Ан Райс
Вещиците: Лашър (31)

Трийсет и едно

Избираше внимателно кога да иде до банята. Първо се уверяваше, че сестрата ще остане в стаята, после извървяваше четирите крачки дотам, затваряше вратата и си вършеше работата.

Най-големият му страх бе да не би тя да умре, докато той пикае. Да не би тя да умре, докато си мие ръцете. Да не би да умре, докато говори по телефона.

Ръцете му бяха още мокри; не бе посмял да губи време да ги избърше. Седна в креслото и се загледа в стария тапет над камината — ориенталски мотиви — върба и поток. Само този панел над комина бе останал отпреди. Всичко друго в стаята беше ново и обграждаше високото легло с утешаващ уют. Тя лежеше както преди, с лек блясък в неподвижните очи.

Тази вечер, около осем, пак й направиха изследвания — по негово искане. Енцефалограма и електрокардиограма и прочие. Сърцето й не беше по-добре, отколкото когато я бяха открили. Мозъкът й бе почти мъртъв, работеше колкото да поддържа жизнените функции. Мекото й деликатно лице с красивите скули беше съвсем леко поруменяло. Той виждаше ефекта от системите, особено около очите и ръцете й — вече изглеждаха доста по-нормално. Мона каза, че вече не приличала на Роуан. Това била Роуан.

„Моля се да си в някоя красива долина и да не знаеш какво става тук. Моля се мислите ни да не са те докоснали, а само успокояващия допир на ръцете ни.“

Бяха сложили едно голямо кресло с тапицерия на рози в ъгъла — за него, между леглото и банята. Вдясно бе шкафът с чекмеджетата, където бяха цигарите му, запалката и пистолетът, който Мона му даде — един голям тежък магнум 375. Беше на Джифорд. Райън го бе донесъл от къщата в Дестин преди два дни.

— Ето, вземи това. Ако онзи кучи син се появи в тази стая, ще можеш да го гръмнеш — каза му тя.

— Да, така ще направя. — Бе искал точно такова оръжие, „груб инструмент“, както се бе изразил Жулиен. Груб инструмент, с който може да гръмне съществото, което бе причинило това на Роуан.

На моменти му се струваше, че времето, прекарано с Жулиен на тавана, е по-реално от всичко останало. Не се бе опитал да разкаже за това на никого, освен на Мона. Искаше да каже на Аарън, но най-влудяващото бе, че всъщност не можеше да остане дори за миг насаме с него. Аарън беше толкова вбесен заради съмненията си относно Таламаска, че прекарваше цялото си време някъде другаде, все нещо проверяваше, доказваше и прочие. Е, разбира се, освен по време на кратката сватба в сакристията на катедралата, която Майкъл бе принуден да пропусне.

— Мейфеър от центъра се женят в катедралата — беше му обяснила Мона.

Сега тя спеше в предната спалня, на леглото, което той навремето бе делил с Роуан. Сигурно бе доста изтощително за нея да извърши бързия преход от бедна роднина в кралица на замъка.

Но семейството не си губеше времето, побързаха да провъзгласят официално Мона за наследница. За тях това беше въпрос на целесъобразност. Не бяха преживявали такива времена на опасност и смут. През последните шест месеца бяха станали повече „промени“, отколкото за цялото време на семейната история, включително революцията в Сан Доминго през осемнайсети век. Семейството възнамеряваше да уреди въпроса със завещанието, преди някой братовчед да успее да предяви претенции към него, преди да избухне някаква вътрешна борба между армиите от наследници. Мона беше дете, което познаваха и обичаха и което смятаха, че могат да контролират.

Майкъл се бе усмихнал на това твърде откровено обяснение, дошло от устата на Пиърс.

— Значи семейството ще контролира Мона? — попита той младежа.

Бяха в коридора, точно пред вратата на господарската спалня, и той не искаше да говори за това. Не изпускаше Роуан от очи. Гледаше как се издигат и спускат гърдите й — напълно ритмично, може би дори по-ритмично, отколкото ако беше с аспиратор.

— Да — каза Пиърс. — Мона е точният човек. Всички са убедени в това по най-различни причини. Тя сигурно ще има някакви откачени проекти, това е неизбежно, но по принцип е много умна и съвсем с ума си.

