Ребека Уинтърс
Белязана да обича (4)

Четвърта глава

Във вторник Хедър пристигна в Прийст Ривър час преди вечерните занятия с надеждата, че Бранко може би ще я чака. Имаше да преглежда писмени работи, а ако Бранко наистина дойдеше, щяха да поговорят на спокойствие. Разбира се, той не се появи. Единствената й утеха бе, че гривната вече беше застрахована.

Лаоският ученик на Хедър, господин Ченг, също го нямаше. Бе предал чрез канцеларията, че ще отсъства, защото му се родило дете. Обещаваше да дойде в четвъртък.

През цялата вечер, която й се стори безкрайна, Хедър очакваше Бранко да отвори вратата и да се вмъкне тихо. В осем и половина надеждата й угасна съвсем и тя реши да пропъди унинието си, което заразяваше и учениците й. В девет без петнайсет им каза да спрат работа, за да чуят съобщението й.

— Както знаете, госпожа Ченг роди момченце. Мисля, че ще бъде добре, ако изненадаме господин Ченг с малко празненство в четвъртък вечерта. Ще приготвим сандвичи и малки подаръци за бебето.

Предложението й бе прието с ентусиазъм. Мигновено започнаха да се разпределят задачите. Хедър пое украсата на стаята и обеща да донесе пунш. Предупреди останалите, че празненството ще бъде скромно, тъй като знаеше, че повечето едва свързват двата края.

След като и последният ученик си тръгна, Хедър изтри дъската и започна да прибира писмените работи в чантата си. Безпокоеше се за Бранко. Искаше й се да позвъни в дома му, но мисълта, че може да се натъкне на безсърдечния му баща, я разубеди.

— Госпожице Мартин? Мога ли да поговоря с вас?

Хедър подскочи и вдигна поглед. Надявала се бе никога вече да не чуе този глас. На вратата стоеше бащата на Бранко. Сякаш го бе повикала само като си помисли за него. Трябваше да признае, че той наистина бе олицетворение на думите „строен тъмнокос чужденец“. Беше облечен в черна копринена риза и тесни джинси. В движенията му имаше небрежна грация, която рядко се забелязваше у мъж. Хедър с усилие отмести поглед от стегнатите му бедра, докато той вървеше към нея.

— Добър вечер, господин Антонович.

Като учителка се налагаше да бъде учтива, но ако той очакваше нещо повече, щеше да бъде неприятно изненадан. Тя видя, как очите му се присвиха, когато забеляза гривната. Явно не можеше да повярва, че тя все още я носи. Хедър предизвикателно вирна брадичка.

Отблизо се виждаше, че напоследък не е спал добре или пък беше болен. Въпреки бронзовия загар, лицето му бе бледо и леко разрошената му коса изглеждаше още по-тъмна. Дълбоки бръчки се врязваха около устатата и му придаваха отшелнически вид.

Промяната бе поразителна и Хедър се удиви на себе си, че го намира все още привлекателен. Изведнъж през ума й мина намека на Бранко за друга жена…

Проницателните сиви очи дълго я изучаваха.

— Надявам се разбирате защо съм тук, госпожице Мартин. Жизненоважно е да намеря Бранко. Имам чувство, че знаете къде е.

Думите му я вбесиха и в същото време безпокойството й за момчето нарасна. Колкото до бащата, заслужаваше да страда. Но Бранко не бе просто избягал от къщи. Преселник, без подслон и без необходимите документи за самоличност, той можеше да има сериозни неприятности със закона. Неволно Хедър изпита съчувствие към Ник Антонович. Загубата на съпругата му и отчуждаването на сина бяха тежки удари.

— Едва ли ще ми повярвате, господин Антонович, но нямам ни най-малка представа къде може да е Бранко.

— Сигурен съм, че не ми казвате истината. Дори да не е възнамерявал да дойде на училище, убеден съм, че се е свързал с вас.

Гъста червенина заля страните й. Бащата на Бранко продължаваше да прави погрешни заключения за отношенията й със сина му.

— Нима след случилото се в неделя, се надявате Бранко да пожелае да се срещне или да говори с някого от нас?

Последва мълчание, сякаш той обмисляше думите й.

