Ребека Уинтърс
Белязана да обича (10)

Десета глава

Понеделник се оказа мъчителен ден. Хедър се прибра веднага след училище и седна до телефона. При всяко позвъняване нетърпеливо грабваше слушалката. В единайсет и половина реши, че е безсмислено и се отказа. Ник явно не възнамеряваше да се обади. А и защо да звъни? Вече имаше нишка за намирането на Бранко.

Родителите й настояха да си легне. Хедър взе горещ душ и се пъхна под завивките. Спа лошо, събужда се няколко пъти и на следващата сутрин стана преди шест часа с тъмни сенки под очите. Облече се и без да закусва тръгна към училище. Часовете се нижеха безкрайно бавно и тя съвсем се изнерви. С усилие изяде обяда си, после се отправи към Прийст Ривър. Когато часовникът удари девет, изхвръкна от училище и с бясна скорост подкара към Спокейн.

Джей и Шели все още разтоварваха джипа, когато паркира до него. Джей разбра въпроса й, преди да каже дума:

— Не видяхме следа от Бранко, но районът е твърде голям. Отиваме отново в петък след работа и ще останем до неделя вечерта. Ако имаме късмет, ще го намерим тогава.

— Как е Ник?

— Настроението му е мрачно, но не го показва.

Джей явно бе изтощен и Хедър си тръгна.

Дните се изнизаха, дойде краят на седмицата, а от Бранко нямаше вест. Измина още една седмица. Джей и Ник прекарваха всяка свободна минута в планинския район и търсеха следи от Бранко и неговия цигански приятел.

В неделя сутринта Хедър не можа да издържи повече и убеди Шели да тръгнат за Горен Прийст Лейк, където Джей и Ник се бяха уговорили да оставят джипа. Хедър копнееше да види Ник и да се увери, че е добре. Майката на Шели се съгласи да вземе Стейси, тъй че не бе необходимо да бързат да се връщат в Спокейн.

Лесничейството се намираше сред гъста гора и до него се стигаше по стръмен планински път с множество завои. За щастие Хедър познаваше горите на Прийст Лейк и нейната увереност учуди даже Шели. Макар че денят бе горещ, сред дърветата бе хладно и влажно.

Малко преди да пристигнат чуха шум, който ги озадачи. Почти веднага видяха хеликоптера на Спасителната служба от Градската болница на Спокейн, който мина над тях. Идваше от планината и се насочи към града.

— Някой е бил ранен. Да побързаме — подкани Шели. Тя бе тъй притеснена, сякаш не бе старша сестра в отделението за бърза помощ на болница „Вали“.

Хедър натисна докрай педала на газта. Стремеше се да пристигнат по-скоро и едва не се сблъска с джипа, който слизаше от лесничейството. В последния момент рязко изви волана наляво, докато водачът на джипа почти се изправи върху спирачката.

— Това е Джей! — извика Шели, извън себе си от радост. Тя отвори вратата и се хвърли напред. Хедър стискаше здраво волана, все още замаяна от шока. Изведнъж забеляза, че Джей е сам. Нервите й се опънаха до крайност.

— Хез, мила! С Ник всичко е наред. Не гледай така ужасено.

— Слава богу! — промълви тя и избухна в плач.

Джей отвори вратата и я прегърна.

— Намерихте ли Бранко? — запита през сълзи тя.

— Да. Вчера го нападнала мечка, но той успял да се спаси на едно дърво. Мечката обикаляла отдолу, затова стоял на дървото и чакал приятелят му да доведе помощ.

— Бедният Бранко.

— Той ще се съвземе. Докато прогонвах мечката, Ник се качи на дървото и го свали. Направихме носилка и го докарахме до лесничейството, а оттам извикахме хеликоптер.

Тя вдигна глава.

— Ранен ли е Бранко?

— Мечката е одрала крака му и е загубил малко кръв, но не мисля, че е сериозно. Ще чакаме и ще видим. Ник отлетя с хеликоптера.

— Трябва да отида при тях.

— Всички ще отидем. Ще можеш ли да ни следваш или да пътуваме заедно?

— Ще успея, няма проблем. — Хедър изтри сълзите си. — Ти карай напред с Шели.

— Успокой се — усмихна се Джей. — Най-лошото мина.

Бедният Бранко, мислеше си Хедър, докато следваше джипа надолу по планината. Ако се бе случило с мен, сигурно щях да умра от страх.

