Ан Райс
Вещиците: Лашър (23)

Двайсет и три

Историята на Жулиен, продължение

О, не можеш да си представиш чудото на нейния глас, колко много я обичах, обичах я силно, без значение дали бе дете на Кортланд, или не. Това бе любовта, която изпитваме към онези, които са част от нас и са като нас, но все пак ни деляха твърде много години. Чувствах се отчаян, беззащитен и много самотен, когато седнах на леглото и тя се настани до мен.

— Евелин, ти виждаш бъдещето. Карлота е идвала при теб. Какво видя?

— Не виждам бъдещето — каза Евелин тихичко, а личицето й и сивите й очи ме умоляваха да приема и да разбера това. — Виждам думи и ги изричам, но не знам какво означават. Преди много време се научих да мълча и да оставям думите да избледнеят непрочетени, неизречени.

— Не, дете. Хвани ръката ми. Какво виждаш? Какво виждаш за мен и моето семейство? Какво виждаш за всички нас? Има ли бъдеще нашият род?

Чувствах пулса й с изморените си пръсти, топлината й, вещерската й дарба, както казвахме ние, и видях онзи малък дяволски шести пръст. О, сигурно щях да го отрежа умело и безболезнено, ако й бях баща. Като си помисля само, че баща й беше Кортланд — моят Кортланд. Идеше ми да го убия.

Но нека караме поред. И така, аз стиснах ръката й.

Нещо в лицето й като че се промени; брадичката й се повдигна, така шията й изглеждаше още по-дълга и красива. Започна да рецитира тихо и бързо някаква поема:

„Ще дойде времето на някой много зъл,

ще дойде времето на някой тъй добър.

И вещицата между тях ще се преобрази,

за да отвори портата широко.

 

Ще има болка и страдание, дорде се спъват,

кръв и страх, дорде се учат.

Страдание ще сполети тоз Рай цъфтящ,

проклятие за всички що тъгуват.

 

Пазете се от наблюдателите в този час,

а лекарите прогонете надалече,

учените само ще подхранят злото,

учените ще го възвисят високо.

 

Нека демонът разкаже своята история,

оставете го мощта на ангелите да събуди,

призовете мъртвите като свидетели,

обърнете в бягство алхимиците.

 

Посечете всяка нечовешка плът

с груби и жестоки инструменти.

Така, умирайки на мъдростта на прага,

душите изтерзани ще потърсят светлината.

 

Погубете бебетата, що не са деца,

към чистокръвните бъдете безпощадни.

Иначе не ще настъпи нова пролет в Рая,

иначе не ще царува повече родът ни.“

Останахме два дни и две нощи в моята стая.

Никой не посмя да отвори вратата. Нейният прадядо Тобиас дойде и започна да заплашва, синът му Уокър също ревеше нещо пред портата. Не знам колко още от тях дойдоха, нито какво казаха, нито пък къде точно са се разиграли скандалите. Стори ми се, че моята Мери Бет крещи нещо на Карлота от площадката на стълбището. Ричард почука на вратата ми към хиляда пъти, но само за да се увери, че съм добре.

Легнахме в леглото, детето и аз. Не исках да я нараня. Нито пък обвинявам нея за случилото се. Нека кажа само, че потънахме в най-нежните ласки и аз дълго я прегръщах и се опитвах да прогоня дълбокия мраз на страха и самотата й. Мислех си, че с мен, с нежността ми, ще е на сигурно място.

Но май се оказах твърде много мъж, за да сторя само толкова. Целувах я, докато тя не реши да ме приеме и се отвори за мен.

Лежахме заедно цялата дълга нощ и размишлявахме, всички гласове в къщата бяха стихнали.

Тя каза, че харесва моя таван повече от своя, а аз знаех, че много скоро ще умра в тази стая.

Нямаше нужда да й го казвам. Чувствах меката й ръка на челото си, опитваше се да го охлади. Чувствах копринената тежест на дланта й върху клепачите си.

Тя казваше поемата отново и отново, а аз повтарях след нея, докато не я научих наизуст.

Призори вече я знаех цялата, защото не смеех да я запиша. Казах на Евелин, че ако го направя, моята зла Мери Бет ще я изгори. Исках да я кажа на другите. На Карлота. На Стела. Но сърцето ми бе твърде слабо. Какво щеше да стане? Какво означаваше тази поема?