— Не ми напомняйте какъв ужасен баща съм. Аз самият си го повтарям едва ли не всеки ден, откакто го доведох от Югославия — промълви той най-после с глух безизразен глас.

Хедър замръзна от учудване — не очакваше подобно признание. Но още повече я изненада обзелото я чувство на състрадание.

— Смъртта на съпругата ви трябва да е била тежък удар и за вас, и за Бранко. Не е лесно да го защитавате сам, особено в чужда страна.

Настъпи мъчителна тишина и Хедър съжали, че посегна тъй дълбоко чувствата му.

— Не зная какво ви е казал Бранко, но аз никога не съм се женил за майка му, която беше циганка.

Чудно как нищожно зрънце информация може за миг да изтрие продължили с месеци предположения. Ти стисна облегалката на стола, за да запази самообладание.

— Може би не по традиционния начин. Бранко ми е споменавал, че ромите живеят по собствени нравила и закони.

— Изглежда не ме разбрахте, госпожице Мартин. С майката на Бранко никога не сме били женени! По никоя традиция!

Може би не е имало официална церемония, но брачната гривна го е свързвала с починалата по-силно от всякакъв документ. Без да разбира защо, Хедър бе обезпокоена и опита да мисли за Бранко. Може би е страдал заради брачната необвързаност на родителите си.

— Нямах представа — отвърна внимателно тя. — Знаех само, че майката и прадядото на Бранко са починали. Но го научих едва в неделя. Разбира се, никога не е споделял подробности с мен. А и макар да разбира почти всичко, той не може да разговаря свободно на английски. Но… Няма нужда аз да ви разказвам за вашия син.

— В неделя вече го сторихте. И то доста добре — рече той с горчивина. — Само за шест месеца сте успели да изградите с него отношения, каквито никой не е постигнал. Включително и аз. Той не само ви е избрал за своя жена, но ви е доверил чувствата си към мен.

От думите му бликаше неприязън и тя каза раздразнено:

— Всички юноши се нуждаят от близък приятел, господин Антонович. Бранко не се различава от своите връстници. Вътрешната необходимост да споделя с някого, както и неотдавнашната загуба на майка му, обясняват чувствата му към мен.

— Нека не се заблуждаваме, госпожице Мартин — отсече той. — Моят син е луд по вас. Съмнявам се, че има нещо синовно в увлечението му. Осемнайсетгодишният юноша има същите желания и нужди като всеки зрял мъж. Възможно е дори да ги усеща още по-силно, защото не умее да потиска страстите си.

— Зная. Виждала съм го у други ученици. А и моят брат беше влюбен в своя учителка в гимназията. Но юношеската любов е мимолетна. След шест месеца Бранко ще бъде луд по друга жена.

— Страхувам се, че чувствата на сина ми към вас не са моментно увлечение.

Погледът му се плъзна по тялото й и тя си спомни странната настойчивост, с която очите му я изучаваха в неделя. Краката й се подкосиха и за да пропъди обзелата я слабост, тя запита:

— Защо мислите, че отношението на Бранко към мен е по-различно от ученическото влюбване на брат ми?

— Защото Бранко иска да му станете жена! Ако все още се съмнявате в намеренията му, погледнете гривната на ръката си!

Той се втренчи в рубините, които проблясваха на светлината и Хедър отново се запита какви ли съкровени спомени за жената, която е обичал, са свързани с красивото бижу.

— Господин Антонович. Едва ли някой е удивен повече от мен от постъпката на сина ви.

Погледът му я прониза, но тя смело срещна очите му.

— Хедър! — Чистачката надникна в стаята. — Само ти се обаждам, че започвам да заключвам.

— Тръгвам си, Ивон.

— Добре. Ще се видим в четвъртък.

— Извинете, че ви задържах. — С решително движение той вдигна чантата с тетрадките. — След вас, госпожице Мартин.

Хедър преглътна с усилие и излезе от стаята, последвана от Ник Антонович. Въпреки че не се докосваха, тя усещаше присъствието му с цялото си тяло. Обонянието й долавяше лекия аромат на дрехите му.