Хеликоптерът все още беше на паркинга, когато стигнаха болницата. Тя бързо изскочи от колата и се затича към спешното отделение след Джей и Шели. Казаха им, че Бранко е в операционната на шестия етаж и баща му чака отвън.

Дланите на Хедър овлажняха от притеснение. След няколко мига щеше да види Ник за първи път от три седмици. Как ли ще я посрещне? А може би ще я помисли за натрапница?

В чакалнята на отделението имаше шестима мъже, но тя веднага съзря Ник. Той седеше със скръстени ръце, навел глава.

— Ник!

Той бавно вдигна поглед, сякаш не можеше да повярва, че тя е тук. Гледаше безмълвно влажните й тъмни ресници. Беше небръснат, клепачите му тежаха от недоспиване, а по челото му се бяха появили нови бръчки.

— Как разбра, че съм тук?

Тя преглътна с усилие.

— С Шели бяхме на път за лесничейството, когато срещнахме Джей. Толкова се радвам, че Бранко се намери и е добре.

— Аз също — промърмори дрезгаво той. След това я погледна строго. — Как ти дойде на ум да се качваш в планината? Предупредих те да не идваш.

— Не можех да понасям повече бездействието.

— Дори най-опитни ловци се страхуват да посещават районите с гризли. Каза ли ти Джей, че при първия сигнал за тревога циганинът избягал с коня и оставил сина ми на произвола на съдбата? Вие също сте могли да станете жертви на нападение!

Поразена от внезапната промяна в настроението му, Хедър не знаеше нито как да постъпи, нито какво да каже. Идването й тук се оказа грешка. Ник ясно й показа, че не иска да има нищо общо с нея.

— Когато Бранко дойде в съзнание, предай му, че всички се молим за него — рече и се отправи към изхода, под учудените погледи на Джей и Шели.

Асансьорът бе спрял на втория етаж и тя тръгна по стълбите.

— Хедър, за бога, върни се!

В следващия момент Ник тичаше по стълбите след нея. Тя заслиза още по-бързо. Не искаше той да разбере колко е разстроена, че я отблъсна.

На първата площадка той сграбчи китката й и здраво я стисна.

— Къде отиваш? — запита гневно и я грабна в обятията си.

Тялото й отново послушно се превърна в част от неговото. Както преди сърцата им се сляха в общ ритъм.

— Не разбираш ли защо не бях на себе си като разбрах, че сте отишли в гората? О, Хедър… — прошепна той.

Изведнъж той сведе глава и намери треперещите й устни. Хедър се отпусна безпомощно в ръцете му. Съвсем забрави обещанието си никога да не позволи на Ник да я докосне, забрави, че е безочливо да го желае, докато синът му е още на операционната маса, забрави, че целувките му не са обет за вярност и любов. Единственото, което имаше значение, бе вкусът на устните му, допирът на ръцете и тялото му. Не искаше да сдържа чувствата си към него, нито желанията си.

— Ник! — извика Джей от вратата към стълбището. — Извинявай, но струва ми се, ще ти бъде приятно да узнаеш, че Бранко е добре. Прехвърлят го от реанимацията в обща стая.

Хедър бе загубила чувство за реалност и гласът на Джей прозвуча сякаш от друг свят. Новината бе радостна, но тя все още бе в плен на страстта. Ник обаче въздъхна облекчено и леко се отдръпна от нея.

— Идваме веднага, Джей.

— Не. — Очите му я пронизваха, но тя избегна погледа му. — Ти върви. Ти си бащата и той ще иска да те види.

Ник остана неподвижен.

— А ти носиш майчината му брачна гривна. Тя е гаранция, че иска да види и теб.

— Сега не мога. — Обхвана я паника и тя направи крачка назад. Устните й бяха подути, бузите — червени и издраскани от двудневната му брада. Знаеше, че и косата й е разрошена от вятъра и ръцете му. — Бих… бих искала да дойда на себе си.

— Не се бави — предупреди той. Целуна я бързо и тръгна нагоре, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

Последната му целувка я остави отмаляла и трепереща. Тя седна на стълбите и захлупи лицето си с длани. Току-що Ник й бе показал, че тя е за него всичко на света. Може би Шели е права и той отдавна не тъгува за Ибра.

