Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Журавль в руках, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Повестта е публикувана в списание „Космос“, броеве 8 и 9 от 1977 г.

Илюстрации: з.х. Любен Зидаров

 

 

Издание:

Автор: Робърт Йънг; Александър Мирер; Робърт Хайнлайн

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1977 г.

Преводач: Цвета Пеева; Александър Димитров; Аглика Маркова; Николай П. Тодоров; Светла Денева; Маргарита Младенова

Година на превод: 1964; 1977

Език, от който е преведено: руски; английски; немски; чешки

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7048

История

  1. — Добавяне

7.

Сред облаци и прах, които скриваха колелата, се издигаше каруца, запрегната с чифт дребни, измъчени — със стърчащи ребра — носорози. Туловищата им бяха необикновено хърбави, вратовете — протрити от ярема, а краката — покрити с козина. Сивата козина, подобно на кучешка, беше ожулена тук-там. До каруцата стоеше мъж в сива домашно тъкана дреха, която като чувал висеше до коленете му. Беше бос. Като ме видя, той вдигна свободната си от поводите ръка и я притисна към гърдите си. Брадичката му беше рядка и на кичурчета, като че ли взета от небрежна детска рисунка. Зелените му очи гледаха изпитателно.

— Мой приятел — съобщи лесничеят. — Нарича се Зуй. Казах му, че си ми по-малък брат. Не се обиждаш, нали?

Зуй пристъпи с босите си крака по меката топла земя. Каза нещо.

— Казва, че трябва да побързаме. Сядай в каруцата. Вчера са идвали сукри. Търсили са ме — каза лесничеят, като мачкаше цигарата си.

— Сукрите! — за втори път вече чувах тази дума.

— Тукашните стражи.

— Какво пазят?

— После ще ти разкажа. Николай, имай пред вид, че за всички аз живея зад гората. Че там уж има друга страна, но влизането в нея е забранено. За вратата те, разбира се, не знаят. Не бих искал никой от сукрите да се промъкне при нас. Помниш ли как се изплаши Маша на пазара? Отначало помисли, че си от тукашните.

— А тя идвала ли е тук?

— Идвала е, идвала е. Разбира се, че е била тук. Не става дума за нея. Какво да правим?

— И все пак, Сергей Иванович, аз не съм съгласен с вас. Можем да упорствуваме, да доведем специалисти в гората. Можем да организираме…

— Почакай — лесничеят запали. Зуй със страх гледаше дима, който излизаше от устата на лесничея. — Не могат да свикнат. Гледам да не пуша тук, за да не създавам суеверия. И без това кой знае какво си мислят. Та ти казваш: може да успеем, може да организираме. Е добре, а по-нататък? И мен ще ме изхвърлят като мръсно коте. Извинете, Сергей Иванович, с вашата необразованост и алкохолно минало трябва да отидете на заслужена почивка.

— Е, защо пък така?

— А защото на мястото на учените и аз бих разсъждавал така. Този Сергей Иванович само разваля цялата работа. Тича, обърква… А учените също не всичко ще разберат.

— Какво няма да разберат? — опитах се да се усмихна аз.

— Няма да разберат живота. А моите закъде са без мен? Маша, Зуй, другите? Та те се надяват. Ако при съседите е влязъл бандит с пушка, как ще е по-умно — да тичаш да спасяваш хората или да мислиш: „Ами ако той вземе, че ме застреля?“

— Примерът не е много подходящ. Съседите живеят по същите закони като нас. А представете си, че от друга страна…

Лесничеят хвърли цигарата в праха.

— Няма да спорим. Точно затова и те повиках, да видиш какви бандити има тук. Ако се случи нещо с мен, сам ще се оправяш…

Пътувахме мълчешком пет минути. После попитах:

— А Зуй откъде знаеше, че ще дойдеш?

— Миналата седмица бях тук. Без предупреждение по-добре да не се вестявам в селото. Мога да срещна сукри. Те не ме обичат.

Настигнахме стадо. Четири еднороги, рунтави животни лениво вървяха из праха, обкръжени от други животинчета. Голо момченце тичаше и ръгаше животните в хълбоците, за да не ни пречат да преминем. Като ме видя, то изведнъж замря.

— Синът на Курд — каза лесничеят. Извади от горното джобче на гимнастьорката си бучка захар и я подхвърли на момчето. Бучката веднага се оказа зад бузата на пастирчето.

— В училище му е мястото — каза лесничеят. — Все си мисля дали да не го взема при нас.

Ограда от пръти препречваше пътя. Зуй предаде поводите на лесничея и скочи от каруцата, отдръпна няколко пръта настрани, за да освободи входа. Не ги постави на мястото им, защото след нас идеше стадото. Каруцата изкачи възвишението и пред нас се появи село.