Отвън падаше сумрак. Последните слънчеви лъчи постепенно изчезваха зад хоризонта. Чуваше се песента на щурците и се усещаше сладката миризма на буйната растителност. Топлата лятна вечер събуди у Хедър необясним копнеж. За пръв път я обзе чувството, че животът се изплъзва покрай нея и изпита остро желание да задържи прекрасните мигове, преди да са отлетели безвъзвратно.

Хедър нямаше обяснение за връхлетялото я странно настроение. Може би посещението при Замура я бе извадило от равновесие и я бе накарало да се замисли за бъдещето. Самотно бъдеще, без нейни собствени деца. Опита да прогони нерадостните мисли и да се съсредоточи върху бащинските чувства на мъжа до нея. Сигурно е много разстроен заради изчезването на сина си.

Щом тя отключи джипа, Ник отвори вратата и остави чантата на седалката до шофьора. После й помогна да седне. Кой знае защо Хедър прие с недоверие изисканата му вежливост.

— Благодаря, господин Антонович.

Той се облегна на вратата също както в неделя.

— Нека прекратим официалностите. Наричай ме Ник. — С тези думи извади от портфейла си визитна картичка и написа нещо на гърба. — Ако наистина не знаеш къде е Бранко, ще ти бъда благодарен да ми позвъниш, щом научиш нещо. Можеш да се обадиш по всяко време на денонощието. На служебния телефон е достатъчно да кажеш на секретарката името си и тя ще те свърже незабавно с мен. Отзад съм написал домашния си телефон, защото го няма в указателя.

— Вероятно ще се наложи дълго да чакате. — Докато вземаше визитката, пръстите й случайно докоснаха неговите и силна тръпка разтърси тялото й. — Може би ще имате по-голям късмет, ако позвъните в полицията.

— Иска ми се да избегна неприятностите. Надявам се Бранко да се върне сам.

— Но ако попадне в лоша среда, действията му могат да имат сериозни последици. Заради неговата наивност има вероятност да бъде тласнат по погрешен път.

— Същите мисли ме държат буден нощем. Разбира се, възможно е да се е присъединил към някой цигански табор. В такъв случай не бих се безпокоил толкова. Но най-много се страхувам да не се окаже в ръцете на някоя банда и да приключи изправен пред закона. За съжаление ромите са може би най-неразбраната раса на света.

Той имаше право и Хедър запита съчувствено:

— Имаше ли Бранко неприятности с предразсъдъците на местните жители?

— Случвало се е. Но тъй като съм негов баща, хората в района се отнасяха внимателно към него. Дълбоко в себе си се надявам, че останал без моята защита, може би ще разбере, че животът му с мен не е бил толкова лош и ще се върне у дома.

Думите му накараха Хедър да се намръщи, но тя реши да не спори и отново запита:

— Мислите ли, че е имал пари със себе си, когато потегли с колата?

— Би трябвало да знаеш по-добре от мен. Допускам, че са му останали няколко долара от последната заплата. Но не ги е дал за бензин. Оставил е джипа пред дъскорезницата, където работи. Знаел е, че мога да го открия по колата. Бранко е специалист по укриването от властите. Майка му се боеше от представителите на закона и без съмнение от съвсем ранна възраст му е втълпила същия страх. Затова се колебая да търся помощ от полицията, освен в краен случай.

— Не ви упреквам за желанието да се справите със собствени сили. Зная и за ужаса, който изпитваше Бранко при попълването на най-обикновен формуляр. Госпожа Уд казваше, че когато стане дума за документи, сякаш го обзема параноя.

— Хората от племето на Бранко правеха всичко възможно да избягват срещите с властта. Налагаше се да бъдат предпазливи. Така че параноята е съвсем естествена.

— Вероятно затова Бранко се страхуваше от нови запознанства и трудно се сприятеляваше.

— Неговият пряк шеф, Джек, му е добър приятел, въпреки неприязънта на Бранко към началниците. Беше се сприятелил и с група цигани, които лагеруваха край Прийст Лейк. Освен тях, ти си единствената, на която се е доверил.

— Но не и след случилото се в неделя — прошепна тя и безпомощно сви рамене. Неволно го погледна право в очите. За пръв път забеляза, че външните им ъгълчета са леко повдигнати, може би наследство от славянските му прадеди. Формата на очите му придаваше скептичен и в същото време изключително интелигентен израз.

