Включено в книгата
Оригинално заглавие
Журавль в руках, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

2.

Свила краката си, обути в дебели вълнени чорапи — преди дъжд я мъчеше ревматизъм — леля Альона седеше на продънения диван и четеше „Ана Каренина“. До нея лежеше познатият — от медните закопчалки до изтритото синьо кадифе на корицата — но съвсем забравен за двадесет години, дебел албум с фотографии.

— Помниш ли го? — попита леля Альона. — Днес подреждах сандъка и го открих. По-рано ти обичаше да го разглеждаш. Случваше се, седиш на този диван и ме питаш: „А защо чичо има такива пагони? А как се казва това куче?…“

Поставих тежкия албум на масата под оранжевия абажур с пискюли и се опитах да си представя какво ще видя, когато го отворя. И не си спомних.

— Кой е този, забравил съм…

Леля Альона остави „Ана Каренина“, стана от дивана, наведе се към мен.

— Моят годеник — каза тя. — Ти, разбира се, не го знаеш. След революцията той живя във Вологда, стана някакъв началник. А тогава, през шестнадесета, го наричаха мой годеник. Даже не помня защо? Много се стеснявах. И тези също няма откъде да познаваш. Това са лекарите от нашата земска болница. Те заминават на фронта със санитарен влак. Вторият отдясно е вуйчо ми Семьон. Казват, че е бил отличен лекар, златни ръце. Между земските лекари, трябва да ти кажа, е имало забележителни хора. Самият Чехов е познавал вуйчо ми, заедно са се борили с холерата.

— А какво стана после с него?

— Той загина, през деветнадесета година.

Вуйчото беше суров, фуражката му ниско нахлупена над челото, шинелът не му седеше добре, взел е от склада първия, който му е попаднал.

— Къде ли е годеницата му? — продължаваше леля Альона. — Май се казваше Маша. Очите й бяха запомнящи се, зеленикави. Разказваха, че когато Семьон загинал, тя два дни сякаш се вкаменила. А после изчезна и никой вече не я видя.

— Може би е заминала нанякъде?

— Не. Сигурна съм, че е загинала. Тя не можеше да живее без него — леля Альона разлистваше албума. — Аха, ето я и нея, забутала се е.

Кой знае защо, годеницата на чичо Семьон беше фотографирана отделно. Снимката бе пожълтяла от времето. Залепена на картон. Отдолу плетеницата от щамповани букви сочеше името и адреса на фотографа. Маша беше в тъмна рокля с висока яка, боне с червен кръст, кръст имаше и на широката бяла превръзка на ръката.

Познавах я.

Не само защото съм я виждал преди двадесет години в този албум, а може би съм чувал и за съдбата й. Не, аз я видях вчера на пазара. Значи тя не е загинала… Що за глупост? Жената от снимката не се усмихваше. Тя гледаше сериозно — хората от старите снимки винаги са сериозни. Снимането тогава е траело дълго и усмивката не се е задържала на лицето. Те всички са се готвили да отидат на фотограф във Вологда. Започнала седемнадесета година. Маша закъсняла. А доктор Тихонов, възрастен, грозноват, умен, със златни ръце, уговорил сестра Мария да се снима отделно. За него. Едната снимка взел със себе си, другата оставил в къщи. И нищо не е останало от тези хора. Само малко парченце от живота им, от скъпите им, здрави, сякаш вечни връзки, живееше още в паметта на леля Альона. Сега в моята памет. И кой знае защо, в тези места след много години отново трябваше да се роди Маша…

… Короната на ябълката под прозореца беше черна, но неравномерно — различната плътност на чернотата създаваше усещане за обем и далечните листа пропускаха частица от черното небесно сияние. На тъмносивото, копринено лятно северно небе все още не можеха да се разгорят звездите и потрепващите листа ги гасяха. Но една от звездите успя да прониже листата с лъча си и като се разгаряше, се спусна по тази пътека към прозореца. Леко звездно сияние проникна в стаята. Трябваше да стана и да видя какво става, но тялото ми отказа да направи каквото и да било движение. Леглото започна бавно да се люлее, както става насън, но аз знаех, че не спя. Жената от пазара влезе в стаята, при това се изхитри да не раздвижи завесата, да не скръцне вратата. Тя беше облечена странно — светъл, дълъг чувал, тук-таме позакърпен, с прорези за главата и ръцете, който достигаше до коленете. Краката бяха боси и мръсни. Жената сложи пръст на устните си и кимна към преградката. Тя не искаше да събуди леля Альона. Жената се казваше Луш. Това беше странно име, но беше така лесно за произнасяне, сякаш беше от пух.

… Не ми се искаше да влизам след Луш във входа на пещерата, защото в тъмнината се криеше нещо страшно, опасно — даже по-опасно и страшно за Луш, отколкото за мен, защото то можеше да задържи Луш там завинаги. Тя протегна дългата си тънка ръка и здраво обхвана моята китка с твърдите си пръсти. Трябваше да бързаме и да не мислим за страшното.

Изгубих Луш в прохода, осветяван от мъждиви факли, които горяха там от толкова време, че таванът беше покрит с два пръста сажди. Но аз не можах да вляза в залата, където беше прекалено светло, защото тогава нямаше да изпълня обещаното…

— Ти защо не спиш? — попита леля Альона зад преградката. — Загаси светлината.

