Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Журавль в руках, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Повестта е публикувана в списание „Космос“, броеве 8 и 9 от 1977 г.

Илюстрации: з.х. Любен Зидаров

 

 

Издание:

Автор: Робърт Йънг; Александър Мирер; Робърт Хайнлайн

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1977 г.

Преводач: Цвета Пеева; Александър Димитров; Аглика Маркова; Николай П. Тодоров; Светла Денева; Маргарита Младенова

Година на превод: 1964; 1977

Език, от който е преведено: руски; английски; немски; чешки

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7048

История

  1. — Добавяне

4.

… Къщата на лесничея беше разположена на брега на малко езеро, там, където гората беше отстъпила пред водата. Към къщата беше пристроен плевник и малка зеленчукова градина, оградена с ниски колчета, също като на юг заплетена с лози. Къщата беше стара, посивяла. Но стоеше здраво, като тези манатарки, които се срещаха по пътя. На брега, вързана с верига, се поклащаше лодка. Вятърът на пориви преминаваше над водата, люлееше остриката. Настъпваше топла вечер, изпълнена с комари. Предстоящият дъжд беше напоил въздуха с лек мирис на гъби и влажни листа.

Спрях на края на гората. Маша беше в градината. Тя плевеше, но в момента когато я видях, се изправи и погледна към езерото. Беше сама — Сергей Иванович сигурно беше в гората. Разбрах, че мога да стоя така, докато стане тъмно, но няма да отида при нея — та нали даже на пазара, в тълпата, моите невнимателни думи я накараха да заплаче. И аз, разбира се, не се приближих към къщата. Постоях още петнадесет минути, скрит зад дебелия ствол на бора. След като изплеви, Маша взе от земята мотичката, занесе я в плевника. Изскърцването на вратата беше толкова силно, сякаш бях там. Като излезе от плевника, тя погледна към мен, но не ме видя. После влезе в къщата. Започна да капе. Дъждът беше дребен, тих и досаден — ясно е, че няма да престане скоро. Обърнах се и тръгнах обратно. Та аз не съм никакъв ловец, не ме бива и за детектив.

Отпред затрака мотор и докато съобразя да се отдръпна от пътя, Сергей Иванович, като свали крака си на земята, рязко спря.

tunel_v_prostranstvoto_myzh_na_motor.png

— Е, здравей — каза, като отметна качулката на наметалото. Като че ли не се учуди. — Накъде?

— Ходих към вас — казах аз.

— Към мен се отива в обратна посока.

— Знам. Аз стигнах до края на гората. Видях къщата, Мария Павловна. И се върнах.

Здравите ръце на лесничея лежаха на кормилото. Фуражката беше нахлупена ниско над челото.

— И защо се върна?

— Стана ми неудобно.

— Не разбрах.

— Научих адреса ви, взех пушка, реших да дойда при вас, да половувам.

— И за какво тръгна — да ловуваш или за друго?

— Да поговоря.

— Отказа ли се?

— Когато видях Мария Павловна сама, се отказах.

— Сядай. Ще дойдеш у нас — каза лесничеят, като отмести брезента от коша на мотора. — После бих те закарал до Селище, но не обичам да оставям вечер Маша сама.

— Нищо — казах аз. — Ще стигна. Сам съм си виновен.

Лесничеят се усмихна. Усмивката му ми се стори зла.

— Сядай.

Маша чу шума на мотора и излезе при вратата. Лесничеят каза:

— Посрещай гости.

— Здравейте — казах аз, като излизах от коша. Пушката ми пречеше.

— Добър вечер — Маша гледаше Сергей Иванович.

— Казах: посрещай гости. Покажи му къде да се измие, човекът идва от път. Сложи масата — той говореше сухо и подбираше прости думи, сякаш искаше да каже, че аз по нищо не се отличавам от случайните пътници, които минават по тези места. — Срещнах ловец по пътя и го доведох. Как ще се добере човекът в такава тъмнина до Селище?

— Той не е ловец — каза Маша. — Защо е дошъл?

— Е, и да не е ловец — съгласи се лесничеят. — Ще прибера мотора в плевника, че през нощта дъждът ще се засили.

— Няма да ви преча — казах на Маша. — Утре сутринта ще си отида.

— Точно така — каза лесничеят.

Маша се скри в къщата.

— Не й обръщай внимание — каза лесничеят, като затваряща плевника. — Тя е малко дива. Но е добра. Да отиваме да си мием ръцете.

В къщата светна прозорец.

— Аз нося водка — казах. — В раницата.

— А аз вече втора година не пия. И не изпитвам нужда.

— Извинявайте.

— За какво се извиняваш? На гости си тръгнал. Не си мисли, ако е за компания, мога. Маша няма да възрази. Как да те наричам?

— Николай.

От баницата с риба се надигаше ароматна пара. Изглежда, страшно бях изгладнял през деня. Маша сложи на масата две ръбести чаши. После седна сама, подпря брадичката си с ръце.

— За срещата — казах аз. — Да станем приятели!

Не биваше да казвам това. На всички, а и на мен, то напомни защо съм тук.