Смутена от настойчивия изучаващ поглед, тя пъхна ключа и запали колата.

— Късно е — намръщи се той. — Не бива да пътуваш сама през гората по това време на нощта.

— Правя го вече шест месеца, господин Антонович. — Хедър бе поразена от неочакваната му загриженост.

— Наричай ме Ник — повтори той. — Не ме интересува, дори да го правеше от шест години. Ами ако нещо се случи и закъсаш на пътя? Ще шофирам след теб, докато излезеш от гората.

Хедър бе изненадана от жеста, но после се досети: Ник мислеше, че тя ще се срещне с Бранко!

— Както искате — рече с ледена усмивка. — Но наистина не е необходимо.

— Напротив.

Докато той крачеше бързо към сребристия мерцедес, Хедър хвърли поглед към визитката. „Каниксу Ламбър Инкорпорейтид, Прийст Лейк, Айдахо. Ник Антонович. Собственик.“

Не бе чувала името, тъй като живееше в щат Вашингтон, но очевидно фирмата преуспяваше, щом се бе обградил с разкош, и то след като е преселник от Югославия.

Осветилите я отзад фарове прекъснаха мислите й. Тя прибра картичката, даде заден ход и зави към главната улица на Прийст Ривър. Той шофираше плътно зад нея до Нюпорт. После внезапно даде газ и двете коли се изравниха. Махна й за сбогом, но студеният му поглед ясно показваше, че възраженията й не са го убедили в нейната невинност.

Разгневена, Хедър увеличи скоростта. Но като видя в огледалото задните светлини на колата, завила в обратна посока, я обзе необяснимо чувство на самота, сякаш бе загубила някого.

Омотана като в паяжина от собствените си мъчителни мисли, тя продължи по магистралата. Очевидно Ник е бил на годините на Бранко, когато се е влюбил в циганската девойка. А после се е появил синът му… За свой ужас осъзна, че бащата на Бранко я привлича неудържимо. За първи път в живота си изпитваше подобни силни чувства към мъж.

Защо ли е трябвало да напусне Югославия и да се установи в Айдахо, най-отдалечения северен щат? Беше толкова различен от Бранко и вероятно много привързан към сина си. Освен лекия акцент, който Хедър намираше привлекателен, трудно можеше да се каже, че е чужденец. Очевидно е имал връзки със Запада в продължение на години, за да говори така свободно английски. А и беше толкова изискан.

В главата й се рояха стотици мисли и въпроси и тя неусетно стигна до дома си в Спокейн. Родителите й бяха отишли на кино и тя се зарадва, че ще остане сама, макар и за малко. На масата намери писмо от най-добрата си приятелка, Хайди, от Сан Диего, но отложи четенето за по-късно. Сега искаше само да вземе душ и да си легне.

Докато се събличаше, гривната привлече вниманието й — отблясъка на камъните, тежестта им.

— О, Бранко, къде си? Защо не се върнеш вкъщи? — прошепна Хедър с въздишка и влезе в банята.

Докато струите на топлия душ обливаха тялото й, тя продължи да мисли за момчето. Бранко вероятно е при приятелите си от циганския лагер, за които бе споменал баща му. Изведнъж й хрумна идея. Колкото повече мислеше, толкова по-твърдо ставаше решението й. Утре отново ще отиде при Замура.

Циганката я бе нарекла ханамика. Ако бе искрена, може би щеше да й помогне със съвет. Без съмнение, старицата бе добре осведомена за всички събития в циганската общност. Струваше си да опита. Бранко трябва да бъде намерен час по-скоро. Ако попадне сред някоя банда, може да загуби статута си на емигрант и дори Ник Антонович, с всичките си пари и влияние, не би могъл да го измъкне от подобна ситуация.

Още бе под душа, когато телефонът иззвъня. Бранко! Тя се загърна в хавлията и изтича в спалнята.

— Ало! — извика задъхано, като вдигна слушалката. Забеляза, че е намокрила гривната и се опита да я изсуши с хавлията.

— Хедър Мартин ли е на телефона?

Тя неволно затвори очи при звука на познатия дълбок мъжки глас. Удоволствието заля цялото й тяло като мощна вълна. И веднага след това се промъкна подозрението, че той се обажда само за да разбере дали Бранко не е при нея.