Ан Райс
Вещиците: Лашър (36)

Трийсет и шест

Историята на Лашър, продължение

Долината беше обсадена. Главният проход бе затворен. Минахме през тайния тунел, който сега ми се стори по-малък и по-страховит отпреди. На места той ставаше така стръмен и мрачен, че за малко да се върнем обратно.

Но изведнъж, съвсем внезапно, стигнахме края му и пред нас се разкри разкошната долина на Донелайт, покрита от бялата пелена на снега и озарена от упоритото зимно слънце.

Хиляди вярващи бяха потърсили убежище тук, бежанци от религиозната война, разгоряла се в околните градове. Не бяха огромно множество като в Рим или Париж, но за тази откъсната от континента красива страна тълпата определено бе многолюдна. Бяха издигнати временни подслони до крепостните стени на града и в подножието на катедралата, а цялата долина бе осеяна с малки колиби. Главният проход беше барикадиран и димът от хиляди огньове се издигаше към снежното небе. Тук-там се виждаха украсени палатки — като царски шатри на бойно поле.

Небето притъмняваше, слънцето вече потъваше в оранжево сред облаците над върхарите. Светлините в катедралата горяха. Беше студено, но не смразяващо, а разкошните витражи грееха в сумрака с ярко и красиво сияние. Водите на езерото ревниво пазеха последните отблясъци на слънцето, а по бреговете му се виждаха въоръжени планинци.

— Първо ще се помоля — казах аз на брат си.

— Не — отсече той. — Веднага трябва да идем в замъка. Ашлар, цяло чудо е, че още не са опожарили всичко. Сега е Бъдни вечер и те са се заклели да я залеят в кръв. Сред нас има хора, които са готови да станат протестанти — те мислят, че Калвин и Нокс говорят истината. Те са предимно от по-старите, по-суеверните. Настъпил е миг, в който може да се разрази война дори сред собствените ни хора.

— Добре тогава — рекох, но сърцето ме болеше от копнеж да видя катедралата, да си спомня първата Коледа, когато отидох в обора и видях бебето в яслата, а до него истински вол и истинска крава, истинско магаре. Сред омайната миризма на сено и зелени клонки. Бъдни вечер! Това означаваше, че Детето още не е положено в яслите. Щях да ида навреме да го видя, вероятно дори щях да го докосна. И тогава, въпреки всичко, въпреки студа и страховития мрак, аз си помислих: „Това е моят дом“.

Замъкът си беше горе-долу какъвто го помнех — огромна, безлична и безрадостна каменна грамада, грозна като всяка постройка на Медичите и като всеки замък, който бях виждал по пътя си през разяжданата от войни Европа. Дори само видът му ме изпълни със страх. Щом стигнах до подвижния мост, аз се обърнах и се загледах в долината — в градчето, което бе много по-малко и по-бедно от Асизи. Из веднъж всичко ми се стори жестоко и плашещо — земя на рошави, светлокожи хора с груб език, недокоснати от цивилизацията и неразбираеми за мен.

Но дали това бе просто страх? Исках да бъда в „Санта Мария дел Фиори“ във Флоренция и да слушам песнопенията. Исках да съм в Асизи и да приветствам богомолците по Коледа. Та аз бях прекарал там цели двайсет години!

Щом падна мрак, тълпите около малкия град и катедралата започнаха да ми се струват още по-заплашителни, а гората се сключи около нас, сякаш се опитваше да погълне малкото сгради, които хората бяха издигнали.

За секунда реших, че виждам две дребни същества, твърде грозни и безформени, за да бъдат деца. Те се стрелнаха невъзможно бързо от двора на замъка и по моста отвъд.

Но всичко това продължи само миг и беше така тъмно, че не знаех дали да вярвам на очите си.

Хвърлих последен поглед към долината. Колко красива беше катедралата! Готическите й кули изглеждаха по-величествени дори от тези на катедралите във Флоренция. Арките й като че предизвикваха небесата, а прозорците й бяха същински откровения.

Тази красота трябва да бъде спасена, помислих си и очите ми се напълниха със сълзи.

Тръгнах към замъка да науча истината.

В голямата зала гореше бурен огън, а около огнището се бяха събрали много хора с тъмни вълнени одежди.

Баща ми веднага се изправи от тежкия си резбован стол и нареди на всички да излязат.

Познах го на мига. Той беше много внушителен мъж — с широки рамене и доста приличаше на своя баща, но още не бе остарял толкова. Косата му бе осеяна със сиви кичури, но беше гъста и лъскава, а дълбоко поставените му очи бяха изпълнени с обич.

— Ашлар! — извика той. — Благодаря ти, Боже, той се върна! — Прегърна ме и аз си спомних мига, когато го видях за първи път и той ме бе погледнал със същата обич. Сърцето ми трепна.

— Седни до огъня и ме чуй — каза той.

Елизабет, ужасната дъщеря на вещицата Болейн, се бе възкачила на трона на Англия, но не тя бе най-голямата заплаха за нас, а Джон Нокс — бесният презвитерианец, който се бе върнал от изгнанието си и бе повел народа на бунт срещу истинската вяра.

— Не зная каква лудост е обзела тези хора, че разрушават статуи на Светата Майка и изгарят свещените книги — въздъхна баща ми. — Та ние не сме идолопоклонници! Слава богу, че имаме своя Ашлар, който се върна да ни спаси.

Аз потреперих и отвърнах:

— Татко, ние не сме идолопоклонници и аз не съм идол, аз съм само Божи човек. Какво мога да сторя, за да спра тази война? В Италия чух за ужасите, които се вършат тук, но аз не съм чудотворец.

— Та ти си нашата съдба! Ние сме католици и имаме нужда от водач, за да отстояваме вярата си. Протестантите и англичаните всеки миг могат да наберат кураж да атакуват прохода. Казаха, че ако посмеем да направим среднощна меса в катедралата, ще нахлуят в града. Ние имаме овце и жито. Ако издържим тази нощ и дванайсетте дни на Коледа, те може да видят в това Божия промисъл и да се оттеглят. Тази вечер ти трябва да поведеш процесията, Ашлар, трябва да запееш латинските химни. Трябва да положиш Младенеца в яслата между Светата Дева и свети Йосиф. Бъди нашият водач, защото това е твоето призвание. Обърни се към небесата от наше име и измоли милост от Бог за душите ни, както само един свещеник може да го стори!

Разбира се, аз бях наясно, че протестантите отхвърлят точно тази догма — че ние, свещениците, имаме особена, мистична връзка с Бог и можем да общуваме с него за разлика от обикновените хора.

— Татко, мога да сторя това, както ще го стори всеки свещеник — отвърнах. — Но какво ще стане, ако наистина издържим дванайсет дни? Защо смяташ, че те ще се оттеглят? Защо мислиш, че няма да ни връхлетят в мига, в който запасите ни свършат?

