си как пада на пода в дневната, видя и как онзи човек от Таламаска, Артър Лангтри, хуква да изтръгне пистолета от ръцете на Лайънъл Мейфеър. Този човек умря в морето скоро след това. Горкият глупак. А Стела се надяваше да избяга с него, да избяга в Европа и да остави Лашър с нейното дете. О, Стела, как би могло да стане това, как. Древната Евелин се бе опитала да я предупреди за хората от Европа, които пишеха тайните си досиета; беше се опитала да й обясни, че не бива да говори с тях. Карлота знаеше това, трябва да й се признае, макар и по съвсем различни причини.

А ето че сега тук бе още един от тях, а никой нищо не подозираше. Аарън Лайтнър, така се казваше. Всички говореха за него, сякаш е светец, защото имал история на целия род, която започвала още от Донелайт. Какво знаеха те за Донелайт? Жулиен й разказваше шепнешком това-онова, докато лежаха заедно, а музиката свиреше. Жулиен беше ходил там, а останалите не бяха.

Древната Евелин може би щеше да умре след неговата смърт, ако не беше малката Лаура Лий. Не можеше да изостави дъщеря си. Все някое дете я задържаше на тоя свят, теглеше я обратно. Навремето Лаура Лий. А сега Мона. Нима щеше да доживее да види и нейното дете?

Стела беше донесла рокличка за Лаура Лий, искаше да я заведе на училище. Но изведнъж каза: „Скъпа моя, забрави за тези глупости, не я пращай на училище. Горкото малко създание. Винаги съм мразила училището. Елате с нас в Европа. С мен и Лайънъл. Не може цял живот да си стоите все тук“.

Евелин никога не бе виждала Рим, Париж или Лондон, не беше виждала никое от прекрасните кътчета, в които я заведе Стела. Милата Стела, която не беше вярна, а отдадена, и я учеше, че това е по-важно.

Евелин бе облечена със сива копринена рокля в нощта на смъртта й. Носеше и дългия гердан от перли, перлите на Стела. Докато отвеждаха Лайънъл, тя излезе навън, на тревата и започна да плаче. Роклята й беше напълно съсипана. Цялата къща бе посипана със строшено стъкло. Мъртвата Стела лежеше на лъснатия под, а около нея гърмяха електрическите крушки. Стела лежеше там, където всички бяха танцували. Онзи мъж от Таламаска бе ужасен, когато хукна навън… ужасен…

Жулиен, нима ти предвиди това? Сбъдна ли се онова стихотворение? Евелин бе плакала ли плакала, а после, когато всички си отидоха, когато отнесоха тялото на Стела, когато отново настана тишина, а къщата на Първа улица потъна в мрак, в който проблясваха само счупените стъкла, тя се промъкна в библиотеката, извади няколко книги и отвори тайника.

Тук Стела държеше снимките и писмата си, всичко, което бе успяла да скрие от Карлота. „Не искаме тя да разбере за нас, нали, патенце, но, по дяволите, никога няма да изгоря тези снимки.“

Евелин свали дългия наниз от перли от врата си, те бяха на Стела, и ги сложи в тъмния тайник, при доказателствата за техния малък, прекрасен роман.

— Защо просто не можем да се обичаме винаги, Стела? — бе плакала тя на кораба по пътя към дома.

— О, скъпа моя, светът никога не би приел това — каза Стела. Тя вече бе започнала връзка с един мъж на кораба. — Но ние ще се срещаме. Ще уредя за нас едно местенце в центъра.

И изпълни обещанието си. О, колко прекрасен беше онзи малък апартамент, само за тях двете.

Лаура Лий беше на училище по цял ден и нямаше проблеми. Лаура Лий никога не разбра нищо.

Това много забавляваше Евелин — двете със Стела се любеха в малкия разхвърлян апартамент с голи тухлени стени, в който проникваше шума от ресторанта от другата страна на улицата. Никой от семейство Мейфеър не разбра за това. Обичам те, скъпа моя.

Само на Стела бе показвала грамофона на Жулиен. Само Стела знаеше, че Евелин го взе от къщата на Първа улица по негово настояване. Призракът му винаги беше близо до нея, винаги, когато си представеше усещането за допира до косата му, за допира до кожата му.

Години след неговата смърт Евелин се качи в стаята си и нави грамофона. Сложи плочата и пусна валс. Затвори очи и си представи, че танцува с Жулиен — весел и грациозен въпреки възрастта си, винаги готов да се засмее на живота, така търпелив към слабостите и заблудите на останалите. Беше пуснала валса заради малката Лаура Лий.

„Баща ти ми даде тази плоча“, каза тя на дъщеря си. Лицето на детето беше тъжно, направо щеше да я разплаче. Дали Лаура Лий някога бе познала щастието? Тя познаваше покоя и това вероятно бе също толкова хубаво.

Дали Жулиен чуваше грамофона? Дали наистина още беше на земята по свое собствено желание? „Очакват ни мрачни времена, Иви. Но аз няма да се предам. Няма да отида кротко в рая и да го оставя да триумфира. Ще надхитря смъртта, ако мога, така, както е направил той. Ще витая в сенките. Пускай тази мелодия заради мен, за да я чувам, за да ме връща обратно.“

Стела бе толкова объркана, когато чу това. Бяха минали години от смъртта му, двете ядяха спагети, пиеха вино и слушаха диксиленда в едно малко заведение във Френския квартал.

— Значи ти си взела онзи малък грамофон! О, да, помня го. Но, Иви, мисля, че нещо бъркаш за останалото. Та той винаги беше толкова весел, Евелин, сигурна ли си, че е така изплашен? Да, помня деня, в който мама изгори книгите му. Той беше много ядосан! Много ядосан. Тогава дойде да те вземе. Помниш ли? Мисля, че му казах, че си затворена на тавана в къщата на Амелия стрийт, затворена там. Той така се ядоса, че може би само заради това не умря на дивана онзи следобед. Какво ли имаше в онези книги, винаги съм се чудила. Но пък след това той беше щастлив, Иви. Особено когато ти започна да идваш. Беше щастлив до края.

— Да, беше щастлив — прошепна Евелин. — Той остана с всичкия си чак до деня на смъртта си.

Тя като че отново се пренесе в онези дни. Отново стисна оплетените бодливи пълзящи растения, които се изкачваха високо по дървената решетка. О, как искаше да е отново така силна, дори само за миг, да стъпи на едната пречка на решетката, после на следващата, пръстите й да се вкопчват в растенията, във влажните цветове, докато не достигне до покрива на втората веранда и не види през прозореца Жулиен в месинговото му легло.

„Ивлин!“ — казваше той, взирайки се през стъклото към нея и протягаше ръце. Тя никога не разказа на Стела за това.

Беше на тринайсет, когато Жулиен за първи път я заведе в онази стая.

Всъщност това бе първият ден от истинския й живот. С Жулиен можеше да говори така, както с никой друг. Колко безпомощна се чувстваше във вечното си мълчание, което нарушаваше само когато дядо й я биеше или пък другите я молеха, или когато говореше в рими. Не, тя не говореше, а четеше думите във въздуха.

Жулиен искаше да чуе странната й поезия, пророчествата й. Той се страхуваше, знаеше, че ще настъпят мрачни времена.

Колко безгрижни бяха, по свой си начин — старецът и нямото дете. Следобеда той я люби съвсем бавно, малко по-тежко и по-тромаво, отколкото Стела след време, но все пак беше възрастен човек, нали така? Извини й се, че е свършил така бавно, но пък каква наслада й бе доставил с целувките и прегръдките си, с умелите си пръсти и тайните еротични думички, които изричаше в ухото й, докато я докосваше. Да, такива бяха Жулиен и Стела, знаеха как да те докоснат и целунат.

Те превръщаха секса в нещо приятно и прелестно. А когато дойдеше моментът на грубостта, ти вече си готов за нея, искаш я.