Интересни думи — съвсем с ума си. Нима в това семейство имаше много безумци? Вероятно.

— Татко иска да знаеш — продължи Пиърс, — че тази къща остава твоя до смъртта ти. Тя е на Роуан. Ако стане някакво чудо, имам предвид…

— Да, разбирам…

— Тогава всичко се връща на Роуан, а Мона ще бъде нейна наследница. Дори ако Роуан можеше да говори в момента, решението пак щеше да е това. През всички тези години, докато Деидре седеше в своя люлеещ се стол, ние знаехме, че Роуан Мейфеър от Калифорния е нейна наследница, макар че тогава Карлота ръководеше всичко и не можехме да я накараме да ни сътрудничи. Този път обаче ще се погрижим да стане бързо и гладко. Знам, че ти се струва доста странно…

— Не чак толкова — отвърна Майкъл. — Сега искам да се върна в стаята. Не мога да я оставя за дълго.

— Но все пак ще ти се наложи да поспиш.

— Аз спя, синко, спя на стола. Добре съм. Спя по-добре, отколкото когато взимах онези лекарства. Спя и държа ръката й.

И се опитвам да не мисля защо, по дяволите, ме изостави. Защо ме прогони в нощта преди Коледа? Защо не ми повярва? А ти, Аарън, защо не наруши законите на Таламаска и не дойде тук? Не, това не е честно. Нали Аарън ми обясни ситуацията — получил е заповеди да стои настрани. Колко виновен, колко жалък се чувстваше заради това.

„Седях си в Оук Хейвън и само те засипвах с извинения. Позволих ти да се върнеш сам в къщата. Трябваше да разчитам на собствената си съвест. Господи, това е все същата стара дилема.“ Безграничната лоялност на Аарън към Таламаска сега бе поставена под съмнение. Слава богу, че обичаше Беатрис, както и тя него. Какво би станало иначе с човек, отлъчен от ордена? По дяволите, красивият циганин с катраненочерните очи и златната кожа бе още млад.

Майкъл затвори очи.

Знаеше, че сестрата отново наглася системите. Чуваше я, чуваше тихото пиукане на електрониката. Как мразеше тези машини, които бяха навсякъде около него в кардиологичното отделение.

А сега Роуан бе оставена на тяхната милост. Тя, която бе превела толкова много хора през медицинско-техническата долина на сълзите.

Каквото и да се беше случило, тя бе страдала неописуемо, а той бе дал своята клетва. Когато намереха онова същество, щеше да го убие. Никой нямаше да го спре. Ще го убие. Няма да се поколебае нито заради закона, нито заради религията, или пък заради някакъв морал. Той ще го убие. Това поиска от него Жулиен. „Ще имаш още един шанс.“

Веднага щом може да се отдели от леглото й, щом се увери, че е стабилна, ще тръгне да го търси.

Това създание не бе успяло да се чифтоса с дъщерите си… вещиците Мейфеър. Бе избрало онези, които притежават допълнителни хромозоми, но те не можаха да родят децата му. Как точно разпознаваше своите невести — по миризмата вероятно, или по нещо друго, което останалите не можеха да видят? У Джифорд, Алисия, Едит и двете братовчедки от Хюстън бяха открити значителни отклонения от нормалното.

Дали сега щеше да започне да се чифтосва безразборно? Кой знае.

Майкъл се страхуваше да не дойдат още новини за втора вълна от необясними смъртни случаи. Непознато заболяване се проявява внезапно. Жени в моргите на Далас, Оклахома Сити или Ню Йорк. Представи си само, това високо, синеоко създание всъщност носи смърт с прегръдките си. Защото без никакво изключение неговото смъртоносно семе бе принудило всички тези жени да овулират на мига, за да може яйцеклетката да бъде оплодена и ембрионът да започне да се развива със стремително темпо.

Това беше станало ясно от изследванията на лекарите. Знаеше се и че той, Майкъл, носи допълнителните хромозоми, които обаче не са активни. Както и Мона, в нея също бяха неактивни. И Пейдж Мейфеър от Ню Йорк, както и Древната Евелин и дори Джералд, и Райън.