Но ако Ник не я обича така силно, както тя него? Какъв смисъл има животът, ако не може да го сподели с него? А когато узнае, че тя не може да има деца?

Бранко! Как ще приеме новината, че е влюбена в неговия баща? Или още по-лошо — че ще й бъде доведен син. Не, трябва да стои настрани от техния живот.

Тя бързо се изправи. Трябва да излезе от болницата, преди Джей и Шели да я потърсят.

Движението следобед не бе натоварено и когато излезе от Спокейн, остана сама на магистралата. Джипът летеше по гладкия път, а тя започна да прави планове за лятото.

След две седмици ще свърши училище и след това ще е свободна до края на август. Време е да приеме поканата на Хайди от Сан Диего. Най-добрата й приятелка я убеждаваше, че съдружникът на съпруга й е идеален за Хедър. Трябва само да се срещнат.

Една или две седмици безгрижие на плажа под топлото калифорнийско слънце ще й се отразят добре след всичко, което се случи през последните дни. Би могла дори да си потърси подходяща работа там. Смяната на обстановката ще бъде добре дошла. Но ако все пак се наложи да остане още една година в Спокейн, няма да й се налага да работи на две места, защото в Прийст Ривър е намерен постоянен учител. Ще постъпи през есента. Така няма да има вече нищо общо с Ник.

Новият апартамент също ще изисква време и усилия за обзавеждане. Макар много да обича родителите си, необходимо й е собствено жилище. А и те имат нужда да останат сами. Джей и Шели имаха свой живот. Време е и тя да заживее своя.

За нейна изненада, докато успее да си представи бъдещето без Ник Антонович, вече бе отминала отбивката за Спокейн. Шофираше повече от три часа. Напълни резервоара на близката бензиностанция, хапна набързо, настрои радиото на хубава класическа музика и потегли към къщи.

Изтощена от дългия ден и шофирането, Хедър умираше за сън. Но бе рано за почивка — на алеята пред къщата бе паркиран пикапът на Ник.

В същия момент от кабината изскочи самият Ник. Какво прави тук? Колко е чакал? Защо не бе с Бранко?

Той бе гладко избръснат и облечен в бяла риза и светъл панталон. Отвори вратата на колата й и се облегна на нея.

— Доколкото си спомням, трябваше да се присъединиш към нас в болницата. — Спокойният му глас прозвуча заплашително.

Хедър пое дълбоко въздух и каза:

— След като ме остави на стълбите, си помислих колко е важно за вас двамата с Бранко да поговорите насаме. Не исках да се натрапвам.

— Той искаше да те види веднага щом му съобщих, че си там. Като разбра, че си помогнала да го намерим, усмивката му огря стаята. А за Джей и Шели не можеше да повярва. Бе изумен, че толкова много хора са загрижени за него.

— Преживял е много мъка, но важното бе да разбере, че го обичаш.

— Когато с Джей прогонихме мечката и аз се покатерих на дървото, Бранко започна да плаче като дете и викаше: „Татко! Татко!“. При това на английски. Разбира се, има много път да извървим до пълно разбирателство. Но животът е пред нас.

Очите на Хедър се навлажниха.

— О, Ник, толкова се радвам за теб. Само като си представях Бранко — сам сред дивата гора, изоставен на произвола на съдбата и преследван от раздразненото животно.

— Шшшшт. — Той сложи пръст на устните й. — Благодарение на теб го намерихме навреме. Той е добре и в безопасност. Останалото вече е минало.

Макар и съвсем леко, докосването му я възпламени.

— Още утре ще го посетя. Обещавам.

— Не зная дали мога да ти имам доверие.

— Как може да се съмняваш?

— Мисля, че сама можеш да си отговориш.

— Съжалявам, ако в болницата съм причинила неудобства, като взех колата.

Той пристъпи от крак на крак.

— Нямаше неудобства. Аз докарах Джей и Шели.

Последва неловко мълчание.

— Ще се връщаш ли в Прийст Ривър? — запита тя.

— Не. Бях вече у дома. Днес ще остана при Бранко в болницата. Не му дават да пуши и се опасявам, че към три или четири часа ще полудее. Може би ще имам възможността да му разкажа за майка му и мен.

Хедър само кимна.

— Къде изчезна? — Въпросът му дойде неочаквано, но тя го разбра; Напрежението помежду им беше съвсем осезаемо.

