Ан Райс
Вещиците: Лашър (34)

Трийсет и четири

Историята на Лашър

Нека започна от първите моменти, както си ги спомням — без значение какво са ми казали другите после, в този или онзи живот, без значение какво съм видял в сънищата си.

Помня, че лежах в леглото до майка си. То беше дълбоко като сандък, резбовано, със закръглени колони и завеси от тъмножълто кадифе. Стените бяха с цвета на тавана — много потискащи. Майка ми плачеше. Беше ужасена, слаба, тъмноока и цялата трепереше. Аз сучех от нея и тя беше във властта ми, аз бях по-висок от нея, по-силен, държах я, докато пиех мляко от гърдите й.

Знаех коя е тя, че съм бил в нея, и знаех, че животът й е в опасност. Когато ме видеха, тя без съмнение щеше да бъде обявена за вещица и щяха да я убият. Тя беше кралица. Кралиците не биваше да раждат чудовища. Кралят още не ме беше видял, защото жените не го пускаха в стаята. Те също бяха изплашени от мен.

Исках майка ми да ме обича. Исках млякото й. Мъжете от замъка удряха по вратите, заплашваха да ги разбият, ако не им кажат веднага какво става.

Майка ми плачеше непрестанно и не искаше да ме докосне. Говореше на английски, каза, че Господ я наказва за онова, което е сторила. Господ наказва нея и краля и сега всичките й мечти се провалили; аз съм бил отмъщението на небесата — моята уродливост, ръстът ми, всичко говореше, че съм чудовище, че не съм човешко същество.

Но какво знаех аз тогава? Знаех, че отново съм в плът, че съм се върнал, че съм успял някак да сложа край на безкрайното пътуване, че съм открил пристан. Бях щастлив.

Само това знаех — както и че трябва да контролирам положението.

Успокоих жените, защото вече можех да говоря. Казах, че съм пил достатъчно мляко и мога вече да си ида, че мога да си намирам сам мляко и сирене и няма да поставям майка си в опасност. Казах, че заради нея трябва да напусна замъка, без никой да ме види.

Разбира се, те бяха шокирани, че мога да говоря, че мога да мисля, че не съм просто едно гигантско новородено. Майка ми се надигна и се втренчи в мен през сълзи. Вдигна лявата си ръка и тогава видях знака на вещицата — тя имаше шести пръст. Знаех, че съм се върнал чрез нея, защото тя беше могъща вещица, и все пак беше невинна като всички майки. Знаех и че трябва да напусна това място и да потърся долината.

Образът й в ума ми беше най-общ, но цветен и контрастен. Нещо като аналог на ехото. Не спирах да се питам: „Каква долина?“. В този замък имаше толкова много опасности, но в ума ми изникваше кръг от камъни, в него — хора, отвъд него — пак хора, а отвъд тях — още хора, и още и още, всички се въртят в кръг — кръгове в кръгове — и пееха нещо.

Но образът бе мимолетен.

Казах на майка си, че идвам от долината и трябва да се върна в нея, а тя вдигна ръце и прошепна името на баща ми — Дъглас от Донелайт. Каза на жените да го намерят и някак да го доведат веднага при нея. Каза още нещо, което не можах да разбера — нещо за съюз между вещици, че Дъглас бил ужасната й грешка, че в желанието си да дари краля с наследник направила най-голямата си грешка.

Тя падна назад почти в безсъзнание.

Прошепнаха да повикат Дъглас през малкото прозорче на вратата към един таен коридор. Акушерката започна да успокоява другите жени и каза на мъжете пред вратата на стаята ужасната новина: детето на кралицата било мъртвородено.

Мъртвородено! Започнах да се смея тихичко, но това ми донесе голямо облекчение. Смехът беше прекрасен, като дишането и като вкуса на мляко, но жените веднага се разтревожиха. Но аз трябваше да съм роден сред любов и радост, знаех това. Всичко се беше объркало.

Гласовете пред вратата обявиха, че кралят иска да види сина си.

— Моля ви, дайте ми дрехи — казах. — Бързо. Не мога да остана гол и незащитен на това място.

Те се зарадваха да изпълнят заръката ми и поръчаха да ми донесат дрехи през същото прозорче на вратата на тайния коридор.

Не знаех как точно да ги облека. Дрехите ми бяха непознати. Всъщност колкото повече гледах тези придворни дами, акушерката и майка си, толкова повече осъзнавах, че всичко се е променило.

Не питайте „в сравнение с какво“, не знам. Бързо ме облякоха в хубаво зелено кадифе, дрехите явно бяха на най-високия и вероятно най-слабия придворен на краля. Ръкавите бяха бухнати и имаха бродерия. Наметалото без ръкави бе обшито с кожа. Имаше и колан за кръста, туника, а отдолу — гамаши, които не ми ставаха, защото краката ми бяха твърде дълги. Трябваше да ги завържа, но туниката ги закри.

Щом се видях в огледалото, си помислих, че съм красив. Косата ми още не стигаше до раменете, но щеше скоро да порасне. Беше кафява. Очите ми също бяха кафяви, като на майка ми. Сложих си украсената с кожа шапка, която ми дадоха.

Акушерката падна на колене и извика:

— Това е принцът. Това е наследникът, когото кралят чака.

Другите жени поклатиха глави с ужас и се опитаха да я успокоят, казваха й, че подобно нещо е невъзможно. А моята майка извърна глава към възглавницата и заплака за своята майка, за сестра си, за онези, които я обичаха, убедена, че никой няма да я подкрепи. Ако не било престъпление в очите на Бог, щяла да отнеме сама живота си.

А аз се чудех как да избягам. Страхувах се за майка си. Мразех я, че не ме обича, че ме мисли за чудовище. Аз знаех какво съм. Знаех, че има място за мен, че имам предопределение. Знаех и че поведението й е твърде жестоко, но не можех да изразя това с думи. Исках само да я защитя.

Стояхме в озарената от свещи стая, аз и онези жени, под тъмния дървен таван. Акушерката се успокои и се отрече от благоговението си. Чудовището трябваше да бъде прогонено и унищожено.

Унищожено? Пак старата песен. Не и този път, реших аз. Не смятах да се дам така лесно. Не. Всеки път трябва да се учим на нещо, казах си. Сега вече няма да ме победят.