— Мрачни времена — каза той. — Не мога да ти кажа всичко, хубавото ми момиче. Не смея да го обясня. Тя изгори книгите ми, нали знаеш, направо отвън, на тревата. Изгори всичко мое. Изгори живота ми. Но искам да направиш нещо за мен — вярвай в това, заради мен. Отнеси грамофона от тази къща. Трябва да го запазиш, като спомен от мен. Той е мой, аз го обичах, докосвах го, наситих го с духа си, доколкото един немощен смъртен може да насити нещо с духа си. Пази го на сигурно място, Ив, пускай валса заради мен. Предай го на онези, които биха му се наслаждавали, след като Мери Бет си отиде. Мери Бет няма да живее вечно, също като мен. Не позволявай да попадне в ръцете на Карлота. Ще дойде време…

И после отново потъваше в тъга. По-добре да правят любов.

— Не мога да направя нищо — каза той. — Разбирам го, но не мога да направя нищо. Не знам повече от това, което би могъл да знае всеки друг. Дали адът е просто грозна самота? Ами ако там няма кого да мразиш? Ами ако прилича на тъмната нощ в Донелайт? Тогава Лашър идва от ада.

— Ама той наистина ли ти каза всичко това? — попита Стела след години. Само месец след този разговор беше застреляна. Очите й се затвориха завинаги през 1929 година.

Колко дълго бе живяла след смъртта на Стела. Колко поколения се бяха изредили оттогава. Колко много неща се бяха случили.

Понякога намираше утеха, когато слушаше своята любима червенокоса Мона да говори с насмешка за модернизма.

— Вече почти целият век измина, а най-разбираемите, най-успешните стилове са създадени през двайсетте години. Стела е видяла това. Когато е гледала мебели в стил Ар деко, когато е слушала джаз, когато е гледала картина на Кандински, тя е виждала двайсетия век. Какво имаме оттогава насам? Виж само тази реклама на хотел в Маями. Със същия успех може да е направена и през 1923 година, когато ти си се разхождала наоколо с нея.

Да, Мона я утешаваше по много начини.

— Е, патенце, нали знаеш, че може да избягам в Англия с онзи човек от Таламаска — каза й Стела в последните седмици от живота си. Тя спря да яде спагетите си, сякаш трябваше да вземе решение точно в този миг, с вилица в ръката. Да избяга от къщата на Първа улица, да избяга от Лашър, да потърси помощ при онези непознати хора.

— Но Жулиен ни предупреди за тези хора. Стела, той каза, че те са алхимиците в моя стих. Каза, че в дългосрочен план те ще ни донесат само нещастие. Точно така се изрази: каза да не говорим изобщо с тях!

— Този човек от Таламаска, или какъвто и да е там, дойде да открие онзи другия, чието тяло лежи на тавана. Когато си Мейфеър, можеш да убиеш, когото си пожелаеш и никой няма да ти направи нищо. Никой не знае какво да направи. — Тя сви рамене. Месец по-късно брат й Лайънъл я уби. И нея вече я нямаше.

Не остана никой, който да знае за грамофона или за онова, което се случваше между Евелин и Жулиен в стаята му на тавана. Единственият свидетел беше в гроба.

Оказа се доста трудна работа да отнесе грамофона от онази къща. Жулиен вече бе на смъртно легло. Тя издебна момент, когато Мери Бет и Карлота не си бяха у дома, и изпрати момчетата да донесат другата „музикална кутия“, както упорито я наричаше Жулиен, от всекидневната.

И едва когато големият грамофон бе включен и плочата бе сложена, Жулиен й каза да вземе малката „Виктрола“ и да бяга. Каза й да пее, докато върви, да пее, сякаш грамофонът свири, просто да пее силно, докато стигне до къщата в центъра.

— Но хората ще ме помислят за луда — каза тя тихо. Гледаше ръцете си, лявата си ръка с допълнителния пръст — знака на вещицата.

— А на теб пука ли ти какво ще си помислят? — Усмивката му беше толкова хубава. Само когато спеше, изглеждаше на истинската си възраст. Беше навил големия грамофон. — Вземи тези плочи с оперните арии — аз имам други — вземи ги под мишница. Отнеси ги у вас, мила моя. Стига да можех, щях сам да ги отнеса дотам. Когато стигнеш до булеварда, вземи такси. Дай това на шофьора. Остави го той да внесе нещата в къщата.

И тя наистина започна да пее, пееше с цяло гърло заедно с големия грамофон, докато изнасяше малкия от къщата.

Навън тръгна като иподякон в църковна процесия, понесла скъпоценната вещ.

Носи я, докато ръцете я заболяха толкова много, че вече не можеше да издържа. Наложи се да остави товара си на ъгъла на Притания и Четвърта улица, седна на бордюра, опряла лакти на коленете, и си почина малко. Колите профучаваха пред нея. Накрая успя да спре такси, макар че никога не го бе правила, и когато стигна вкъщи, шофьорът отнесе грамофона до тавана срещу петте долара, които й даде Жулиен. „Благодаря ви, мадам.“

Най-черните дни настъпиха след смъртта му, когато Мери Бет дойде да я пита има ли у нея нещо „на Жулиен“, взимала ли е нещо от стаята му. Евелин поклати отрицателно глава, както винаги. Мери Бет знаеше, че лъже. „Какво ти даде Жулиен?“, попита я тя.

Евелин седеше на пода на таванската си стая, опряла гръб в заключения гардероб, където беше грамофонът. Не отговори. Жулиен бе мъртъв, само за това можеше да мисли, Жулиен бе мъртъв.

Тогава още не знаеше за детето, което носеше. За Лаура Лий, горката обречена Лаура Лий. През нощта обикаляше улиците, копнееше за Жулиен, дори се осмеляваше да пуска грамофона.

След години, когато Стела умря, сякаш се отвори стара рана. Двете се сляха в едно — в мъката по двете прекрасни любови, в изтичането на топлината от живота й, в загубата на музиката, в загубата на огъня.

— Не се опитвай да я накараш да говори — каза прапрадядо й на Мери Бет. — Махай се оттук. Връщай се в твоята къща. Остави ни на мира. Не те искаме тук. Ако тук има нещо от онзи развратник, лично ще го унищожа.

О, колко жесток човек беше той. Щеше да убие Лаура Лий, ако можеше. „Вещици!“ Веднъж дори взе кухненския нож и заплаши да отреже шестия пръст на ръката й. Как бе пищяла тя. Останалите трябваше да го спрат — Пърл и Аврора, и другите от Фонтевро, които още бяха живи.

Но Тобиас беше най-лошият от тях. Колко мразеше Жулиен, и то заради онзи изстрел през 1843 година, когато бе прострелял баща му Августин в Ривърбенд. По това време Жулиен бил още момче, Августин — млад мъж, а Тобиас — ужасен свидетел, още съвсем малко дете, облечено с дълга ризка.

„С очите си видях как татко падна в краката ми!“

— Не исках да го убивам — каза й Жулиен веднъж, докато лежаха в леглото му. — Никога не съм искал един цял клон от семейството да се отвърне от рода. Оттогава всички се опитват да ги върнат обратно, но някак си се оформиха два лагера. Единият тук, а другият — на Амелия стрийт. Толкова съжалявам за това. Бях още момче, а онзи глупак не знаеше как да управлява плантацията. Не страдам от задръжки по отношение на това да застрелям някого, разбираш ли, само че онзи път не исках да го направя, честно — не исках. Не исках да убивам твоя прапрапрадядо. Това бе някаква ужасна грешка.

На нея изобщо не й пукаше за това. Тя мразеше Тобиас. Мразеше и останалите. Мразеше старците.

Но все пак нали един старец я накара да познае любовта. На тавана на Жулиен.

После се заредиха нощите, в които тя слизаше до центъра в мрака, до онази къща, катереше се по стената и после си отиваше. Беше толкова лесно да се изкатери нависоко, да му помаха и да се вгледа в плочките долу.

Плочките, на които щеше да умре бедната Анта. Тогава тя бе още жива. Смъртта предстоеше — смъртта на Анта и Стела.

