Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Журавль в руках, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Повестта е публикувана в списание „Космос“, броеве 8 и 9 от 1977 г.

Илюстрации: з.х. Любен Зидаров

 

 

Издание:

Автор: Робърт Йънг; Александър Мирер; Робърт Хайнлайн

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1977 г.

Преводач: Цвета Пеева; Александър Димитров; Аглика Маркова; Николай П. Тодоров; Светла Денева; Маргарита Младенова

Година на превод: 1964; 1977

Език, от който е преведено: руски; английски; немски; чешки

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7048

История

  1. — Добавяне

3.

Видях онази жена едва на петия ден. Ходех на пазара като на работа. И не само по веднъж, а по три, четири, пет пъти на ден. Жените вече ме познаваха, а и аз ги знаех по лице. Видях я на петия ден и веднага я познах, макар че беше без забрадка и лицето й под тежката светла коса странно се беше изменило, беше станало по-спокойно и не внушаваше асоциации нито с разколнически манастир, нито с жесток и алчен мъж. От реката подухваше свеж вятър, тя бе наметнала на раменете си черен шал на рози. Очите й бяха зелени, а веждите извити високо на изпъкналото чело. Имаше пълни, но не ярки устни и малко масивна за това лице брадичка.

Тя не ме забеляза веднага — беше заета с купувачите. Този път пред нея имаше купчина големи, червени ябълки и пред сергията й имаше опашка.

Аз вече свикнах да ходя на пазара и да не я намирам. За това, отначало, появата й тук ми се стори като продължение на сънищата, в които тя се казва Луш.

За да се успокоя, минах на сянка и наблюдавах как продава ябълки. Как поставя тежестите на кантара и понякога ги поглежда отблизо, като че ли е късогледа или не е свикнала с тях. Как винаги добавя още една ябълка, така че ябълките да са винаги повече от тежестите. Как прибира парите в плоско кожено портмоне и оттам вади рестото, като внимателно го преброява. Когато купчината ябълки намаля, аз се наредих на опашката. Пред мен имаше трима души. Тя все още не ме забелязваше.

— Дайте ми килограм, моля — казах, когато ми дойде редът. Жената не вдигна очи. — Здравейте — казах аз.

— Малко вземаш — каза бабичката, която си тръгваше от сергията с пълна чанта. — Вземи повече, жена ти ще е доволна.

— Нямам жена — казах аз.

Жената вдигна очи. Тя, най-после, се реши да ме погледне.

— Помните ли ме? — попитах.

— Защо да не помня? Помня.

Тя бързо сложи на кантара три ябълки, които тежаха почти килограм и половина.

— Една рубла — каза тя.

— Много ви благодаря. Това е повече от килограм.

Аз бавно ровех из джобовете си, като търсех пари.

— А яйца днес нямате ли?

— Яйца няма — каза жената. — Яйцата бяха случайно. Аз въобще не ги продавам.

— А далече ли живеете?

— Младежо — каза мъж в униформа на районен чиновник, която се състоеше от платнена фуражка и прекалено дебел за времето, широк костюм. — Свършихте нали, можете да не любезничите, обедната ми почивка е към края си.

— Живея далече — каза жената.

Мъжът ме измести с лакът.

— Три килограма, ако може по-едри. Човек ще помисли, че не сте заинтересувани да продавате.

— Още дълго ли ще бъдете тук? — попитах.

— Сега ще ви ги увия — каза жената. — Че иначе не е удобно да се носят.

— Първо ще ви помоля мен да обслужите — каза мъжът с фуражката.

— Обслужете го — казах. — Обедната ми почивка едва започва.

Когато мъжът си отиде жената взе ябълките ми, сложи ги на сергията и започна да прави кесия от вестник.

— А ябълките също ли са особени? — попитах.

— Защо да са особени?

— Яйцата не бяха кокоши.

— Какво говорите… ако не са ви харесали, ще ви върна парите.

Тя посегна към коженото портмоне.

— Аз не се сърдя. Просто ми е интересно какви са птиците…

— Купувате ли? — попитаха отзад. — Или само стоите така?

Аз се отдръпнах, застанах на сянка, извадих от кесията една ябълка, изтрих я с носната кърпичка и отхапах. Жената виждаше какво правя и когато въртях ябълката в ръка, като я разглеждах, срещнах погледа й. Веднага се усмихнах, като се опитвах с усмивката си да я убедя, че не съм опасен. Тя също се усмихна в отговор, но усмивката й беше плаха, жалка и аз разбрах, че е по-добре да си тръгна, да я съжаля. Но не можех да си тръгна. Работата не беше само в любопитството: боях се, че няма да я видя вече.

Движенията на жената загубиха сръчността си и станаха бавни, неловки, сякаш се опитваше да отдалечи момента, когато ще си отиде и последният купувач и аз ще се върна.

Ябълката беше сочна и сладка. Такива не растат у нас и ако се появят в градината на някой градинар-селекционер, то не по-рано от август. Стори ми се, ябълката има аромат на ананас. Извадих от огризката семката. Беше само една. Дълга, остра, ръбеста. Това не беше никаква ябълка.

Видях как жената изсипа от кошницата последните ябълки, сложи парите в портмонето и го затвори. И тогава, като се приближих към нея, казах тихо:

— Луш.