— Коледа е обект на тяхната омраза, Ашлар. По това време се провеждат най-пищните католически церемонии. Това е времето на разкошните църковни одежди, на благовонията и свещите, на нашата най-голяма меса. Сега старите суеверия отново обземат шотландците. В езически времена това е било времето на вещиците, когато са излизали духовете на безутешните мъртъвци. Онези извън долината казват, че приютяваме вещици и самите ние, кланът на Донелайт, носим вещерството в кръвта си. Казват, че долината ни е изпълнена с малки хора, които носят в себе си душите на безутешни мъртъвци! Папизъм и вещерство — това са главните обвинения на онези, които са готови да се борят до смърт за правото да твърдят, че Исус не е хляб и вино, че да се молим на Божията Майка е грях!

— Разбирам — рекох аз и потреперих. Нима малките хора носеха в себе си душите на безутешни мъртъвци?

— Те наричат нашия светец идол и ни обвиняват, че се кланяме на Дявола! Нашият Исус е Живият Исус.

— А аз трябва да вдъхна сила на хората… — промърморих. — Но това не значи, че трябва да проливам кръв, нали?

— Само проповядвай в името на Сина Божи — каза баща ми. — Обедини хората и накарай недоволните да замлъкнат! Защото и сред нас има пуритани, които са готови да обърнат нещата, някои дори твърдят, че тук наистина има вещици, които трябва да бъдат изгорени, за да надделеем в борбата. Сложи край на това брожение. Призови всички в името на свети Ашлар. Отслужи Среднощната меса.

— Разбирам — рекох, — а ти ще им кажеш, че аз съм светецът, слязъл от витража.

— Но ти си светецът! — викна той. — За бога, ти си светецът! Знаеш, че е така. Ти си Ашлар, който се завърна отново. Ти си Ашлар, който е роден с цялото знание. Двайсет и три години живя в святост в лоното на францисканците и си истински светец. Не бъди толкова скромен, синко, не се страхувай. Вече си имаме страхливи свещеници в долината, треперят долу в сакристията; ужасени са, че ще бъдат прогонени от олтара от градските пуритани и хвърлени в огъня на бъдника.

При тези думи аз си спомних онази отдавнашна Коледа и как дядо ми даде нареждане да сторят това и с мен. Бъдника. Дали ще го сложат в огнището тази вечер след Среднощната меса, когато светлината на Исус се роди за света? Някакъв наситен душен аромат ме омая и ме откъсна от тези мисли. Неназовим аромат. Усетих го така силно, че се почувствах объркан.

— Ти си свети Ашлар — обяви отново баща ми, сякаш подразнен от мълчанието ми.

— Не зная, татко — прошепнах аз.

— Не, знаеш — чу се нечий глас. Женски глас. Обърнах се и видях млада жена горе-долу на моята възраст — много светла, с везана рокля и копринена червена коса, която се спускаше по гърба й. От нея се носеше ароматът, който ме накара да потрепна, да изпитам копнеж и да почувствам в гърдите си пламък.

Бях поразен от красотата й, от вълнистата й коса, от очите й, които много приличаха на очите на баща ми — дълбоко поставени и ярки. Моите бяха черни като на майка ми. Помнех думите на холандеца — жена от твоя вид. Но тя не беше такава. Знаех го. Тя беше човешка жена. Приличаше повече на баща ми, отколкото на мен. Ако видех някой от моя вид, щях да го зная, както вече знаех много неща. Жената тръгна към мен. Ароматът й бе някак приканващ. Не знаех как да определя чувствата си — някаква смесица от глад, жажда и страст.

— Братко, ти не си свети Ашлар! — каза тя. — Ти си талтош! Проклятие за нашата долина още от мрачните времена, което се надига без предупреждение в кръвта ни.

— Замълчи, вещице — изсъска баща ми. — Чуваш ли! Ще убия и теб, и твоите последователи със собствените си ръце.

— Да, точно като добрите протестанти в Рим — каза тя саркастично, гласът й беше много чист и звънтящ. Вирна брадичка и протегна ръка. — Знаеш ли, Ашлар, какво казват в Италия? „Ако собственият ти баща е еретик, трябва да донесеш съчки за кладата му.“ Не е ли така?

— Така е, сестро — казах тихо. — Но, за бога, моля те, бъди търпелива с мен.

— Търпелива ли? Нима ти не се роди знаещ? Или и това е лъжа? Не се ли роди в прегръдките на кралицата и не загуби ли тя главата си заради теб?

— Замълчи, Емалет — извика баща ми. — Не се страхувам от теб.

— Значи си единственият, татко. Братко, моля те, изслушай ме.

— Не разбирам какво казваш. Не разбирам. Майка ми беше велика кралица, но никога не съм знаел името й — запелтечих аз, защото всъщност отдавна се бях досетил коя е майка ми и беше глупаво да се преструвам, че не зная. Тази жена беше умна, тя прозираше през моя кротък францискански маниер, през стреснатото ми невинно изражение.

Пред очите ми блесна смътен образ — спомних си омразата на майка си, докосването на устата ми до зърното й. Вдигнах ръце към лицето си. Защо се бях върнал тук, за да науча тези истини? Защо не си останах в Италия! Боже, какъв глупак бях! Какво си въобразявах, каква полза можеше да има от една грозна истина?

— Тя е Болейн — каза жената, Емалет, сестра ми. — Кралица Ана е твоята майка и бе изгорена за вещерство, задето раждаше чудовища.

Поклатих глава. Виждах онази бедна изплашена жена, която пищеше да ме махнат от очите й. „Болейн“, прошепнах и си спомних старите истории за мъчениците на онова време — картезианците и всички свещеници, които бяха отказали да благословят злия съюз между нея и краля.

Сестра ми продължи да говори, окуражена от това, че аз не продумах нищо в своя защита.

— Сегашната кралица на Англия е твоя сестра — рече тя. — Тя е толкова изплашена, че носи кръвта на майка си, кръвта, която ражда чудовища, че не смее да се докосне до мъж и никога няма да се омъжи! — Баща ми се опита да я прекъсне, но тя го накара да замълчи, като насочи пръст към него така обвинително, сякаш беше оръжие.

— Мълчи, старче. Ти стори това. Ти легна с Ана, макар да знаеше, че тя носи вещерския знак, знаеше и че от съюза на нейната уродливост и твоята кръв може да се роди талтош.

— Кой ще докаже, че това е истина? — извика баща ми. — Нима мислиш, че са останали живи свидетели от онези времена? Тогава Елизабет беше бебе. Малките принцеси не бяха в замъка онази нощ! Ако тя знаеше, че има жив брат, който може да претендира за трона на Англия, той вече щеше да е мъртъв, без значение дали е чудовище, или не!

