Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Marriage Bracelet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2008)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ребека Уинтърс. Белязана да обича

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-110-069-4

История

  1. — Добавяне

Трета глава

В десет часа на следващата сутрин Хедър седеше на висок стол в магазин „Лейсънс“, а бижутерът разглеждаше под лупа гривната на ръката й.

Беше понеделник и по това време трябваше да е в училището, но семейният съвет реши, че единственият начин да свали гривната е да отиде при специалист. Ето защо Хедър помоли да я заместят и реши да посвети деня на разрешаване на проблема.

Повече от час Хедър наблюдаваше как господин Бийкъм се опитва да намери клипса, като оглеждаше гривната от всички страни. Накрая той примирено поклати глава.

— Как казахте, че сте се сдобили с ценното бижу?

— Подари ми я един циганин, но аз не мога да я приема и трябва веднага да я върна.

— Сега разбирам. Който и да е, навярно много държи на вас. Знаете ли, че струва цяло състояние?

Вече нищо не можеше да я изненада. Изглежда, бащата на Бранко не бе преувеличил стойността на гривната.

— Казаха ми, че рубините са истински.

— Напомня ми древно индийско брачно колие, което съм виждал в музея „Виктория и Алберт“ в Лондон. Всеки един от рубините струва поне петдесет-шейсет хиляди долара.

— Толкова много?! — Хедър беше изумена. Ето защо господин Антонович бе тъй подозрителен към отношенията й със сина му. Учудващо бе, че й позволи да си тръгне с ценната семейна реликва, без да остави каквато и да било гаранция.

Навярно все пак й е повярвал и е решил, че щом е учителка на Бранко, би могъл да я намери при необходимост. Освен това, ако господин Антонович бе толкова богат, колкото изглеждаше, вероятно държеше на гривната по-скоро от сантиментални съображения, отколкото заради стойността й.

— Може би рубините са взети от оригинално колие, което е било незавършено — разсъждаваше господин Бийкъм. — Може би циганинът е помолил бижутера да измайстори таен клипс.

— Единственото ми желание е да я сваля и да я върна на собственика. За съжаление него не… Точно сега той отсъства.

А тя нямаше представа къде може да е. И се тревожеше. Но още повече я безпокоеше отговорността, която носеше за ценното бижу. Фактът, че не могат да й откраднат гривната, не я успокояваше особено.

Изведнъж думите, с които я изпрати бащата на Бранко: „Ще видим“, придобиха смисъл. Той е знаел за тайния клипс! Отново я обзе гняв.

— Е, може да се среже, но цената ще пострада значително — продължи господин Бийкъм. — Не ми се иска да я повредя.

— И аз не съм съгласна — бавно рече тя.

— Съветвам ви да се свържете с вашия приятел, циганина, и да го помолите да я свали.

Очевидно това бе най-разумното разрешение на проблема, но ако Бранко не се появи във вторник на училище, какво ще прави? Кога ще го види отново? Още по-загрижена от преди, тя слезе от стола.

— Всъщност нямам друг избор, освен да последвам съвета ви. Благодаря за времето, което ми отделихте, господин Бийкъм.

— Съжалявам, че не можах да ви помогна. Обадете ми се, когато разгадаете тайната. Любопитен съм да разбера скрития механизъм.

— Аз също. Ще се отбия някой ден и ще ви кажа — обеща тя с попреувеличен оптимизъм. Беше вече до вратата, когато той я извика.

— Да? — обърна се тя на прага.

— Мина ми през ум, че бихте могли да се посъветвате с някой от циганите в района. Струва ми се, че някъде към центъра съм виждал тяхна чайна. Може някой да успее да отвори тайния клипс.

Как не се беше сетила сама?

— Чудесна идея! — Хедър топло му се усмихна. — Зная точно къде се намира чайната. Благодаря ви!

— Е, ако и тази възможност се провали, ще позвъня на мой колега в Ню Йорк. Той ще ни свърже със специалист.