— Разходих се малко с колата. След тревогата през последните няколко седмици аз… Беше ми нужно разтоварване.

— И успя ли да го постигнеш? — настояваше той.

— Да постигна какво?

— Разтоварване?

— Да. — Но само докато те видях отново, идеше й да изкрещи.

— Джей ми каза, че се възстановяваш след сериозна болест.

Тя се изчерви от гняв.

— Джей няма право да обсъжда личния ми живот с теб!

— Той те обича — рече той спокойно. — И обичта му дава право.

— Джей никога не говори със заобикалки, но в този случай не е бил съвсем точен, защото вече съм съвсем добре. Докторът казва, че всичките ми изследвания са в нормалните граници. — Вече не можеше да спре и добави: — Каза ли ти още, че в резултат от болестта никога не ще мога да имам деца?

Последва дълго мълчание.

— Да. Каза ми.

Дъхът й секна. Е, сега вече Ник знаеше истината. Тя чувстваше погледа му върху себе си, но нямаше сили да срещне очите му.

— Джей приема твърде сериозно ролята си на по-голям брат.

— Ако имах сестра като теб, навярно щях да бъда още по-строг. Изглеждаш изтощена. Няма повече да те задържам. Все пак с Бранко сме ви много задължени. Както на теб, така и на семейството ти. Приятни сънища, Хедър.

 

 

След като се осведоми за състоянието на Бранко, Хедър продължи по коридора и почука. Не искаше да го тревожи, ако е заспал. За нейна изненада той отвори вратата.

— Бранко! — извика тя. За миг огледа стаята и видя, че Ник го няма. — Радвам се да те видя отново. Изглеждаш чудесно.

Той бе облечен в зелен халат, който стигаше до коленете му. На главата си бе нахлупил черната шапка. Лицето му бе малко бледо, но иначе изглеждаше съвсем здрав. И все пак й се стори различен. Разбра го, когато Бранко се усмихна широко — мъката в очите му бе изчезнала. За първи път, откакто го познаваше, той изглеждаше спокоен.

— Моля, влезте и седнете. — Той направи широк реверанс с шапката.

— Не трябва ли да лежиш? — Тя седна на стола до леглото. Върху шкафчето имаше цветя, сред които и розовата азалия, която тя бе изпратила.

— Един момент — рече той, сръчно придвижвайки се с патериците.

— Пак искаш да изглеждаш като герой — подразни го тя.

— Аз не съм лош, нали?

— Ти си чудесен. Сега, моля те, седни, докато не си се изморил съвсем. Къде е баща ти?

— Работа. Но скоро ще се върне. Ти пиши име тук. — Той посочиш патерицата и извади писалка от джоба си.

Тя се разсмя.

— „Госпожица Мартин“ ли да напиша?

— Баща ми те нарича Хедър. — С труд произнесе името й. — Ти пиши така.

Написа името си на патерицата. Джей и Шели вече я бяха изпреварили.

— Боли ли те, Бранко?

— Не. — Той поклати глава. — Мечката не много голяма.

— Мечката не беше много голяма — поправи го по навик тя.

Той се разсмя.

— Ти ядосана на мене, защото не ходя в училище?

— Много съм ядосана. Господин Ченг, господин Тахери, госпожа Гутиерес, госпожа Лумали — липсваш на всички свои приятели и те все ме питат къде си.

— Кажи им аз идвам. — Той се поколеба и се замисли. — Четвъртък.

— Добре! — рече тя въодушевено. — Твоят изпит ще бъде след две седмици.

Съобщението бе прието с гримаса, която я накара да се усмихне.

— Ти изпратила цветя на Бранко?

— Да.

— Америка е смешно място. Жени пращат цветя на мъже. Аз обича Америка.

Тя затвори очи, за да не заплаче.

— Каза ли го на баща си? Той ще бъде много щастлив.

Изведнъж Бранко я изгледа лукаво, както имаше навик да прави от време на време.

— Мой баща казва ти говорила със Зара, да?

— Да. Баща ти и аз те търсихме два дни. Накрая помолих циганите за помощ. Познаваш ли Зара?

Той кимна.

— Зара е ханамика.

— Наистина. Тя много ни помогна, за да те намерим.

Бранко изглеждаше доволен, после ловко смени темата.

— Ти спа на борда с мой баща?