— Не бързай — каза лесничеят. — Ние още не се познаваме.

Той отпи от чашата, като че ли беше вода и я отдръпна по-далече.

— Отвикнах — каза той. — Ти пий, не се стеснявай.

— Изобщо, аз също не пия.

— Ето ти на, събрали се двама пияници — лесничеят се засмя. Той имаше равни, здрави зъби и лицето му стана добро. Там, в града, той изглеждаше по-стар, по-сух, по-груб.

Маша също се усмихна. Част от тази усмивка беше и за мен.

Ядяхме, без да бързаме, рибата беше вълшебна, можеше да засрами леля Альона. Приказвахме за времето, за пътя, като че ли се бяхме сговорили да пазим табу.

Едва с чая Сергей Иванович попита:

— А ти самият откъде си?

— От Москва. В отпуск съм тук. При леля.

— Затова ли си любопитен? Или специалността ти е такава?

Изведнъж си помислих, че в Москва, в института, такива като мен разумни и даже увлечени в работата си хора, са включили машинката за кафе, която старателно крият от строгия пожарникар, завиждат ми как се пека на слънце, разсъждават за лова, на който трябва да отидат след две седмици — на лов за звяра, наречен СЕП, което значи — свободна енергия на повърхността. Този звяр е могъщ, живее навсякъде, особено на границата между различни среди. И тази негова всеизвестна, но още съвсем неуточнена и неизползвана сила кара капчиците роса да се свиват в топчици и ражда дъгата. Но малко са хората, които знаят, че СЕП е присъща на всички материални тела и е грамадна: запасът от енергия на повърхността на световния океан е равен на 64 милиарда киловатчаса. Ето този звяр ние се опитваме да хванем не за да го убием, а за да го накараме да работи за нас.

— Работя в НИИ — казах на лесничея.

— А пък аз не се изучих. Не успях. Може би, нямах талант. Ако имах талант, щях да се изуча.

Той пиеше чай от чинийката и отхапваше от захарта. Свършвахме третата чаша, Маша не беше изпила и първата. Отпуснах се, разнежих се и ми се прииска да кажа нещо много хубаво и добро, искаше ми се да остана тук и да чакам, кога Маша ще се усмихне. Навън стана съвсем тъмно, дъждът се лееше и шумът му приличаше на плисък на море.

— Отдавна ли не си ходил на лов? — попита Сергей Иванович.

— Сега ми е за пръв път.

— И сам виждам. Пушката не е чистена десетина години. Ще гръмнеш и ще се разпадне.

— Не съм я зареждал.

— Още чай?

— Благодаря. Вече изпих три чаши.

— Е какво, да се приготвяме да спим. Няма да имаш нищо против, ако ти постелем на миндера, нали, Николай? Все пак как е бащиното ти име?

— Просто Николай. Аз мога да ви бъда син.

— Ти за възрастта не ми натяквай. Може и да ми бъдеш син, ама не си. Когато излезеш на двора, вземи моето наметало.

Станахме от масата.

Щурецът свиреше зад печката — аз мислех, че щурците свирят само в класическата литература. Лесничеят легна на печката, Маша — зад завеската. Завеската стигаше до печката и главата на Сергей Иванович беше точно над главата на Маша.

— Спите ли? — прошепна Маша.

— Не, мисля.

— А той спи ли?

— Не знам.

— Май че спи.

Тя беше права. Аз спях, плувах из тъмната гора и от шумоленето на листата и ромона на капките едва се чуваше шепотът им. Но стаята внимателно събираше думите им и ми ги носеше.

— Аз толкова се страхувах.

— Какво има да се боиш. Рано или късно някой щеше да се сети.

— Аз съм виновна за всичко.

— Не се обвинявай. Каквото било, било.

— Помислих, че е оттам.

— Не, той е тукашен.

— Знам. Има добри очи.

Чуваше се как лесничеят мачка цигарата си, после драсна кибритена клечка и се надвеси от печката, погледна ме. Затворих очи.

— Спи — каза. — Изморил се е. Млад е още. Той не е дошъл тук заради яйцата.

— А защо?

— Заради теб. Красива си, затова е дошъл.

— Не бива така, Сергей Иванович. Все едно, за мен няма човек по-добър от вас.

— Аз съм ти вместо баща. Ти още не познаваш любовта.

— Познавам я. Аз обичам вас, Сергей Иванович.

Те замълчаха. Мълчанието трая толкова дълго, че аз реших, че са заспали. Но още не бяха.

— Той не е натрапчив — каза лесничеят.

— А защо дойде дотук?

— Не стигнал. Върнал се. Като те видял сама, не поискал да те безпокои. Срещнах го, като се връщаше.

— Аз не знаех. Видял ли ме е?

— Погледнал те и си тръгнал.

Той загаси цигарата.

— Маша, знаеш ли какво реших? Ако утре отново поведе разговор, ще му разкажа всичко.

— Ой, какво говорите!

— Не се бой. Отдавна искам да разкажа. На образован човек. А Николай е московчанин, работи в институт…