Думите ме поразяваха така, както ме поразяваха музиката, красотата, удивлението или страхът. Знаех. Помнех. Разбирах. За миг се потопих в мъката на тази стара история. Кралица Ана бе обвинена, че е омагьосала Негово Величество и е родила уродливо дете в кралското ложе. Хенри, който изгаряше от желание да докаже, че не той е бащата на урода, я обвини в изневяра и изпрати петима мъже — известни развратници — да отъпчат пътя й към дръвника.

— Но баща на детето не е някой от тях — каза сестра ми, — а нашият баща. Заради него аз съм вещица, а ти — талтош! Вещиците в долината знаят това. Малките хора — също, тези чудовища, прокудени от хълмовете. Те мечтаят за деня, когато в леглото ми ще легне мъж, който носи семето, и от утробата ми ще се роди талтош.

Тя се приближи до мен, гледаше ме право в очите, гласът й бе остър и раздираше слуха ми. Аз понечих да запуша уши, но тя хвана ръцете ми и каза:

— И тогава те ще получат своя демон без душа, своята жертва. За да го измъчват така, както не са били измъчвани никой мъж и никоя жена! О, да, ти долавяш миризмата ми и аз долавям твоята. Аз съм вещица, а ти си демон. Ние се познаваме. Именно затова приех обет за целомъдрие, както направи Елизабет. Няма да родя чудовище. Но в долината има и други, вещици или не, които могат да доловят миризмата на Силния, аромата на злото, който вече се носи из въздуха от мига на твоето пристигане. Скоро малките хора ще узнаят.

Спомних си дребните същества, които бях видял за миг до портите на замъка. В този миг сестра ми като че се сепна от нещо и се огледа тревожно — откъм мрака на стълбището се понесе тих, отекващ смях.

Баща ми пристъпи напред.

— Ашлар, моля те, не слушай сестра си, моля те в името на Бога и на Неговия син. Тя е вещица и те мрази, защото си талтош и си се родил знаещ, а тя не е. Мрази те, защото тя бе скимтящо бебе, като всички останали. Вероятно може сама да роди подобно чудо, или пък не може. Никой не знае. Малките хора са жалки и лесно могат да бъдат усмирени; те са стари, обикновени чудовища, които живеят в планините и в долините на Ирландия и Шотландия от незапомнени времена. Ще си останат тук дори когато човечеството изчезне. Те нямат значение.

— Но какво е талтош, татко? — попитах аз. — И той ли е старо и обикновено чудовище? Откъде идва?

Той наведе глава и ми направи знак да слушам внимателно:

— В древни времена, когато сме били воини и сме се събирали при големите камъни, ние сме защитавали долината от римляните, от датчаните, от хората от Севера и от англичаните.

— Да — извика сестра ми, — но сме я защитавали и от талтошите, когато те са напуснали острова си и са потърси ли тук убежище от армиите на римляните!

Баща ми й обърна гръб и ме хвана за раменете.

— Сега защитаваме долината от собствените си сънародници — рече той — в името на нашата католическа кралица, на нашата владетелка и в името на нашата вяра. Мери Стюарт, кралицата на Шотландия, е единствената ни надежда. Трябва да забравим тези приказки за магия и вещерство. Твоята цел е да възкачиш Мери Шотландска на трона на Англия! Ти ще унищожиш Джон Нокс и неговите сподвижници. Шотландия няма да падне отново под ботуша на пуританите или англичаните!

— Той не отговори на въпроса ти, братко — извика Емалет.

— Сестро — казах тихо, — какво искаш от мен?

— Напусни долината — рече тя. — Бягай, за да спасиш живота си и нас самите, преди вещиците да са разбрали, че си тук, преди малките хора да са те усетили! Бягай, защото те ще доведат протестантите в града! Ти, братко, си живото доказателство за техните твърдения. Ти си дете на вещица, уродливо чудовище! Ако събудиш старите ритуали, протестантите ще излязат прави. Ти можеш да заблудиш хората около себе си, но няма да спечелиш битка в името на Бога. Ти си обречен.

— Защо? — извиках аз. — Защо да не спечеля?!

— Това са само лъжи — намеси се баща ми. — Най-старите лъжи в тази част на света. Свети Ашлар победи. Свети Ашлар беше талтош, но построи тази катедрала в името на Господ! Там, където неговата съпруга, езическата кралица, бе изгорена заради старата вяра, изби свещен извор, в който той кръсти всички в тази долина. Свети Ашлар унищожи другите талтоши! Той ги унищожи до крак, за да могат хората да властват над тази земя в името на Господ. Цялата християнска църква е изградена върху един талтош! Щом това е вещерство, значи и Христовата църква е вещерство. Те са едно и също нещо.

— Да, той ги е унищожил — извика Емалет. — В името на нов бог на мястото на стария! Той е повел гонение срещу своите, за да се спаси от тях. Той се е водил от страх, омраза и отвращение. Избил е своя род, за да спаси себе си! Пожертвал е дори жена си. Ето какъв е вашият велик светец. Чудовище, което е заблудило всички, за да може да стане водач, да се покрие със слава и да не умре заедно с другите от вида си.

— За бога, дете — каза баща ми. — Та това е нашето единствено чудо. То се случва веднъж на стотици години.

Сестра ми се обърна, за да се вгледа в мен, но той я издърпа назад.

И двамата ме гледаха, гледах ги и аз — те бяха хора и много си приличаха.

— Чакайте — рекох така тихо, че може би прозвуча като приглушен вой. — Аз знам друго — всички сме родени равни пред Бога. Самата дума „талтош“ не значи нищо. Аз съм от плът и кръв. Аз съм кръстен. Аз съм ръкоположен. Аз имам душа. Физическата уродливост не може да затвори небесата за мен. Важни са само делата! Съдбата ни не е предрешена, както смятат лутеранците и калвинистите.

— Никой тук не оспорва това, братко — каза Емалет.

— Тогава нека поведа хората. Нека чрез добри дела докажа, че наистина нося Бог в душата си. Аз не съм зъл, защото няма да сторя зло. Ако съм роден както казваш, а знам, че е така, може би това е имало някакво предназначение — вероятно целта е била да се съкруши мощта на ужасната ми майка, да сваля от трона сестра си и да възкача на него Мария Стюарт.

— Ти си роден знаещ. Ти си роден, за да се превърнеш в жертва на онези, които те държат като затворник. Такива са всички талтоши. „Намерете талтош, направете талтош“ — изкрещя тя саркастично. — „Нека се роди, за да изгори в пламъците в угода на боговете! За да пада дъжд и житото да расте!“

— Това са стари приказки и те вече нямат значение — каза баща ми. — Господ Исус Христос е нашият Зелен Джак, а талтошът няма да бъде принесен в жертва, защото е светец. Светата Майка е нашата Холда^[1]. Пияниците от селото надяват животински кожи и рога, но само за да изобразят яслите на Рождество, а не заради старите обичаи. Ние сме примирили старото с Истинния Бог. Ние сме в мир с цялата природа, защото превърнахме един талтош в свети Ашлар! Тук сме в безопасност и просперираме от хиляди години. Помисли за това, дъще, хиляди години! Малките хора се страхуват от нас и няма да посмеят да ни безпокоят. Ние им оставяме мляко през нощта, а те не смеят да пипнат нищо друго.