Лицето му бе непроницаемо. Но въпросът можеше да означава всичко и тя го погледна нервно.

— Да. Нали ти казах, два дни оглеждахме реките.

— Ти харесва мой баща?

— Да — каза тя без колебание. — Много. И знаеш ли защо? Той иска да бъде добър и да компенсира всичките години, през които не е знаел за съществуването ти. Той те обича повече от всичко на света.

— Той накара мечка да бяга. Моят баща не се страхува от нищо. — Думите му бяха по-красноречиви от най-прочувственото признание за обич.

— Вярно е, Бранко. Само твоят живот има значение за него.

— Той сега има жена. Тя много важна.

Добре, че бе седнала, защото й се зави свят. Съзнаваше ли той какво говори?

— Разстроен ли си, Бранко?

— Не. Тя харесва Бранко. Ние семейство съвсем скоро.

— Прекрасно. Много се радвам.

Бранко дълго се взира в нея, после изведнъж отмести поглед към гривната.

— Ти не харесва мой подарък?

Хедър преглътна с усилие и рече:

— Гривната е хубава, но мисля, че майка ти би искала да я дадеш на някое красиво циганско момиче. Като онова, което видях на реката.

За нейна изненада Бранко засия.

— Ти срещна Аника?

— Не говорихме, но я видях.

— Тя харесва Бранко.

— А ти харесваш ли я?

— Тя не лоша.

— Може би някога тя ще поиска да носи гривната на майка ти.

Бранко сви рамене и се наведе напред.

— Моля, дай ръката си.

Със затаен дъх тя протегна ръка. За секунда Бранко измести една от златните верижки и като по чудо гривната се разпадна на две части. Той намигна съучастнически.

— Благодаря — прошепна тя с облекчение.

Той кимна.

— Ти ще направиш нещо за Бранко?

— Разбира се.

— Аз отивам утре. Ти ще дойдеш в Прийст Лейк. Да видиш Бранко? Да?

Тя прехапа устни. Искаше й се Ник да я бе поканил в техния дом.

— Утре е понеделник. Аз ще бъда в Прийст Ривър едва във вторник.

— Тогава ти идваш във вторник. Аз ще уча за изпити. Две седмици. — Той показа с пръсти. — Ти ще учиш Бранко. Моля!

— Вторник е твърде скоро за посещение. Ще се опитам да дойда в четвъртък около четири и половина.

— Добре. Аз търся… — Той замълча и се усмихна така ведро, че тя сякаш видя Ник пред себе си. — Аз ще те очаквам.

— О, Бранко! — Тя го прегърна, после изтича навън и едва не се сблъска с Джей.

Да не повярваш! Брат й бе излязъл през работно време да посети Бранко. Джей наистина бе изключителен! Не можеше да му се сърди, че е бил откровен с Ник.

— Хез! — усмихна й се той. — Къде изчезна вчера? Ник много се разтревожи.

— Не исках да се натрапвам на баща и син. Затова дойдох днес. Бранко свали гривната.

Джей погледна китката й, след това нея.

— Навярно си почувствала огромно облекчение. Но защо ми се струва, че нещо не е наред.

— Какво може да не е наред? — широко се усмихна Хедър. — Никога не съм виждала Бранко толкова щастлив. Двамата с Ник са в добри отношения.

— Чудесна новина! — промърмори Джей.

— Да, наистина. Но сега трябва да вървя. До скоро.

Тя целуна брат си и забърза по коридора. Трябваше да поговори с Ник.

 

 

До четвъртък Хедър все още не се беше срещнала с Ник. Когато спря пред къщата, не се виждаха други коли. По всяка вероятност Ник все още бе на работа. Тя почувства горчиво разочарование, защото копнееше да го види отново и й искаше и той да чувства същото.

Предната врата се отвори и пред нея се изправи красив мъж, облечен само в джинси. Хедър спря омагьосана пред мускулестата фигура на Ник. Той бе изненадан не по-малко от нея.

— Съжалявам, че те обезпокоих. — Хедър пъхна нервно ръце в джобовете на светлокафявата си лятна рокля. — Не очаквах, че ще си у дома.

— Във фирмата ще се справят. Сега Бранко се нуждае от мен повече от всякога.

— Съгласна съм. Той ме покани днес на извънреден урок за заключителния изпит. Нима е забравил?