Беше й приятно да си спомня гъстите зелени пълзящи растения, колко меки й се струваха, когато опираше крака по тях.

— О, cherie — казваше той. — Милата ми, дивачето ми! — И вдигаше прозореца, за да я пусне вътре. — Господи, дете, можеше да паднеш.

— Няма — прошепваше тя, вече в безопасност в прегръдките му.

Дори Ричард Леуелин, неговото момче, не застана между тях. Ричард знаеше, че трябва да чука на вратата на Жулиен. Двамата така и не разбраха със сигурност дали той знае за тях. Преди години Ричард бе разговарял с последния пратеник на Таламаска, въпреки че Евелин го предупреди да не го прави. Ричард идваше да я вижда всеки ден.

— Е, значи не си му казал за мен, така ли? — попита Древната Евелин. Той беше толкова стар, нямаше да изкара още дълго.

— Не, не му казах. Не искам да си мисли, че…

— Какво? Че Жулиен е спял с дете на моята възраст? — Тя се засмя. — Изобщо няма нужда да му го казваш. — Ричард изкара едва до края на годината. След смъртта му дадоха на нея старите му плочи. Той със сигурност знаеше за грамофона, защо иначе щеше да й оставя плочите си?

Евелин трябваше да даде грамофона на Мона преди много време, но без старата церемония, не пред очите на двете идиотки Алисия и Джифорд. И да не позволява на Джифорд да отнесе всичко — и грамофона, и красивата огърлица.

— Как смееш!

Дай й на Джифорд да прави грешен избор, дай й да обърка толкова много неща. Тя зяпна ужасена, когато Древната Евелин каза стихотворението.

— Но защо е искал да го вземеш ти? Какво си мисли, че може да постигне с това? Той беше истинска вещица и ти го знаеш. Вещица, като останалите.

И тогава последва ужасното признание на Джифорд — че е отнесла всичко отново в къщата на Първа улица.

— Ти, малка глупачке, как можа да го направиш? — попита Древната Евелин. — Той трябваше да остане за Мона! Мона е негова праправнучка! Джифорд, не биваше да го носиш в онази къща. Карлота ще го намери и ще го унищожи.

И внезапно си спомни — Джифорд бе умряла тази сутрин!

Вървеше по Сейнт Чарлз авеню нагоре, към Първа улица, а нейната вбесяваща, изнервяща, дразнеща, късаща нервите внучка бе мъртва!

— Защо не го усетих? Жулиен, защо не дойде да ми кажеш!

Някъде преди половин век тя чу гласа на Жулиен половин час преди смъртта му. Викаше я под прозореца. Тя скочи и отвори широко прозореца, навън валеше. Жулиен стоеше долу, но след миг Евелин с ужас разбра, че това не е Жулиен, че той вече е мъртъв. Махаше й, беше весел, а до него стоеше голяма черна кобила.

— Au revoir, ma cherie — извика й той.

Тя хукна към него, тича по целия път до центъра, покатери се по решетката и за няколко скъпоценни мига видя как очите му — все още живи — се втренчват в нея. О, Жулиен, чух те да ме викаш. Видях те. Видях въплъщението на твоята любов. Тя отвори прозореца и леко го повдигна.

— Ив — прошепна той. — Иви, искам да седна. Иви, помогни ми, умирам. Иви! Вече се случва. Случва се.

Така и не разбраха, че тя е била там.

Сви се отвън на покрива на верандата в яростната буря, слушаше ги. Никой не се сети да погледне навън, когато затвориха прозореца и сложиха Жулиен на леглото. Тя се гушеше до комина, гледаше светкавиците и мислеше. Защо не ме ударят? Защо не умра? Жулиен е мъртъв.

— Какво ти даде той? — питаше я Мери Бет всеки път, щом я видеше. С години.

Мери Бет се бе вгледала в Лаура Лий, в това слабо дете, което никой не изпитваше нужда да прегърне. Знаеше, че тя е дъщеря на Жулиен.

Колко я мразеха всички. „Семето на Жулиен, вижте я, с вещерския знак на ръката, вижте, вижте я!“

Не беше кой знае какво, само малко шесто пръстче. Повечето хора дори не го забелязваха, Лаура Лий беше много стеснителна. А в „Светото сърце“ никой не знаеше какво означава този допълнителен пръст.

— Вещерски знак — често казваше Тобиас. — И то не един. Червената коса е най-страшният, после идва шестият пръст, а третият е чудовищният ръст. Ей ти, с шестия пръст. Отивай да живееш в къщата на Първа улица, при онези проклетници, които са ти предали дарбите си. Махай се от къщата ми.

Разбира се, тя никога не си отиде, та нали Карлота бе там! По-добре беше да не обръща внимание на стареца и да си гледа живота, да се грижи за Лаура Лий. Лаура Лий започна да боледува, щом завърши гимназия. Горката, прекара живота си в събиране на бездомни котки, говореше им, бродеше из квартала да ги търси, хранеше ги, докато съседите не започнаха да се оплакват. Тя беше твърде стара, когато се ожени; а и да я оставят с тези две момичета!

Бяхме ли могъщи вещици, ние, които носим знака — шестия пръст? Ами червената коса на Мона?

Докато годините минаваха, огромното наследство на Мейфеър премина първо към Стела, после към Анта, а после към Деидре…

Всички те бяха изгубени души, които живееха във времена на сенки. Дори яркият блясък на Стела помръкна!

— Но ще дойде друго време. Време на битки и катастрофи. — Така й каза Жулиен през последната нощ, когато разговаряха. — Това е смисълът на твоето стихотворение, Евелин. Ще се опитам да бъда тук.

Музиката виеше и бумтеше. Той пускаше все нея.

— Разбираш ли, cherie, знам една тайна за него и музиката. Не може да ни чува така добре, когато музиката свири. Това е стара тайна, моята баба Мари Клодет ми я каза. Злият демон всъщност е привлечен от музиката. Музиката го разсейва. Той чува музиката и не може да чуе нищо друго. Ритъмът и стиховете също го омайват. Всички призраци намират това за неустоимо, защото виждат в него някаква симетрия. Там, в своя мрак, те копнеят за ред, за симетрия. Аз използвам музиката, за да го привличам и да го обърквам. Мери Бет знае това. Защо според теб държи музикална кутия във всяка стая? Нима мислиш, че толкова обича тези виктроли? Така си осигурява усамотението, от което има нужда от време на време, както всички хора. А когато си отида, дете, пускай виктролата. Пускай я и си мисли за мен. Вероятно ще мога да я чуя, вероятно ще дойда при теб, вероятно валсът ще проникне в мрака и ще ме върне към мен самия и към теб.

— Жулиен, защо го наричаш зъл? У дома винаги са казвали, че духът в тази къща се подчинява на твоите команди. Тобиас каза това на Уокър. Казаха го и на мен, когато ми обясниха, че Кортланд е мой баща. Лашър бил магическият слуга на Жулиен и Мери Бет, който изпълнявал всяко тяхно желание.

Той поклати глава и заговори на фона на една неаполитанска песен.

— Той е зъл, запомни това, той е най-страшното зло, но сам не го знае. Кажи пак онова стихотворение. Кажи го.

Древната Евелин мразеше да казва стиховете. Те излизаха от нея, сякаш тя самата бе някаква виктрола и някой слагаше невидимата игла — думите излизаха и тя не знаеше какво означават. Думи, които плашеха Жулиен, плашеха и племенницата му Карлота, думи, които Жулиен повтаряше непрекъснато.

Колко жизнен изглеждаше, бялата му къдрава коса все още беше гъста, очите му — ясни и фиксирани в нея. С възрастта нито слухът, нито зрението му отслабнаха. Дали многото му любови го запазиха така млад? Вероятно. Той сложи сухата си мека длан върху нейната ръка и я целуна по бузата.

— Скоро и аз ще умра, като всички останали, и нищо няма да може да се направи.

О, скъпоценна година, скъпоценни месеци.