— Аз те натъжих — каза ми тя нежно.

— Дете, аз вече бях тъжен. Ти ми даде надежда.

Мисля, че беше късният следобед в четвъртък, когато Мери Бет откачи вратата от пантите и влезе.

— Е, те смятат да пратят полиция тук — каза ми тя, като че да се извини за нахлуването. Говореше практично и без никаква драматичност. Както винаги.

— Кажи им, че не могат да я заключват така. Трябва да излиза, когато си пожелае. Обади се на Кортланд в Бостън.

— Кортланд е тук, Жулиен.

Накарах да го повикат. Стела отиде с детето в нейната стая, за да не позволи на никого да я отведе. Карлота остана с тях само за да се увери, че момичето е в безопасност.

Кортланд бе моята гордост и радост, както вече казах — най-големият от синовете ми, най-умният и през всичките тези години аз се опитвах да го предпазя от онова, което знаех. Но той беше твърде опърничав, за да бъде предпазен изцяло от каквото и да било. Сега бе паднал много в очите ми и аз бях твърде гневен, за да не го осъдя за съдбата на това момиче.

— Татко, аз не знаех. Кълна се. Дори сега не мога да повярвам в това. Ще ми трябват часове да ти разкажа цялата история за онази нощ. Мога да се закълна, че Барбара Ан сложи нещо в питието ми и направо ме подлуди. Завлече ме някъде из тресавището. Качихме се в лодка, само това помня, а тя беше много странна и някак полудяла. Кълна се, татко. Когато се събудих, бях на лодката. Върнах се във Фонтевро, но те не ме пуснаха да вляза. Тобиас имаше пушка, каза, че ще ме убие. Тръгнах към Сейнт Мартинвил да се обадя у дома. Кълна се, татко. Само това си спомням. Много съжалявам за случилото се, ако тя е мое дете. Но те никога не ми казаха. Като че не искаха да зная. От сега нататък ще се грижа за нея.

— Не ми пробутвай тези глупости. Ти си чул за раждането й, сигурно си чул слуховете. Искам вече да се грижиш нищо да не й липсва, разбра ли? Искам да има каквото пожелае, да учи, където пожелае, да разполага с пари!

А след това аз се отвърнах от тях. Отвърнах се от целия си свят. Не отговарях на думите на Кортланд. Мислех само за Евелин, за тишината, която ми бе описала. Оказа се, че това е голяма сила — да лежиш и да не отговаряш на думите им, да ги оставиш да мислят, че не можеш да отговориш.

Те идваха и си отиваха. Евелин бе отведена обратно, но от Карлота и Кортланд, които щяха да се разберат с дядо й. Или поне така ми казаха.

Само плачът на Ричард късаше сърцето ми. Но аз се отвърнах и от него, потънах дълбоко в себе си, чувах отново думите на поемата, повтарях строфите, опитвах се да разбера за какво става дума.

„Нека демонът разкаже своята история,

оставете го мощта на ангелите да събуди…“

Но какво значеше това? Накрая се спрях на последната строфа: „Иначе не ще настъпи нова пролет в Рая“.

Ние бяхме тази пролет, ние, Мейфеър, знаех го. Раят беше нашият свят. А ние бяхме пролетта, и простичката дума „иначе“ означаваше, че все пак надежда съществува. Можехме някак да се спасим. Нещо можеше да предотврати настъпването на онова „проклятие за всички, що тъгуват“.

„Ще има болка и страдание, дорде се спъват,

кръв и страх, дорде се учат.“

Да, имаше надежда в тази поема, имаше някаква цел. Но аз едва ли щях да доживея сбъдването на думите й. Нищо не събуждаше такъв ужас в мен, както стиха: „Посечете всяка нечовешка плът“, защото ако това същество не беше човек, каква ли мощ притежаваше? Дали беше свети Ашлар — не, това не изглеждаше вероятно! Дали щеше да се роди отново като човек, или като нещо по-лошо?

„Посечете всяка нечовешка плът.“

О, колко ме ужаси тази поема. Тя обсеби ума ми. Не мислех за нищо друго, само за думите и трескавите образи!

