Ребека Уинтърс
Белязана да обича (8)

Осма глава

— Ник… — Името му прозвуча като въздишка.

Устните му се впиха в нейните и тя загуби представа за действителността. Жадната му целувка възпламени тялото й и тя несъзнателно откликна, вкуси аромата на устните му, притисна се към гърдите му.

Докосването й само разпали страстта му. Изведнъж една целувка се стори недостатъчна и на двамата. Устните му нежно галеха пламналото й лице. Той чувстваше как ударите на сърцето му отекват в нея и я изпълват с първично желание. Чуваше тихите й стонове, докато ласките му ставаха все по-нетърпеливи и настойчиви.

Тя изпитваше все по-силна нужда да усеща близостта му — нужда, която само той би могъл да утоли. Искаше да го освободи от болката и тъгата по миналото.

Сякаш в отговор той хвана ръката й и горещо целуна дланта. В жеста имаше такава интимност, че тялото на Хедър конвулсивно се изви и потръпна от желание, а устните й отново потърсиха неговите.

В този момент ръката му се плъзна по нейната и пръстите му обхванаха гривната. В миг всичко се промени и той се отдръпна. Сърцето й замря. Той отново се бе превърнал в далечен недостъпен мъж.

С рязко движение Ник отвори ципа на прозореца. Хладният нощен въздух се втурна в кабината и обгърна горещото й тяло.

Ник я бе отхвърлил. Близостта и усамотението бяха събудили у него моментно желание. Но помежду им нямаше емоционална връзка. Ибра бе обсебила сърцето му и никоя жена не можеше да прогони сянката й.

Но макар и кратки, любовните ласки на Ник разтърсиха Хедър до дъното на душата й. Ако гривната не бе попречила, тя с радост би продължила безразсъдната самозабрава, в която я хвърляха нежните му ръце. Едва я докосна и за нея светът сякаш изчезна. Не трябва да му позволява отново подобна близост. Ще изиграе най-трудната роля в живота си и ще го убеди, че е безразлична като него.

Гласът на Ник разкъса зловещата тишина:

— Хедър!

— Ник, изтощена съм. Не може ли да поговорим утре сутринта?

— Разбира се — отвърна той гневно. — Исках само да те уверя, че не трябва да се страхуваш от мен.

— И аз исках да ти кажа същото. Лека нощ.

След като го чу да ляга, тя заспа. За своя изненада събуди се едва когато чу песента на птиците. Щом отвори очи, видя безоблачното синьо небе. Бурята бе преминала, а огромното слънце вече се издигаше и изпращаше вълни от топлина.

Все още сънена, Хедър седна и се огледа. Ник не се виждаше никъде. Той не само бе свалил покривалото на лодката, но спалният му чувал бе сгънат и прибран, а леглото се бе превърнало отново в седалката на водача.

Тя стана бързо, прибра завивките и сгъна седалката. Изми се и сплете косата си. Изведнъж от другата страна на лодката се появи Ник. Беше облечен в сив анцуг и фланелка, косата му бе разрошена от вятъра и той изглеждаше толкова привлекателен, че дъхът й секна. Но тъмните сенки под очите му и изопнатото лице издаваха безсънна нощ.

— Добро утро! — поздрави тя малко нервно.

Ник промърмори нещо, отвърза въжето и отблъсна лодката от брега.

— Аз вече закусих и бих искал да тръгнем рано. Имаш ли нещо против да се храниш по пътя? — Очите му я изгаряха с металносивия си блясък. След случилото се снощи ледената му учтивост бе непоносима.

— И аз съм нетърпелива да продължим търсенето по Сент Джоу — отвърна тя също така студено. — Да не губим време.

За миг той остана неподвижен, после запали мотора. С ловки движения обърна лодката и се насочи към главното течение. След около час стигнаха до езерото, а след още трийсетина минути — до устието на река Сент Джоу.

През цялото време Ник не каза нито дума. Сякаш Хедър не съществуваше. Когато най-после проговори, предложи й да си приготви нещо за ядене, докато той налива бензин в резервоара.

Макар че не бе гладна, тя се отправи към хладилната чанта. Езерото бе гладко като огледало. Хедър направи два сандвича със сирене и студено месо и взе две кутии плодов сок. Когато потеглиха отново, Ник сдържано благодари за закуската.

От мрачното му настроение Хедър заключи, че е променил решението си и не желае вече нейната компания. Ако съдбата бе благосклонна, днес може би ще се изправи лице в лице със сина си. Хедър искрено се надяваше да открият Бранко. Искаше час по-скоро да се освободи от гривната, а и от близостта на Ник.

Но след всеки завой надеждата й все повече отслабваше. Никъде не се виждаха следи от цигански лагери. Срещаха само екскурзионни яхти и никой не бе забелязал къмпинги. Изглежда търсенето им щеше да се окаже безплодно.

Нима младата циганка я бе излъгала? Хедър отчаяно грабна бинокъла и го насочи към гористите брегове. Но не видя нищо, което да заслужава внимание.

Към обяд стигнаха края на плавателната част на реката. Трябваше да се връщат.