А как дойде при нея, колко млад беше в онова видение. Как чу гласа му да долита до нейния прозорец. Как стоеше в дъжда, весел, красив и лъчезарен, гледаше я и държеше юздата на коня си. Au revoir, ma cherie.

После дойдоха и мимолетните образи, които се заредиха толкова бързо, сякаш бяха просто проблясъци на крушка. Жулиен в кола. Жулиен на гробището на погребението на Анта. Вероятно всички бяха измислени. Но бе сигурна, че го видя за един скъпоценен миг на погребението на Стела.

Затова ли тя говори така на Карлота, обвиняваше я открито, докато стояха заедно сред гробовете?

— Ти знаеш за музиката, нали? — беше я попитала Евелин, треперейки, когато започна словесната си атака, подпалена от омраза и от мъка. — Трябваше ти музиката. Когато оркестърът засвири силно, Лайънъл можеше да иде при Стела и да я застреля. А мъжът така и не разбра, нали? Ти използва музиката, за да го разсееш, нали? Ти знаеш този номер. Жулиен ми каза за него. Ти си измамила мъжа с музиката. Ти уби сестра си, ти!

— Махни се от мен, вещице! — бе казала Карлота, кипнала от ярост. — Ти и всички като теб!

— О, но аз знам! Брат ти е в усмирителна риза, да, но убийцата си ти! Ти го накара. Ти използва музиката, ти знаеше този номер.

Беше събрала всичките си сили, за да изрече тези думи, но любовта й към Стела го изискваше. Стела. Евелин си бе легнала сама в леглото в апартамента във Френския квартал, държеше една рокля на Стела и плачеше. А перлите, не, те никога нямаше да намерят перлите на Стела. След смъртта й тя се бе обърнала навътре в себе си и вече никога нямаше да посмее да пожелае нещо отново.

— Щях да ти ги подаря, патенце — бе казала Стела за перлите. — Знаеш, че искам да го направя, но Карлота ще вдигне голяма кавга! Тя ми постави ултиматум — не мога да раздавам наследствени бижута и други такива! Ако някога разбере за виктролата — че Жулиен е дал грамофона на теб — ще ти го вземе. Тя си е същински бирник. Това трябва да работи в ада, сигурна съм, че никой няма да успее да се измъкне от чистилището по погрешка, всеки ще получи своя дял от пламъците и сярата. Тя е звяр. Може и да не се видим скоро, патенце, може да избягам с онзи мъж от Таламаска в Англия.

— Нищо добро няма да излезе от това! — каза Евелин. — Страх ме е.

— Танцувай тази вечер. Забавлявай се, хайде. Не можеш да носиш моите перли, ако не танцуваш.

Това бе последният им разговор. О, какъв ужас бе да гледа как кръвта й се разлива по гладкия под.

След време Евелин бе отговорила на Карлота, че перлите наистина са били у нея, но тя ги е оставила в къщата онази нощ. Повече не отговаряше на никакви въпроси, свързани с тях.

През десетилетията и други я питаха за това. Дори Лорън дойде по едно време и попита:

— Тези перли са безценни. Не помниш ли какво стана с тях?

Дори младият Райън, любимият на Джифорд, любим и на нея самата, дори той бе принуден да повдигне тази неприятна тема.

— Древна Евелин, леля Карлота няма да се примири за тези перли. — Добре поне, че Джифорд не си каза мнението, въпреки че изглеждаше доста нещастна.

Е, ако не беше заради Джифорд, безценните перли щяха да си останат в стената завинаги. Джифорд, Джифорд, Джифорд, госпожица Порядъчност, госпожицата, която си вреше носа навсякъде! Но перлите пак бяха в стената, нали така? Това беше хубавото. Точно сега те пак бяха в стената.

Още една причина да продължи напред, да върви бавно, да върви уверено. Перлите също бяха горе и сигурно трябваше да бъдат дадени на Мона, защото Роуан Мейфеър беше изчезнала и можеше да не се върне.

Колко много от къщите по този дълъг булевард бяха изчезнали. Тъжно, наистина тъжно. Какво можеше да замени една великолепна къща, с красиви орнаменти, весели капаци и овални прозорци? Не и това, не и тези жалки сгради от цимент и лепило, тези отвратителни малки квартирки, построени за средната класа, сякаш тя се състоеше предимно от глупаци.

Виж, Мона разбираше това. Веднъж бе казала съвсем равнодушно, че модерната архитектура е истински провал. Трябва само да се огледаш наоколо, за да го разбереш. Затова хората обичат старите къщи.

— Сигурно знаеш, Древна Евелин, че вероятно от 1860-а до 1960-а са построени и съборени най-много къщи в цялата история на човечеството. Помисли само за градовете в Европа. Къщите в Амстердам датират още от седемнайсети век. А след това си представи Ню Йорк. Почти всяка постройка на Пето авеню е построена наскоро; почти няма къща, която да е останала на тази улица от миналия век. Може би само сградата „Фрик“, за друга не мога да се сетя. Разбира се, аз съм била в Ню Йорк само с Джифорд, а тя не си пада много по разглеждане на стари сгради. Тя си мисли, че отиваме там да пазаруваме, и това и правим.

Евелин се бе съгласила, въпреки че не го каза. Всъщност Евелин бе съгласна с Мона по всички въпроси, макар че никога не го показваше.

Мона разговаряше с нея много преди компютърът да я завладее напълно. Използваше прабаба си като резонатор и Древната Евелин никога не трябваше да й казва каквото и да било. Мона можеше да води дълги разговори сам-самичка и да преминава с огромен плам от една тема на друга. Мона беше нейното съкровище и сега, когато Джифорд вече я нямаше, тя щеше да разговаря с Мона. Вече можеха да си стоят сами и да слушат грамофона. И да вземат перлите. Да, тя щеше да ги сложи на врата на Мона.

Ето го отново — това извратено, ужасно облекчение. Нямаше я вече Джифорд, с изтерзаната си физиономия, изплашените очи, с шепненето за съвест и порядъчност. Нямаше я вече Джифорд да гледа със смъртен ужас разрухата на Алисия, нямаше я вече Джифорд да надзирава всички тях.

Беше ли се променил булевардът? Да, тя със сигурност скоро щеше да стигне до ъгъла с Вашингтон, но тук имаше толкова много нови сгради, че й беше трудно да се ориентира.

Животът беше станал много шумен. Животът беше станал груб. Боклукчийските коли ревяха силно, докато поглъщаха лакомо сметта. Камиони тракаха по улицата. Човекът, който продаваше банани, вече го нямаше, сладоледаджията също. Вече не минаваха коминочистачи. Старата жена не излизаше да продава боровинки. Лаура Лий умря в мъки. Деидре полудя, а после дъщеря й, Роуан, си дойде у дома и закъсня само с ден да види майка си жива. А онзи ужас, който се случи на Коледа и за който никой не искаше да говори… Роуан Мейфеър беше изчезнала.

Ами ако Роуан и новият й съпруг бяха открили грамофона и плочите? Не, Джифорд каза, че не са. Джифорд бдеше. Джифорд сигурно щеше да им ги отнеме отново, ако трябваше.

Скривалището на Джифорд навремето беше на Стела. Само Джифорд знаеше за него, защото Евелин й го показа. Колко глупаво от нейна страна, защо бе прахосала дори една приказка, дори една песен или рима заради Джифорд и Алисия. Те бяха просто брънки от веригата, а Мона беше бижуто.

— Те няма да ги намерят, Древна Евелин, прибрах перлите в тайника в библиотеката. Виктролата също. Всичко ще си е там, на сигурно място, завинаги.

Та значи Джифорд, тази префърцунена Мейфеър, бе отишла в онази мрачна къща и бе скрила нещата сама. Дали бе видяла мъжа при това потайно приключение?

— Никога няма да ги открият. Ще изгният заедно с къщата — каза Джифорд. — Знаеш това. Сама ми показа тайника, когато бяхме в библиотеката.

— Лъжеш, проклето дете! — Но наистина бе показала тайника на малката Джифорд в следобеда, когато бе погребението на Лаура Лий. Тогава Карлота за последен път отвори къщата за роднините.