Семейството понасяше това относително добре. Сега се говореше най-вече дали Кланси и Пиърс трябва да се женят, тъй като и двамата имаха допълнителния набор хромозоми.

А какво щеше да прави с Мона? Дали щеше да посмее да я докосне отново? И двамата носеха тази мутация, но до колко значима бе тя? Доколко тя обуславяше раждането на Лашър? Дали всичко не бе причинено от неговия дух, който се бе промъкнал в бебето и бе превзел тялото му? Така или иначе, какво право имаше изобщо да докосва Мона? Това беше минало. Превърна се в минало в мига, в който видя Роуан на носилката. Минало, минало, минало. Беше получил достатъчно наслади в живота. Сега можеше да остане в това кресло завинаги само за да бъде с нея.

И все пак съществуваха основателни аргументи, които позволяваха да бъдат игнорирани генетичните анализи. Според лекарите. Поне в случая на Кланси и Пиърс трябвало да се доверят на „природата“. Защото сестрите на Пиърс не носеха в себе си това продължение на двойната спирала, те имаха допълнителни гени, но не било същото. Райън и Джифорд също имали допълнителните гени, но ето че не бяха родили чудовище. Майкъл също бе имал любовници. Да, и ако преди години приятелката му не бе решила да направи аборт, той сигурно щял да има нормално дете.

Съдебно-медицинският анализ на гените на Деидре също показа, че тя няма допълнителни хромозоми, и все пак бе родила дете, което ги носеше. Но пък дали онези, които ги имаха, не си търсеха белята?

— Вижте, това същество проникна в света на Коледа. Не го направихме ние с Роуан. Ние просто създадохме зародиш и онзи демон го отне от Божиите ръце. Бебето не растеше безконтролно в утробата на Роуан. Тя не пометна. Не и преди онова създание да се всели в нея.

Божиите ръце. Странно бе да използва тази дума. Божии. Но колкото по-дълго стоеше в тази къща, колкото по-дълго стоеше в Ню Орлиънс — всъщност нямаше причина да смята, че няма да остане тук завинаги — толкова по-естествена му се струваше идеята за Бог.

Така или иначе изследванията продължаваха. Екип от наети от семейството лекари работеше денонощно, за да разбули мистерията, работеха дори и сега…

С тях обаче нямаше да се случи нищо лошо. Само Райън и Лорън знаеха къде се намират, имената им и лабораторията, в която работеха. Този път Таламаска нямаше да разбере, защото Аарън вече не вярваше на ордена и дори го подозираше в най-лошите грехове.

— Аарън, успокой се — каза му Майкъл по-рано този следобед. — Може и Лашър да е убил онези лекари, разбери го. Вероятно той е убил всички, които са имали някакво доказателство.

— Но той е един, Майкъл. Не може да бъде на две места едновременно. Моля те, повярвай ми, аз съм от хората, които не правят прибързани заключения, особено по отношение на организацията, към която съм бил лоялен през целия си живот.

Майкъл не настоя. Само че тази идея не му харесваше, даже изобщо не му харесваше. От друга страна, имаше нещо, което трябваше да сподели с Аарън! Само да останеха за малко насаме, но това като че бе невъзможно. Когато Аарън се бе отбил тази сутрин, Юри, онова циганче, беше с пет, както и неуморимият Райън със своя клонинг — Пиърс.

Майкъл си погледна часовника. Беше десет и половина. Първата брачна нощ на Аарън. Зачуди се дали е уместно да му се обади. Разбира се, те нямаше да имат меден месец. Как иначе? Но все пак се бяха оженили днес, вече бяха законни съпруг и съпруга, а цялото семейство бе щастливо. Майкъл чу достатъчно от братовчедите, отбили се през деня, за да е сигурен в това.

Е, ще трябва да напише бележка на Аарън. Не биваше да забравя. Ще помни всичко, ще бъде готов и няма да се оставя умората да го застигне и обърка. Не и този път.