— Но с това се свършва — каза тя. — Отивай си, Ашлар, или ще дадеш на протестантите точно каквото искат. Те ще разпознаят миризмата ти. Върви, докато е време, върни се в Италия, където никой не знае какъв си.

— Аз имам душа, сестро. Повярвай ми. Аз мога да обединя хората и да спася всички.

Тя поклати глава и се обърна.

— А ти можеш ли? — изкрещя й баща ми. — Можеш ли да постигнеш това с твоите заклинания, зли книги и отвратителни песнопения? Нашият свят загива, а ти какво ще сториш? Ашлар, чуй ме, ние сме само една малка долина — частица от тази страна — но сме издържали и ще издържим. Все пак целият свят се състои от такива малки селца, от групи хора, които се молят, работят и живеят заедно. Спаси ни, синко, моля те. Призови Бог да ти помогне. Няма значение какъв си ти, какви са майка ти и баща ти.

— Никой, протестант или католик, не може да докаже нищо против мен — рекох. — Сестро, ти ще им кажеш ли каквото знаеш?

— Те ще разберат.

Излязох от залата. Вече бях свещеник, не кротък францисканец, а мисионер. Знаех какво да сторя. Минах през двора, после по моста и надолу по заснежената пътека към църквата. Отнякъде до мен дойдоха хора с факли. Първо ме погледнаха с подозрение, но после се развълнуваха и започнаха да шепнат името ми: „Ашлар!“. Аз им кимнах и разтворих ръце.

Пак видях едно от онези уродливи създания, облечено в черно и закачулено. Бягаше много бързо през полето към мен, а после хукна настрани. Другите също го видяха, приближиха се един към друг и си зашепнаха нещо, а после ме последваха надолу по пътя.

Виждах някакви хора да танцуват в полето — бяха с животински кожи и рогове на главата. Бяха започнали своята езическа Коледна веселба. Трябваше да събера процесия и да отведа всички при малкия Исус.

Щом стигнах до портите на града, там вече се бе събрало множество. Влязох в катедралата и им дадох знак да чакат. Отидох в сакристията, където седяха двама по-възрастни свещеници, които ме изгледаха страхливо.

— Дайте ми църковни одежди — рекох им. — Ще събера цялата долина. Ще ми трябва поне расо и стихар.

Те веднага се втурнаха да ми помогнат да се облека. Появиха се и няколко по-млади послушници, които също си сложиха расата и стихарите.

— Елате, отци — рекох аз на изплашените свещеници. — Вижте, момчетата са по-смели от вас. Колко е часът? Трябва да поведем Процесията. Месата ще се проведе точно в дванайсет! Протестанти, католици, езичници — не можем да спасим всички, нито да ги обединим, но тази нощ Исус ще се роди тук, както винаги! — Излязох от сакристията и тръгнах към тълпата. — Подгответе се за Коледната процесия — обявих. — Кой ще бъде Йосиф и кой Светата Майка. Има ли дете, което да положа в яслите, преди да започна месата пред Божия олтар? Нека тази нощ Светото семейство да бъде от плът и кръв. Ще сложите животински кожи и ще коленичите до яслите като вол, агне и магаре пред малкия Исус. Елате, вярващи. Вече е време.

Навсякъде виждах прехласнати лица. Виждах милостта Божия в тях. Зърнах и една дребна, деформирана жена, която ме гледаше изпод тежкото си грубо наметало, зърнах блестящите й очи и беззъбата усмивка. После тя изчезна, сякаш погълната от тълпата. Те са нещо обичайно, повтарях си аз. Те са от Дявола, затова Светлината на Христос трябва да изгрее и да ги прогони.

Затворих очи, събрах длани като за молитва и запях жаловития и красив химн за идването на Христос на земята:

„Ела, ела, Емануил

Спасителят на Израил,

що във скръбта си сам тъжи,

дорде се Божи Син яви.“

Много гласове подеха песента, заедно с меланхоличната мелодия на флейти и ритъма на тъпани.

„Ликувай!

Ликувай,

Емануил!

Той ще дойде,

Израил!“

Високо в кулата камбаната заби, но по-бързо, не като в часа на вещиците. Сега това бе ясен зов за вярващите от планината и по крайбрежието.

Неколцина извикаха, че протестантите ще чуят камбаната и ще ни избият, но повечето зовяха ревностно името ми: „Ашлар, свети Ашлар, отче Ашлар. Нашият светец се завърна“.

— Нека този звън прогони демоните! — обявих аз. — Да прогони вещиците и злите духове от долината! Да прогони протестантите, защото те също ще го чуят.

Чуха се одобрителни възгласи.

После хиляди гласове се присъединиха към химна и аз се върнах в сакристията, за да облека тържествените одежди — Коледния филон и епитрахила в зелено и златно. Той не отстъпваше по нищо на онези, които бях виждал във Флоренция. Скоро вече бях готов — облечен в най-фин лен и златоткана роба. Останалите свещеници също започнаха да се приготвят, а послушниците хукнаха да донесат свещите за Процесията. Казаха ми, че отвсякъде прииждали вярващи.

— Отче — започнах аз молитвата си, — ако умра тази нощ, в твоите ръце ще поверя душата си.

Наближаваше полунощ, но още беше рано да излизам. Бях потънал в молитва и молех свети Франциск да ми даде сили и смелост. Щом вдигнах очи, видях сестра си на прага на сакристията — облечена с тъмнозелено наметало с качулка. Махна ми с бледата си ръка да я последвам в съседната стая, която беше облицована с дъбови дъски и изпълнена с лавици книги. Явно бе място за съвещания на свещениците или кабинет. Не бях виждал подобна. Познах някои от книгите — латински текстове, които бях чел, видях и статуя на свети Франциск, която изпълни сърцето ми с щастие, макар че в ума си го виждах много по-сияен и жив.

Душата ми беше в покой. Не исках да говоря със сестра си. Исках само да се моля, но миризмата й ме правеше неспокоен.

Тя ме въведе в стаята, където няколко свещи горяха покрай стената. През прозорците с витраж се мержелееше само падащият сняг. В следващия миг аз с изумление видях човека от Амстердам — седеше до масата и ми направи знак да се присъединя към него. Беше свалил грозната си шапка и ме загледа с нетърпение, щом седнах срещу него.

От сестра ми се излъчваше силна изкусителна миризма и аз отново като че почувствах глад за нещо, неизвестно какво.

Бях облечен за Великата меса, затова седнах внимателно и скръстих ръце на масата.

— Какво искате? — попитах и после се обърнах към холандеца. — Да не си дошъл да се изповядаш или да приемеш причастие тази нощ?

— Искаме да се спасиш, трябва да избягаш — рече сестра ми.

