Включено в книгата
Оригинално заглавие
Журавль в руках, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

6.

Зад гърба на лесничея имаше бор. Не беше бор — старо, раздвоено във формата на лира дърво със ствол на бор, но вместо игли по клоните му стърчаха малки тесни листа. На кората имаше дълбока резка с потекла жълта смола.

— Това е, за да намеря обратния път — каза Сергей Иванович. — Наблизо няма друго такова дърво. Виждаш ли входа на колибата?

Под клоните и изсъхналите листа чернееше петното на входа. Сергей Иванович събра разхвърляните пред колибата клонки и ги струпа на голяма купчина, която маскираше входа.

— Има само един път — каза лесничеят, — през колибата. Ако искаш, провери.

— Как? — обхвана ме необикновена тъпота.

— Заобиколи — каза лесничеят.

Заобиколих колибата. Тя беше скрита в гъстия храсталак: трябваше да се навеждам и отдръпвам клоните с ръце. Бръмчеше бръмбар, през листата проблясваше бледо небе. Обърнах се. Лесничеят вървеше след мен, като държеше пушката в сгънатата си ръка. От задната страна колибата беше затрупана с клони. В процепа между тях аз видях същото това бледо небе.

— Убеди ли се? — попита Сергей Иванович. — Тук няма никакво блато и никакви ели наоколо.

— Убедих се — казах аз.

— Ти с мен тук си като на разходка с екскурзовод. А какво ми беше на мен по-миналата година? Бях сам. И знаеш ли — изплаших се. Затичах обратно, а изгубих дупката. Сигурно половин час съм се промъквал из храсталака. Та аз познавам гората като дланта си. А виждам — не е същата… Е, да тръгваме — каза Сергей Иванович. — По пътя ще поговорим. Имам работа тук. Хората ме чакат.

Минахме по края на широко поле, обрасло с някаква непозната висока трева, по която на вълни сновеше вятърът. Светлите вълни пробягваха към храстите и ми се струваше, че вървим по брега на морето.

— Гледай под краката си — предупреди ме Сергей Иванович. — Има много насекоми.

Тревата миришеше тежко, като парфюмирана. Трева не може да мирише така. Къде сме? В саваната? В джунглите на Амазонка…?

— Аз дълго си блъсках главата — каза лесничеят. — Вдън земя ли съм се провалил? Може би в Австралия? Земята нали е кръгла?

Последните думи прозвучаха като въпрос. Съмнението се беше родило не от невежество, а от прекомерен опит.

— Така си го представях: дупка през цялото земно кълбо. После размислих.

Пушката изведнъж подскочи в ръцете му и го ритна. Трепнах. Изстрелът беше рязък и слаб — храстите погълнаха ехото. В клоните затрещя и падна нещо тежко.

— Спокойно — каза лесничеят. Измъкна гилзата, заради отново пушката и едва тогава, като ми заповяда с жест да не мърдам, извади от ботуша си нож и тръгна към храстите.

Сага той беше друг, по-точно трети човек. Първия — непохватен, стар и неловък — аз видях на пазара, в града. Вторият — добър къщовен, силен — остана в къщи, с Маша. А третият се оказа сух, ловък и бърз. Този, третият, стреля.

— Коля — извика лесничеят от храстите. — Я ела тук. Виж кого улучих.

Смачкал под тялото си дългите стъбла, лежеше голям сив звяр. Имаше неестествено дълги крака, тънки за здравото мъхнато тяло и издължена като у хрътка, но много по-масивна, почти крокодилска муцуна с оголени, жълти зъби.

— Готвеше се да скочи — каза лесничеят. — Провървя ни, че го улучихме с първия изстрел. Те са много жизнени.

— Какво е това?

— Некул. Казват, че по-рано били домашни като кучетата. После подивели, когато сукрите съсипали овчарите. А сега некулът е по-страшен от вълк. Познава човека и не го обича. Напада го.

Лесничеят начупи клони и покри с тях некула.

— Ще кажа на моите. После ще го отнесат. Някъде наблизо е леговището. Веднъж вече се хвърля един върху мен — по-едър от този.

Пътеката криволичеше между редките остролистни дървета, заобикаляше недълбока обширна низина, обрасла с червени тръни. От тях стърчаха краищата на обгорели греди.

— По-рано тук са живели — каза Сергей Иванович. — Виж какво, аз съм човек, така да се каже, обикновен. Нямах щастието да получа образование, но съм видял доста. Цялата война изкарах. Виждал съм различни страни. И в живота какво ли не ми се е случвало. Така че, не бързай да ме съдиш. Ето, сега ти се струва: щом си видял в гората дупка, друга обстановка, бягай и съобщавай където трябва, умните хора ще се оправят. А не е толкова просто…

Спуснахме се в долина, по дъното на която течеше малък ручей. През него бяха прехвърлени две греди.

— Отдавна не е имало дъжд — каза лесничеят, така говорят на село за сушата. — Отначало исках да разбера каква е работата. Нали не живея в града, там ще изтичаш при милиционера — погледнете, гражданино началник. Значи, ходи в града, на тридесет километра, върви по учреждения, търкай праговете. А ако не повярват? Аз и сам нямаше да повярвам и от присмех се боя. След това въобще отложих. Ще видиш защо. Може би — ще разбереш. Сега е твой ред, ти решавай. Само че, отначало погледай, разбери всичко, после решавай. Подозирам, че това не е Земята. Разбираш ли? Какво ме гледаш като дявол богородица?

— Защо така мислите?

— Звездите са други и денонощията — по-къси. С един час, но по-къси. И други неща има… по-рано идваха при мен ловци. Не толкова да ловуват, колкото да унищожават водката. Имаше един преподавател от областта, аз разговарях теоретически с него. И така го разпитвах, и инак, а за дупката — нито дума. Думам му: „А какво ще кажеш, ако така и така?“ А той ми отговаря: „В твоето алкохолно бълнуване, Сергей, ти си видял паралелен свят. Има такава теория“. Сам се налива, а аз значи, бълнувам… Слушай, Николай, ти чувал ли си за паралелни светове? Как гледа науката на тях?

— Чувал съм.

— Уж е същата Земя, само че на нея всичко е малко по-друго. И такива земи може да има сто… Стоп. Я се дръпни, приятелю, настрани. В храстите. Че можеш да ги изплашиш.

Тук пътеката се вливаше в прашен междуселски път. Чу се скърцане на колела. Сергей Иванович излезе на пътя и подсвирна. Някой извика в отговор. Скърцането на колелата спря.

Само дано някой некул не се досети, че съм тук, в храстите, без оръжие. Лесничеят няма да успее и да дотича. Кората на дървото беше черна, грапава, златен бръмбар с контешки завити мустаци спря и започна да изучава с тях пръста ми, заградил му пътя. Паралелен свят… Кой знае защо ме интересуваше не толкова същността на този свят. Аз мислех за дупката. За вратата в блатото. Тоест, за феномена, който беше очевиден! Каква беше същността на този преход. Къс ли е той, както и колибата, или безкрайно дълъг? Откъде идва усещането за падане, невероятната скорост? Завеса или тунел, прокарани в пространството? От характера на тази врата зависи и принципът на света, в който попаднахме. Ако допуснем, че този свят е паралелен, то безмислено е да гадаем и положението му в пространството. Ако това е свят, който съществува, например, в нашата Галактика, то какво е изкривяването на пространството? Никога не съм мислил, че ще си блъскам главата над такива проблеми.

— Николай — извика лесничеят от пътя. — Ела тук.

— Идвам.