Накрая до тайната врата дойде баща ми, Дъглас от Донелайт — едър рошав мъж с по-груби дрехи от моите, но все пак бяха благороднически, украсени с кожа.

Той се бе отзовал веднага на тайния зов на кралицата. Когато го пуснаха в стаята, застина объркан, но у него не видях чистия ужас, който виждах в жените. Видях нещо друго, нещо почти благоговейно.

— Ашлар, който идва отново и отново — прошепна той.

Видях, че косата и очите му са кафяви. Този дар бях наследил от него и от нещастната кралица. Но аз бях Ашлар! Почувствах как тази новина — защото беше новина — ми подейства така, сякаш баща ми ме беше прегърнал и обсипал с целувки. Бях щастлив. После погледнах майка си, посърнала от мъка, и се разплаках.

— Да, татко, но това място не е за мен. Този дворец е опасен. Трябва да се махнем оттук.

Тогава осъзнах, че всъщност не зная какво точно представлявам, нито какво представлява той, освен онова, което вече ми бе казано.

Нямаше нужда да го пришпорвам, той беше ужасен и знаеше, че трябва да избягаме.

— Няма надежда за кралицата — каза тихо и се прекръсти, после направи кръст и на челото ми. Вече вървяхме по витото стълбище.

След малко, сякаш за няколко мига, бяхме извън замъка. Отидохме право до една покрита лодка, която ни чакаше в тъмните води на Темза. Чак тогава осъзнах, че не съм се сбогувал с майка си, и се натъжих. Изпитах ужас, че съм роден на толкова зловещо и опасно място, в подобно неприятно време. Моята борба започваше отново. Помнех, че ако тогава можех, бих умрял, бих отстъпил. Взирах се във водата, която излъчваше мръсотията на многолюдния Лондон, и исках да умра. Видях в ума си мрачния тунел, от който бях излязъл, и поисках да се върна обратно в него. Заплаках.

Баща ми ме прегърна.

— Не плачи, Ашлар. Това е Божие дело.

— Как така? Майка ми сигурно ще бъде изгорена на клада. — Вече жадувах за мляко. Исках да суча и съжалих, че не бях сукал още, преди да тръгна. А мисълта, че някой може да хвърли моя плът, майка ми, в пламъците, изглеждаше нечестива и като че си заслужаваше да умра, за да спра това.

Така се родих, това бяха първите ми часове на светлината на свещи, които не забравих, докато бях в плът. Сега си ги спомням ясно, защото отново съм в плът. Но името Ашлар не знаех. Не знам и никога не съм знаел кой е Ашлар — както сами ще разберете.

Трябва да проумеете, че не зная нищо за истинския светец.

По-късно щях да виждам неща, щях да чувам неща. Щях да видя свети Ашлар на витража в голямата катедрала в Донелайт. Щяха да ми кажат, че аз съм Ашлар, че съм се „върнал“.

Но сега ви разказвам каквото помня аз. Каквото зная аз! Дни и нощи пътувахме към Шотландия. Беше сурова зима, няколко дни след Коледа, когато селяните бяха обземани от ужасни суеверия и смятаха, че духовете и вещиците бродят по своите зли дела. Време, в което селяните забравяха Христа, обличаха се в животински кожи и обикаляха домовете да искат лепта от суеверните стопани. Стар обичай.

Спяхме неспокойно в малки селски ханове, когато намирахме такива. Обикновено ни слагаха в сламата и все ни тормозеха паразити. Спирахме често, за да търся мляко. Пиех го топло, направо от кравите. Беше хубаво, но не така сладко като на майка ми. Ядях сирене с шепи. То беше чисто.

Пътувахме на коне, увити с вълнени наметала и кожи. През повечето време аз се взирах с удивление в падащия сняг, в полетата, в малките селца, където намирахме подслон, с техните дървени ханове и колиби с тръстикови покриви. В горите имаше гуляи и палеха огньове, покрай които танцуваха мъже в животински кожи. Страх сковаваше онези, които оставаха по къщите.

— Виж — каза баща ми, — руините на големия манастир. Там, на онзи хълм. Абатство, построено по времето на свети Августин, но изгорено от краля. Това бяха ужасни дни за всички християни. Монахините бяха прогонени, свещениците — също. Статуите бяха изгорени, а прозорците изпочупени. Сега светата обител е подслон за плъхове и бедняци. Един човек може да разруши сътвореното от хиляди. Ето защо се връщаш, Ашлар.

Много се съмнявах в това. Всъщност дори вярата на баща ми в това ме плашеше, както и това, че я изразява толкова простичко. Чувствах, че знам нещо различно, изпитвах вътрешно съмнение, усещането, че баща ми ме бърка с друг, че мечтае. Но защо, не можех да кажа.

Отново видях в ума си кръговете, много извиващи се кръгове от танцуващи хора. Опитах се да видя камъните, в чийто център беше първият кръг от хора. Исках да разбера пълното значение на знанието за тях. Знаех, че съм живял преди, но не бях сигурен, че този човек знае какво е предназначението ми, нито какво представлявам. Вярвах, че истината ще ми се разкрие.

Яздехме през руините на манастира, копитата на конете чаткаха по каменния под на останалата без покрив обител. Заплаках. Изпитах непоносима мъка. Опустошението и загубата ме изпълниха със съсипващо усещане за безпомощност. Изпитах болката от това да съм в плът. Баща ми се опита да ме успокои.

— Недей, Ашлар, отиваме си у дома. Там не е така.

Навлязохме в тъмната гора, където едва виждахме пътя си. Като че ли из мрака се щураха вълци; надушвах ги, надушвах козината им, глада им. После видяхме малки колиби, но хората, които живееха в тях не ни отвориха, макар че от малка дупка в един покрив се виеше дим.

Гъстата гора пълзеше по планините. Пътят стана по-стръмен и се откри разкошна гледка към крайбрежието и морето. Най-сетне спряхме да преспим в гората, без да намерим подслон. Сгушихме се един до друг под дебелите завивки, като вързахме конете наблизо. Чувствах се безпомощен в мрака, още повече, че чувах някакъв шепот и странни звуци. Към полунощ баща ми се събуди и започна да проклина. Стана и измъкна меча си. Изглеждаше вбесен, но от тъмнината не се появи никой.