— И да оставя тези добри хора и каузата? Ти си луда.

— Чуй ме, Ашлар — каза мъжът от Амстердам. — Отново ти предлагам помощта си. Мога да те изведа от долината тази нощ, тайно. Нека онези страхливи свещеници съберат кураж да отслужат месата.

— Къде ще ме отведеш? В някоя протестантска страна ли? Защо?

— Ашлар — обади се сестра ми, — легендите разказват, че преди римляните и пиктите да дойдат по тези земи, съществата от твоя вид са живели на остров. Живели са голи и диви като животни, раждали се знаещи, да, но след това не научавали нищо повече! Римляните се опитали да се кръстосат с тях, защото знаели, че ако могат да зачеват синове, които достигат зрелост до няколко часа, ще бъдат най-могъщи на земята. Но не можели да имат потомство от талтошите, освен веднъж на хиляди опити. Жените умирали от семето на талтошите, а женските талтоши пък увличали мъжете в безкрайна и безплодна съблазън. Затова било решено точи вид да бъде изличен от земята. Някои от тях обаче оцелели — в планините и на островите — защото се размножавали бързо като плъхове. Когато християнството достигнало до тези земи и ирландските монаси дошли в името на свети Патрик, Ашлар, водачът на талтошите, се преклонил пред Христа и обявил, че собственият му вид трябва да бъде изтребен, защото са същества без души! Това бил неговият довод! Той знаел, че ако тези подобни на деца невежи създания се докоснат до цивилизацията, ще се размножат така бързо, че никой няма да може да ги спре. Ашлар се обърнал срещу своите. Той вече бил християнин, бил на страната на Рим, бил верен на папа Григорий. Затова осъдил своя народ и се отвърнал от него. Хората ги изтребили ритуално, като жертвоприношение, по-жестоко от всяка езическа касапница, която светът познавал.

Но тяхното семе оцеляло през годините, останало в кръвта на хората и пак се появявали гиганти, родени знаещи, странни същества, които Бог бил дарил с умението да подражават, да пеят, но без способността да бъдат сериозни и стабилни.

— Но това не е вярно — възпротивих се аз. — Аз съм живото доказателство.

— Не — рече сестра ми. — Ти си просто добър последовател на свети Франциск, един бедняк и светец, защото си наивник и глупак. Такъв е бил и Франциск — Божи наивник, който скитал бос и проповядвал доброта, но не познавал истинския свят и карал последователите си да се отказват от притежанията си. Точно там ти беше мястото — в Италия, при францисканците. Ти имаш размътения ум на талтош, който ще пее, танцува и играе до края на дните си и ще ражда други, които също ще пеят, танцуват и играят…

— Аз съм се обрекъл на безбрачие и съм се отдал на Господ. Не знам нищо за тези неща. — Бях наранен толкова дълбоко, че тези думи сами излязоха от устата ми. — Аз не съм такова същество. Как смееш? — прошепнах накрая и сведох глава от унижение. — Франциск, помогни ми.

— И аз знам тази история — обяви холандецът, щом сестра ми му кимна. — Ние сме орден, наречен Таламаска. Знаем за талтошите и винаги сме знаели. Нашият основател ги е виждал с очите си навремето и най-голямата му мечта е била да събере мъжки и женски талтош, или пък талтош и вещица с достатъчно силна кръв, че да задържи семето му. Това е нашата цел от векове — да наблюдаваме и да чакаме, за да спасим талтош — да спасим мъжки и женски талтош в едно поколение, ако такива се появят! Ашлар, ние знаем къде има женска. Разбираш ли?

Видях, че това стресна сестра ми, тя го научаваше едва сега. Вгледа се в холандеца с подозрение, но той продължи бързо, както преди:

— Ти имаш ли душа, отче? — прошепна ми някак лукаво. — Имаш ли разум да разбереш какво означава това — истински женски талтош? И поколение от деца, които се раждат знаещи, способни да се изправят и да заговорят още от първия ден! Деца, които бързо могат да родят свои деца.

— Що за глупец си ти! — възкликнах аз. — Дошъл си като Дявола, който е изкушавал Исус в пустинята. Какво искаш да ми кажеш: „Ще те направя господар на света“?

— Да, това ти казвам! Подготвен съм да ти помогна, да възродя вида ти.

— И защо ще го правиш, щом ме смяташ за безмозъчно чудовище!

— Братко, иди с него — каза сестра ми. — Не зная дали има такава жена, никога не съм виждала женски талтош, но такива се раждат, истина е. Ако не заминеш, ще умреш тази нощ. Вече чу за малките хора. Знаеш ли какво представляват те?

Не отговорих. Исках да й кажа, че не ме интересува.

— Те са отрочета на вещици, които не се успели да пораснат в талтоши и носят душите на прокълнатите.

— Прокълнатите са в ада — отвърнах аз.

— Знаеш, че не е така. Прокълнатите се връщат под различни форми. Мъртвите могат да бъдат безутешни, алчни и изпълнени с мъст. Малките хора танцуват и се сношават, привличат християни, мъже и жени, които може да са вещици, за да танцуват и развратничат с тях, с надеждата да смесят кръвта си, да намерят подобни и да се роди талтош. Това е вещерство, братко. Така е от незапомнени времена. Те отвличат пияни жени, които не знаят какво вършат, и се опитват да заченат с тях талтош. За това разказват старите истории за оргии в тази мрачна долина. Малките хора се опитват да създадат раса от гиганти, които ще прогонят останалите смъртни от Земята.

— Господ няма да позволи това да се случи — рекох кротко аз.

— Нито пък хората от долината! — каза холандецът. — Не разбираш ли? Те от векове наблюдават и чакат, и използват талтошите. Те искат да съберат женски и мъжки талтош, но единствено за собствените си жестоки ритуали!

— Не разбирам за какво говорите. Аз не съм такъв.

— В нашата къща в Амстердам има хиляди книги, от които ще научиш много за своя вид и за други необикновени създания; ние сме събирали това знание и сме чакали. Ако наистина не си наивник, трябва да дойдеш.

— А ти какъв си? — извиках аз. — Алхимик, който иска да създаде гигантски хомункулус.

Сестра ми положи глава на масата и заплака.

— Като дете слушах тези легенди — каза тя с горчивина и избърса сълзите си с дългите си пръсти. — Молех се никога да не се появи талтош. Никой мъж няма да ме докосне, за да не стана майка на такова същество! Ако такова дете се роди, да пази Бог, ще го удуша, преди да е засукало мляко от гърдите ми. Но ти, братко, вече си жив, изпил си млякото на вещицата и си порасъл висок. Беше изпратен надалеч, за да бъдеш спасен, а ето че се връщаш, за да изпълниш най-ужасните пророчества. Не разбираш ли? Вещиците сигурно вече разнасят вестта. Злите малки хора ще научат, че си тук. Протестантите са обградили долината. Чакат повод да връхлетят върху нас, чакат искрата, която ще разпали огъня им.