През 1960-а Деидре вече беше много болна и бе изгубила бебето си — Роуан. А после се върна за доста дълго в болницата. Кортланд бе мъртъв от година.

Карлота винаги бе съжалявала Лаура Лий. Съжаляваше я, защото е дъщеря на Евелин. А когато Милата Мили и Бел помолиха Карлота да приемат роднините в къщата, тя погледна тъжно Евелин. Опитваше се да я мрази, но всъщност й беше много мъчно за нея, защото бе погребала дъщеря си и защото вероятно самата тя се бе погребала жива от деня на смъртта на Стела.

— Доведи семейството тук — бе казала Милата Мили и Карлота не посмя да й противоречи.

— Да, наистина — настоя Бел, защото знаеше, че Лаура Лий е дете на Жулиен. Всички знаеха. — Да, наистина — каза Бел, сладката Бел. — Всички ще дойдем тук, цялото семейство.

Защо беше отишла? Не знаеше. Може би за да види отново къщата на Жулиен. Може би защото искаше някак да се вмъкне в библиотеката и да види дали перлите са още там, дали някой не ги е намерил.

Когато всички се събраха и започнаха да си говорят тихо за бедната страдаща Лаура Лий и горките малки Джифорд и Алисия, и за останалите скърби, които ги бяха сполетели, Евелин хвана Джифорд за ръка и я отведе в библиотеката.

— Спри да плачеш за майка си — каза й тя. — Тя е на небето. Ела тук сега, ще ти покажа едно скришно място. Ще ти покажа нещо много красиво. Имам една огърлица за теб.

Джифорд избърса очите си. След смъртта на майка си тя като че си остана някак зашеметена и това премина чак след много години — когато се омъжи за Райън. Но тогава Евелин още имаше надежди за нея. В следобеда на погребението на Лаура Лий още имаше много надежда за всичко.

Всъщност трябваше да признае, че Джифорд имаше добър живот, въпреки че сама се опитваше да го съсипе. Все пак тя наистина обичаше Райън, имаше красиви деца, обичаше и Мона, толкова, че да я остави на мира, въпреки че Мона я плашеше до смърт.

Смърт. Джифорд бе мъртва. Не, това не беше възможно. Трябваше да е Алисия. Всичко бе объркано. Конете бяха спрели на грешната порта. Дали Жулиен бе предвидил това?

Боже, сякаш беше вчера — погребението на Лаура Лий. Помисли си отново за библиотеката — прашна и занемарена. Жени говореха в съседната стая.

Евелин бе завела малката Джифорд до библиотечния шкаф и избута няколко книги настрани. Извади дългия наниз перли.

— Сега ще отнесем това у дома. Крия ги от трийсет години, от деня, в който Стела бе убита в салона. Карлота така и не ги намери. А тези снимки са на Стела и мен. Ще взема и тях. Някой ден ще ги дам на теб и на сестра ти.

Джифорд се залюля леко на пети, втренчена с изумление в дългата перлена огърлица.

Евелин почувства огромно задоволство, че е надвила Карлота, че е опазила тези перли, когато всичко останало изглеждаше загубено. Огърлицата и музикалната кутия — нейните съкровища.

— Какво искаш да кажеш, че си имала любов с жена? — попита я Джифорд след много време, когато седяха на верандата и говореха на фона на шума от оживения булевард.

— Да, точно така, любов с жена. Искам да кажа, че съм целувала жена по устата и съм смукала гърдите й, че съм се спускала надолу и съм пъхала език между краката й, вкусвала съм я и съм я обичала, потъвала съм в нея!

Джифорд бе шокирана и уплашена. Дали се бе омъжила девствена? Да, много вероятно. Ужасно нещо, девствено момиче. Въпреки че ако някой е способен да извлече полза от това, вероятно това бе Джифорд.

О, ето го и Вашингтон авеню. Да. Без съмнение. Цветарският магазин бе още тук, което означаваше, че тя може да изкачи внимателно няколкото стъпала и да поръча сама цветя за скъпото й момиче.

— Какво направи с моите съкровища?

— Не говори тези неща на Мона!

Древната Евелин се взираше объркана в цветните пъпки, струпани до стъклото, сякаш бяха в затвор, чудеше се къде да изпрати цветята за Джифорд. Нали тя бе умряла.

О, скъпата ми…

Знаеше какви цветя да поръча. Знаеше какви цветя обичаше Джифорд.

Нямаше да я донесат в дома й за бдението. Със сигурност. Не и в Метаир. Никога не биха направили такова нещо. Сигурно тялото й вече е напудрено и гримирано в някой студен погребален дом.

— Не позволявайте да ме слагат в лед на такова място — бе казала Евелин след погребението на Деидре миналата година, когато Мона започна да разказва цялата история. Как Роуан Мейфеър дошла от Калифорния, за да се наведе над ковчега и да целуне мъртвата си майка. Как Карлота се люлеела мъртва в стола на Деидре още същата нощ, сякаш е искала да умре заедно с нея и оставила горката Роуан Мейфеър от Калифорния сам-сама в пълната с призраци къща.

— О, времена, о, нрави! — възкликна Мона, протегна напред тънките си бледи ръце, разлюля дългата си червена коса наляво-надясно и добави: — Та това е по-лошо и от смъртта на Офелия.

— Не, не мисля — отвърна Древната Евелин. Защото Деидре бе изгубила разсъдъка си още преди години и ако онази лекарка от Калифорния, Роуан Мейфеър, имаше малко ум, щеше да си дойде у дома много по-рано и да настоява да разбере защо са дрогирали и наранявали майка й. Не, нищо добро нямаше да дойде от това калифорнийско момиче. Затова Евелин никога не покани Роуан в къщата на Амелия стрийт. Беше я виждала само веднъж, на сватбата й, когато тя вече не беше жена, а някакво свещено създание за цялото семейство, облечено в бяло и с искрящия зелен смарагд на шията.

Беше отишла на сватбата не защото Роуан Мейфеър, наследницата на завещанието, се омъжваше за някакъв мъж на име Майкъл Къри в църквата „Светата дева“, а защото Мона щеше да е шаферка и искаше тя да дойде, да седне на пейката и да й кимне, когато мине по пътеката.

Толкова й беше трудно да влезе в къщата след всички тези години и да я види отново красива, както по времето на Жулиен. Да види щастието на доктор Роуан Мейфеър и невинния й съпруг, Майкъл Къри. Той приличаше на някое от ирландските момчета на Мери Бет — огромен и мускулест, много искрен и мил по някакъв безцеремонен и невеж начин, въпреки че беше образован, така казваха, макар да бил роден в бедния квартал и баща му бил пожарникар.

„О, толкова прилича на момчетата на Мери Бет“, помисли си Евелин тогава. Но общо взето, само това помнеше от сватбата, от дъщерята на Деидре. Отведоха я оттам рано, защото Алисия вече бе твърде пияна, за да остане. Евелин нямаше нищо против. Както винаги, седна до леглото на Алисия, прехвърляше броеницата си, мечтаеше и тананикаше мелодиите, които Жулиен все пускаше в стаята си на тавана.

А булката и младоженецът танцуваха в двойния салон. Виктролата бе скрита в стената зад библиотеката и никой не успя да я намери. Тя самата не мислеше за нея, иначе вероятно щеше да иде да я види, докато другите пееха, пиеха и се смееха. Може би под онзи покрив тя щеше да може да навие отново грамофона и да извика: „Жулиен“, а той да се появи на сватбата като неочакван гост!

Но тогава дори не се сети за грамофона. Беше твърде притеснена да не би Алисия да се спъне.

Късно същата нощ Джифорд се качи в стаята на Алисия на Амелия стрийт. Сложи ръка на рамото на Древната Евелин и й каза много мило:

— Радвам се, че дойде на сватбата. Ще ми се да излизаш малко по-често. — А после я попита: — Не отиде до тайника. Нали не си им казала?

Древната Евелин не си направи труда да отговори.