Бях благодарен на леля Альона, че ме изведе от пещерата. Но тревогата за Луш остана и докато отговарях на леля Альона „Загасям вече“ — аз разбрах, че съм сънувал появяването на жената, макар да бях сигурен, че ако леля Альона не ми беше попречила, щях да намеря Луш и да се опитам да я изведа от пещерата, от която още никой не беше излизал.

През нощта още няколко пъти се оказвах в подземието и отново и отново вървях по този коридор и се спирах пред осветената зала, като се проклинах, че не мога да престъпя кръга на светлината. Повече не видях Луш. Събудих се рано, обезсилен и изпълнен със същото ирационално безпокойство за тази жена.

— Как спа? — леля Альона влезе в стаята и започна да полива мушкатото на прозореца. — Сънува ли хубави сънища?

За нея сънуването е нещо като отиване на кино. А пък аз сънувам рядко. И веднага забравям. Скочих от диванчето и то изскърца с всичките си пружини.

— За гъби ли ще ходиш?

— Не, ще поскитам из града.

— Само не купувай яйца — засмя се леля Альона. — Още вчерашните не си изял.

След час бях на пазара. Минах край гърнета с мляко, буркани с мед, табли с цариградско и френско грозде. Вчерашната жена не беше тук, пък и не би трябвало да е тук.

Следващата сутрин — няма да пропадат я — леля Альона ми свари още две яйца. През деня на плажа, зад градската градина, почувствувах бръмчене в главата и видях как в небето сред облаците плува остров, но го гледам не отдолу, както би трябвало, а отгоре. Гледам лошо обработената нива, наредените в кръг колиби, оградени с висок наклонен плет. Луш изтича от колибата към сухото дърво, на което висеше човек и започна да ми маха, за да се спусна по-бързо при нея. Но аз не можах да се спусна, защото бях долу, на плажа, а островът летеше сред облаците. Около мен момчета играеха волейбол с шарена детска топка, а на будката с лимонада и сладолед някой обещаваше на продавачката, че непременно ще върне бутилката. Гледах отгоре към отдалечаващия се остров и фигурата на Луш стана съвсем малка, тя навлезе в нивата, а тези, които я преследваха, вече бяха готови да изскочат иззад плета. После заспах и съм спал, изглеждаше, около два часа, защото когато дойдох на себе си, слънцето беше високо в небето, изгореният ми гръб ме болеше, будката беше затворена, волейболистите бяха преплували на другия бряг и там играеха футбол с шарената детска топка.

Професията ми е такава, че винаги се опитвам да свържа причините и следствията. Като се прибрах, извадих от шкафа в кухнята останалите пет яйца, сложих ги в празна кутия от обувки и ги пренесох зад преградата. Сложих кутията върху шкафа, за да не я достигне котаракът. Мислех да занеса яйцата в Москва и да ги покажа на един биолог. Там правеха опити с мексикански наркотици. Наистина, това беше отдавна, преди пет години и лабораторията може да е сменила темата си.

Но идеята ми се провали още на следващия ден. Събудих се от грохот. Котаракът беше паднал от шкафа заедно с кутията. По пода, като блестеше под лъчите на утринното слънце, се беше размазала смес от черупки, белтъци и жълтъци. Котаракът съвсем не беше изплашен от падането и се промъкваше към диванчето: наведох глава и видях, че точно там, където искаше да се скрие в тъмния процеп, се клатеше пухесто, яркорозово птиче, по-голямо от пиле, с дълъг тънък клюн и яркооранжеви голи крака.

— Стой — извиках на котарака. Но закъснях.

На два сантиметра от протегнатата ми ръка той хвана пилето и се извъртя, за да не попадне в плен. На прозореца спря, нагло ме погледна с дивите си зелени очи и изчезна. Докато се измъкна от чаршафа и изтичам до прозореца, от котарака вече нямаше и помен. Стоях и тъпо гледах счупените яйца, съборената кутия от обувки. Котаракът сигурно е чул как се излюпва пилето, заинтересувал се е и се е изхитрил да се качи на шкафа.

— Какво става? — попита леля Альона зад преградката. — С кого воюваш?

— Твоят котарак унищожи всичко.

Леля не повярва за необикновеното пиле. Каза, че ми се е присънило. А за счупените яйца каза: „Не трябваше да ги изнасяш от кухнята. Щяха да си останат цели.“

Не ми се беше случвало да виждам яркорозови пилета, които се излюпват от яйца, предизвикващи сънища наяве. Освен това съществуваше прекрасната непозната, присъствието на която придаваше загадъчност на сюжета.

Реших най-внимателно да претърся градината, която се беше смалила толкова тъжно в сравнение с детските ми спомени. Тогава ми се струваше широка, непроходима, в нея можех да се загубя. А всъщност имаше всичко на всичко два люлякови храста, крива ябълка, която даваше на леля Альона киселици за мармалад и жасмин край оградата, и всичко това много натясно. Затова пък около къщата, където имаше много слънце, пищно растяха цветя и треви — всякакви подивели остатъци от предишните цветни лехи и случайни пришълци от съседните градини. Над тревите и пелина се издигаха къдравите шапки на морковите, чадърчетата на копъра и даже самотен цъфтящ картофен храст. Точно на един от листата му намерих перце розов пух.

Занесох перцето в къщи и го сложих в плик. Ако розовите птици са известни на науката, пухчето ще е достатъчно.

— На пазар ли? — попита проницателната леля Альона, като видя, че почиствам обувките си. — Там е прашно.

— Ще се поразходя — казах аз.