— Това са лъжи. Лъжи, за да не бъде разпалена светлината Христова в тази свята нощ. Чуваш камбаните. Сега отивам да отслужа месата. Сестро, не смей да се приближаваш до олтара, щом храниш подобни езически суеверия. Няма да поставя къс от Божието тяло на езика ти.

Станах да вървя. Холандецът ме хвана да ме задържи, но аз го отблъснах и рекох:

— Аз съм Божи служител, следовник на свети Франциск от Асизи, ще проведа Коледната меса в тази долина. Аз съм Ашлар и стоя отдясно на Господ.

Тръгнах към вратите на катедралата и щом ги отворих, множеството избухна в радостни възгласи. Главата ми се бе замаяла от неразбираемите брътвежи за опасности и суеверия — бях сигурен, че това са изкушения на Дявола.

Излязох сред хората и вдигнах ръка за благословия. В името на Отца и Сина, и Светия Дух, амин. Красиво младо момиче пристъпи напред — тя щеше да е Светата Дева в нашата процесия и косата й бе покрита със син воал. Едно момче с румени страни щеше да бъде Йосиф и тъй като още не му бе покарала брада, я бяха нарисували с въглен. Донесоха и бебе, само на няколко дни — мъничко, розово и красиво — и го положиха в ръцете ми.

Видях и мъжете с животинските кожи, събираха се със свещи в ръце. Всъщност цялата долина сияеше от пламъците на свещите. Целият град бе изпълнен с горящи свещи! Огромната катедрала зад мен скоро щеше да приюти цялата тази светлина.

За миг отново зърнах едно от онези гърбави малки създания, но не ми се стори чудовище, а обикновено джудже, каквито бях виждал по улиците на Флоренция. Рекох си, че не е необичайно невежите хора да ги избягват и да се плашат от тях. Не биваше да бъдат винени за това.

Камбаната заби точно в полунощ. Коледа. Христос се раждаше. Гайдарите влязоха в катедралата, облечени с карирани полички; след тях вървяха малки деца, целите в бяло, като ангели, а подир тях всички останали — бедни, богати, парцаливи или скъпо облечени — се тълпяха на вратата.

Гласовете ни се издигнаха в химн: „Христос се роди. Христос се роди“. Пак чух гайдите и тъпаните. Ритъмът ме омагьоса и очите ми се замъглиха, но аз продължих напред, като не откъсвах поглед от осветения олтар и от яслата, вдясно от него, пред мраморната преграда за приемане на причастие.

Детето в ръцете ми започна да плаче, сякаш само искаше да възвести добрата вест, и зарита с хубавите си малки крачета, когато го вдигнах високо.

Никога не съм бил такова дете. Никога не съм бил такова чудо. Аз бях нещо древно и забравено, боготворено във времена на мрак. Но всичко това нямаше значение. Господ ме виждаше, знаех това. Господ знаеше колко Го обичам, колко обичам чедата Му, колко обичам Детето, родено във Витлеем, и всички, готови да възхвалят името Му. Свети Франциск също ме виждаше, мен, верния му следовник, неговото чедо.

Най-сетне стигнах до широкия олтар, коленичих и положих детето в яслата върху приготвената пелена. То изплака силно, щом го оставих, горкият малък Христос! Очите ми се изпълниха със сълзи при вида на неговото съвършенство — при вида на обичайната му симетрия, на естествения блясък на очите му, при звука на гласа му. Отстъпих назад и Девата коленичи до малкото чудо. А вдясно, до яслата, коленичи и младият Йосиф. Дойдоха и овчарите, истински овчари от Донелайт, увити с топли овчи кожи. Доведоха до яслите крава и вол.

Химнът зазвуча по-силно и по-красиво под ритъма на барабаните и съпровода на гайдите. Аз започнах да се полюшвам и очите ми се замъглиха. С тъга осъзнах, че, потънал дълбоко в музиката, още не съм погледнал към моя светец. Не бях зърнал ни веднъж прозореца, когато вървях по пътеката. Но това нямаше значение. Та нали той бе само стъкло, само минало. Сега аз щях да сътворя живия Исус. Момчетата иподякони бяха готови и аз поех към подножието на стъпалата и занареждах древните латински думи. Възкачвах се към Божия олтар.

В мига на тайнството, когато малките камбани иззвъняха, за да отбележат този свят момент, аз вдигнах нафората. Това е Моето тяло. Вдигнах потира — това е Моята кръв. Яжте от Моето тяло и пийте от Моята кръв.

Накрая се обърнах, за да дам на вярващите Свето причастие и те заприиждаха към мен — млади и стари, немощни и силни. Подаваха пеленачетата си, за да положа в малките им устички светата нафора.

Високо горе, сред извисяващите се заострени арки на огромната сграда, витаеха сенки, но светлината се издигаше, свята и ярка, и проникваше във всяко кътче, докосваше всеки каменен къс, за да го сгрее с топлината си.

Господарят на замъка, баща ми, дойде да приеме причастие, а с него и страхливата ми сестра, Емалет, която сведе глава в последната секунда, така че никой да не види, че не слагам нафора в устата й. Чичовците, които помнех от миналото, родствениците ми и велможите от васалните замъци, също идваха заедно със своите кланове. После дойде ред на селяните от долината, на овчарите, на търговците от града — безкраен поток от хора.

Това продължи може би повече от час, носеха още вино и хляб, докато всички мъже и жени бяха причестени. Всички бяха приели Живия Бог в сърцата си.

Не бях познал подобно щастие в Италия. Не бях познал подобно щастие в полето, под Божиите небеса, под Неговите съвършени звезди. Обърнах се да изрека финалните слова: „Вървете, месата свърши!“, и видях по лицата на всички кураж и щастие. Камбаните започнаха да бият по-бързо, ликуващо, в луд ритъм. Гайдите засвириха диво, чу се тътенът на тъпаните.

— Към замъка — извикаха хората. — Време е за празника на господаря.

В следващия миг аз се озовах на раменете на няколко здрави мъже от града.

— Ще устоим срещу силите на ада — викаха хората. — Ще се бием до смърт, ако трябва. — Добре, че ме вдигнаха, защото музиката стана така жива и силна, че вече не можех да вървя сам. Бях като омагьосан, направо обезумял, докато ме носеха през катедралата — но този път се обърнах надясно и видях черния стъклен образ на моя светец.

Утре, когато слънцето изгрее, помислих си, ще дойда при теб. Бъди с мен, Франциск. Кажи ми добре ли се справих.

После музиката ме завладя изцяло. Можех само да стоя изправен, докато ме изнасяха от църквата към мрака и снега, към факлите, които осветяваха замъка.

Главната му зала беше отрупана със зеленина и празнично осветена. Хората ме оставиха до огромната маса, а в огнището беше довлечен и запален коледният дънер.