— Те са безпомощни, глупави и вечни! — измърмори той.

— Кой, татко?

— Малките хора. Няма да получат каквото искат. Ела, вече не можем да спим тук, пък и не сме далече от дома.

Тръгнахме в тъмнината, а денят, който настъпи, бе не по-малко мрачен.

Най-сетне поехме по тясна скалиста пътека — тайният проход към долината на Донелайт.

Баща ми ми разказа, че имало още два пътя до скъпоценната ни долина — единият бил главният, по който непрестанно минавали фургони със стоки за пазара, а другият бил през езерото, където акостирали корабите, които отнасяли стоки към морето. По тези пътища постоянно минавали поклонници, които оставяли злато пред олтара на свети Ашлар, търсели изцеление и полагали ръце върху саркофага му в очакване на чудо.

Тази история ме ужаси. Какво ли щяха да искат тези хора от мен? Бях гладен, исках мляко, сметана и други неща — гъсти, бели и чисти.

Планинците водели война, каза татко. Имало жестоки битки. Нашият род, кланът Донелайт, отблъснал войните на краля и нямало да изгори манастирите, нито да плячкоса църквите, нито да се отрече от папата в Рим. Шотландците влизали в тази долина само под строга охрана и единствено търговците имали достъп до малкото пристанище.

— Ние сме планинци, ние сме християни, покръстени от свети Колумба и свети Патрик. Ние сме от старата ирландска църква и няма да се дадем на този надут крал от замъка Уиндзор, който размахва юмрук на самия Господ. Няма да се дадем и на неговия лакей, архиепископа на Кентърбъри. Проклети да са! Проклети да са всички англичани. Те изгарят свещениците, но така само ги правят мъченици. Ще разбереш това с времето.

Тези думи ми донесоха успокоение, но не бях чувал имената на Колумба и Патрик. Когато се опитах да си припомня нещо, осъзнах, че вроденото ми знание намалява с всеки миг по пътя на север. Бях ли забравил нещо от това, което знаех в обятията на майка си? Какво знаех в нейната утроба? Не, не можех да уловя тези чезнещи спомени, те си отиваха и оставяха само потрепващия си силует.

Аз съм роден. Аз съм в плът! Живеех и дишах отново. Мракът беше отстъпил. Дори мекият сняг бе част от живия свят! Небето над мен бе така синьо, че никой не би могъл да го нарисува. После видяхме и дълбоката долина, простряла се пред нас. Щом излязохме от планините, съзрях и огромната църква.

Снегът падаше на малки снежинки, но аз вече бях свикнал със студа и бях омагьосан от гледката.

— Увий се хубаво — каза баща ми. — Отиваме в замъка, в нашия дом.

Не исках да поема по пътеката към замъка. Исках да ида в града. Тогава той беше голям. Нямаше нищо общо с жалкото селце, израснало върху руините му. Имаше крепостни стени с бойници, голямо население, много търговци, банкери, и разбира се, голямата катедрала. Наоколо живеели селяни, каза баща ми, земята била богата, макар и сега покрита със сняг. Давала добри реколти и богата паша за овцете.

Тук-там по хълмовете се виждаха върховете на други укрепления — замъците на васалите на клана Донелайт, които живееха под неговата защита.

Дим се издигаше от комините между бойниците и от кулите, пръснати и едва видими в горите по високото. Носеха се изкусителни миризми на готвена храна.

А в центъра на града се издигаше огромната катедрала, която се извисяваше величествено над къщите и крепостните стени. Снегът не можеше да се натрупа по острите готически кули и покриви. В нея грееше светлина, която караше красивите цветни витражи на огромните прозорци да сияят. Дори в този късен час стотици хора влизаха и излизаха през вратите й.

— Татко, нека вляза там! — настоях. Бях привлечен от това място, сякаш го познавах. Жадувах да го разгледам.

— Не, синко, ще дойдеш с мен.

Трябваше да идем в замъка високо над езерото, който бе нашият дом.

Водата бе покрита с лед, но баща ми каза, че през пролетта ще дойдат стотици търговци, а в езерото ще има рибари. Бреговете ще се изпълнят със стоки, хората ще идват да разменят памучно платно за вълна, кожи и риба.

Замъкът представляваше няколко свързани кръгли кули и не беше по-красив от страховитата каменна грамада, в която се бях родил. Щом влязохме, забелязах, че не е така богат, но все пак е доста оживен.

Голямата зала приличаше на пещера, толкова груби бяха украсите й, големите й арки и стълбищата. Беше подготвена за голям банкет. И самите горски феи не могат да създадат така топло и очарователно място.

Подът беше застлан със зеленина. Големи гирлянди бяха провесени от двете страни на стълбището, по арките и около огромното огнище. Всъщност зелените клонки от шотландски бор бяха навсякъде — ароматни, красиви. Имаше имел и бръшлян, използвани за декорация — познавах всички тези прекрасни растения. Знаех имената им.

Сякаш цялата гора бе пренесена вътре в замъка. Десетки свещи грееха по стените и по дължината на банкетната маса, покрай която бяха поставени пейки.

— Седни на масата — каза баща ми — и стой мирно.

Като че бяхме дошли тъкмо навреме за един от дванайсетте банкета на Коледа — целият род се бе събрал за празника. Още щом седнахме на края на една от пейките, в залата влязоха дами и мъже в разкошни облекла.

Техните дрехи не приличаха много на онези, които ми дадоха в Лондон, но все пак бяха красиви. Много от мъжете носеха шотландски карирани полички с колан, а дамите бяха с красиви украшения на главите, ръкавите и полите им бяха по-семпли от тези на придворните дами, но също така ярки. Бях като омаян от бижутата. Те сякаш попиваха и концентрираха цветовете и светлината в залата. Помислих си, че ако пусна рубин в чаша вода, той ще заблещука и засияе, а водата ще стане червена.

Съзнанието ми се опиваше от подобни грешки на възприятията. Видях, че в огнището има толкова огромен дънер, сякаш бяха пъхнали цяло дърво. Всъщност дори се виждаха клонките му — обгорели по краищата като крайници с отрязани длани. Огънят излъчваше силна светлина и баща ми прошепна, че това е коледен дънер, който братята му отсекли в гората.

