Кир Буличов
Тунел в пространството (9)

9.

— Дай ми канчето на Серге — каза леля Агаш. — Ще го допия. — Дадох й топлото канче.

— Мога ли да изляза да погледна наоколо?

— Не отивай далеч — каза сляпата. — Не бива да те виждат.

Въздухът тук беше друг — влажен, ароматен от познатите земни цветя, лилии и мушкато, издигащи се безредно над високата трева. Розово пиле до самотно цъфтящия картофен храст ме гледаше удивено и осъдително — кой те е канил? От тревата се издигна пчела и като проследих полета й, видях в далечния край на градината момиче. То седеше на висок виенски стол и четеше стара изпокъсана книжка. Момичето беше в дълга до земята синя рокля. На главата — бяла забрадка с червен кръст и бяла превръзка със също такъв кръст на ръкава. Пчелата прелетя съвсем близо до лицето й и девойката махна с ръка, но не вдигна очи от книгата. Трябваше да й напомня, че е време да се приготвяме, но кой знае защо, аз отново се намерих на площада.

Там беше пусто. Една врана, кацнала на главата на обесената кукла, държеше в клюна си малка, зелена ябълка. Върнах се при леля Агаш.

— Ти ли си малкият брат? — попита тя.

— Далеч ли отидоха?

— В гората. При хората.

— Аз нищо не знам.

— А защо ти трябва да знаеш за нас? Защо хората, които живеят добре, да знаят за тези, които живеят зле?

— А брат ми?

— Той знае. Но понякога е като дете. Иска за хубаво, а не разбира, че после ще бъде лошо, не разбира най-прости работи. Ясно ли ти е, момче?

— Може би. А как дойде при вас Сергей?

— Той не ти ли каза?

— Бях далече. Вчера пристигнах.

— Това беше отдавна — каза леля Агаш. Огънят догаряше и димеше. — Моят брат беше в гората. Нападна го некул. Знаеш ли какво е некул?

— Видях.

— Серге уби некула. Брат ми дълго боледува. Каза на Серге: „Моят живот е твой живот“. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Моят род взе Серге. Но сукрите можеха да узнаят. Не бива да се взема в рода чужд човек. Серге не искаше да живее у нас. Той си отиваше. Никой не говореше на сукрите за Серге. Ако нарушиш закона на сукрите — смърт. Но ако нарушиш закона на рода — също смърт. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Тогава имаше треска. Много хора умряха, а много избягаха в гората. Когато дойдоха сукрите, нямаше мъже, които да пазят вратите. На сукрите им трябваха нови хора. Синът ми загина. Брат ми беше убит на прага на къщата. Оставиха ме да умра — кому е нужна една старица? И когато дойде Серге и донесе лекарство, малко хора бяха останали, за да пият лекарството. И аз казах на Серге: твоят брат, моят брат е мъртъв. Ти си мой брат. Вземи дъщеря му Луш. Намери сукра, който уби брат ми, и убий сукра. И всички, които чуха, казаха: Не бива, законът забранява това. Ще ни избият всички. И Серге каза: „Законите са измислени от хората. И те ги променят“.

— А той уби ли го?

Искаше ми се старицата да отговори: „Не, Сергей няма право да съди и убива, даже ако му се струва, че справедливостта му дава това право.“

— Той каза: „Ако убия сукра, ще дойде друг сукр. Само всички хора заедно могат да ги прогонят“.

— Правилно, това не решава нищо.

— А ние чакаме — каза старицата. — И оставаме все по-малко.

Някъде далече, извън пределите на селото се чу нисък, протяжен звук, сякаш някой бе отпуснал струна на контрабас. Агаш впери невиждащите си очи натам, откъдето дойде звукът. Пръстите се впиха в парцалите, покриващи коленете й.

— Какво е това? — попитах аз.

— Тръби — каза старицата. — Трябва да си отиваш. Серге каза така.

— А къде е Сергей? Къде ще го намеря?

— Серге е в гората. Те търсят Серге. Отивай си. Не бива да се спори със силата…

Звукът на контрабаса се разнесе отново. Малко по-близо. Или ми се стори, че е по-близо?

— Агаш-пато! Агаш-пато!

Момчето пастирче дотича запъхтяно. То размахваше юмруци, като си помагаше с тях да говори. Старицата слушаше и не го прекъсваше. После протегна ръка. Момчето разтвори юмрук. Там имаше хартиено топче. Разтворих го. На листче, откъснато от тефтерче беше написано едро, напреко:

„Николай, бързо си тръгвай. Ако не се върна — погрижи се за Маша. Аз съм й единствен. Това е заповед.“

— Отиваш ли си? — попита Агаш.

Погледнах часовника си. Минало бе малко повече от час, откакто лесничеят беше тръгнал с мъжете. Не можех да се върна сам.

— Тръгвай си веднага — каза Агаш. — Синът на Курд ще те изведе.

— А вие?

Тя показа черната цепнатина зад нара:

— Ще се скрия в ямата.

— Ще ида при Сергей — казах аз. — Той ми е брат.

Момчето нетърпеливо стоеше около входа, като че ли искаше да избяга, но не смееше.

Старицата му каза нещо. После се обърна към мен:

— Отиди при Сергей. Ти си мъж. Не искам да го убият.

— Благодаря ти, лельо Агаш — казах аз.