Накрая изпаднах в пълна безчувственост. Дните отминаваха. Лекарят идваше. Най-сетне аз седнах в леглото и заговорих, само и само онзи мухльо да ме остави на мира. Науката бе напреднала много от времето на моето детство, но това не попречи на този дръвник да виси над мен и да казва на близките ми, че страдам от „втвърдяване на артериите“, „старческа деменция“ и не съм в състояние да разбера думите им.

За мен беше върховно удоволствие да стана и да го изгоня от стаята.

Исках да изляза навън. Не съм от хората, които обичат да се излежават. Това бяха най-тежките дни в живота ми и аз трябваше да приключа с тях, все пак бях още жив.

Ричард ми помогна да се облека и слязохме на първия етаж, за да вечерям със семейството си. Седнах начело на масата и се натъпках с бамя, печено пиле и още някакви глупости само и само да не ме тормозят. Отказах да се видя с Кортланд, който все искаше да разговаря с мен. О, наистина го направих много нещастен, бедното ми момче!

Братовчедите не спираха да бърборят. Мери Бет говореше за нещо с пияния си съпруг Даниъл Макинтайър, бедния човек. Вече беше толкова болен, че се бе превърнал в същинска развалина, а какъв хубав мъж беше. Мисля, че ние сме отговорни за това. Ричард, моя предан любовник, не ме изпускаше от поглед, а Стела каза, че всички трябва да излезем с колата, щом като вече съм по-добре.

Да излезем с колата, да избягаме! Колата била поправена. Така ли!? Не знаех, че се е повреждала. Е, Кортланд я бил взел… Стига, Стела, поправена е, няма проблеми!

— Притеснявам се за онова дете! — обявих аз. — Евелин е моя внучка!

Кортланд побърза да ме увери, че се грижи за нея. Завел я в центъра да си купи дрехи.

— Вие, Мейфеър, май смятате, че това е лекарството за всичко, а? — сопнах се аз. — Да идете в центъра и да си купите нови дрехи.

— Е, все пак ти ни научи на това, татко — рече Кортланд и смигна леко.

Бях изумен от малодушието си. Как омекнах, когато видях неговата хубава усмивка. Как омекнах само.

— Е, добре, изкарайте колата, всички ще се поразходим — казах аз. — Стела и Лайънъл, тръгвайте. Малко бягство, какво ще кажете. Карлота, остани за малко.

Нямаше нужда да я убеждавам. За миг огромната трапезария притихна и стенописите отново като че се затвориха около нас, готови да ни пренесат през гипсовата мазилка към тучните полета на Ривърбенд.

— Евелин каза ли ти поемата си? — попитах аз Карлота.

Тя кимна и много бавно я изрецитира стих по стих.

— Трябваше да я кажа и на майка — рече тя и ме слиса. — Дано донесе нещо добро. А ти какво очакваше да се случи? Нима мислеше, че можеш да си играеш с Дявола, без да си платиш?

— Но аз не съм сигурен, че той е Дяволът. В Ривърбенд нямаше нито Господ, нито Дявол. Просто сторих най-доброто, на което бях способен.

— Ще гориш в ада — обяви тя.

Бях обзет от ужас.

Исках да й отговоря нещо… исках да й разкажа всичко или поне какво точно се е случвало, но тя стана от масата, хвърли салфетката си като ръкавица и излезе.

О, значи я бе казала и на Мери Бет. Когато Мери Бет дойде да ме изведе, аз й прошепнах злокобните думи:

— Посечете всяка нечовешка плът…

— О, скъпи, стига глупости, моля те — рече тя. — Излез и се забавлявай.

Когато излязох на предната веранда, колата ни чакаше и скоро потеглихме. Аз и моите скъпи деца — Стела и Лайънъл. Минахме по Амелия стрийт, но не спряхме да видим Евелин, защото се страхувахме, че така само ще й навредим.

Поехме към Сторивил, към домовете на любимите ми проститутки.

Мисля, че вече се зазоряваше, когато се прибрахме у дома. Помня онази нощ съвсем ясно, защото тя бе последната ми нощ в Сторивил — когато слушах джазбенда и пях, а после заведох децата с мен право в шикозните салони на бордеите. О, колко шокирани бяха моите приятелки! Но в един бордей лесно се свиква с всичко.