Обърна се и отвори тихо горното чекмедже на шкафа. Големият пистолет беше истинска красота. Много му се искаше да може да иде на някое стрелбище и да постреля. Мона каза, че и тя обича да го прави. Двете с Джифорд ходели в Гретна, на някакво много забавно място, където можеш да стреляш с тапи в ушите и защитни очила по картонени мишени.

Да, пистолетът, до него имаше бележник, който сам бе оставил там преди няколко седмици. И черна химикалка с остър връх. Идеално.

Извади бележника и химикалката от чекмеджето.

„Скъпи Аарън,

Някой ще трябва да ти донесе тази бележка, защото няма да имам възможност да се виждам с теб известно време. Все още мисля, че не си прав по отношение на «Т». Те не могат да сторят подобно нещо. Просто не могат. Но има и още едно мнение по въпроса, което трябва да знаеш.

Това е поемата, която Жулиен изрецитира пред мен. Казала му я е Древната Евелин преди повече от седемдесет години. Не мога да изляза, за да попитам Евелин дали я помни. Пък и тя вече не говори смислено, така разбрах. Може би ти ще успееш да я попиташ. Ето как съм я запомнил:

Ще дойде времето на някой много зъл,

ще дойде времето на някой тъй добър.

И вещицата между тях ще се преобрази,

за да отвори портата широко.

 

Ще има болка и страдание, дорде се спъват,

кръв и страх, дорде се учат.

Страдание ще сполети тоз Рай цъфтящ,

проклятие за всички що тъгуват.

 

Пазете се от наблюдателите в този час,

а лекарите прогонете надалече,

учените само ще подхранят злото,

учените ще го възвисят високо.

 

Нека демонът разкаже своята история,

оставете го мощта на ангелите да събуди,

призовете мъртвите като свидетели,

обърнете в бягство алхимиците.

 

Посечете всяка нечовешка плът

с груби и жестоки инструменти.

Така, умирайки на мъдростта на прага,

душите изтерзани ще потърсят светлината.

 

Погубете бебетата, що не са деца,

към чистокръвните бъдете безпощадни.

Иначе не ще настъпи нова пролет в Рая,

иначе не ще царува повече родът ни.“

Прочете го отново. Ужасен почерк. Доста си го развалил, момче. Но все пак се четеше и той огради думите „учени“, „лекари“, „наблюдатели“.

Написа:

„Жулиен също беше изпълнен с подозрения. Имало е инцидент в една църква в Париж, който не е описан в твоето досие.“

Сгъна листа и го прибра в джоба си. Можеше да го повери единствено на Пиърс или на Джералд. Все някой от тях щеше да се появи преди полунощ. Или може би Хамилтън, който бе отишъл да поспи. Хамилтън не беше никак лошо момче.

Пъхна химикалката в джоба си и посегна да стисне пръстите на Роуан. Те потрепнаха и той скочи сепнат.

— Просто рефлекс, господин Къри — обади се сестрата от сенките. — Случва се от време на време. Ако беше вързана за някой от апаратите, иглата му щеше да полудее, но това всъщност не означава нищо.

Той отново се облегна назад, без да пуска ръката й, нямаше да й позволи да стане така студена и безжизнена като преди. Загледа се в профила на Роуан. Като че главата й бе извъртяна леко наляво, но може би просто така му се струваше. Или пък някой я беше помръднал по някаква причина.

Усети, че пръстите й отново се стягат.

— Ето, пак стана — каза той и се изправи. — Светнете лампата.

— Това нищо не значи, не се измъчвайте така — каза сестрата. Отиде тихо до нощната масичка и докосна дясната китка на Роуан. После извади малко фенерче от джоба си, наведе се и насочи лъча му към едното око на болната.

Отстъпи назад и поклати глава.

Майкъл пак седна. Добре, скъпа. Добре. Ще го хвана. Ще го убия. Ще го унищожа. Ще се погрижа да сложа край на живота му в плът. Ще го направя, скъпа. Този път нищо не може да ме спре. Нищо. Целуна отворената й длан. Пръстите не помръднаха. Целуна я отново, после затвори ръката и я пусна.

Мисълта, че тя може би не иска да я докосва, нито пък да палят свещи, нито някой да се приближава до нея, бе ужасяваща. Та тя бе заключена в тялото си и не можеше да промълви и дума.