— Роуан и Майкъл ще бъдат щастливи! — Джифорд я целуна по бузата и излезе. Стаята смърдеше на алкохол. Алисия стенеше също като майка си, решена да умре на всяка цена.

Вашингтон авеню. Да, наистина беше тук. Ето я и къщата в стил кралица Ана с белите плочи на покрива. Май само тя бе останала от къщите в четирите ъгъла, да, точно така. Но пък си беше същата, съвсем същата.

А, да, цветарницата. Щеше да купува цветя, нали така? За скъпото й момиче, за скъпото й…

Но виж, невероятно нещо. Един дребен млад мъж с очила се бе появил на прага на цветарницата и май й говореше нещо. Ще трябва да се вслуша, за да го чуе, на булеварда е много шумно.

— Древна Евелин. Ти ли си? Едва те познах. Какво правиш тук, така далеч от дома. Влизай. Нека се обадя на внучката ти.

— Внучката ми е мъртва — рече тя. — Не можеш да й се обадиш.

— Да, госпожо. Съжалявам. Да, знам. — Той отиде до края на малкия портик. Не, не беше много млад, сега виждаше. Познаваше го, нали?

— Съжалявам за госпожица Джифорд, мадам. Получавам поръчки за цветя вече цяла сутрин. Имах предвид да се обадя на госпожица Алисия да дойде и да ви отведе у дома.

— Явно нищо не знаеш, щом мислиш, че Алисия може да дойде да ме отведе. Няма що! — Но защо говори? Защо изобщо говори с него? Нали беше зарязала тези глупости още преди много време. Днес явно се държеше като откачена, щом бе започнала да бърбори така отново.

Ама как се казваше този човек? И какво, за бога, й говореше сега? О, да, щеше да си спомни, ако се понапъне, кой е той и къде го е виждала последно, или напоследък, сигурно е идвал да достави цветя или пък й е помахал някоя вечер, докато се е разхождал покрай къщата й, но защо да си спомня изобщо такива глупости? Това си беше като да следваш нишката към входа на лабиринта. Каква досада! Абсолютна досада!

Младият мъж слезе по стълбите.

— Древна Евелин, искаш ли да ти помогна да влезеш? Днес си много красива, брошката ти е хубава.

„Да, сигурна съм, помисли си тя мечтателно, само че скрита в тялото на старица“. Но защо да казва това, защо да обижда човека, този незначителен човек, нищо че беше плешив и анемичен? Тя вече не помнеше откога, от колко време е старица! Защото старостта й като че бе дошла малко след раждането на Лаура Лий. Докато разхождаше бебето с ракитената количка по тази улица, после завиваше и се връщаше покрай гробището. Може още тогава да е била стара.

— А ти откъде знаеш, че внучката ми е мъртва? Кой ти каза? — Това беше изумително. Тя самата вече не беше сигурна как бе узнала.

— Мистър Фийлдинг се обади. Каза да изпълним залата с цветя. Плачеше по телефона. О, боже, колко тъжно. Съжалявам. Госпожо Евелин, наистина съжалявам. Никога не знам какво да кажа в такива случаи.

— Но си длъжен да знаеш, нали продаваш цветя на хората. За мъртвите сигурно се продават повече цветя, отколкото за живите. Трябва да се научиш и да запомниш няколко мили фрази, които да казваш. Хората очакват това от теб, нали така?

— Но какво говорите, мадам?

— Виж, млади човече, който и да си. Сега ще ми продадеш цветя за моята внучка Джифорд. Ще направиш един венец от бели гладиоли, червени рози и лилии, ще сложиш и панделка. На нея да пише: „На моята внучка!“. Чуваш ли? Това е всичко. Ама да го направиш голям и хубав, да го сложат до ковчега. А той къде ще е, между другото. Братовчедът Фийлдинг имаше ли акъл да каже? Или от теб се очаква да разнасяш цветята по погребалните къщи, докато откриеш къде е?

— Ще бъде в Метаир, госпожо. И други се обадиха.

Какво ще бъде в Метаир? Какво? Какво говори тоя човек? Един огромен камион подскачаше и трещеше по пресечката надолу към Карондолет. Ужас! Виж ги само и онези постройки там! Господи, значи са срутили старите красиви къщи, идиоти. Заобиколена съм от идиоти.

Тя посегна да оправи прическата си. Младият мъж я дърпаше за ръката. „Махай се от мен“, каза му тя, или поне се опита да му го каже. Та за какво говореха? Не, не знаеше. Какво изобщо правеше тук? Не я ли беше попитал и той това?

— Нека ви кача в едно такси, да ви откара у дома. Или пък ще ви закарам сам.

— Не, няма — отсече тя и докато гледаше цветята зад витрината, си спомни. Беше тръгнала, просто минаваше оттук, за да завие от булеварда и да продължи към Гардън Дистрикт, а после към гробището. Това й беше любимият маршрут за разходка. Обичаше да гледа гробницата на Мейфеър, когато минаваше покрай портите, а и „Мястото на Командора“ беше още там. Тя виждаше сенника му чак оттук. Преди колко години за последно бе вечеряла там! Разбира се, Джифорд все я молеше да я заведе.

Обяд в „Командора“ с Джифорд и с Райън — това порядъчно момче със срамежливо лице. Трудно беше да повярваш, че такова дете може да е Мейфеър, и то правнук на Жулиен. Но малко по-малко Мейфеър бяха изличили този срамежлив израз от лицето му. Джифорд винаги си поръчваше ремулада от скариди и никога не накапваше със сос шала си или блузата.

Джифорд. Нищо не можеше да се случи с Джифорд.

— Млади човече — рече тя.

Той вървеше до нея и я държеше за ръката със смущение, превъзходство, объркване, с гордост.

— Какво стана с моята внучка? Кажи ми. Какво ти каза Фийлдинг? Толкова съм объркана. Не си мисли, че съм някаква склеротичка и ми пусни ръката. Нямам нужда от теб. Попитах те какво се е случило с Джифорд Мейфеър?

— Не знам със сигурност, госпожо — отвърна той. — Намерили я на пясъка. Била изгубила много кръв, някакъв кръвоизлив май. Но не знам повече. Била мъртва, когато я закарали в болницата. Това е, съпругът й сега отива там, за да разбере всичко.

— Е, разбира се, че ще иде — рече тя и отскубна ръката си от неговата. — Нали ти казах да ме пуснеш!

— Страхувам се да не паднеш, Древна Евелин. Никога не съм те виждал така далеч от дома ти.

— Какво говориш, синко? Та това са само осем пресечки. Навремето често се разхождах насам. На ъгъла на „Притания“ и „Вашингтон“ имаше малка дрогерия. Спирах там да купя сладолед за Лаура Лий. Моля те, пусни ми ръката!

Той изглеждаше съсипан, наранен, сразен и тъжен. Горкото същество. Но когато си стар и слаб, ти остава само авторитетът, а и той може да се срине само за миг. Ако сега паднеше, ако краката я подведяха — не, няма да позволи това!

— Е, Бог да те благослови, синко, ти си сладко момче. Не исках да те обиждам, но, моля те, не ми говори сякаш съм малоумна, защото не съм. Ела с мен да пресека „Притания“. Много е широка. После се връщай и започвай да подреждаш цветята за скъпото ми момиче. Нали? А откъде знаеш коя съм, ако мога да попитам?

— Нося ви цветя за рождения ден, госпожо, много цветя, всяка година. Знаете името ми. Казвам се Ханки. Не ме ли помните? Махам ви всеки път, щом мина покрай портата.

Не беше изречено с укор, но той вече беше още по-подозрителен и твърде склонен да се задейства — да я вкара в някое такси или дори по-лошо. Да иде да се обади на някого да я отведе, защото бе повече от очевидно, че тя не е способна да направи обратния преход сама.