Стела обожаваше това! Това е животът, крещеше тя, това е животът. Пиеше чаша след чаша шампанско и танцуваше на пръсти. Лайънъл не беше така възторжен, но това няма значение. Аз умирах! Когато седнах в претъпкания салон на „Бялата лилия“ и се заслушах в пианото, си помислих, че умирам. Умирам! Бях така уверен в това, както и всички останали. Светът се свиваше и въртеше около Жулиен. Жулиен знаеше, че бурята наближава и никой няма да му помогне! Жулиен знаеше, че с всички наслади, с приключенията и триумфа е свършено! Жулиен щеше да легне в гроба като всички останали.

Онази сутрин, когато се прибрахме у дома, аз целунах Стела. Казах й, че сме прекарали страхотно, и се прибрах на тавана си, уверен, че вече няма да го напусна.

Лежах в тъмното нощ след нощ и мислех. Ами ако някак успея да се върна? Ако някак успея да остана на земята като онзи демон?

Все пак, ако той беше Ашлар, един от многото с това име, светец, крал, отмъстителен дух или просто човек…! Нещо изшумоля в мрака и леглото потрепери. И аз се замислих отново за онзи стих… за нечовешката плът.

— Защо дойде, да ме притесняваш или да ме успокоиш? — попитах аз.

— Умри спокоен, Жулиен — каза той. — Аз ти казах тайните си още първия ден, когато дойдохме в тази къща. Казах ти, че място като това може да те притегли от вечността, че тя е като старите замъци. Запомни повтарящите се мотиви, Жулиен. През мъглата отвъд ще ги виждаш съвсем ясно. Тогава ти не прие урока ми. Ще го приемеш ли сега? Познавам те. Ти си отдаден на живота и не искаш и да чуеш за смъртта.

— Не мисля, че ти знаеш нещо за смъртта — отвърнах. — Мисля, че знаеш само какво е да кръжиш около живите и да копнееш за живота! Но не познаваш смъртта.

Станах от леглото и навих виктролата само за да го прогоня.

— Да, аз искам да се върна — прошепнах. — Искам да се върна. Искам да остана прикован към земята, да остана, да бъда част от тази къща. Но, Господи, кълна се, кълна се с цялата си душа, искам го не защото желая да живея отново, а защото тази история не е приключила, защото демонът ще остане, а аз ще умра! Искам да направя нещо, искам да се превърна в твой ангел-отмъстител, Господи. О, не вярвам в теб, не вярвам в нищо, освен в Лашър и в мен самия.

Тръгнах напред-назад из стаята. Вървях ли, вървях под звуците на валса на Виолета — толкова лишен от всякаква тъга, така фриволен и все пак организиран, че го намирах за неустоим.

Тогава настъпи моментът — необикновен, вероятно уникален момент. През целия ми дълъг живот никога не бях сварван така неподготвен, както в онзи миг — видях лице на малко момиче на прозореца си, беше се свило на покрива на верандата.

Веднага отворих прозореца.

— Иви — прошепнах.

И тя, уханна, мека и влажна от пролетния дъжд, се отпусна в прегръдките ми.

— Как дойде дотук, скъпа?

— Изкатерих се по решетката за цветята, чичо Жулиен. Ти ми показа, че таванът не е затвор. Ще идвам при теб, докато мога.

И ние се любихме, а после говорихме. Лежах с нея, докато слънцето се показа. Тя ми обясни, че вече били добри с нея, позволявали й да излиза и тя се скитала по цяла вечер по булеварда, чак до Канал стрийт. Пак се возила на кола и вече имала истински обувки. Кортланд й купил палто с кожа на яката. Мери Бет й дала едно сребърно огледало и гребен със сребърна дръжка.

Призори станах и навих грамофона. Танцувахме валс. Беше луда утрин, от онези луди утрини, които следват гуляите, запоите и разходките от танцовите салони до кръчмите, и все пак протече изцяло в моята стая. Евелин бе облечена само с долна фуста, поръбена с розова дантела, и имаше панделка в косата си. Танцувахме ли, танцувахме из стаята, смеехме се, докато накрая някой… а, да, Мери Бет, отвори вратата.

Аз само се усмихнах. Знаех, че моето ангелско дете ще ме посети отново.

В мрака на нощта говорех на виктролата.