— Обичам те, скъпа моя — каза й той. — Обичам те. Обичам те.

Часовникът удари единайсет. Колко странно. Часовете първо се влачеха, а после започваха да летят. Само дишането на Роуан запазваше постоянния си ритъм.

Той се облегна в креслото и затвори очи.

 

 

Минаваше полунощ, когато отвори очи. Провери колко е часът и плахо извърна поглед към Роуан. Същата ли беше? Както винаги, сестрата пишеше нещо на малката махагонова масичка. Хамилтън бе седнал в едно кресло в отсрещния ъгъл и четеше на светлината на малка лампа.

Очите й като че… Но сестрата щеше пак да го скастри. И все пак…

На верандата стоеше охранител, с гръб към високия прозорец.

В стаята имаше още някой — Юри, циганинът с леко скосените очи и черна коса. Усмихваше се на Майкъл и той се сепна, хванат някак неподготвен. Лицето на Юри беше мило, почти благо, като на Аарън.

— Идвам от името на Аарън — каза Юри. — Каза да ти предам, че вече е щастливо женен. Иска да помниш какво ти е казал. Не бива да допускаш никого от Таламаска тук. Никого. Трябва да кажеш на охраната. Аз влязох без никакви проблеми. Не си им казал, нали?

— Да, да, ще им кажа. — Майкъл се обърна и направи знак на сестрата. Тя знаеше какво да направи — да провери жизнените показатели на Роуан. Той искаше да каже: „Трябва да изляза за минутка, но няма да го направя, докато не й провериш пулса“.

Сестрата изпълни нареждането на мига и му махна с ръка: „Без промяна“.

— Сигурна ли сте?

Тя въздъхна студено.

— Да, господин Къри.

Слязоха на долния етаж. Майкъл изпитваше лек световъртеж, може би трябваше да хапне нещо. Не биваше да забравя да яде. После си спомни — някой му бе донесъл табла с вечеря. Значи сега трябваше да е добре.

Излезе на верандата и извика охранителите при портата. След миг пред него се явиха петима униформени мъже. Юри им каза да не допускат никого от Таламаска. Само него и Аарън Лайтнър. Показа им паспорта си и добави: „Аарън го познавате“.

Те кимнаха.

— И без това не пускаме никого, когото не познаваме. Имаме списък на сестрите.

Майкъл изпрати Юри до портата. Свежият въздух му подейства добре. Като че го ободри.

— Аз минах без проблеми — каза Юри. — Не искам да им създавам неприятности, но бъди нащрек. Напомни им. Никога не съм им казвал името си.

— Да, разбрах — отвърна Майкъл. Обърна се и погледна към прозореца на господарската спалня. Беше видял блещукане на свещи зад затворените капаци и през първата нощ, когато я видя. Погледна към прозореца под него, прозореца на библиотеката, през който това същество за малко да влезе в къщата.

— Надявам се да си наблизо, надявам се да идваш на сам — прошепна той, като имаше предвид Лашър, неговия тайнствен и стар познайник.

— Пистолетът на Мона у теб ли е? — попита Юри.

— Да, горе е. Откъде знаеш за него?

— Мона ми каза — отвърна Юри. — Сложи го в джоба си. Носи го винаги в теб. Има и други причини за това. — Направи знак към една фигура, застанала от другата страна на Честнът стрийт, до каменната стена. — Този е от Таламаска.

— Юри, нали с Аарън не смятате, че тези мъже са опасни. Да, определено не са искрени, разбирам това. Не искат да помогнат. Но чак опасни? Разбирам, че сте ядосани и нещо се е случило, но не бива да смятате, че хора от Таламаска могат да отнемат човешки живот. Аз също направих свое разследване на този орден. Както и Райън Мейфеър, преди да се оженя за Роуан. Таламаска е организация на библиофили, лингвисти, специалисти по средновековна история и писари.

— Хубаво описание. Ти ли го измисли?

