Включено в книгата
Оригинално заглавие
Журавль в руках, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

13.

Открих тъмницата, в която бяха затворени пленниците, защото вървях след войника, който носеше гърне с храна. Гърнето не беше голямо — за няколко души.

Тъмницата се охраняваше. Пазачите бяха наклякали около грубо скованата врата и когато дойде войникът с храната, един от тях стана и отключи вратата. Вторият, въоръжен с голяма секира с две асиметрични остриета, застана зад гърба му. Войникът влезе вътре, наведе се, остави гърнето на пода и искаше да излезе, но гласовете отвътре го спряха. Войникът със секирата се засмя, изглежда, това което ставаше, му се видя смешно.

И тогава чух гласа на лесничея:

— Глупаци — каза той, — на руски ви говоря, как ще ядем, като са ни вързани ръцете?

Лесничеят сякаш се досещаше, че съм тук и искаше да ме насочи къде да го търся.

Аз дойдох. Но засега не можех да му се обадя.

Не бях обмислил никаква бойна акция, пък и едва ли имаше смисъл да планирам предварително каквото и да е. Трябваше да направя всичко колкото се може по-скоро, докато обстоятелствата бяха благоприятни. Войникът, който донесе гърнето, разкопча бронята си и извади отвътре няколко плоски паници. Другарите му се засуетиха, като явно се опитваха да разрешат проблема, как да нахранят пленниците, без да ги развързват.

Накрая измислиха: от тъмнината измъкнаха двама — лесничея и Едноокия. Ръцете им бяха вързани зад гърба. Двамата пазачи наведоха копията си към тях, единият — този, който беше със секирата — мина зад тях, а другият им развърза ръцете. При това войниците подвикваха на пленниците, блъскаха ги, с всички средства показваха властта си, което произтичаше по-скоро от неувереност в нея и от навика сами да се подчиняват на викове и юмруци.

Лесничеят с мъка успя да измъкне ръцете иззад гърба си и повдигна нагоре китките си като мърдаше пръсти, за да възстанови кръвообращението им. Моментът беше удобен — точно сипваха яденето. Бях съвършено спокоен — може би много уморен и част от съзнанието ми продължаваше упорито да вярва, че всичко е само сън. А щом е така, значи нищо не може да ми се случи.

— Изроди железни, фашисти — тихо мърмореше лесничеят. — Вас да ви пъхнат тук. Ще се докопам аз до господарите ви…

Войникът му кресна, като го блъсна с острието на копието в гърба.

— Сам побързай — отвърна лесничеят. Той разговаряше с него само на руски. Изглежда му беше безразлично дали ще го разберат.

— Виждате ли — продължи той като вдигна от пода паницата, — даже лъжицата не са измислили. Какво, като куче ли трябва да лоча?

Въпросът му остана без отговор. Войниците го гледаха със страх, като екзотичен звяр.

— Не, такава гадост още не съм опитвал — каза лесничеят. — Ще ти дам аз на тебе…

Аз възприех тези думи като сигнал.

— Давай — извиках. Гласът ми отекна от вътрешните стени на шлема и ми се стори оглушителен.

Лесничеят чу. Реакцията му беше блестяща. Не загуби и част от секундата. И едва когато паницата с яденето полетя в незащитеното лице на навелия се към него войник, а втората паница излетя от ръцете на Едноокия, аз разбрах, че това те щяха да направят и без мен. Те не се надяваха на моята помощ — Едноокият разбираше руски и последните думи на лесничея бяха предназначени за него.

Ето какво стана следващата минута: не зная защо, но аз не стрелях — някак си не ми дойде наум. Хвърлих се върху пазачите отзад, като размахвах пушката като тояга и тази атака беше съвсем неочаквана както за пазачите, така и за лесничея и Едноокия — аз бях забравил, че вместо лице имам желязна мравешка мутра. Прикладът на пушката тресна върху шлема на войника, шлемът се огъна, войникът отлетя към стената, събори и другия пазач, а аз бях овладян от желанието веднага да завладея двойната секира, която той размахваше, наистина като застрашаваше повече своите, отколкото противника. Стиснах здраво дръжката на секирата и я дръпнах към себе си — пушката ми пречеше, но войникът от страх пусна секирата и аз, като се оказах въоръжен с два вида оръжие, се самоизключих от боя поради превъоръженост. Но психологическият ефект от предизвиканата от мен суматоха беше значителен. Докато пазачите се опитваха да разберат що за буря ги е сполетяла откъм тила, Едноокият събори най-близкия противник, с още един се справи лесничеят и му отне копието. Останалите сметнаха за най-добре да побягнат.

С пушката и секирата аз се хвърлих към лесничея и моите възгласи, приглушени от шлема, изплашиха Едноокия, който ме посрещна с насочено копие. Но Сергей съобразяваше по-бързо. Предполагам, че той позна пушката си, а после и чудовището с мравешки шлем и изпокъсани джинси.

— Скрий пиката! — викна той на Едноокия. — Това е моята интелигенция. Братчето ми!

— Аз съм…

— Дай пушката — каза Сергей Иванович. — Защо пестеше патроните?

— Какви патрони? — не разбрах аз.

Едноокият вече беше в килията, режеше въжетата на ръцете на пленниците.

— Сега ще се върнат — съобщих на лесничея. Не очаквах да ми се хвърли на врата с вик: „Ти ме спаси!“, но все пак той беше прекалено делови и сух.

— Знам — каза той. — Пушката наред ли е? Не си я мокрил в реката?

— В ред е.

— Ей, къде са хората? — извика лесничеят към тъмната килия.

В края на коридора се чуха викове и тропот.

— Никого ли не пречука? — попита лесничеят, като свали факела от стената и го изгаси с ботуша си. Веднага стана по-тъмно.

— Не.

— И не трябваше. Не ти е в характера — каза лесничеят. — Случайно ли намери шлема?

— Почти.

Като че ли аз бях момченце, което трябваше да дава сметка на чичо си. Не беше ясно дали той одобрява миролюбието ми или не.

Едноокият изкарваше останалите от килията. Той правеше това безцеремонно, даже ръцете не на всички бяха развързани, развързваше ги в движение, подвикваше на клатушкащите се сенки. Той даже ги биеше. Не ми се искаше Едноокият да бие другарите си, макар че вероятно, за него не съществуваше такъв етичен проблем.

— Ще тръгнеш след тях, Николай. Имаш секира, ще ги прикриваш. Пък и си по-добре защитен от другите. Аз ще се позабавя.

— И аз с вас.

— Стига, вироглавецо — каза лесничеят. — Та това, че ти ни помогна е чиста случайност. По-скоро щеше и сам да загинеш, и на нас да не помогнеш. Ясно ли ти е? Поне сега слушай!

И аз тръгнах след затворниците, които тичаха към изхода на планината. Те успяха да приберат оръжието, оставено от войниците.

Едноокият изпревари тълпата и бягаше напред, като измъкваше от стените редките факли и ги стъпкваше. Огледах се. Дребният силует на лесничея, обгърнат в дим, се виждаше до стената.

Изведнъж рязко изтрещя изстрел. Отговори му далечен вик. Силуетът на лесничея се раздвижи — тичаше към нас.

… Не се сетих веднага, че сме излезли на склона — нощта беше тъмна, луната се беше скрила и само по внезапната вълна свеж въздух разбрах, че напускаме планината.

Спрях. Покрай мен бягаха останалите. Погледнах небето и помислих, че сигурно никога вече няма да видя тези звезди.