Дънерът щеше да гори цели дванайсет дни след Коледа.

Сега, когато десетки хора заеха местата си около масата, се появи и господарят на замъка — бащата на моя баща — Дъглас, Великият граф на Донелайт.

Той беше белокос мъж с много червени бузи и голяма бяла брада. Носеше карирана поличка и водеше три красиви жени, които бяха негови дъщери — и мои лели.

Баща ми пак ми каза да бъда тих, но вече бях привлякъл известно внимание. Хората се питаха: „Кой е този висок младеж?“. По това време мустаците и брадата ми бяха пораснали и вече не можеше да бъда взет просто за много високо дете. Косата ми също бе станала доста дълга.

Гледах с любопитство как гостите заемат местата си. Голям хор от монаси се нареди на върха на каменното стълбище — всички бяха с тонзури, което значеше, че имаха само ивица коса на главата, и бяха облечени с бели роби. Те запяха, ликуващо, но някак печално, красиво. Тази мелодия ме завладя с такава сила, че бях като опиянен, прострелян от стрела, неспособен да поема дъх.

Знаех какво става около мен. Беше донесена огромна печена глиганска глава, заобиколена от зеленина, златни и сребърни декорации и свещи, както и дървени ябълки, боядисани в естествени цветове.

Бяха донесени прасета на шишове. Момчета ги сложиха на масите и започнаха да режат димящото месо.

Видях всичко това, чух го, но умът ми бе завладян от печалната песен на монасите. Красива келтска коледна песен, която се лееше леко от двайсетина усти:

„Кой е Младенецът, който спи

в скута на Девата Свята…“

Сещате се, тя се пее в Ирландия или в Шотландия, откакто се празнува Коледа. Ако помните мелодията й, вероятно ще разберете какво ми е било в този момент, сърцето ми пееше с монасите, песента сякаш заля цялата зала.

Като че тогава изпитах отново блаженството, което бях познал в утробата на майка си. Или пък в някакво друго време? Знам само, че то бе така силно и дълбоко, че не можеше да бъде ново. Не беше просто вълнение. Беше чиста радост. Спомних си танц, в спомените ръцете ми се протегнаха към ръцете на други хора. И все пак това бе момент, който ми се струваше скъпоценен и изстрадан, сякаш ми се бе случил някога много отдавна.

Музиката спря, както започна. Дадоха вино на монасите и те си тръгнаха. Около мен се надигна глъчка на много радостни гласове.

Господарят се изправи, за да вдигне тост. В чашите имаше вино. Всички започнаха да ядат. Баща ми отряза парчета от големите пити сирене и ме предупреди да ги ям, както ядат хората. Поръча да ми донесат мляко и никой не обърна внимание — всички говореха, смееха се, неколцина по-млади мъже дори се сборичкаха.

Но аз виждах, че с времето все повече глави се обръщат към мен. Хората ме поглеждаха и започваха да си шушукат, дори да ме сочат, навеждаха се напред и питаха баща ми: „Кого си довел на празника?“.

Но наоколо като че постоянно избухваше смях или започваха разговори, които му пречеха да обясни. Той ядеше месото без ентусиазъм. Оглеждаше се тревожно и после внезапно скочи на крака и вдигна чашата си. Виждах само профила му, дългата коса и брадата, не виждах очите. Чух обаче гласа му, който обяви силно и звънтящо, надвиквайки всички:

— Любими татко, майко, и вие, старейшини на рода, искам да ви представя това момче — Ашлар, моя син!

Изведнъж от събралите се се надигна някакъв ужасен рев, заменен почти веднага от оглушителна тишина, накъсвана само от нечий шепот или въздишка. Всички бяха като вкаменени, втренчени в мен и в баща ми. Той посегна надолу с дясната си ръка, явно искаше да стана, и аз го направих. Изправих се, по-висок от него. Бях по-висок от всички мъже в залата.

Отново се чуха ахвания и шепот. Една от жените изпищя. Господарят на замъка ме гледаше изпод гъстите си сиви вежди с блещукащи сини очи, които направо ме смразяваха. Аз се огледах изплашено.

Монасите, които явно бяха излезли в преддверието, влязоха в залата. Един-двама пристъпиха напред и се втренчиха в мен. Изглеждаха невероятно в моите очи — искрящи създания с голи глави и дълги рокли, като жени. Но те се приближиха още и това като че притесни още повече събралите се.

— Той е мой син! — обяви баща ми. — Мой син, повярвайте ми! Той е Ашлар, който отново се завръща!

Много от жените изпищяха, някои дори паднаха назад, а мъжете се изправиха. Господарят също се изправи и удари с юмруци по масата така, че всички купи и ножове се разтресоха. Виното се разля. Чиниите изтракаха.

После, въпреки възрастта си, господарят скочи от мястото си на пейката.

— Талтош! — изсъска той с омраза, без да откъсва очи от мен.

Талтош. Знаех тази дума. Да, това беше моята дума.

Може би щях да побягна, ако баща ми не бе стиснал ръката ми. Хората вече излизаха от залата. Много жени бързаха навън, следвани от разтревожените си спътници, сред тях имаше и старици, които изглеждаха много объркани.

— Не! — извика баща ми. — Свети Ашлар. Той се завърна! Говори им, синко. Кажи им, че това е знак от небесата.

— Но какво да кажа, татко? — попитах аз и при звука на гласа ми, който ми се струваше съвсем обикновен, всички в залата като че полудяха. Хората хукнаха към изходите. Господарят вече се бе качил на масата със стиснати юмруци. Тръгна към нас, като разритваше чинии и чаши. Слугите не се виждаха никъде. Всички жени бяха избягали.

Накрая останаха само двамата монаси. Единият се изправи пред мен — беше висок, но не колкото мен, с червена коса и меки зелени очи. Усмихна ми се и тази усмивка ми подейства успокояващо като музика. Душата ми трепна.

Знаех, че другите се ужасяват от мен! Знаех, че бягат от мен. Те бяха изплашени като придворните на майка ми и нея самата.

Опитвах се да разбера какво става. Казах „талтош“, като да открия някакво скрито познание в себе си, но нищо не стана.

— Талтош — рече свещеникът, макар тогава да не знаех, че е свещеник-францисканец. Той пак ми се усмихна, сърдечно и нежно.