— Гори, гори, гори дванайсетте нощи на Коледа — пееха хората. Гайдите свиреха, а тъпаните биеха. Слугите започнаха да носят печено месо и бокали с вино.

— Все пак ще имаме Коледна гощавка — извика баща ми. — Няма вече да живеем в страх.

Влязоха момчетата с печената глиганска глава, а после бяха внесени и печените животни на големите почернели шишове. Залата се изпълни с дами с разкошни рокли и деца, които танцуваха, хванати за ръце. Накрая всички станаха, хванаха се в кръгове и затанцуваха племенния си танц.

— Ашлар — рече баща ми. — Ти ни върна нашия Господ. Бъди благословен!

Седях изумен до масата и ги наблюдавах, а барабаните тътнеха в ума ми. Гайдарите също танцуваха, докато свиреха. Гледах как кръговете от хора се разкъсват и формират други кръгове. Ароматът на храната беше омаен. Огънят блестеше ярко.

Затворих очи. Не знам колко време съм седял така — с глава, отпусната на облегалката на стола, слушах смеха и песните им, музиката. Някой ми даде вино и аз го взех, някой ми даде месо и аз го взех. Беше Коледа и можех да ям месо, днес можех да не бъда беден францисканец.

Изведнъж нещо се промени. Първо реших, че е настъпило затишие, но всъщност барабаните бяха забавили ритъма си и звучаха някак заплашително, а гайдите свиреха мрачна мелодия.

Отворих очи. Всички се бяха смълчани, може би завладени от музиката. Знаех, че съм твърде замаян, за да помръдна. Видях онези, които удряха тъпаните, и сериозните лица на гайдарите.

Това вече не беше Коледна музика, а нещо по-мрачно, заплашително и лудо. Опитах се да стана, но не можах. Музиката като че бе изгубила мелодията си и сега изпълняваше една и съща тема, като жест, повторен хиляди пъти.

Тогава долових миризмата. Помислих си, че идва от сестра ми, но само аз я усещам и трябва да потуша желанията, които събужда.

В този миг сред събралите се в залата и на стълбището се чу шумна въздишка. Всъщност някои дори се бяха извърнали и криеха лицата си, а други се притискаха към стените.

— Какво има? — извиках аз. Баща ми и сестра ми стояха безмълвни — всички мълчаха. Тъпаните обаче продължаваха ритъма си, а гайдите виеха.

Миризмата стана още по-силна и когато се опитах да се задържа прав, видях група хора, облечени в черно и бяло, да влизат в залата.

Знаех, че пуританите се обличат в такива одежди и с корави бели яки. Това бяха те. Дали идваха за война?

Вървяха напред, но като че криеха някого помежду си. Гайдите и тъпаните продължаваха да свирят.

Исках да изкрещя: „Вижте, протестантите!“ — но бях онемял. Миризмата ставаше все по-силна и по-силна.

Най-сетне групата на новодошлите се разкъса и оформи малък кръг, в който стоеше дребно, приведено женско създание с огромна усмивка, с гърбица и горящи очи.

— Талтош, талтош, талтош! — изкрещя тя и пристъпи към мен. Разбрах, че миризмата се излъчва от нея! Сестра ми се хвърли към мен, но баща ми я хвана и я накара да се свлече на колене.

Пред мен стоеше жена от малките хора и ме гледаше с блеснали очи.

— Да, ние с теб ще създадем гиганти, високи братко, съпруже мой! — изпищя тя, разпери ръце и прокъсаната й роба се разтвори. Видях огромните й приканващи гърди, виснали над малкия корем.

Миризмата й ме замайваше и щом тя пристъпи към мен, като че порасна и се разхубави в очите ми, стана елегантна, с дълги крайници и бели пръсти, които посегнаха да погалят лицето ми. Истинска жена от моя вид.

— Не, Ашлар! — изкрещя сестра ми, а аз видях как юмрукът на баща ми се стрелва и тя падна на пода.

Жената пред мен бе прекрасна, златната й коса растеше пред очите ми, стелеше се по голия й гръб и между гърдите. Тя я отхвърли назад и разкри голотата си, притисна гърдите си, после плъзна ръце надолу и отвори скритите си влажни срамни устни между краката. Аз бях обезумял, овладян от страстта и от музиката, от омагьосващата красавица. Изправиха ме до масата, тя легна пред мен, а аз отгоре й.

— Талтош, талтош, талтош! Направи талтош!

Тъпаните биеха още по-силно, сякаш силата на звука им не знаеше граници. Гайдите се смесиха в един общ вой. А под мен, сред златните косми между краката й, срамните й устни ми се усмихваха така, сякаш можеха дори да проговорят! Бяха влажни, нежни и лъскави от женската мъзга. Исках я, подушвах я, имах нужда от нея. Трябваше да го направя.

Извадих члена си и го вкарах в тясната цепнатина.

Изпитах същия екстаз, както когато сучех от майка си. Чувах пак онези проститутки от Флоренция, звъна на смеха им, докосването до пълните им гърди, потайните места под полите им. Потъвах все повече в насладата и дори закрещях от удоволствие, но то не свършваше — продължаваше отново и отново. Помислих си: „Какъв глупак съм бил да се лишавам цял живот от това!“.

Масата под нас проскърцваше от тласъците ми. Купите бяха изпопадали на пода, топлината на огъня ни поглъщаше, бях плувнал в пот.

А под мен — на твърдата маса, сред разлятото вино и парчетата месо, върху разкъсаната ленена покривка — вече не лежеше красивата жена с блестяща червеникава коса, а дребна гърбава вещица с отвратителна усмивка.

„Господи, рекох си, не ме интересува, не ме интересува!“ Крещях от удоволствие. То ме поглъщаше отново и отново, докато в ума ми не остана нищо, абсолютно нищо.

Напълно замаян, осъзнах, че съм се отдръпнал от жената, а тя се присвива на масата пред мен, сякаш нещо излизаше от утробата й, където бях посял семето си.

— Не, не искам да гледам това! Спрете го! — изкрещях аз. — Господи, прости ми! — Но цялата зала звънтеше от смях, див, безумен смях, който се примесваше с тътена на тъпаните и воя на гайдите в оглушителна какофония. Запуших уши с ръце, защото не издържах повече. Започнах да вия като животно, но не чувах гласа си.

Между краката на вещицата се появяваше нов талтош — първо се подадоха дългите хлъзгави ръце, които се удължаваха пред очите ми — пръстите ставаха по-дълги, още докато се плъзгаха по масата. Накрая излезе и главата — тясна и влажна. Докато майката пищеше от болка, то се роди — роди се знаещо, изтласкваше се от утробата й и ме гледаше с очи, в които се четеше разум! Хлъзна се навън и започна да расте — очите му блестяха, устата зееше отворена, безупречната му кожа искреше като на човешко бебе. То падна върху майка си и започна да суче — първо от едната, а после от другата гърда. Накрая се изправи пред тълпата, която крещеше и виеше ликуващо: „Талтош, талтош! Направи още един. Направи жена, направи талтош, преди да е изгряло слънцето!“.