— Благодаря, господин Бийкъм. Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Петнайсетина минути по-късно Хедър спря на паркинга пред магазина на баща си и влезе. За беда него го нямаше. Опита да се свърже с Джей, но той бе в съда. Майка й бе излязла на покупки заедно с Шели. Нямаше с кого да се посъветва дали да потърси помощ от циганите.

Обзе я отчаяние. Кой знае кога Бранко ще се появи в училище. А може и никога да не се върне в клас. Беше го отблъснала пред баща му и болезнено бе засегнала гордостта му. Инстинктивно усещаше, че ще мине доста време, докато чувствителният младеж намери в себе си сили да прости. Както на нея, така и на баща си.

Какво толкова би могло да се случи, ако помоли циганите да й помогнат? Колкото повече обмисляше предложението на бижутера, толкова по-разумно й се струваше. Дори подаряването на гривна да е някакъв загадъчен обичай, все някой циганин ще е чувал за него и може да я насочи към хора, посветени в тайната.

Хедър написа чек за петдесет долара, осребри го при касиерката и като остави съобщение за баща си къде би могъл да я намери, се отправи към чайната.

Днес очевидно й вървеше. Ярките жълти завеси с черни ресни бяха дръпнати встрани и на прозореца се виждаше надпис: „Отворено“.

Когато отвори вратата и влезе, Хедър остана леко разочарована. Помещението приличаше на болнична чакалня. Бе застлано с бледооранжев килим, в дъното имаше маса и няколко стола, срещу които бе разположен тезгяхът. Стените бяха боядисани в същия жълт цвят като завесите и отдясно висеше ръчно написана табелка: „Врачуване по дланта от Замура — двайсет и пет долара“.

Хедър с усмивка си спомни детството. През всичките тези години чайната бе за нея тайнствено екзотично място. Ето че отвъд загадъчните завеси се криеше обикновена чакалня.

Зад тезгяха имаше ниша, закрита с драпирани пердета, откъдето се чуваха гласове. След няколко минути оттам излезе млада циганка, съпроводена от няколко деца. Хедър си спомни, че я е виждала няколко пъти в магазина на баща си. По очите й разбра, че циганката също я позна.

Стройна и крехка, тя бе силно гримирана, макар че едва ли бе по-възрастна от Хедър. Беше облечена в ярка блуза на огромни цветя и дълга виолетова пола. Множество халки и пръстени украсяваха бледите й изящни ръце. При всяко движение широките гривни нежно подрънкваха. Около врата й бяха нанизани няколко гердана, а от ушите й висяха сребърни обеци, които почти се скриваха от разкошни черни къдрици. Младата жена изглеждаше невероятно красива и Хедър се почувства невзрачна в своята бежова всекидневна рокля.

— Искаш да ти гледат на ръка? — запита жената, без предисловие. Говореше с акцент, но не толкова силен като на Бранко.

— Ти ли си Замура? — запита Хедър. Реши да не обяснява целта на посещението си, преди да се срещне със собственика на чайната.

— Не. Но ще й кажа, че си тук.

— Благодаря.

Хедър седна. Надяваше се Замура да й помогне. От малка прекарваше по-голямата част от времето си във водата и не бе свикнала да носи никакви бижута. Освен това гривната бе доста тежка и Хедър се чувстваше като окована.

Дали майката на Бранко я бе носила непрекъснато, както се носи брачна халка? Не се ли бе чувствала като в капан? Или толкова много е обичала съпруга си.

— Замура каза, че можеш да влезеш.

Хедър се зарадва на циганката, защото я изтръгна от мрачните й мисли. Стана и последва младата жена зад завесата в тясна стаичка без прозорци.

Пред квадратна дървена маса седеше възрастна циганка, облечена в кървавочервена сатенена блуза, черна жилетка от мъжки костюм и широка пола. Жената напълно покриваше представата на Хедър за врачките. Освен лампа на пода и сгъваем стол, в стаята нямаше нищо друго. Зад циганката имаше врата, която вероятно водеше към семейно жилище.