Тя седна на седалката до водача и заби лакти в облегалката, за да държи по-здраво бинокъла. Не знаеше колко време остана неподвижна, изследвайки всяко дърво по пътя, всеки полет на птиците в гората. Изведнъж сред елите съзря гърбовете на няколко коня, а малко по-нагоре по хълма — струйка дим от лагерен огън. Сърцето й заби учестено. Бранко й бе казал, че циганите често се придвижват на коне.

— Ник! — извика тя развълнувано. — Спри!

Той моментално изключи мотора. Хедър му подаде бинокъла.

— Виж там!

Ник проследи протегнатата й ръка и повече от минута разглежда брега.

— Не разбирам как сме ги пропуснали преди! — прошепна той. — Слава богу, че си с мен!

За нейна изненада той обхвана раменете й и я целуна поривисто по челото, после забърза към носа на лодката.

След няколко секунди моторът заработи отново и те се насочиха към брега. Щом лодката докосна тинестото дъно, Ник скочи на елите. Докато той връзваше въжето около голям камък, Хедър набързо обу маратонки. Все още бе развълнувана от внезапния изблик на чувства от негова страна.

Ник я сграбчи за ръката и я повлече навътре сред дърветата. Вече се долавяше мирисът на дим и се чуваше предупредителното цвилене на конете.

Хедър видя само две каруци. Лагерът не бе голям. Като излязоха на поляната тя преброи две цигански семейства с децата им, всичко десет души. Бранко не бе сред тях. Един мълниеносен поглед бе достатъчен за Ник, за да се увери, че синът му го няма.

Ярко облечените цигани не реагираха на тяхното появяване. Освен най-малките, всички пушеха цигари. Ник взе инициативата в свои ръце и каза няколко приветствени думи на цигански.

Групата незабавно се раздвижи. Най-възрастният пристъпи напред. Покритото му с гънка мрежа от бръчки лице, прошарената му коса и дългата сива брада издаваха изпълнения му с трудности живот. Тъмните му очи излъчваха жизненост и интелигентност.

Започна странен разговор. Ник изстрелваше въпроси един след друг, а старият циганин само клатеше глава и ръмжеше в отговор. Ник стисна ръката й, явно беше разтревожен.

Хедър отправи поглед към децата. Привлекателна девойка се бе облегнала безгрижно на дънера на отсечено дърво. Стройна, с дълга къдрава коса, тя приличаше на младата майка от чайната. Но очите й гледаха враждебно. Хедър се намръщи и момичето скръсти ръце с презрителна гримаса.

— Така до никъде няма да стигнем — каза тихо Ник. — Струва ми се, че знаят нещо, но не искат да кажат на гаджа.

— Може би ще се доверят на ханамика — промълви тя, спомнила си реакцията на Замура при вида на брачната гривна.

Ник впи поглед в нея и за миг двамата се разбраха с очи. После той каза няколко думи на цигански и поднесе напред ръката й. Случи се нещо удивително. Циганите се спогледаха и заговориха едновременно.

Старият циганин отстъпи назад, сякаш се страхуваше да докосне гривната, досущ като Замура. Хедър разбра, че Ник настъпва по спечелената територия и използва всеки възможен аргумент, за да изтръгне нужните му сведения. С разтуптяно сърце тя му се любуваше. Истински баро манурш!

Девойката вече не бе тъй уверена в себе си. Хедър забеляза дори страх в черните й очи, устремени в Ник.

Старият циганин почеса брада и се отдалечи, за да се посъветва с жена си, която носеше богато бродирано елече като истинска дукерер — предсказателка. По реверите и джобовете бяха извезани звезди и полумесеци.

Ник стисна ръката на Хедър и намигна. На лицето му отново блестеше надежда.

Когато неизвестността стана почти нетърпима, старият циганин се завърна и застана пред тях. Започна дълга реч и с всяка дума Ник ставаше все по-напрегнат.

Ръката му стискаше нейната до болка. С Бранко се бе случило нещо лошо. Може би са го арестували.

Когато циганинът замълча, Ник кимна за благодарност и се обърна към Хедър. Отчаянието бе изписано на лицето му.

— Да вървим! — отсече с почти неузнаваем глас и я повлече след себе си.

Хедър бе изплашена, но не зададе нито един въпрос. Знаеше, че Ник ще й обясни щом се поуспокои.

Едва когато отвързаха въжето на лодката и се отправиха надолу към езерото, той изгаси мотора и се обърна към нея:

— Никога не съм ти разказвал как Ибра и Бранко си изкарваха прехраната, нали?

— Не — прошепна тя. Искаше й се да го прегърне и да облекчи болката му.

— Не знаех нищо за начина им на живот, преди дядо да ми каже. Изглежда, циганите имат своя кастова система и дресьорите на мечки са на най-ниското стъпало.

— Мечки? — Тези животни бяха сред малкото, от които Хедър се страхуваше.

— Именно. Семейството на Ибра произхожда от потомствен род усари, дресьори на мечки. По всяка вероятност след смъртта на съпруга си тя е продала всичките му скъпоценности и като останала без средства за съществуване е била принудена да върши единственото, което може.

