Включено в книгата
Оригинално заглавие
Журавль в руках, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

8.

Аз познавах това село. То ми се присъни на плажа, само че тогава го видях отгоре. И дървото видях.

И човека, който висеше на дебелия, дълъг клон.

Поривът на горещия, сух вятър раздвижи тялото и то леко, като махало полетя към нас. Дъхът ми спря.

Лесничеят скочи от каруцата, сложи ръка над очите си и аз разбрах, че това не е човек — кукла с човешки ръст, чучело с грубо нарисувано лице върху бял парцал — две петна за очи, чертица за уста, и друга вертикална за нос. Така рисуват децата.

— Това съм аз — усмихна се лесничеят. — Обесили са ме. Задочно, така да се каже, за страх на враговете.

— Кой го е обесил?

— Сукрите. Отдавна, още през пролетта. Много са недоволни от мен — каза лесничеят не без гордост. — Затова и куклата направиха. Нагледна агитация.

— А защо е пусто? — попитах аз.

— А кой да бъде тук? Бабите и дядовците, които са останали, са на полето. А мъжете, които не избягаха, ги откараха в планината. Сам разбираш…

Лесничеят метна пушката на рамо и тръгна към една от колибите. Аз го последвах в отворената врата и ме лъхна тежък, застоял въздух. Беше тъмно, само от дупката в покрива идваше светлина. Лесничеят остави раницата на земята.

— Добър ден — каза той.

Никой не отговори. Под стряхата прошумоля птица и оттам, като блесна в наклонения лъч светлина, към мен се приземи познато розово перце.

— Как вървят работите? — запита лесничеят в тъмнината.

— Добър ден, Серге — произнесе познат, дълбок, чист глас. — Как пътува?

Очите започнаха да свикват. Лесничеят постави пушката в ъгъла, мина в далечния край на колибата и се наведе над купчина парцали.

— Добре пътувах — каза той. — Дойдох с брат си. Как си Агаш?

— Живея — отговори същият глас. — Къде е брат ти?

— Ела тук, Николай — каза лесничеят. — Запознай се с леля.

В купчината парцали полулежеше старица в тъмна риза. Сивите коси бяха гладко сресани, лицето почти без бръчки. Леля Агаш и моята леля Альона си приличаха като две капки вода. Само без очила. Тя трябваше сега да се усмихне и да попита с вечната учителска ирония, уверена, че не съм си научил урока: „Не можеш ли без подсказване?“

— Ела по-близо — каза старицата. Тя протегна към мен тънка, суха ръка и докосна лицето ми. Малкият и безименният пръсти бяха отсечени.

— Не вижда — каза лесничеят.

— Лицето ти ми е познато — каза леля Агаш. — Имах племенник с твоето лице. Той взе меч. Убиха го. Беше умен.

— Ще запаля свещ — каза лесничеят. — Тук при тебе е тъмно.

— Помниш ли къде са свещите? Как е Луш?

Аз се обърнах към лесничея. Той палеше свещ.

— Луш ти предава много поздрави и подаръци — каза той.

— Благодаря. Нищо не ми трябва. Зуй ме храни.

Влезе Зуй и с грохот изсипа пред глиненото огнище насред колибата наръч дърва.

— Ще пийнете, нали — каза леля Агаш. — Изморили сте се. Нямам крака — добави тя, като изви лице към мен. — Зуй, направи чай.

— Агаш говори руски като нас с теб — каза лесничеят. — Чуе веднъж думата и вече я помни. Ти много не пий от тяхното питие. И половин чашка стига, когато не си свикнал. Но ободрява.

— Ябълките, яйцата оттук ли са?

— Оттук. Което е обикновено, аз не забранявам на Маша. Не сме много добре с парите. А на тукашните трябва да помагаме. Но яйца не й позволявам да продава. Строго й забраних. От тях правят тук едно лекарство. Но ти познаваш Маша — своенравна е.

В огнището пращяха клоните и върху лицето на леля Агаш падаха отблясъци от огъня.

Агаш пъхна ръка зад наровете, на които седеше, и измъкна оттам емайлирани канчета. Сергей Иванович каза:

— Не можем да донесем много тук, страхуваме се.

— Да — каза леля Агаш. — За нас богатството е опасно. Чашите са чисти. Синът на Курд ги ми с гореща вода. Серге се бои от синята треска. Много хора умряха от синята треска.

— Не се боя за себе си — каза лесничеят. — Боя се да не занеса инфекция там, при нас.

— Сега няма треска — каза Агаш. — В нашия род няма никой умрял. Серге ни донесе кръгли камъни.

Не разбрах, обърнах се към лесничея.

— Таблетки донесох — каза Сергей. — Отивам, разбираш ли, в аптеката. Знанията ми са на равнището на списание „Здраве“ — аз го получавам. Аспирин взех, малко тетрациклин. С антибиотиците внимавам, за да няма странични ефекти. Всяка таблетка деля надве. Нищо, оправихме се.

— Е, знаете ли — казах аз, — просто се учудвам. Възрастен човек сте. Можехте да им навредите. Организмите им…

— Не можех да гледам как хората умират — отряза лесничеят.

В постъпките му имаше определена логика, но правилна ли беше? Взех канчето с питието. Топло, ароматично. На дъното на канчето имаше тъмни плодове.

— Пий, не бързай — каза лесничеят. — Чакам един човек.

Като че ли го чу, в колибата влезе човек.

Агаш каза нещо със строгия глас на леля Альона.

— Сърди се, че е дошъл без предупреждение — поясни лесничеят. — А защо се сърди. Едноокият винаги прави така. Конспиратор.

Високият едноок мъж с къса черна наметка, стегната с колан, на който висеше къс меч, се поклони на Агаш. Лесничеят се изправи и като сложи ръка на сърцето си, се приближи към новодошлия. Едноокият заговори бързо, сякаш замеряше лесничея с думи. Всички замряха.

Лесничеят го попита нещо, замисли се няколко секунди. После каза със злоба на руски:

— Казвах ви, предупреждавах! Ти какво ще правиш? — Погледът му се плъзна по лицето ми. Но въпросът му не беше отправен към мен. — Аз отивам. Че инак ще ги издавят като котета.

— Какво е станало? — попитах аз.

— Брат ми ще остане тук — лесничеят стегна колана на гимнастьорката. Останалите мълчаха. Гледаха ме. Аз бях пречка, товар.

— За дълго ли? — попитах. Първата ми реакция беше да не се съгласявам: щом отиват всички и аз отивам. И веднага разбрах, че трябва да се подчинявам на Сергей Иванович, както се подчиняват на водача в планината. Едно не е ясно, дали водачът знае пътя?

— Не е за дълго — каза лесничеят. — Някакво усложнение. Ако стане нещо, ще намериш ли сам накъде да вървиш? Запомни ли пътя?

— Може би, все пак с вас?

— От незнание ще объркаш нещо. Ще ти оставя пушката си. Не бива да отивам с пушка.

— Защо?

— Ами ако им попадне в ръцете? И така на съвестта ми тежат достатъчно други грехове.