— Не зная. Май да. Май го споменах веднъж и пред Аарън. Но нека да говорим сериозно. Трябва да се страхуваме единствено от Лашър. Трябва да го заловим и да… — Посегна към джоба си. — Щях да забравя. Дай това на Аарън. Ти също можеш да го прочетеш. Това е едно стихотворение. Не съм го писал аз. Моля те, погрижи се Аарън да го получи. Не тази вечер, утре — когато го видиш — но не отлагай много. То наистина противоречи на думите ми, но не в това е въпросът. Просто искам да го види. Може би ще намери някакъв смисъл в него. Не зная.

— Добре. Ще го видя след час. Връщам се при него. Но ти не се разделяй с пистолета. Видя онзи мъж, нали? Казва се Клемент Норган. Не говори с него. Не му позволявай да влезе в къщата.

— Имаш предвид да не го питам какво прави там?

— Точно така. Не му позволявай да завърже разговор с теб. Просто го дръж под око.

— О, всичко това звучи съвсем по католически и в духа на Таламаска — каза Майкъл. — Не влизай в общение с Дявола, не влизай в общение със злите демони.

Юри сви рамене и леко се усмихна. Загледа се в тъмното. Очите му се спряха на далечния силует на Клемент Норган. Майкъл едва успяваше да го различи. Навремето това нямаше да е проблем, но сега не виждаше добре на тъмно. И все пак знаеше, че мъжът е там. Споходи го и мисълта, че някъде тук, в мекия нежен мрак, стои и Лашър — наблюдава и чака.

Но какво?

— Какво ще правиш сега, Юри? — попита Майкъл. — Аарън каза, че са ви изритали.

— Ами не зная — отвърна Юри и усмивката му стана още по-широка. — Приятно ми е, като си помисля, че вече мога да правя нещо съвършено различно. Не се бях замислял за това. — После лицето му помръкна. — Но аз имам предопределение.

— Какво е то?

— Да разбера защо се случи всичко това в Таламаска. Да разбера… кой е взимал решенията и кога. Недей, знам какво ще кажеш. Звучи, сякаш става дума за ЦРУ, нали? Тази вечер бях в къщата на Мона Мейфеър и използвах компютъра й. Опитах се да вляза в архивите на метрополията, но всички кодове бяха блокирани. Представи си само — да сменят толкова много пароли само заради мен. Може би винаги са го правили. Но докато бях там, не смениха нито една парола. Боже, това е някаква лудост.

Майкъл кимна. За него нещата бяха много прости. Той щеше да убие онова създание. Но защо да го обяснява на Юри.

— Кажи на Аарън, че съжалявам, задето не отидох на сватбата. Искаше ми се.

— Да, той разбира. Пази се. Наблюдавай и бъди нащрек. Враговете са двама, не забравяй!

След тези думи Юри отстъпи назад и тръгна. Само с няколко широки крачки се озова на отсрещната страна на Честнът стрийт и после надолу по Първа, без да поглежда към Норган.

Майкъл изкачи стълбите към къщата и извика пазача до вратата.

— Наблюдавайте онзи мъж ей там.

— О, няма проблеми. Той е частен детектив, нает от семейството.

— Сигурен ли сте?

— Да, показа ми картата си.

— Не мисля така. Юри го познава. Той не е частен детектив. Някой от семейството казвал ли е, че го е наел?

Пазачът бе объркан.

— Не, той ми показа картата си. Но вие сте прав. Трябваше да питам Райън или Пиърс Мейфеър.

— Точно така.

Майкъл мислеше да добави: „Обади им се“, но вече слизаше по стълбите, за да иде сам при мъжа отсреща. Тогава си спомни странното религиозно предупреждение: „Не говори с него“.

— Познавате ли смяната си? — попита той пазача. — Имената им, лицата им.

— Да, всички до един. Както и момчетата отзад. Знам кой застъпва в три следобед и в полунощ утре вечер. Имам имената на всички. Ще разпитам онзи мъж. Вижте, нека го разкарам оттук. Та той каза, че работи за семейството.

— Не, само го наблюдавайте. Може би наистина Райън го е наел и е забравил да ни каже. Наблюдавайте го, както и всички наоколо, но не пускайте никого, без да ме питате.

— Разбира се, сър.

Майкъл се върна в къщата и затвори голямата врата след себе си. За миг се облегна на нея и се загледа към тесния коридор — старата позната гледка на високата врата във форма на ключалка към трапезарията и част от цветните стенописи зад нея.