— О, да, Ханки, помня те, разбира се. Помня те много добре. — Колко доволен беше. Точно това бе най-влудяващото и дразнещото в старостта. Ако успееш да събереш две и две, хората започват да ръкопляскат от възторг! Да, да ти ръкопляскат. Така си беше. Жалка работа. Разбира се, че помнеше Хари. Той й носеше цветя от години. Или онзи беше друг Хари? Господи, Жулиен, защо живях толкова дълго? Защо? Какво съм сторила?

Ето я и бялата стена на гробището.

— Хайде, млади Ханки, бъди добро момче и ме преведи през улицата. Трябва да вървя — рече тя.

— Древна Евелин, моля те, нека те откарам у дома. Нека се обадя на зет ти.

— На онзи пияница ли, глупако? — Тя рязко обърна лице към него. — Ще те халосам с ей тоя бастун! — Засмя се на тази мисъл въпреки себе си. Той също се засмя.

— Но, госпожо, не сте ли изморена? Не искате ли да си починете? Елате в цветарницата да поседнете.

Изведнъж тя се почувства твърде изтощена, за да изрече и дума повече. Защо изобщо говореше? Те никога не слушат.

Закова се на ъгъла и се опря на бастуна и с двете ръце. Втренчи се надолу към зеления коридор на Вашингтон авеню. Най-прекрасните дъбове в града, нижеха се чак до реката. Дали да се откаже? Нещо изобщо не беше наред, изобщо, а и накъде беше тръгнала? Господи боже, не можеше да си спомни.

Един стар белокос джентълмен стоеше срещу нея, дали беше на нейната възраст? Усмихваше й се. Усмихваше й се и й махаше да продължи. О, какво конте беше само! И то на тези години. Досмеша я от цветните му дрехи — жълтия копринен пояс! Господи, това беше Жулиен! Жулиен Мейфеър! Връхлетя я огромен, приятен шок, тя го почувства с цялото си лице — сякаш някой я бе докоснал със студена кърпа и я бе събудил. Виж го само! Жулиен! Маха й да продължава.

След миг той изчезна, просто изчезна, заедно с жълтия пояс и всичко останало. Както изчезваше винаги — така упорито мъртъв, така откачено мъртъв, така объркващо мъртъв! Но тя си спомни всичко. Мона беше в онази къща. Джифорд бе умряла от загуба на кръв, а тя трябваше да иде на Първа улица. Жулиен знаеше, че тя трябва да продължи. Това й беше достатъчно.

— Ти си му позволила да те докосва! — беше възкликнала Джифорд, Сиси се смееше подигравателно, като глупачка.

— О, аз обожавах това.

Само да можеше да го каже и на Тобиас и Уокър. Няколко нощи преди Лаура Лий да се роди, тя отключи вратата на тавана и отиде сама в болницата. Старците така и не разбраха чак докато бебето не се роди и вече бе на сигурно място, в прегръдките й.

— Виждаш ли какво е направил онзи кучи син? — изкрещя Уокър. — Той сее вещерското си семе! Това също е вещица!

Колко крехка беше Лаура Лий. Тя ли беше вещерското семе? Ако да, тогава само котките го бяха узнали. Как само се скупчваха около нея, извиваха гърбове и се търкаха в тъничките й малки крака. Лаура Лий с вещерския пръст, който обаче не предаде на Алисия или Джифорд, слава богу!

Светофарът светна зелено.

Древната Евелин започна да пресича улицата. Младият мъж не спираше да говори, но тя не му обръщаше внимание. Вървеше покрай варосаните стени, близо до тихите, невидими, порядъчно погребани мъртъвци. Когато стигна до портите в средата на пресечката, младият Ханки Цветарят беше изчезнал. Тя нямаше намерение да се обръща да види какво прави или къде се е дянал, нито дали не търчи към цветарницата си, за да се обади на семейния патрул. Спря пред портите на гробището. Виждаше върха на гробницата на Мейфеър в средата на алеята. Познаваше всички в нея, можеше да почука по камъка и да каже: „Здравейте, мили мои“.

Джифорд нямаше да бъде погребана там, о, не. Джифорд щеше да бъде погребана в Метаир. При „Мейфеър от кънтри клуба“. Винаги ги наричаше така, дори по времето на Кортланд, а не започна ли точно той да нарича така децата си? Кортланд, който веднъж бе прошепнал в ухото й: „Дъще, обичам те!“, така бързо, че останалите Мейфеър от кънтри клуба да не го чуят.

Джифорд, скъпа моя.

Тя си представи Джифорд с нейния хубав червен вълнен костюм и бялата блуза с мека копринена панделка на врата. Джифорд носеше ръкавици, но само когато шофираше. Слагаше ги много внимателно. Да, бяха кожени, с цвят на карамел. Сега изглеждаше по-млада от Алисия, въпреки че не беше. Но се грижеше за себе си, поддържаше се, обичаше хората.

— Не мога да остана за Марди Грас тази година — каза им тя. — Просто не мога. — Бе дошла да им съобщи, че заминава за Дестин.

— Е, надявам се, че не очакваш да приема всички тук! — изкрещя в отговор Алисия. Беше в паника. Хвърли ядосано списанието на верандата. — Не, не мога. Не мога аз да обера всичко. Не, няма. Ще заключа къщата. Не съм добре. А баба Евелин само си седи ли, седи. Къде е Патрик? Не, трябва да останеш тук и да ми помогнеш. Защо не направиш нещо с Патрик? Не знаеш ли, че вече пие от сутринта? Къде е Мона? По дяволите, Мона е излязла, без да ми каже. Винаги го прави. Някой трябва да обуздае това момиче. Намерете ми Мона! Ще заковеш ли проклетите прозорци, преди да тръгнеш?

Джифорд запази спокойствие.

— Тази година всички ще отидат на Първа улица, Сиси. От теб не се иска нищо, без значение какво си си наумила.

— О, как може да си толкова зла. Нима дойде тук, за да ми кажеш това? Ами Майкъл Къри? Казват, че едва не умрял в деня на Коледа, мога ли да попитам защо ще дава парти? — Алисия вече трепереше от раздразнение и яд пред лудостта на живота, пред липсата на логика в нещата, от угрозата, че някой може да очаква нещо от нея. Все пак нали тя се самоубиваше малко по малко само и само да се предпази от това, от всички отговорности, които някога ще й се наложи да поеме? Колко още алкохол да изпие?

— Значи тоя Майкъл Къри едва не се удави и какво пра ви? Организира парти? Не знае ли, че жена му изчезна! Тя може и да е мъртва! Що за човек е тоя откачен! А и кой, по дяволите, му каза, че може да живее в тази къща! Какво ще правят сега със завещанието! Ами ако Роуан Мейфеър не се върне никога! Върви, върви в Дестин. Защо да ти пука? Остави ме тук. Няма значение! Върви по дяволите!

Напразен гняв, напразни думи, неискрени, винаги неискрени. Имаше ли случай Алисия да е говорила направо или пък честно през последните двайсет години? По-скоро не.

— Те искат да се съберат на Първа улица, Сиси, това не е моя идея. Аз заминавам. — Гласът на Джифорд бе така тих, че Алисия дори не я чу. Това бяха последните думи, които щеше да чуе от сестра си. О, скъпа моя, скъпа моя, наведи се да ме целунеш отново, целуни ме по бузата, подръж ми ръката, дори и с тези меки кожени ръкавици, обичах те, милата ми, моето внуче, каквото и да говорех. Наистина, обичах те.

Джифорд.

Колата на Джифорд потегли, а Алисия излезе на верандата и започна да проклина. Боса и гола. Ритна списанието.

— Е, значи тя просто си тръгна. Просто си тръгна. Не мога да повярвам. Просто си тръгна. Какво се очаква да направя сега?

Древната Евелин не каза и дума. Да говориш на пияница, е все едно да пишеш по вода. Думите се разтварят в празнотата, в която пияницата чезне. Нима пияните не са по-зле дори от призраците?

Джифорд все се опитваше. Джифорд беше Мейфеър. Джифорд беше обичана, да, тормозеха я, но я обичаха.

Малко момиченце със съвест, застанало пред библиотеката.

— Но можем ли просто така да вземем тези перли?