В залата бяха останали само баща ми, свещеникът и господарят, който още беше на масата. Трима мъже клечаха до огнището, сякаш чакаха нещо, но не знаех какво.

Страх ме беше от тях, от напрегнатите им погледи, приковани в господаря, който пък се бе втренчил в мен.

— Това е Ашлар! — извика баща ми. — Нима не виждаш? Какво още да стори Господ, за да видиш? Да разруши кулата с мълнии? Татко, това е той!

Осъзнах, че съм се разтреперил, странно усещане, каквото не бях изпитвал. Не бях треперил дори от студ, но сега не можех да се овладея. Всъщност се чувствах така, сякаш земята под краката ми се тресе много силно и аз не мога да се задържа на нея.

Свещеникът се приближи; зелените му очи ми заприличаха на скъпоценни камъни — само дето бяха направени от нещо меко. Той протегна ръка и погали нежно косата ми, после бузата и брадата.

— Това е Ашлар! — прошепна той.

— Това е талтош, това е дявол! — обяви господарят. — Хвърлете го в огъня.

Тримата до огнището пристъпиха напред, но баща ми и свещеникът застанаха пред мен. Да, не можеше да си представите какво беше. Единият искаше смъртта ми, сякаш беше архангел Михаил, а по-добрите не даваха това да се случи.

Аз се вгледах с ужас в огъня, смътно осъзнавайки, че той може да ме погълне, че ще изпитам неописуема болка, ако бъда хвърлен в него, че вече няма да съм жив. И тогава като че чух с ушите си писъците на хиляди страдащи, умиращи. Колкото повече се засилваше страхът ми, толкова повече отслабваше споменът, остана само треперенето и напрежението в ръцете ми.

Свещеникът ме прегърна и ме поведе към изхода.

— Няма да разрушите това, което Бог е създал.

Едва не се разплаках от докосването му и от топлината на ръцете му.

Той и баща ми ме изведоха от замъка, а господарят, който тръгна след нас, ме гледаше с огромно подозрение, докато вървяхме към катедралата. Снегът още се сипеше леко, хората ни подминаваха, увити във вълна и кожи. Беше невъзможно да различиш жените от мъжете в тези дрехи. Някои бяха по-малки, като деца, но виждах, че лицата им са стари и сбръчкани.

Катедралата беше отворена и изпълнена със светлина. Хората вътре пееха. Щом се приближихме, видях, че и тук големите извити врати са украсени със зеленина. Песента бе омайваща и красива. Миризмата на бор бе опияняваща. Носеше се някакъв ароматен дим.

Песента бе весела, някак по-празнична и триумфална от песента на монасите. В нея не се усещаше ясен ритъм, по-скоро общо въодушевление. В очите ми избиха сълзи.

Смесихме се с тълпата, която влизаше в катедралата, и запристъпяхме бавно напред. Слава богу, защото не можех да пазя равновесие заради песента. Господарят бе нахлупил шапката си на главата, баща ми, с кожените си одежди, и свещеникът, който бе вдигнал качулката си, за да се защити от студа, ме подкрепяха, удивени от слабостта ми.

Тълпата богомолци се придвижваше бавно към гигантския неф. Музиката ме разсейваше, но все пак бях завладян от размерите и дълбочината на катедралата. Не бях виждал така огромна и елегантна постройка. Прозорците й изглеждаха невъзможно високи и тесни. Арките над тях сякаш бяха сътворени от богове. В дъното, високо над олтара, имаше прозорец с формата на цвете. За новородения ми ум това изглеждаше непостижимо за силите на човека. Бях объркан и замаян.

Накрая, щом се приближихме до олтара, видях какво има там. Голям обор, пълен със слама, а в него крава, вол и овца. Те се дърпаха неспокойно на веригите, а от изпражненията им по пода се вдигаше пара. Пред тях стояха мъж и жена, издялани от безжизнен камък. Наистина, те бяха само символи. Очите и косите им бяха боядисани. Между тях, на малко легълце лежеше човешко бебе от мрамор — розово, лъчисто, усмихнато, със сияещи стъклени очи.

За мен това бе чудо. Нали ви казах вече, че очите на свещеника ми бяха заприличали на скъпоценни камъни. Сега гледах изкуствените очи на това бебе и връзката ме обърка и плени.

Музиката забавяше мислите ми, правеше ги несигурни, но тогава, в един печален миг разбрах истината.

Разбрах със сигурност, че никога не съм бил такова новородено, че всички тези хора са били бебета, че моят ръст и моят глас бяха ужасили майка ми. Аз бях чудовище. Почувствах го силно и ясно. Знаех, че не съм от човешката раса.

Свещеникът ме накара да коленича и да целуна детето, каза, че това е Христос, който е умрял заради греховете ни. После посочи кървавото разпятие, което висеше от високата колона вдясно. Видях мъжа на него и кръвта, която се стичаше от ръцете и краката му. Разпнатият Христос. Бога на Гората. Зеленият Джак^[1]. Тези имена минаха през ума ми. Знаех, че детето и Христос на кръста са едно. Отново чух далечни викове от спомените, като от жестока сеч.

Музиката беше причината за това осъзнаване. Знаех, че скоро ще припадна. Вероятно воалът се беше надигнал малко и аз можах да проникна и да узная миналото, но последваха само болезнени моменти и не успях да разкрия повече.

Загледан в разпятието, аз се разтреперих от мисълта за такава ужасна смърт. Стори ми се ужасно, че някой може да причини подобно нещо на това сияйно дете. Тогава осъзнах, че всички хора са създадени да срещнат смъртта. Всички се раждаха като невинни малки създания, които се учеха да живеят, без да знаят как ще свърши това. Коленичих и целунах твърдото каменно бебе, оцветено така, че да изглежда меко и истинско. Загледах се в каменните лица на мъжа и жената, а после се обърнах към свещеника.

Музиката замря, остана само силният шепот и отекващите покашляния на хората.

— Ела, Ашлар — каза свещеникът и ме поведе бързо през тълпата. Вероятно не искаше да привлича внимание. Влязохме в параклис извън главния неф. В него също се стичаше върволица вярващи, пропускани по двама. Монаси в роби стояха на пост и свещеникът им нареди да затворят вратите и да кажат на хората да чакат.