— Днес едва ли ще е възможно. Следобед се оплака от болки в стомаха и аз го накарах да вземе лекарство. Когато отидох да го видя в царата, бе заспал дълбоко.

— Цара?

— Циганска каруца с покрив от обръчи и платнище.

— Къде я е намерил? — Очите на Хедър се разшириха от учудване.

— Преди около шест месеца помолих приятел в Югославия да ми намери употребявана цара и да я изпрати тук, без знанието на Бранко, разбира се. Ремонтирах я през свободното си време.

— Къде?

— В един от складовете за дървен материал.

— Но това е фантастично! Негова собствена пещера за усамотяване. Джей се чувстваше по същия начин в палатката, която татко му подари преди години. Мисля, че всеки мъж е малко циганин. Харесва ли я Бранко? Мога да си представя как лежи на виолетов сатен, с шапката на главата, цар на циганите.

— Откакто му я показах, не е влизал вкъщи. Подаръкът ми имаше по-голям успех, отколкото предполагах.

— О, Ник, чудесно си го измислил! Защо не съм била тук да видя лицето му, когато си му я показал.

Изведнъж Ник стана сериозен.

— Изглежда, ти наистина обичаш Бранко. Нима можеше да се съмнява след всичко преживяно.

— Да, така е — рече тя. — Когато се събуди, би ли му дал този подарък от мен. — Тя извади малко пакетче. — Кажи му, че може да се забоде на шапката. Това е бяла колумбина, цвете, което често се среща в Айдахо. Направена е от порцелан и злато. Той обича природата, надявам се, че ще я хареса и тя ще му донесе късмет.

Хедър протегна ръка и Ник изведнъж я сграбчи. От изненада тя изпусна цветето.

— Гривната! Изчезнала е!

Тя го погледна удивено.

— Да. Бранко си я взе в неделя.

— В неделя?

— Да. Когато го посетих в болницата. Той е луд по циганско момиче на име Аника. Няма да се изненадам, ако тези дни видиш гривната на нейната ръка.

— Аника?

— Не ти ли е казал за нея? Хубавичкото момиче в циганския лагер на реката Сент Джоу?

— Той спомена, че решил да продължи да работи, защото имал нужда от пари да се ожени, когато стане американски гражданин. Мислех…

— Значи Бранко е направил някои сериозни планове за бъдещето — каза тя. — В края на краищата той едва ли би искал да ти бъде в тежест.

— В тежест? — Той се намръщи.

— Той разбира, че ти имаш свой живот.

— Какво казваш? — В следващия миг ръцете му докоснаха раменете й и погалиха кожата под презрамките на лятната й рокля.

На Хедър й се стори, че ще загуби съзнание от нежността на милувката. Тя опита да се измъкне, но силните му ръце я задържаха.

— Бранко каза, че ти имаш жена, която е важна за теб и скоро вие ще бъдете сем… — Думите замряха на устните й и тя остави очите й да зададат въпроса. В този момент Бранко се появи зад баща си. Ник рязко извърна глава.

Бранко се усмихна на двамата, като се облягаше на патериците. В очите му играеха лукави пламъчета, а в ръката му проблясваше брачната гривна.

— Вземи я, татко. Дай я на Хедър. Тя твоя жена сега. Бранко ще даде това на Аника. — Като се подпря на едната патерица, той вдигна красивото бяло цвете и погали нежните венчелистчета.

— Бранко Антонович! — извика Хедър с негодувание.

Тя очакваше, че Ник ще се разгневи на немирния си син. Но за нейна изненада той щастливо се разсмя и я грабна в прегръдките си.

— Благодаря ти за предложението, сине. Но по-добре ми позволи да ползвам твоята цара. С Хедър трябва да останем за малко насаме.

— Ник! Моля те! Пусни ме! — шепнеше тя.

— Аз ще остана у дома. — Бранко намигна съучастнически на баща си, без да обръща внимание на Хедър. — Кълна се в моята вица.

Хедър се остави да я понесат зад къщата. Тя бе обвила ръце около врата на Ник, вдишвайки аромата на тялото му, примесен с тънък мирис на сапун.

Когато се отдалечиха на двайсетина метра, пред нея изникна черно-златиста циганска каруца, разположена сред високи ели.

— Ник, величествена е! — възкликна тя. Отстрани бяха изрисувани букети диви цветя. А на платнището имаше надпис със златни букви на цигански.