— Искаш да кажеш като в цирка?

— Точно така. За циганите обаче дресирането на мечки е по-лошо и от просия. Нейното семейство живеело извън Белград и събирало по някой динар, като забавлявало присъстващите на различни празници. Като младо момиче, Ибра свирела на тамбура и биела барабана, а след това минавала с шапка, като тази, която носи Бранко, а баща й карал мечката да танцува, изправена на задните си лапи.

— Не разбирам — рече Хедър, като се стараеше да потисне нетърпението си. Непрекъснатото напомняне за Ибра я разстройваше. — Какво общо има Бранко? Виждали ли са го циганите?

— Явно Бранко се е сприятелил с тази група, когато за първи път са дошли на лагер край Прийст Лейк и оттогава е поддържал връзка. Изглежда е убедил един от мъжете да му помогне при залавянето на мечка и да станат партньори в дресирането. С остатъка от заплатата си Бранко купил някаква стара кобила и двамата тръгнали с коня на лов за мечка.

Сълзи на облекчение изпълниха очите й. Бранко не беше арестуван! Но за нейна изненада Ник остана мрачен.

— Какво става с теб? — извика тя и леко разтърси ръката му. — Мислех, че си радостен. Бранко е жив и здрав и все още е в района. Ще успееш да го намериш, и то скоро!

— Не е толкова просто. — Той хвана ръката й и я задържа. — Той няма да търси каква да е мечка. Тя трябва да е черна, и при това младо мъжко мече.

Изведнъж Хедър си представи как мечката майка гони Бранко и тръпки я побиха.

— Непременно ли трябва да бъде мече?

Той кимна.

— Опитомяването на мечката трябва да започне от самото й раждане, иначе израства своенравна и не се подчинява на човека. На пет месеца зъбите й се изпилват до венците. Докато е в безсъзнание от непоносимата болка, на врата й се нахлузва метална гривна. Когато мечката дойде на себе си, дресьорът продължава мъчението. Отрязва или изгаря лапите й така, че да се изправя на задните си крака от болка. В същото време той дърпа металната гривна с помощта на верига. Така мечката се научава да танцува на задните си крака веднага щом почувства опъването на веригата.

— Ужасно! — Хедър бе потресена от жестокостта, която Ник описваше.

— Дресирането на мечки е опасно и жестоко. Сега може би разбираш как се чувствам. Синът ми не би трябвало печели пари по такъв нечовешки начин. Освен това е незаконно.

— Но Бранко не може да бъде упрекнат. За него дресирането на мечки е нещо съвсем естествено.

— Да, за съжаление е така. Мое задължение е да го науча на други ценности, да му помогна да получи професия, която се ползва с уважение. За жалост Ибра има седемнайсет години преднина и задачата ми става още по-тежка. Планините тук са пълни с мечки, особено гризли. Ако някоя от тях го докопа, няма да успее дори молитвата да си каже.

— Какво ще предприемеш? Мога ли да ти помогна? — запита тя със свито сърце.

Той рязко пусна ръката й.

— Веднага щом те оставя на кея тръгвам след него.

— Сам?

— Не мога да ти позволя да дойдеш с мен!

— Но, Ник…

— Никакво „но“!

С тези думи той приключи разговора, даде пълна газ и катера се понесе, покрай лодки с водни скиори, платноходки и яхти, към Кьор Д’Ален.

Денят бе чудесен, топъл и спокоен, но Хедър дори не забелязваше заобикалящата я красота. Скоро Ник щеше да я остави на кея и да тръгне след Бранко. Вероятно няма да го види дни наред, възможно е да минат дори седмици. Часовете, прекарани заедно, може би ще останат единствени.

— Казаха ли ти циганите накъде е тръгнал Бранко?

— Не.

— Тогава как знаеш къде да търсиш?

— Не зная.

— Ник, някой трябва да ти помогне. Ще трябва да прегледаш хиляди акра гори.

— Зная как разсъждава Бранко. Той ще проследи своята мечка в район с гъста растителност и много скрити пещери, далеч от туристи и любители на къмпинг. Площта не е толкова голяма. А сега насочи лодката към кея, ще отида до пикапа.

Хедър така се бе заслушала в разказа му, че не бе усетила кога са минали шамандурите. Лодката бавно плаваше към кея. Ник стана и освободи мястото на водача. Докато се разминаваха, тя забеляза, че се старае да не я докосва и се почувства още по-нещастна.

Бе късен следобед и рампата бе пълна с коли, които спускаха лодки във водата. Тя разбираше нетърпението на Ник. Колкото по-бързо напуснеше Кьор Д’Ален, толкова по-скоро щеше да започне търсенето на сина си. Без нея!

Докато чакаха някоя лодка да се изтегли, за да заемат нейното място, стори й се, че дочу името си и се огледа.

— Хез! Насам!

— Джей!

Брат й и Шели стояха на кея и ръкомахаха. Погледът на Ник шареше от Хедър към брат й и тя го чу да мърмори, но не разбра думите.

— Какво има?

— Очевидно не е трябвало да оставаш през нощта на езерото с мен — беше изненадващият отговор.