Господарят щял да каже вечерната си молитва пред свети Ашлар.

Това като че беше нещо обичайно. Хората, помолени да изчакат, паднаха на колене и зашепнаха молитви.

Останахме сами в каменния параклис, който беше два пъти по-нисък от нефа и все пак изглеждаше величествен. Тясно свещено място. До прозорците горяха многобройни свещи. По средата на пода имаше огромен саркофаг с някакво изображение на камъка. Всъщност хората се събираха именно край него, молеха се и целуваха ръцете на изсечения образ.

— Виж това, моето момче — каза свещеникът и посочи некаменния лик, а прозореца на западната стена. Стъклото бе тъмно, защото бе нощ, но ясно личаха оловните спойки, които скрепваха цветните стъкълца, оформящи образ на висок мъж с дълга роба и корона на главата. Видях и че той се извисява много над останалите фигури до него, че косата му е като моята — дълга и гъста, а брадата и мустаците му също приличат на моите.

На стъклото имаше думи на латински, три строфи, които отначало не разбрах, но после свещеникът отиде до стената и вдигна ръка да ги посочи — бяха точно над главата му. Преведе ми ги на английски, така че аз ги разбрах напълно и изцяло:

„Свети Ашлар, обичан от Христа

и Светата Богородица Дева,

който ще се върне отново.

 

Ще излекува болните,

ще успокои угнетените,

ще намали болката

на онези, които трябва да умрат.

 

Спаси ни

от вечния мрак,

прогони демоните от долината.

Бъди наш

водач към светлината.“

Душата ми се изпълни с благоговение. Музиката започна отново, далечна и ликуваща като преди. Аз се съпротивлявах, не исках да ме овладее, но не устоях, магията на латинските думи изчезваше. Поведоха ме навън.

Скоро се събрахме в стаите на свещеника в сакристията на катедралата. Не приличаха на стаите, които бях виждал, освен може би на тези в селските ханове. Харесаха ми.

Протегнах ръце към огъня, спомних си, че господарят искаше да ме изгори, и ги скрих отново под кадифената пелерина.

— Какво е „талтош“? — попитах внезапно и се извърнах към тримата, които стояха притихнали и ме гледаха. — Защо ме нарекохте така? Кой е Ашлар, светецът, който ще се върне?

При този последен въпрос баща ми затвори очи с мрачно разочарование и наведе глава. Изглеждаше овладян от праведен гняв, но свещеникът продължи да ме гледа, сякаш наистина идвах от небесата, и след малко заговори:

— Това си ти, синко — ти си Ашлар. Защото Господ е дал на Ашлар милостта да бъде в плът неведнъж. Той ще се връща отново и отново на света за чест и слава на нашия Създател, за да докаже, че е свободен от законите на природата, като самата Дева, която зачена от Небесата, и като пророк Илия, роден по Божията воля — телом и духом. Господ е рекъл ти да намираш пътя си към света повече от веднъж през утробите на жени, вероятно дори заченат в грях.

— О, да, това е сигурно — каза мрачно господарят. — Щом не е дошъл от малките хора, значи е рожба на прегрешението на вещица и дете от моя род.

Баща ми бе изплашен и засрамен. Погледнах пак свещеника. Исках да му кажа за майка си, за допълнителния пръст на лявата й ръка, как ми го показа и рече, че е вещерски пръст. Но не посмях да го направя. Знаех, че старият господар иска да ме унищожи. Чувствах омразата му, която беше по-лоша и от най-ужасния студ.

— Господ го е белязал, казвам ви — продължи господарят. — Моят проклет син стори онова, което всички малки хора от хълмовете не успяха да сторят за стотици години.

— Виждал ли си жълъд да пада от клоните на дъба? — попита свещеникът. — Откъде можете да знаете, че това дете не е от вашето семе? Откъде?

— Тя имаше шести пръст — прошепна баща ми.

— И ти си легнал с нея! — изкрещя господарят.

Баща ми кимна и прошепна, че тя била много знатна дама и не можел да я назове. Била достатъчно високопоставена, за да всее страх у него.

— Никой не бива да чува това — каза свещеникът. — Никой не бива да узнава какво е станало. Аз ще поема това благословено дете и ще се погрижа да бъде ръкоположен в името на Девата и никога да не докосне плътта на жена.

Той ме вкара в една топла стая, където щях да прекарам нощта, и залости вратата, щом излезе. Имаше само едно малко прозорче, през което леко духаше, но пък разкриваше частица от небето и няколко много мънички ярки звезди.

Какво означаваха тези думи? Не знаех. Качих се на леглото и погледнах през прозореца. Видях тъмната гора и назъбените върхари. Усетих страх. Помислих си, че виждам как малките хора идват. Помислих си, че ги чувам. Чувах тъпаните им. Те щяха да използват тъпаните си, за да смразят талтоша, да го направят беззащитен, и после щяха да го обградят. Създай гигант за нас, създай гигантка. Създай раса, която ще прогони хората. Изтрий ги от лицето на земята. Един от тях щеше да изкачи стената и да разхлаби пречките и те щяха да дойдат…!

Паднах назад. След малко отново погледнах нагоре и видях, че решетката е на мястото си. Бях си въобразил всичко това. Бях прекарал много нощи в селските ханове, сред пияници и блудници, сред гори, в които дори вълците бягаха от малките хора.

Сега бях на сигурно място.

Още не се беше съмнало, когато свещеникът ме повика. Знаех, че е часът на вещиците, защото камбаните забиха страховито и безкрайно. Щом се събудих, знаех, че съм чул камбани в съня си — като чук, който пада отново и отново върху наковалня.

Свещеникът ме разтърси за рамото.

— Ела с мен, Ашлар.

Видях бойниците на града. Видях факлите на стражите. Видях черното небе и звездите. Снегът бе покрил плътно земята. Камбаните не спираха да бият, а звънът им отекваше в мен, разтърси ме и свещеникът посегна да ме подкрепи.

— Този звън гони дявола — каза той. — Прогонва дяволите и духовете от долината, призраците на безутешните мъртви и цялото зло, което се е промъкнало в долината. Ще прокуди малките хора, ако са посмели да се приближат. Те сигурно вече знаят, че си дошъл. Камбаните ще ни защитят. Те ще отблъснат гнусната им сган към гората, където не могат да навредят никому, освен на собствения си вид.