— Какво означава надписът? — запита тя и се притисна към него. Чувстваше тръпките по силното му тяло.

— Това е стара циганска поговорка, която казва: „Една и съща кръв, едни и същи очи, една и съща душа, един стомах, едно щастие“.

Той я погледна и сякаш понечи да каже нещо, но после се отказа. Когато я внесе вътре, тя имаше чувството, че влиза в друг свят. Вътрешното обзавеждане можеше да съперничи на апартамента на някой богат султан. Хедър бе заслепена от изобилието на червено, виолетово и синьо. Той я остави върху възглавниците на широко двойно легло и се усмихна.

— Чувствам се като пленената принцеса от „Арабски нощи“ — рече тя със затаен дъх.

— Ти наистина си пленена принцеса и аз никога няма да те пусна. — Очите му потъмняха от желание. Той се надвеси над нея като завоевател.

— Моля те, не ме измъчвай повече, Ник… Не мога да го понеса.

— Да не мислиш, че аз мога? — запита рязко той. — Все още искам да зная защо не дойде с мен при Бранко.

— Мислех, че двамата искате да останете сами.

Трепетът в гласа й я издаде.

— След като откликна на моите ласки на стълбите, бях сигурен, че ме желаеш толкова, колкото и аз теб. Но когато отказа да дойдеш с мен при Бранко, вече в нищо не бях уверен.

— Да, мисля, че трябва да знаеш защо не дойдох с теб — каза тя и опита да стане, за да не се предаде окончателно. Ник бе признал, че я желае, но не бе споменал любов.

— Защото ме обичаш? Кажи ми истината!

— Ти знаеш много добре. Откакто те срещнах, светът се обърна с главата надолу. — Гласът й трепереше. — За мъж с твоето излъчване и чувствителност не разбирам защо трябва да ме измъчваш. И двамата знаем, че винаги ще бъдеш влюбен в Ибра.

— Ибра?

Тя изтри сълзите си и извика:

— Нима аз нямам чувства? През онази нощ на Сент Джоу ме накара да слушам твоите разкази за нея. Как никога нямало да я изоставиш, ако си знаел, че е бременна.

— Хедър!

— Не — прекъсна го тя пребледняла. — Нека свърша. Ти искаше истината и ако тя е неприятна, съжалявам. Ще бъда част от живота на Бранко още само десет дни. След това няма нужда да се виждаме повече.

Ник беше блед като нея. Държеше ръката й, сякаш се страхуваше, че Хедър би могла да избяга.

— Ибра бе първата жена в живота ми. Случи се скоро след смъртта на родителите ми. Бях крайно уязвим и поласкан от интереса й. Но след първите дни на опиянение открих колко себелюбива и егоистична жена бе тя. Моето увлечение не трая дълго. Ако не ми помагаше за бягството, никога повече нямаше да пристъпя в нейната цара.

— Не говориш ли така, защото те е отхвърлила?

— Ти не ме слушаш — каза троснато Ник. — Аз съм този, който я отблъсна. Аз престанах да я посещавам, въпреки молбите й.

Хедър отметна глава и косата й се пръсна по раменете.

— Ти я отблъсна!

— Точно така. Тя ми отмъсти, като не ми каза, че е бременна. Нейният план да ме отстрани, подпомагайки бягството ми, й осигуряваше пълна власт над сина ни. Вярно е, че никога не бих напуснал Югославия, ако знаех за Бранко. Щях да направя всичко възможно да получа права над детето, преди да напусна страната. И тя много добре го знаеше.

— Но когато ми разказваше за нея, ти изглеждаше твърде развълнуван.

— Защото през всичките тези години тя ме бе лишила от сина ми. И защото изпитвах съжаление към нея. — Изведнъж ръцете му отново бяха на раменете й, а очите му я изгаряха. — Никога не съм обичал истински Ибра или друга жена през следващите години. Докато не срещнах теб.

— Ник… — Гласът й заглъхна. Любовта струеше в очите й.

— Не можеш да си представиш какъв удар беше за мен да се влюбя в жената, която Бранко бе избрал за своя съпруга.

— Струва ми се, че мога — прошепна тя и прокара ръка по силните му гърди. Струваше й се, че сънува. — През цялото време се борех за твоето внимание. А гривната стоеше винаги между нас.