— Какво става, Жулиен? Какво ще предприеме той сега?

Утре семейството щеше да се събере в трапезарията, за да обсъди точно този въпрос. Какво да направят, ако мъжът не се появи? Какво е задължението им спрямо останалите? Как да процедират?

— Ще действаме според онова, което знаем и както са длъжни да действат корпоративните адвокати — бе казал Райън. — Този мъж похити и малтретира Роуан. Точно това трябва да бъде съобщено на всички служби на реда.

Майкъл се усмихна. Започна да се изкачва бавно по дългото стълбище. Недей да броиш стъпалата, не мисли за тях, не мисли за потрепването в гърдите си, нито за странното усещане в главата.

Щеше да е много забавно да работят със „службите на реда“ и същевременно да се опитват да запазят тайната. Господи, какво ли щяха да измислят вестниците. Вероятно щяха да обявят мъжа за някакъв „сатанист“, член на жесток и много опасен култ.

Спомни си за онзи ярък дух, за мъжа, когото веднъж бе видял зад яслата в църквата на Коледа и в градината на тази къща. Спомни си лъчистото му изражение.

Какво ли е да бъдеш изгубен в плътта и целият свят да те търси, а, Лашър? Да си просто игла в купа сено, а не мощен дух като преди? Но днес вече откриват иглите в сеното. А ти си нещо като семейния смарагд, загубен из кутията с бижута. Не е толкова трудно да бъдеш открит, хванат, задържан, както никой никога не е успявал да те хване, когато си бил още само демонът на Жулиен.

Спря пред вратата на спалнята. Всичко си беше както го остави. Хамилтън четеше. Сестрата пишеше. Свещите излъчваха сладникава приятна миризма на скъп восък, а сянката на статуята на Девата танцуваше зад тях и потрепваше по лицето на Роуан, придавайки му фалшив живот.

Майкъл се запъти към креслото си, когато забеляза някакво движение в спалнята в края на коридора. Сигурно беше другата сестра, но все пак се разтревожи и отиде да провери.

За миг не разбра какво точно вижда — висока сивокоса жена, облечена с памучна нощница. Хлътнали бузи, блестящи очи, високо чело. Бялата й коса се спускаше по раменете, а нощницата й висеше над босите ходила. Потрепването в гърдите му се превърна в болка.

— Аз съм Сесилия — рече тя благо и търпеливо. — Знам. Някои от нас вече са заприличали на призраци. Ще дойда да поседя до нея, ако искаш. Поспах цели осем часа. Защо не легнеш тук за малко?

Той тръсна глава. Чувстваше се глупаво, много се изплаши. Надяваше се да не я е обидил.

Върна се, за да продължи бдението си.

— Какво е това петно на нощницата й? — попита той сестрата.

— О, сигурно е капка вода — отвърна тя и притисна суха кърпа към едната гърда на Роуан. — Избърсах й лицето и й навлажних устните. Искате ли да й направя масаж, за да раздвижа ръцете. Да не се сковат.

— Да, моля. Правете, каквото трябва. Правете, каквото сметнете за добре. Ако покаже някакви признаци…

— Разбира се.

Той седна, затвори очи и веднага се отнесе. Жулиен му бе казал нещо, но едва сега си припомняше дългата история, образа на Мари Клодет с шестия пръст. Шест пръста на лявата ръка. Роуан имаше красиви, съвършени ръце. Ръце на хирург.

Ами ако бе сторила така, както искаше Карлота Мейфеър, както бе искала майка й? Ако никога не се бе върнала у дома?

Той се събуди със сепване. Сестрата вдигаше левия крак на Роуан, внимателно и нежно, и разтриваше кожата й с лосион. Боже, колко слаба и изтощена беше.

— Краката й трябва да се раздвижват редовно. Ако искате, напомнете това на другите сестри. Ще го запиша в документите, но и вие помнете.

— Добре, ще запомня — каза той.

— Трябва да е била красива жена — каза сестрата и поклати глава.

— Тя е красива жена — рече Майкъл, но без гняв или негодувание. Просто я поправи.