Казах й да поддържа заклинанието. Разбира се, не вярвах в такива неща. Упорито отказвах да повярвам и все пак отрязах ноктите си и ги пъхнах между дъното й и страничната дъска. Отрязах малко от косата си и я напъхах под въртящия се диск. Захапах пръста си и намазах с малко кръв дървото. Направих нещо като кукла на самия себе си, а после пуснах валса и казах:

— Върни се, върни се. Бъди подръка, ако имат нужда от теб. Бъди подръка, ако те повикат. Върни се, върни се.

В този миг ме завладя ужасно видение — че съм мъртъв и се издигам нагоре, светлината приближава, а после се връщам обратно, започвам да мятам ръце във въздуха, който се сгъстява ли сгъстява, докато се превърне в мрак. Прикован към земята. Нощта бе пренаселена с призраци като моя, изгубени души, глупаци, страхуващи се от ада, и все пак невярващи в рая. А валсът продължаваше да свири.

Накрая видях безсмислеността на всички тези жестове, знаех, че вещерството е просто фокус — човек може да впрегне неугасимата си, яростна енергия, за да постигне своя избор. Аз щях да се върна обратно! Аз щях да се върна. Щях да се върна с този валс.

Да се върна.

„Пазете се от наблюдателите в този час!

Да, върнете се във този час!

Иначе не ще настъпи нова пролет в Рая,

иначе не ще царува повече родът ни.“

Майкъл, запомни тези стихове.

Помни ги, разбери какво означават! Аз нямаше да съм тук, ако битката бе приключила. Часът, за който говорим, още не е настъпил. Трябва да използваш любовта си, това ще бъде достатъчно. Но има и други оръжия. Спомни си поемата: „груби и жестоки инструменти“. Не се колебай, когато го видиш. Не позволявай добротата да те спре.

Иначе защо ми е позволено да съм тук? Защо иначе ще ми е позволено още веднъж да чуя валса под този покрив? Трябва да го пускаш от време на време за мен, Майкъл — моя валс, моята виктрола. Пускай го, когато вече няма да съм тук.

Нека ти разкажа за последните няколко нощи, които си спомням. Вече се изморявам. Мога да видя края на този разказ, но не и края на историята. Него ще го разкажеш ти. Нека обаче изрека думите, които ми останаха. И помни обещанието си. Пускай музиката за мен, Майкъл. Пускай я, защото не се знае дали ще ида в ада, или в рая, и никой никога няма да разбере.

Седмица след това дадох малката виктрола на Евелин. Възползвах се, че този следобед в къщата нямаше никого, и изпратих Ричард да й каже да дойде възможно най-скоро. Накарах момчетата да донесат голямата виктрола от трапезарията — една доста обемиста музикална кутия, която възпроизвеждаше страхотен звук.

Когато с Иви останахме сами, аз й казах да вземе малката виктрола и да я пази, никога да не я дава никому, докато Мери Бет не умре. Не исках дори Ричард да знае, че я е отнесла, защото се страхувах да не се раздрънка пред дъщеря ми, ако тя го притисне. Казах на Иви: „Вземи я и пей по пътя към вас“.

Мислех, че така, ако Лашър я види да отнася мистериозната малка играчка, ще се замае от песента и няма да разбере какво означава това. Не биваше да забравям, че това чудовище може да чете мисли.

Бях отчаян.

Малко след като Иви излезе, чух високият й глас да заглъхва по стълбището. После навих голямата виктрола и извиках Лашър. Вероятно той изобщо нямаше да й обърне внимание.

Щом се появи, аз го помолих:

— Лашър, моля те, защитавай горката малка Иви. Пази я от останалите заради мен, моля те.

Демонът ме слушаше, доколкото можеше, защото музиката го разсейваше. Кръжеше в невидимата си форма из стаята, събаряше предметите от полицата на камината и клатеше картините. Аз нямах нищо против. Стигаше ми да съм сигурен, че е в стаята!

— Добре, Жулиен — изпя той внезапно и се появи, танцувайки — краката му удряха по дъските на пода, като че тялото му наистина притежаваше някакво тегло. Как се усмихваше само, колко замаян беше. За миг ми се дощя да можех да го обичам.

В този миг Иви сигурно вече трябваше да е стигнала до дома.

Седмиците минаваха.

Освобождението на Иви вече беше факт. Ричард често я возеше с колата заедно със Стела. Тобиас я водеше редовно на църква.