— Ти знаеш защо, нали? — запита той дрезгаво. — Изглежда историята се повтаря. Бях ужасен. А ако ти наистина желаеше Бранко? Имаше моменти, когато мислех, че ще полудея, защото не бях сигурен в теб.

Хедър затвори очи.

— Ти беше толкова подозрителен. Не знаех как да те накарам да видиш истината.

Той потрепери и допря челото си в нейното.

— Е, накрая видях, но злото бе вече направено. Бях отблъснал сина си. И за мой срам желаех неговата жена. Когато ти отпътува оттук в неделя, аз вече не исках да те пусна.

— Не само ти — призна тя и погали бузата му.

— Срещата с теб промени целия ми живот, макар тогава да мислех, че не искам никога вече да те видя.

— Не можех без теб — призна той. — Бях разтревожен за Бранко, но трябваше да те видя отново. Онази вечер в класната стая бе откровение. Докато те следвах през гората, имах лудата идея да те отведа на някое място и да те любя, за да те направя завинаги своя.

— Скъпи. — Тя се повдигна на пръсти и притисна устни в неговите.

Той я взе в обятията си и светът изчезна, докато се отдадоха на дълго потисканата страст. Усещаше единствено ръцете и устните на Ник. Любовта му я караше да се чувства безсмъртна.

— Обичам те, Хедър. Кажи, че ще се омъжиш за мен колкото може по-скоро. — Той се усмихна. — Бранко вече ни даде благословията си.

Думите я изпълниха с щастие, но я прониза остра болка и тя скри лице в гърдите му.

— Не мога да ти дам деца, а ти заслужаваш да имаш дете. Много деца. Защото си най-прекрасният баща на света.

— Слушай ме! — Той обхвана главата й и я принуди да го погледне. — Бранко е най-голямото дете, което познавам. Съгласна ли си?

— Но Ник…

— Никакво „но“. Бранко е моя плът и кръв и е достатъчно голям. Той ще ни създава грижи до края на живота ни. Освен това, Джей ми каза, че е уреждал няколко осиновявания на бездетни двойки. И вече работи за нас.

— Какво?

— Миналата неделя той позвъни и ми предложи да поговорим. Тогава нещо се пречупи в мен и му разказах точно как се чувствам. Ако имаш някакви съмнения, той вече ме покани в семейството.

След тези думи той я привлече в леглото.

— Какъв е отговорът ти, любов моя? — Той нежно галеше устните й.

— Бих искала да съм твоя жена още в този миг — призна тя. — Нека церемонията бъде след две седмици. Тогава ще съм свършила с училището.

— Наистина ли го желаеш?

— Съмняваш ли се?

За пръв път откакто го познаваше очите му се навлажниха.

— Кълна се, че ще те обичам винаги.

— Знаеш ли какво ми каза Замура?

— Не. — Той нежно я целуна. — Какво каза?

— Че в моя живот е влязъл голям човек, баро манурш. Това си ти, скъпи мой. Тя каза, че ти ще премахнеш тъгата ми и че заедно ще вземем всичко, което светът ще ни предложи. Каза също, че ти ще си единствената голяма любов в живота ми. Но аз вече го знаех.

— Хедър…

Устните му се впиха в нейните и двамата потънаха във водовъртежа на страстта…

Някой почука отстрани на каруцата.

— Татко?

Ник изстена и вдигна глава.

— Какво има, Бранко?

— Времето. Вече шест и половина. Клас няма учител.

— Класът ми! Не мога да повярвам! — извика тя, а Ник се засмя. — Как можах да забравя!

Тя опита да се изплъзне от ръцете му, но той я държеше здраво. Целуна я и каза:

— Ще те пусна при едно условие. Щом свършат часовете, ще се върнеш право тук.

— Обещавам. — Тя скочи и дръпна платнището.

Любопитните очи на Бранко се местеха от нея към Ник.

— Сега ти си бащината ромни.

Червенина заля бузите и шията на Хедър. Ник се засмя и каза:

— Ще се оженим колкото може по-скоро. — След това изрече думите, написани на царата.

— Добре — кимна Бранко и се усмихна щастливо. — Татко, Хедър е, как казваш ти, страхотна жена!

Превивайки се от смях, Ник ги прегърна и двамата.

— Бранко, сине мой, ти току-що изрече много труден израз на английски.