— Но какви са тези същества? — прошепнах. — Страхувам се от звъна на камбаните.

— Не, дете, недей! Те не бива да те плашат. Те са гласът на Бога. Хайде, последвай ме в църквата. — Ръката му бе топла и силна, обгърна ме и ме побутна напред. После той ме целуна нежно по бузата.

— Добре, отче — казах аз. Неговата нежност бе като мляко за мен.

Катедралата беше пуста; сега чувах камбаните някак по-далечни, защото те бяха високо на кулата и звънът им отекваше в хълмовете, а не в самата църква.

Свещеникът отново ме целуна по лицето и ме дръпна в параклиса на светеца. Там беше студено, защото вече не го сгряваха хилядите топли тела на хората в катедралата, а зимната тъма надничаше през прозорците.

— Ти си Ашлар, синко. Няма съмнение в това. Сега ми кажи какво си спомняш от раждането си.

Не исках да му отговоря. Завладя ме ужасен срам, когато се сетих за уплашената си майка, как ръцете й се опитваха да ме отблъснат, когато засуках зърното на гърдата й.

Не му отговорих.

— Отче, кажи ми кой е Ашлар, какво е моето предназначение.

— Добре, синко, ще ти кажа. Трябва да бъдеш изпратен в Италия, в дома на нашия орден в град Асизи, за да се изучиш за свещеник.

Замислих се над това, но то нямаше никакъв смисъл за мен.

— Сега по тези земи добрите свещеници са преследвани — каза той. — Извън долината са бунтовните последователи на краля и бесните кучета — лутеранците, както и много друга сган. Те искат да ни унищожат, ще унищожат и катедралата, ако им позволим. Ти си изпратен да ни спасиш, но трябва да се образоваш и да бъдеш ръкоположен в сан. Но най-важното от всичко — трябва да се посветиш на Девата. Не бива да докосваш плътта на жена; трябва да се откажеш от тази наслада в името на Господ. И запомни, никога не забравяй — не прегрешавай с жени. Прави каквото искаш с другите монаси. Щом служите на Бога, не е страшно. Но никога не докосвай плътта на жена. Още тази нощ има хора, които са готови да те отведат отвъд морето. Те ще се погрижат да стигнеш в Италия. А после — когато Господ ни даде знак, че времето е дошло, или когато ни разкрие своята промисъл за теб — ще се върнеш у дома.

— И какво ще сторя тогава?

— Ще поведеш хората, ще извършиш молебен, ще отслужиш за тях меса, ще ги докосваш и ще ги лекуваш като преди. Ще ги накараш да се отвърнат от лутеранските демони! Ще бъдеш светец!

Това ми изглеждаше лъжа, пълна лъжа. Или по-скоро невъзможна задача. Каква беше тази Италия? Защо да ходя там?

— Ще мога ли да го направя? — попитах.

— Да, синко, ще можеш. — После ми каза съвсем тихо и с лека хитра усмивка: — Ти си талтош. Талтошът е чудо. Талтошът може да върши чудеса!

— Значи и двете истории са истина! Аз съм светецът и съм чудовището със странното име.

— В Италия, когато застанеш в базиликата на свети Франциск, светецът ще ти даде благословията си и всичко ще бъде в ръцете на Господ. Хората се страхуват от талтошите, разказват легенди за тях, но талтош се появява само веднъж на няколко века и това винаги е добро знамение! Свети Ашлар е бил талтош, затова ние, които знаем това, казваме, че идва отново.

— Значи аз съм по-скоро някакво същество, отколкото смъртен човек, а ти очакваш от мен да кажа, че ще имитирам този светец.

— Много си умен за талтош — каза той. — И все пак притежаваш божествена простота и доброта. Нека го кажа другояче, за да го разбере чистото ти сърце. Ти сам трябва да избереш. Можеш да си зъл талтош или да бъдеш светец! Само да бях имал и аз такъв избор! Щях ли да бъда един жалък свещеник във време, когато свещениците са изгаряни живи от краля на Англия, измъчвани и посичани, или дори по-лошо. В Германия днес Лутер получава откровенията си от Бог, докато клечи в клозета и мята лайна в лицето на дявола! Да, в това се е превърнала религията днес. Нима искаш да останеш в долината, в мрака, да живееш в крайна нищета и ужас? Или искаш да бъдеш светец?

Без да дочака отговор, той каза тихо и печално:

— Знаеш ли, че самият сър Томас Мор е бил екзекутиран в Лондон, главата му била отсечена и набита на кол над Лондон Бридж! Така пожелала курвата на краля! Ето как стоят нещата!

Исках да избягам. Чудех се дали ще мога. Дали ще мога да избягам навън, където изгрява зората, а зимните птици извисяват своите прекрасни гласове. Думите му ме объркваха и измъчваха, но когато си помислих за околните гори, за самата долина, така се изплаших, че не можех да помръдна. В мен се надигна сковаващ ужас, сърцето ми заби силно, дланите ми се изпотиха.

— Един талтош е нищо! — каза той, като се наведе към мен. — Върви в гората, ако искаш да бъдеш талтош. Малките хора ще те намерят. Ще те направят затворник и ще се опитат да създадат чрез теб легиони от гиганти. Но това не може да стане. Няма как да стане. Твоето поколение ще бъде чудовищно или изобщо няма да го има. Но един светец?! Господи, можеш да бъдеш светец!

Малките хора. Втренчих се в него, опитвах се да разбера.

— Ти можеш да бъдеш светец!

В катедралата бяха влезли няколко мъже, тежковъоръжени мъже, с шапки с пера. Той им даде някакви нареждания на латински, който тогава не разбирах добре. Разбрах, че ще бъда заведен „по море“ в Италия. Разбрах и че съм затворник. Стоях ужасен и в отчаянието си извърнах лице към прозореца на свети Ашлар, сякаш той можеше да ме спаси.

Погледнах витража и в този миг се случи чудо. Слънцето изгря и макар че не докосна с лъчите си този прозорец, разливащата се светлина го изпълни и той блесна с ярки и красиви цветове. Светецът пламна с тих огън. Светецът ми се усмихваше, тъмните му очи горяха, устните му бяха розови, робата — червена. Знаех, че това е просто заради изгрева, и все пак не можех да откъсна очи от него. Изпълних се с небивал покой.