Измъкнахме се през дупката в стената на една от колибите, през пролуката в плета слязохме от хълма, пресякохме плиткия ров и забързахме по стърнището към голите върхове на скалите, стърчащи сред далечната гора. Беше горещо. По гърба ми се стичаше пот, пушката натежа и пареше. Прахът се полепваше по мокрото ми от потта лице и влизаше в очите ми.

Момчето тичаше отпред, понякога се обръщаше, за да се убеди, че не съм изостанал. Страшно слабите му крака с подути колене се мяркаха в праха, косите се мятаха по раменете му.

Отново се чу звукът на тръбата, боботещ и зловещ. Тъй близо, сякаш някой невидим стоеше до нас. Момчето се приведе и хукна към гората, лъкатушейки като заек. Втора тръба се обади отляво. Затичах след пастирчето. Гората се приближаваше бавно, момчето ме бе изпреварило много.

Напред, оттам, накъдето тичаше пастирчето, се чу вик. Поспрях, но шумът в ушите и туптенето на сърцето ми пречеха да чуя. Кой извика? Свой ли? Тук бях най-много от три часа, но вече делях този свят на свои и чужди.

Когато приведен дотичах до гората, момчето не се виждаше никъде. И тогава ме обзе страх. Този страх се роди от самотата. Улових се, че се опитвам да си спомня пътя назад, към раздвоения бор, към вратата в блатото, към действителността. Където има автобуси и леля Альона току поглежда през прозореца, безпокоейки се къде ли съм изчезнал. Но какво може да ме заплашва? Че ще закъснея за автобуса?

Изправих се и тръгнах по-бавно. Аз не съм тукашен. Нищо не може да ми се случи. Трябва да намеря момчето. За него е по-страшно.

Над ухото ми свирна стрела. Отначало не разбрах, че е стрела. Още не ми се беше случвало да стрелят по мен с лък. Стрелата се заби в стъблото на дървото и перото на опашката й се залюля. Хвърлих се в гъсталака и още една стрела премина като черна линия пред очите ми.

Храстите ме удряха по лицето, пушката ми пречеше да бягам, някой тежко трополеше отзад, като чупеше клоните. Земята се наклони и аз веднага не разбрах, че пропадам в дълбок ров.

Търкалях се през висящите над рова храсти, но не изпусках пушката, удрях се в стърчащите корени, опитвах се да се хвана, да се задържа със свободната си ръка. Нещо силно ме удари по челото и разсече бузата ми. Стори ми се, че падането ни няма да свърши никога. Изглежда за миг съм загубил съзнание.

Болеше ме. Остър клон се беше забил в гърба ми и не ми позволяваше да дишам. Опитах се да се изправя, но клонът се беше забил здраво. Лицето ми смъдеше. Замрях. Те могат да ме чуят… Трябва да дишам по-леко. Като че ли е тихо… Опрях се на пушката и рязко се изправих. Клонът тресна и ме пусна.

Внимателно седнах и опипах крака, който ме болеше. Панталонът беше разкъсан на прасеца и от болка не можех да докосна крака си. Притеглих го към себе си — той се подчини и аз се изправих. Оттук се виждаше ровът. Той не беше дълбок — безкраен изглеждаше само за този, който пада в него. Погледнах цевта на пушката — дали не е влязъл пясък. Беше чиста. Оставих сакото си под храста — беше разкъсано на гърба и повече не можеше да изпълнява функциите си.

Намерих пътя недалеч от мястото, където влизаше в гората. Той беше набразден от следите на каруци и човешки крака. Навлязох в гората, като вървях по края на пътя, за да мога да се шмугна в храсталака при първата опасност. Скоро от пътя се отдели широка пътека. Точно по нея вървяха следите — на едно място имаше смачкана от колело оранжева гъба.

И изведнъж видях момчето.

То лежеше по очи и от гърба му стърчаха перата на две черни стрели.

Пренесох момчето на тревата. Тялото му беше съвсем леко и още топло.

Нахвърлях клонки върху него и продължих. Аз бях виновен за смъртта му. Трябваше да го настигна и да не го пускам. Трябваше да послушам лесничея… трябваше… трябваше… трябваше…

Да, този свят е жесток и несправедлив към слабите. И жестокостта му е открита, узаконена и привична. Няма нищо чудно, че като е попаднал тук, лесничеят е взел страната на слабите и враговете на селото са станали и негови врагове. Не от желание да се покаже герой, или да прояви доблест, а просто от чувството, че не може да постъпи иначе, започнал е да се намесва в работите им, да дели таблетките тетрациклин, да воюва с някакви сукри, да убива некули и да носи от нашия свят канчета, без да смятаме другите неща, които не са ми известни.

Но обективно разумна ли е дейността му? Не прилича ли той на човек, който разкъсва паяжина, за да спаси попадналата в нея муха? Какво може да направи тук и необходим ли е? В несправедливия свят справедливостта е нереална. В задочния спор със Сергей аз се стремях да избягвам емоциите и да си остана учен, опитвах се първо да открия причинно-следствената връзка, механизма, който движи явленията и едва след това да взимам решение.

Когато гората започна да просветлява отпред, забавих крачка, после спрях. На поляната доскоро е имало лагер. Стърчаха само скелети на колиби, бяха разхвърляни клони и съчки. На отъпканата трева лежеше Зуй. Брадата му стърчеше към небето. В юмрука си стискаше счупен кинжал.

Като се криех зад дънерите на дърветата, заобиколих поляната. В храсталака се натъкнах на познатата каруца.