Приликата между двете циганки беше удивителна. Макар че ако се съдеше по разликата в годините, Замура бе по-скоро баба на младата жена.

— Приближи се — махна й възрастната циганка.

Пръстите й бяха изкривени от артрит и отрупани с множество пръстени. Ръцете й сякаш бяха натежали от разнообразните гривни, които се редяха почти до лактите й. Жената навярно бе към осемдесетте, но в гъстата й черна коса, която падаше на вълни до раменете, нямаше нито една сребърна нишка.

Гърбавият нос загрозяваше леко лицето й, но големите черни очи бяха необикновено изразителни и напомниха на Хедър за Бранко. Но докато той бе висок и добре сложен като баща си, двете циганки бяха дребни. Вероятно бяха от друг край.

— Врачували ли са ти някога по ръката? — запита жената със силен акцент и с жест покани Хедър да седне срещу нея.

— Не. — Хедър се настани на празния стол. — Всъщност не съм тук, за да ми гледате. Надявам се да ми помогнете със съвет по един проблем.

Циганката я изгледа изпитателно и премигна няколко пъти.

— Ти искаш да ти врачувам по листенцата на чая или да видя какво казват картите на Таро? Или да погледна в кристалното кълбо и да осъществя контакт с любимия ти?

Хедър едва сподави усмивката си. Жената пред нея бе олицетворение на всички гадателки, които бе виждала по панаирите. И все пак, ако Замура успееше да отвори тайния клипс, посещението й си струваше труда.

— Не. Тук съм по съвсем друга причина. Бих искала да ми кажете как се отваря тази гривна. — Тя разкопча ръкава си и го вдигна. — Даде ми я ваш сънародник.

На циганката й секна дъхът. Тя се дръпна и вкопчи ръце в масата. Лицето й се изопна.

— Мога ли да я видя, моля? — Гласът й трепереше, а жадният й поглед не се откъсваше от гривната.

Обнадеждена от спонтанната реакция на циганката, Хедър протегна дясната си ръка. Старицата се наведе, но сякаш се страхуваше да докосне гривната, както и ръката на Хедър. Замърмори неразбираемо на цигански, като често повтаряше думите „баро манурш“. Накрая Хедър не издържа и запита за значението на израза, ала врачката сякаш бе изпаднала в транс и не отговори.

Хедър изгуби търпение.

— Знаете ли как да я свалите? Можете ли да отворите клипса? Ще платя двойно.

Старата циганка вдигна глава и я изгледа гневно.

— Ти си гаджа. Какво очакваш? — Тя махна пренебрежително, за да подчертае снизхождението си към Хедър, задето не е циганка. — Замура не смее да се намесва в знаците на съдбата. Това носи нещастие.

Хедър не повярва на ушите си. Циганката отказваше да свали гривната, дори за петдесет долара. Може би сумата й се струваше малка. Все пак услугата, за която молеше Хедър, бе твърде необичайна и само циганка би могла да й помогне.

— Ако се съгласите да отворите клипса, ще се върна в банката и ще ви донеса сто долара в брой.

Явно сгреши, защото старицата се разгневи още повече.

— Глупава гаджа! Нищо не разбира!

Изглежда, Замура бе по-опърничава и от Бранко.

— Тогава бихте ли ми казали как се отваря клипсът. Аз сама ще я сваля — рече Хедър, напълно отчаяна.

— Не мога! — Замура се облегна на стола и скръсти ръце. — Щом са ти я подарили, тя трябва да те съпровожда цял живот.

— Мадам Замура — поде умолително Хедър, — даде ми я млад циганин, на име Бранко Антонович. Баща му се казва Ник. Познавате ли ги?

— Не. Но дори да ги познавах, нямаше да има никакво значение.

Хедър разбра, че напразно се старае. Старицата беше непоколебима. Беше безсмислено да настоява. Тя извади двайсет и пет доларова банкнота и я подаде на врачката.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

Циганката не помръдна.