Спомних си ужасеното лице на майка си, писъците й, отекващи в малката стая. Видях как хората от клана Донелайт бягат от мен като стадо черни плъхове!

— Бъди светецът! — прошепна пак свещеникът.

И в този миг аз дадох обета си, макар да не намерих сили да го изрека на глас.

Взирах се в прозореца и всеки детайл от образа на светеца попиваше в сърцето ми. Видях, че той е стъпил бос върху проснатите тела на малките хора… демони от ада. Осъзнах, че в ръката си държи жезъл, с който е пронизал тялото на Дявола. Огледах добре детайлно изрисуваните тела на джуджетата. Чух сърцето си.

Светлината вече бе по-силна и най-ярките цветове засияха. Светецът бе направен от скъпоценни камъни! Потрепващо златно сияние, наситеносиньо, рубиненочерно, искрящобяло.

— Свети Ашлар! — прошепнах. Въоръжените мъже ме хванаха за ръцете.

— Върви и Бог да те пази, Ашлар. Отдай му душата си и когато смъртта отново дойде при теб, ще познаеш покоя.

Това бе моето рождение, господа. Това бе моето завръщане у дома. Сега ще ви кажа какво го последва и докъде успях да се издигна.

Бях отведен и никога вече не видях стария господар на замъка. Доколкото си спомням, не видях повече и този свещеник. Чакаше ме малка лодка, която плаваше трудно през замръзналите води, но стигна до голям кораб. Моята каюта бе много тясна. Аз наистина бях затворник. Пиех само мляко, защото другата храна ме отвращаваше, а заради бурното море все ми беше лошо.

Никой не си направи труда да ми обясни защо ме заключват, нито се опита да ме успокои. Нямах нищо за четене, нито даже броеница. Брадатите мъже, които се грижеха за мен, като че бяха изплашени, не искаха да отговарят на въпросите ми. Накрая аз изпаднах в нещо като ступор, пеех песни, които съчинявах от думите, които знаех.

Понякога ми се струваше, че нанизвам тези думи в песни, както хората правят гирлянди от цветя, само с мисълта колко красива е една или друга дума. Пеех с часове. Гласът ми бе дълбок и красив. Лягах на койката със затворени очи и пеех вариации на химните, които бях чул в Донелайт. Не спирах, докато не се събудех от този транс или докато не заспях.

Не помня кога осъзнах, че зимата е свършила, или просто се бяхме отдалечили от нея. Вече наближавахме бреговете на Италия. Погледнах през решетките на малкия прозорец и видях слънцето да озарява хубави зелени хълмове и изумително красиви скали. Най-накрая пуснахме котва в един оживен град.

Тогава се случи нещо забележително. Двамата мъже, които все не отговаряха на въпросите ми, ме изведоха и ме оставиха пред портите на манастир, като преди това удариха камбанката.

Преди да си тръгнат, пъхнаха в ръката ми малък пакет.

Стоях замаян от слънцето, после се обърнах и видях, че един монах отваря портата. Огледа ме от глава до пети. Още бях с хубавите дрехи от Лондон, но те вече бяха много мръсни от дългото пътуване, а брадата и косата ми бяха доста пораснали. Не носех нищо, освен пакета, и в объркването си го подадох на монаха.

Той веднага го взе, махна платното и кожата, с която бе увит, и извади голям пергамент — писмо, сгънато на четири.

— Влезте, моля — каза монахът любезно и погледна към пергамента. После се втурна нанякъде, като ме остави насред красив двор, изпълнен със златни цветя и озарен от слънцето. Чувах някакво пеене в далечината — меланхолична, печална мелодия от мъжки гласове. Обичах песните. Затворих очи и вдишах мелодията и аромата на цветята.

В двора се появиха неколцина монаси. Онези в Шотландия носеха бели роби, но тези тук бяха в груби кафяви раса и бяха обути със сандали. Заобиколиха ме и започнаха да ме целуват и прегръщат.

— Братко Ашлар! — поздравиха ме в един глас. Усмивките им бяха сърдечни и тъй изпълнени с любов, че аз се разплаках.

— Сега си сред нас. Не се страхувай повече. Ти ще живееш в лоното на Божията любов.

После видях разтворения пергамент в ръката на единия и попитах:

— Какво пише там?

— Пише, че си отдал живота си на Христа и ще тръгнеш по стъпките на основателя на нашия орден — свети Франциск. Ще станеш божи служител.

Изрекоха и други мили думи и пак ме прегърнаха. Явно никак не се страхуваха от мен и тогава разбрах: те не знаеха нищо за мен. Не знаеха как съм се родил. Погледнах се — ръцете, краката, косата — и реших, че освен по ръста и дългите коси, всъщност не се различавам много от тях.

Това ме обърка.

По време на вечерята — която бе по-обилна за мен, отколкото за тях — аз мълчах, защото не знаех какво да кажа. Беше очевидно, че мога да напусна това място, ако реша.

Но защо да го правя, рекох си. Отидох с тях в параклиса и се присъединих към химна. Когато чуха гласа ми, те закимаха, усмихнаха се и ме докоснаха одобрително. Скоро аз потънах в песента, вперил поглед в разпятието — в Христос, прикован на кръста. Казвам го така, за да си го представите, както аз го видях — измъчено тяло, покрито с рани, увенчано с венец от тръни и кървящо. Зеленият Джак, изгорен в своята кошница, гонен през полето от онези с пръчките.

Завладя ме щастие. Сключих сделка със себе си. Остани за малко. Винаги можеш да избягаш, но ако го направиш, ще изгубиш това място, ще изгубиш свети Ашлар.

Първата нощ, когато ме въведоха в килията ми, аз им казах, че няма нужда да ме заключват.

Те бяха изненадани и объркани, казаха, че не са възнамерявали да го правят. Всъщност дори ми посочиха, че вратата няма ключалка.

На сутринта дойдоха да ми съобщят, че е време да тръгвам за Асизи. Казах, че съм готов. Щяхме да вървим пеша, защото бяхме францисканци, монаси, отдадени на бедност и верни на духа на брат Франциск, затова не се качваме никога на кон.