Обречено бе това поколение — децата Мейфеър във време на наука и психология. По-добре да бяха живели във времето на кринолините, каляските и магиите. Нашето време изтече. Жулиен го знаеше.

Но Мона не бе обречена, нали? Тя беше съвременна вещица, в крак с времето. Мона, седнала пред компютъра, дъвче дъвка и пише по клавиатурата по-бързо от всеки във вселената.

— Ако имаше олимпиада по писане на компютър, аз щях да я спечеля. — А и всичките онези схеми и графики на екрана. — Виж. Това е родословното дърво на Мейфеър. Знаеш ли какво открих?

Жулиен бе казал, че изкуството и магията накрая ще победят. Беше ли компютърът изкуство и магия? Дори сиянието на екрана в тъмното и онази малка гласова кутийка в него, която Мона бе програмирала да казва със зловещ равен глас: „Добро утро, Мона. Говори твоят компютър. Не забравяй да си измиеш зъбите.“ Беше направо плашещо да видиш как стаята на Мона оживява в осем сутринта и компютърът говори, кафеварката гъргори и свисти, микровълновата фурна започва да подгрява кифлите с едно малко избибитване, а телевизорът започва да предава новините по Си Ен Ен.

— Обичам да научавам веднага новините — каза Мона. Момчето, което разнасяше вестниците, се бе научило да хвърля „Уолстрийт Джърнъл“ чак на верандата на втория етаж, пред нейния прозорец.

Мона, да намери Мона.

Да намери Мона, вървеше по „Честнът“. Беше стигнала толкова далеч.

Бе време да прекоси Вашингтон авеню. Трябваше да пресече на светофара, но тогава може би нямаше да види Жулиен. Всичко се нареждаше. Сутринта беше тиха и безлюдна, спокойна. Дъбовете превръщаха улицата в катедрала. Ето я и старата пожарна, някак изоставена. Бяха ли си отишли пожарникарите? Но тя беше извън нейния маршрут. Трябваше да тръгне надолу по „Честнът“, а там тротоарите бяха хлъзгави, имаше камъни. Може би е най-добре да върви по самата улица, покрай паркираните коли, както правеше преди години. По-добре, отколкото да се подхлъзне и да падне. По тези улици колите се движеха бавно.

Ето го — зелен и красив като Рая. Гардън Дистрикт.

Колите я изчакаха да стигне до тротоара и после профучаха шумно зад гърба й. Да, ще поеме по улицата. Дори тук имаше боклук от Марди Грас. Срамота!

Защо никой не бе излязъл да помете тротоара? Изведнъж се натъжи, че сама не бе сторила това тази сутрин, както възнамеряваше. Бе решила да излезе навън. Обичаше да мете. Отнемаше й цяла вечност. Алисия слизаше и крещеше: „Влизай вътре!“, но тя метеше ли, метеше.

— Госпожице Евелин, но вие метете вече от часове — казваше Патриша.

Да, защо не? Нима листата спират дори за миг да падат? Винаги когато наближаваше Марди Грас, тя си мислеше колко ще е хубаво да мете след това. Толкова много боклук. Ще мете, мете.

Само че тази сутрин нещо й попречи да вземе метлата. Какво беше то?

Гардън Дистрикт беше съвсем тих. Сякаш никой не живееше тук. На шумния булевард беше по-добре. На булеварда никога не си сам; дори късно през нощта прозорците светят и хвърлят весело жълто сияние към витрините. Можеш да излезеш и в най-студените и мрачни утрини, да застанеш на ъгъла и да гледаш как минават колите или как пресича някой пешеходец, или пък как някоя кола пълзи съвсем бавно, защото в нея има млади хора, които се смеят и си говорят, потайни, но щастливи.

Тя продължаваше да върви. И тук бяха разрушили някои от старите къщи. Вероятно наблюденията на Мона бяха истина… за какво се отнасяха — май нещо за архитектурата. Да, поразителна липса на въображение. Конфликт между наука и въображение. „Недоразумение — бе казала Мона — при връзката между форма и функция.“ Някои форми успяват, други се провалят. Всичко е форма. Мона бе казала това. Мона щеше да обикне Жулиен.

Излезе на Трета улица. Оставаше й още малко. Тези улички се пресичаха бързо. Тук нямаше никакво движение и хората още не се бяха събудили. Тя вървеше сигурно по асфалта, който искреше на слънцето. По него нямаше коварни цепнатини, нито дупки.

Жулиен, защо не се върнеш? Защо не ми помогнеш? Защо все се шегуваш? Господи, Жулиен. Сега мога да пусна грамофона в библиотеката. Никой вече не може да ме спре, освен Майкъл Къри, този сладък мъж, и Мона. Мога да пусна грамофона и да изрека името ти.

О, какъв хубав аромат, цъфнал лигуструм. Беше го забравила. Господи, ето я и къщата, какъв цвят само. Не я беше виждала така цветна, така ярка, сиво-виолетова, със зелени капаци, а оградата отново чисто черна.

О, тя беше реставрирана! Колко хубаво нещо е сторил Майкъл Къри.

А там, на горната веранда стоеше той и я гледаше. Майкъл Къри. Да, той беше.

Облечен с много намачкана пижама и отворен халат. Пушеше цигара. Приличаше на Спенсър Трейси, едър ирландец, груб, само дето косата му беше черна. Хубав мъж с гъста черна коса. Очите му сини ли бяха? Така изглеждаше.

— Здравей, Майкъл Къри — каза тя. — Дойдох да те видя. Трябва да говоря с Мона Мейфеър.

Господи, как се стресна само. Колко притеснен изглеждаше. Но тя пропя ясно и звънко:

— Знам, че Мона е вътре. Кажи й да излезе.

Ето я и нея, съненото й момиче, с бяла нощница, прозява се и се протяга както правят децата, сякаш никой не ги държи отговорни за нищо.

Те стояха там, сред върховете на дърветата зад черните перила и в този миг Евелин разбра какво се е случило — бяха спали заедно. Господи боже, Джифорд й бе споменала, че Мона е „тръгнала по пътя“, така да се каже, че трябва да бъде надзиравана, че това дете изобщо не търси грамофона, а някой, който много прилича на ирландските момчета на Мери Бет. Съпруга на Роуан Мейфеър, Майкъл Къри.

Изведнъж й се дощя да се смее ли, смее.

Както би казала Стела: „Какъв скандал!“.

Но Древната Евелин беше уморена. Стискаше черната пречка на оградата и щом сведе глава, с облекчение чу, че голямата входна врата се отваря и нечии боси крака шляпат по верандата. Не можеше да сбърка тази лека походка. Чак когато видя Мона да стои там, осъзна какво трябваше да й съобщи.

— Какво има, Древна Евелин? — попита тя. — Какво се е случило?

— Ти нищо ли не видя, дете? Не я ли чу да вика името ти? Помисли си, скъпа моя, преди да ти кажа. Не, не е майка ти.

Малкото личице на Мона като че се сгърчи и се обля в сълзи. Тя отвори портата, като бършеше очите си с опакото на ръката.

— Леля Джифорд! — изпищя тя. Беше така крехка, така млада, така различна от Мона Силната, Мона Гения. — Леля Джифорд! А аз бях толкова доволна, че не е тук.

— Не си виновна ти, скъпо дете — каза Евелин. — Кръв в пясъка. Станало е тази сутрин. Може би не е страдала. Може би точно сега е на небето и ни гледа, и се чуди защо сме тъжни.

Майкъл Къри стоеше на върха на мраморното стълбище, халатът му вече бе затворен, дори бе обул чехли. Ръцете му бяха в джобовете, а косата му беше сресана.

— О, този млад мъж не е болен — каза Евелин.

Мона се разплака, взираше се безпомощно ту в нея, ту в румения тъмнокос мъж на верандата.

— Кой каза, че умирал от сърце? — попита Древната Евелин, като гледаше как той слиза по стълбите. Пресегна се и го плесна по ръката. — Нищо му няма на този млад здравеняк!