— Не, гаджа — поклати глава тя. — Замура не взема пари от ханамика.

Думата „ханамика“ Хедър бе научила от Бранко. На цигански означаваше „приятел“.

— Та ние никога досега не сме се срещали! — възкликна Хедър.

Старата жена цъкна с език.

— Ти носиш рубинена гривна. Това прави тебе ханамика. Може ли да видя другата ръка, моля?

Макар да се отнасяше с недоверие към предсказанията на гадателките, Хедър изпълни молбата.

— Тези четири линии се наричат кралска гривна — посочи циганката четири тънки бразди, успоредни на сгъвката на китката. — Виж как приличат на златните верижки на рубинената гривна. На другата ти китка същите линии са преплетени.

— Да?

— Това означава, че имаш двоен знак. — Старицата говореше все по-бързо, сякаш имаше да каже много и времето не й достигаше. — Голям човек е влязъл в живота ти. Чужденец. Той ще има силно влияние върху теб и заедно ще спечелите всичко, което светът ще предложи на вас.

Хедър неволно се усмихна. Без да иска, си спомни един училищен карнавал преди години, на който се теглеха късметчета. На всички листчета пишеше едно и също — „Ще срещнеш висок тъмнокос чужденец и ще се отправиш на дълго пътешествие.“

Мина й през ум, че бащата на Бранко е единственият чужденец, когото познаваше. Но той изобщо не се вместваше в представата й за „голям човек“! При спомена за словесния им двубой страните й пламнаха.

Циганката присви очи.

— Виждам, че не вярваш, но рубините не лъжат. Мъжът ще ти донесе богатство и щастие и ще отнеме тъгата ти.

Макар да се отнасяше с недоверие към предсказанията, Хедър се изненада, че жената произнесе думите „тъга“.

— Ти мислиш, че Замура е глупава, но всичко е написано тук на твоята ръка. Преживяла си тежка болест, която ти е донесла болка. Но с помощта на този голям човек ще живееш до дълбока старост и ще се наслаждаваш на здраве, богатство и любов.

Хедър реши, че е чула достатъчно и понечи да се и изправи, но циганката я спря с костеливата си ръка.

— Не ми вярваш, но ще ти кажа едно последно нещо. Този мъж ще бъде единствената голяма любов в твоя живот.

Хедър се раздразни, когато пред очите й отново изплува образът на Ник Антонович. Мисълта, че той може да бъде единствената й голяма любов, бе абсурдна.

— Предсказанието е много интересно — промълви тя учтиво и издърпа ръката си. — Благодаря за врачуването, мадам Замура. — Тя се изправи, като умишлено остави банкнотата на масата.

— Вземи си парите, гаджа. Не мога да ги докосна дори. Ще ми донесат нещастие. Преди да тръгнеш, Замура трябва да ти каже още нещо.

— Да?

— На хълмчето под палеца ти има звезда. Това означава трудности в любовта.

Въпреки напиращия смях, Хедър успя да запази спокойствие.

— Струва ми се, казахте, че ще имам една-единствена голяма любов в живота и ще бъдем щастливи.

Старата жена притисна длани една в друга и докосна челото си.

— Първо идва дъждът, после дъгата.

След като учтиво се сбогува, Хедър излезе в чакалнята. Млада двойка молеше хубавата циганка да ги пусне при Замура. Те се държаха за ръце и си шепнеха, без да забелязват нищо около себе си.

Хедър спря за миг и си помисли, че Замура сигурно е сгрешила. Би трябвало да дари късмета на Хедър на щастливата двойка. Така поне имаше вероятност част от предсказанието да се сбъдне.

След като размени няколко думи с младата циганка, тя си тръгна. Не искаше повече да мисли за предсказанието на гледачката. Тъй като се нуждаеше от съвет, тя се отправи към магазина на баща си, но той все още не се бе върнал.