Тя идваше при мен, когато пожелаеше, и то през предната врата. Но някои нощи се покатерваше по решетката като малка безстрашна богиня. Кръвта ми кипваше от нейната смелост, от страстта й, и то с порочна и опияняваща жар. Лежахме заедно с часове, целувахме се, докосвахме се. Цяло чудо е, че на тази възраст все още бях умел любовник като в младостта си. Казах й някои от тайните си, но не всички.

Боговете ме дариха с тази последна благословия.

— Жулиен, обичам те — казваше ми коварният Лашър. Надяваше се да навия голямата виктрола, защото вече много я обичаше. — Защо някой ще иска да нарани Евелин? Какво означава тя за нас? Аз виждам бъдещето. Виждам надалеч. Ние притежаваме всичко, от което се нуждаем.

Когато един следобед Мери Бет се върна у дома, аз я накарах да седне до мен и я уверих, че това малко момиче няма никакво значение, но те трябва да се грижат за нея.

В очите на Мери Бет се появиха сълзи, което не се случваше често.

— Жулиен, ти винаги ме разбираш погрешно — и мен, и действията ми. През всичките тези години аз се опитвам да събера рода, да го направя по-силен в многочислеността си и влиянието му. Да направя всички щастливи! Нима мислиш, че бих наранила дете, което носи твоята кръв? Дъщерята на Кортланд? О, Жулиен, направо ми късаш сърцето. Вярвай ми, знам какво правя, всичко е за благото на семейството. Вярвай ми, моля те, не умирай в тревога и страх. Нека последните ти часове бъдат спокойни. Ще стоя до теб ден и нощ, ако трябва. Искам да умреш в мир. Ние сме Мейфеър… изминахме дълъг път от дните в Ривърбенд. Вярвай в нас, вярвай, че ще пребъдем.

Нощите минаваха. Аз лежах буден, вече нямах нужда от сън.

Вече знаех, че Евелин носи мое дете. Господ няма милост към старите мъже! Ние горим, ние ставаме бащи. Що за ужасно нещо! Момичето обаче като че не знаеше това. Аз не й казах.

Можех да се доверя единствено на Кортланд, когото все виках да разговаряме. Знаех, че бомбата ще гръмне, когато всички разберат, че Евелин е бременна. Можех да разчитам единствено на обещанията, които бях изкопчил от останалите, че детето ще бъде защитено, каквото и да се случи през годините.

Спусна се красива и топла нощ. Мисля, че умрях някъде в средата на лятото! Да, така беше. Миртата беше отрупана с розови цветове. Да, сигурен съм, че не съм си го въобразил.

Можех да видя всички, които бяха далеч от мен. Знаех, че смъртта идва. Лежах тихо на купчината възглавници и гледах облаците над миртата.

Исках да се върна в Ривърбенд, да седна до Мари Клодет, исках да разбера, да узная кой бе онзи млад мъж, който отвличаше роби и ги водеше в стаята на Маргьорит за целите на безумните й експерименти? Кой беше онзи безмозъчен негодник?

И тогава осъзнах ужасяващата истина. Една незначителна истина. Не можех да помръдна. Не можех да седна в леглото. Не можех дори да движа ръцете си. Смъртта се промъкваше към мен като зимен студ и ме смразяваше.

После, сякаш имаше Бог и за развратници като мен, на покрива на верандата се появи Евелин, белите й ръце грееха в зеленината.

Тя се приближи до прозореца и аз чух гласа й през дебелото стъкло:

— Отвори прозореца, чичо Жулиен! Аз съм, Иви, отвори.

Не можех да помръдна. Взирах се в нея с горящи очи.

„О, скъпа“ — прошепнах в сърцето си.

Тогава Иви призова вещерската си сила и щом побутна прозореца, той се плъзна нагоре. Тя посегна вътре и ме хвана за раменете — тогава вече съвсем крехки и слаби — вдигна ме напред и ме целуна.

— О, скъпа моя…

Зад нея, простряла се по цялото небе, се задаваше буря. Чух първите капки да удрят по покрива на верандата до Иви. Почувствах ги и по лицето си. Дърветата започнаха да се извиват от вятъра. Чувах го как вие, както би вил самият демон, как шиба клоните на дърветата и изплаква мъката си също като в нощта, когато майка ми умря, и преди това — в последния час на нейната майка.

Да, това бе буря заради смъртта на вещицата, и аз бях тази вещица. Това бе моята смърт и моята буря.