— Не, не, спрете! — изкрещях аз, защото това новородено създание, това безумно дете, този странен олюляващ се гигант, бе легнал върху жената и я обладаваше така, както аз го бях сторил преди това.

След малко доведоха още една вещица и я положиха пред мен, накараха ме да се наведа над нея и членът ми веднага се събуди.

Къде бяха моите светци?

Хората в залата започнаха да тропат и да пеят нещо под съпровода на тъпаните. Гласовете им се сляха в нисък и безкраен вой.

Когато се отдръпнах, очите ми се извъртяха нагоре и вече не можех да виждам нищо. Някой плисна вино в лицето ми, а от новата жена се раждаше дете и хората отново закрещяха:

„Талтош, талтош, талтош!“ А накрая: „Женски е! Вече имаме мъж и жена!“.

Всички като че обезумяха от радост. Отново се хванаха за ръце и затанцуваха лудо в кръгове, търчаха по стълбите само за да скочат оттам. Видях лицето на господаря, беше изкривено от гняв и ужас. Той клатеше трескаво глава и ми крещеше нещо, но думите му не се чуваха.

— Да се раждат до сутринта! — пищяха хората. — После ще ги изгорим!

Едва успях да се изправя на колене. Видях ги как отвеждат първородното — момчето, което сега беше високо колкото мен, и го хвърлят в огнището.

— Спрете, спрете, в името на Бог! — изкрещях аз, но никой не ме чуваше. Сам не можех да се чуя. Не чувах дори и писъците на момчето в огъня, въпреки че виждах как агонията разкривява гладкото му лице. Сведох глава в отчаяние и занареждах: „Господи, помогни ни. Това е вещерство. Спри ги, Боже, помогни ни, те ни размножават, за да ни пожертват, ние сме техните жертвени агнета. Господи, моля те, нека това спре, нека това спре!“.

Тълпата ревеше, люлееше се, издаваше силно и сякаш безкрайно жужене. После се извисиха писъци, по-силни от моя.

Войници бяха разбили портите! Бяха стотици — изливаха се като вълна в залата. Бяха облечени с ризници, носеха щитове и мечове. Срещу тях се втурнаха овчари и орачи с вили и копачи в ръце.

— Вещици, вещици! — ревяха войниците.

Аз се вдигнах на крака и изкрещях неистово, за да ги накарам да млъкнат.

Но сечта беше започнала — глави хвърчаха от раменете, пронизаните пищяха за милост. Мъжете се биеха, за да защитят жените. Дори малките деца не бяха пощадени.

Нападателите се хвърлиха срещу мен, хванаха ме и ме изнесоха от залата заедно с другите чудовища, новородените, и техните майки — вещиците. Озовахме се навън, в студената нощ, огласявана от писъците на ранените, отекващи в хълмовете.

— Господи Боже, помогни ни, помогни ни — виках аз. — Помогни ни, това е зло, това не е твоята справедливост. Не. Накажи виновните, само виновните! Господи Боже!

Хвърлиха ме върху каменния под на катедралата и ме повлякоха по пътеката. Огромните витражи се пръскаха навсякъде около мен. Видях пламъци. Задушавах се от черния гъст дим, тялото ме болеше, защото бе жестоко ожулено от влаченето по камъните. Видях как яслите потънаха в пламъци, а вързаните животни заблеяха сред огъня, без да могат да се освободят.

Накрая ме хвърлиха пред гробницата на свети Ашлар.

— През прозореца, през прозореца! — крещяха всички. Аз се надигнах на колене и видях, че всички дървени пейки и орнаменти в катедралата горят. Димът поглъщаше всичко. Писъците на ранените бяха оглушителни. Внезапно нечии ръце ме вдигнаха, залюляха ме напред-назад, напред-назад, и ме хвърлиха към огромния прозорец с витража на светеца!

Лицето и гърдите ми се удариха в стъклото. То се разтроши и аз си помислих: „Сега ще умра. Най-сетне ще намеря покой в нощта, сред звездите и Господ ще ми обясни защо се случи всичко това“.

Но видях пак долината и горящия град. Видях всеки прозорец — като пламтяща уста. Видях къщите, потънали в огън. Видях телата, проснати пред мен, и осъзнах, че това не са видения на издигаща се към небесата душа. Бях още жив.

После тълпата ме връхлетя отново и ме понесоха като подивели нанякъде.

— Занесете го в кръга — крещяха. — Занесете всички там, изгорете ги в кръга, изгорете вещиците и талтошите.

Причерня ми, бях ужасен — не можех да си поема дъх. За миг се опитах да се изтръгна, обезумял като подгонено животно. А после отново се замолих: „Господи Боже мой, помогни ни, не им позволявай да ни хвърлят в пламъците“.

Щом ме пуснаха на земята, видях, че сме насред древния каменен кръг. Грубите камъни се издигаха към небето, ясно видими заради пламъците, погълнали катедралата и целия град зад нас.

Удари ме камък, после още един и още един. Следващият ме уцели в окото и от него потече кръв. Чувах пращенето на огъня. Почувствах жегата. Но аз вече умирах — камъните летяха към главата ми и болката от ударите бе така голяма, че почти не усетих изгарянето, когато пламъците започнаха да ме облизват.

— Господи Боже мой, в твоите ръце предавам душата си, аз, твоят недостоен слуга, Ашлар, не мога да сторя нищо повече. Пресвети Боже, Исусе, към теб се въздигам. Света Майко, приеми душата ми. Франциск, помогни ми, Света Майко Божия, в твоите ръце предавам… душата си!

А после… После…

Нямаше никакъв Бог.

Не държах детето Исус в обятията си.

Нямаше Света Майка.

Нямаше Светлина.

Нямаше справедливост.

Нямаше ад.

Нямаше рай.

Само мрак.

 

 

След това се появи Сузан.

Сузан, която извика в нощта.

Ашлар, свети Ашлар.

Ярко същество от плът, едва видимо сред каменния кръг! И видях кръга от камъни, съвсем кръгъл! Чух гласа й!

Нейният вик дойде след цяла вечност, съвсем немощен, като слаба искрица, но после стана по-силен, по-ясен, и аз се събрах, за да чуя:

— Ела, мой Лашър, чуй гласа ми.

— Кой съм аз, дете? — Аз ли говорех? Нима най-сетне говорех с моя истински глас?

Нямаше време, нямаше минало, нямаше бъдеще, нямаше спомени…

Само смътно видение на топла плът сред мъглата, размазан образ, който протяга ръце в центъра на каменния кръг.

И тогава дойде нейният наивен, детски отговор, нейният смях, нейната любов:

— Моят Лашър, това си ти, моят отмъстител, моят Лашър! Ела при мен!