Хедър позвъни на Джей и за нейно щастие той беше в кабинета си. След няколко минути се срещнаха в деликатесния магазин, близо до правната му кантора.

— Е, как мина? — запита Джей, докато тя сядаше на стола до него. Той бе поръчал телешко за двамата и чаша изстуден сок от грейпфрут за Хедър. След като жадно отпи, тя вдигна ръкава си и показа гривната.

— Както виждаш, все още е на ръката ми.

Джей престана да се храни.

— Защо не каза на бижутера да я среже.

— Имах намерение да го помоля, но той твърди, че всеки един от рубините струва петдесет или шейсет хиляди долара.

— Шегуваш се!

— Ни най-малко. Какво ще кажеш да я застраховам? Не искам да поемам никакви рискове. Приличала на древна сватбена огърлица от Индия и според господин Бийкъм срязването ще я обезцени. Не мога да допусна да бъде повредена по какъвто и да било начин.

— При тези обстоятелства съм съгласен с теб. — Джей поклати глава. — Този Бранко Антонович се оказа извор на неприятности.

Хедър пое дълбоко въздух.

— Бранко наистина не постъпи добре, но не можеш да го обвиниш за увлечението му към мен. Да се влюбиш не е престъпление. Доколкото си спомням, в гимназията и ти имаше подобни чувства към учителката по математика.

— Не беше същото.

— Напротив. Ти оставаше всеки ден след училище, за да й предложиш да я закараш с мотора си до автобусната спирка. Всички знаеха за увлечението ти.

— Да, но не й сложих верига на ръката — намръщи се Джей.

Хедър избухна в смях.

— Като че ли нямаше да го сториш, ако можеше? Не ти вярвам.

След миг и той се разсмя.

— Добре. Печелиш! Но Бранко може би вече съжалява за постъпката си и утре ще дойде в училището. А тъй като гривната е на майка му, сигурно знае истинската й цена.

Хедър изведнъж загуби апетит.

— Ако съдя по поведението му при последната ни среща, Бранко не постъпва необмислено. Напротив, през последните шест месеца той се постара да спечели доверието ми, а после съвсем хладнокръвно бе планирал следващия си ход, и то до последната подробност. Единственото неизвестно се оказа неочакваното появяване на баща му. Между нас казано, двамата с него като че ли успяхме да разрушим фантазиите на Бранко. Затова съм почти сигурна, че утре той няма да дойде на училище.

— Ще му мине. Зная от собствен опит — намигна Джей. — Въпросът е можеш ли да носиш гривната, докато Бранко се появи?

— Значи най-после се съгласи с мен, че Бранко е само един объркан юноша.

— Не съм казал точно това.

— Джей…

— Готов съм да се съглася, че е не на шега влюбен в теб… Ти си доста привлекателна, аз също съм го забелязал, макар да съм ти брат.

— Не разбираш ли? Чувствата му са съвсем объркани след смъртта на майка му. Можеш ли да си представиш как е живял с племето, и изведнъж са го изтръгнали от естествената му среда и са го довели тук? Той е самотен, Джей, и има нужда от обич.

— Нали има баща.

— Ако имаше конкурс за най-лоши родители, той щеше да е безспорен победител — възмути се Хедър.

— Хез, та ти си го виждала само веднъж! Не мислиш ли, че твърдението ти е малко пресилено, а и прибързано? Признай, че постъпката на Бранко би разгневила всеки баща, още повече, ако все още скърби за починалата си съпруга.

— Не е само мъката, Джей. Той бе толкова хладен и някак далечен. По време на краткия ни разговор разбрах защо Бранко тъй отчаяно търси обич. — Изведнъж Хедър вдигна глава. — Зная какво мислиш. Според теб съм настроена майчински към Бранко, защото не мога да имам деца.

— Така ли е?

— Може би. Ала съвсем несъзнателно. Но дори да е така, Ник Антонович няма никакво оправдание за обидното си поведение. Започна веднага да прави заключения, без изобщо да се е запознал с фактите. Още повече, той дори не иска да знае какво всъщност се е случило, не желае никакви обяснения. Сякаш един поглед му беше достатъчен и всичко му стана ясно. И само като си помисля, че Бранко трябва да живее с него! Бих го поздравила, ако забрави завинаги пътя към дома си. Като видях как удари баща си, не вярвам някога отношенията им да се нормализират.

Джей я гледаше замислено.

— Не говориш сериозно, Хез. Според твоя разказ, чудно как бащата не е отвърнал. Кажи ми повече за Ник Антонович.

— Не искам да го обсъждаме. Всъщност ще се радвам никога повече да не го видя.

— Каза ми, че у него няма нищо циганско. Ако е вярно, не ти ли минава през ум, че Бранко е осиновен?

— Бранко е негов истински син — отсече тя. — Мъжът има същата конструкция, но е по-… — Гласът й заглъхна, като си представи Ник Антонович. — Е, ти си виждал Бранко, разбираш какво искам да кажа.

— Да. Ако може да се разчита на преценката на Шели. — Той се засмя. — Та, стар ли е? Млад? Каква професия има?

— Нямам представа как печели парите си, но сигурно е доста богат, ако се съди по думите му, а и по къщата, в която живее. Що се отнася до възрастта, трябва да е най-малко на около трийсет и пет, за да бъде баща на Бранко. Но тъй като едва ли е имал трудности в живота си, бих му дала по-скоро петдесет.

— Чак толкова стар! — небрежно подхвърли Джей.

— За какво намекваш? — премигна Хедър и когато брат й се разсмя, тя най-после отгатна намеренията му. — Ах, ти! Значи затова ме убеждаваше да ти разказвам!

— Никога не си говорила така за мъж!

— Такива като него се раждат веднъж на хиляда години.

Тя решително се изправи, за да скрие внезапно залялата я червенина.

— Вече съвсем ме заинтригува. За жалост имам среща с клиент и трябва да вървя, иначе бих продължил интересния разговор. — Брат й също стана.

— Нищо интересно няма у господин Антонович, Джей.

— Е, хайде, не можеш да ме излъжеш. Виждам всички знаци.

— Започваш да говориш като мадам Замура.

— Коя е тя?

— Циганка. Гадателка в чайната през една улица от магазина на татко. Господин Бийкъм мислеше, че тя ще знае как да свали гривната.

— И ти отиде в чайната? — засмя се отново Джей.

— Зная. Идеята бе глупава.

— Колко ти взе?

— Не пожела да вземе парите. Всъщност гледа ми на ръка безплатно.

— Обзалагам се, предсказанието е било, че ще срещнеш висок тъмнокос чужденец.

— Всъщност, каза ми, че вече съм го срещнала.

— Е, и петгодишно дете би могло да се досети.

— И добави, че е голям човек. — Мислите й отново се насочиха към бащата на Бранко…

— Нищо чудно. Щом гривната, която носиш, струва цяло състояние, естествено е да предположи, че дарителят е самият Дядо Коледа. Нужна е само малко съобразителност, Хез.

— Зная. Тя каза също, че съм преживяла тежка болест.

— Е, да. Когато наближаваш трийсетте, има голяма вероятност да си имал поне веднъж проблеми със здравето.

— О, хайде да не говорим повече за това. Познаваш ли някой добър застрахователен агент?

— Да. Фред Мортън от компанията „Кибе билдинг“. Кажи му, че аз те пращам.

— Благодаря, Джей.

— Няма защо. Какво ще кажеш да покараме ски днес след работа? Ти ще бъдеш в моторницата.

— Какво ще кажеш ти да си в моторницата?

— Дадено. С Шели ще те чакаме в шест часа. Не забравяй да вземеш още една спасителна жилетка.

— Не мислиш ли, че Стейси е още малка за водни ски?

— Мисля за твоята безопасност, Хез. С тази гривна, току-виж си потънала на дъното на реката.

— Никак не е смешно, Джей.