Жената трепна, портмонето падна на сергията. Тя се опита да го вдигне, но ръката й увисна във въздуха, сякаш жената замря, сви се в очакване на удар, когато всичко губи смисъл пред физическата болка.

— Извинете — казах, — извинете. Не исках да ви изплаша…

— Казвам се Мария Павловна — гласът беше сънен, глух, думите заучени, като че ли тя отдавна чакаше този момент и в страха си пред него беше репетирала отговора. — Казвам се Мария Павловна.

— Точно така — вторият глас дойде отзад, тих и зъл, — Мария Павловна. Вас какво ви интересува…

Дребен възрастен човек с обветрено тъмно лице, с избеляла, изтъркана фуражка на лесничей ме отмести и сложи ръка върху пръстите на Мария Павловна.

— По-тихо, Маша, по-тихо. Хората гледат — в белезникавите му очи имаше такава студена ярост, та неволно ми мина през ума, че може би щеше да ме удари, ако наоколо нямаше хора.

— Извинете — казах аз. — Не предполагах…

— Той за мен ли е дошъл? — попита Маша, като се изправи, без да изпуска ръцете на лесничея.

— Ти какво, защо така… Човекът се извинява… Сега ще си отидем в къщи. Никой няма да те закачи.

— Аз ще си тръгна — казах.

— Върви си.

Не успях да се отдалеча. Лесничеят ме настигна.

— Как я нарече? — попита той.

— Луш. Случайно се получи.

— Казваш, случайно?

— Присъни ми се.

Аз му казвах чистата истина и не знаех каква е вината ми пред тези хора, но вина имаше и тя ме принуждаваше послушно да отговарям на въпросите на лесничея.

— Името ли ти се присъни?

— Аз видях Мария Павловна по-рано. Преди няколко дни.

— Къде?

— Тук. На пазара.

Докато разговаряше с мен, лесничеят поглеждаше към сергията, където жената с треперещи пръсти връзваше празните кошници, подреждаше тежестите на кантара, събираше хартията.

— И какво стана по-нататък?

— Бях тук преди няколко дни. И купих десет яйца.

Какъв й е той? Мъж? Двойно по-стар е, ако не и тройно. Но не й е баща. В тези краища не се обръщат към баща със собствено и бащино име.

Лесничеят не искаше да ме пусне.

— Маша — попита той. — Продавала ли си яйца?

Тя не отговори.

— Аз ти казах да не взимаш. Не ти ли казах, а?

— Исках да купя самобръсначка. С пружина. Нали ви трябва?

— Глупачка — каза лесничеят.

— Яйцата бяха необикновени — казах аз. — По-големи от кокошите и по-други на цвят… После видях сън. По-точно сънувах наяве. И в този сън беше Мария Павловна. Там я наричаха Луш.

— Да — каза лесничеят.

Той беше разстроен. Ненавистта му към мен, толкова очевидна в първия момент, изчезна. Аз бях пречка, но не опасна.

— Моторът е при вратата — каза лесничеят на Маша. — Хайде. Или ти искаш да отидеш в магазина?

— Исках в аптеката. Но по-добре следващия път.

— Както желаеш — лесничеят ме погледна. — А вие какво правите тук, в отпуска ли сте? — той стана официално вежлив.

— Да.

— Ето защо не съм ви срещал по-рано. Сбогом.

— Довиждане.

Те си тръгнаха. Маша малко по-назад. Тя се беше прегърбила, може би се стесняваше от високия си ръст. Имаше хубави, скъпи обувки без токчета.

Аз не издържах. Разбрах, че вече никога няма да ги видя и ги настигнах при вратата.

— Почакайте — казах аз.

Лесничеят се обърна, после махна на Маша да продължи напред към мотоциклета.

— Сергей Иванович, кажете само каква беше тази птица? Та аз видях пиленце.

Маша безмълвно превързваше празните кошници към багажника.

— Пиле ли?

— Ами да, розово, голо, с дълъг клюн.

— Дявол го знае. Може да се е родил урод. От това… от радиацията… А въобще, яйцата са обикновени.

Лесничеят вече не изглеждаше нито силен, нито решителен. Той някак се съсухри, остаря и даже стана невзрачен.

— И ябълките ли са обикновени?

— Защо да тровим хората?

— Такива не растат тук.

— Обикновени ябълки, хубави. Просто сортът им е такъв.

Сергей Иванович тръгна към мотора. Маша вече беше седнала в коша и го чакаше.

От вратата на пазара излезе човек, който приличаше на диня. И носеше в ръка мрежа, в която имаше две дини. Дините бяха ранни, южни.

— Сергей — извика диненият шишко. — Толкова години не сме се виждали!

Лесничеят се намръщи, като видя познатия.

— Как е животът, ловът? — Шишкото постави мрежата на земята и тя веднага се търкулна. Шишкото я догони. — Все се каним да дойдем, но работа, работа…

Аз си тръгнах. Отзад се раздаде боботенето на мотора. Явно, лесничеят не беше склонен към приказки. Моторът ме настигна. Маша се обърна, придържайки косата си. Аз вдигнах ръка за довиждане.

Когато моторът се скри зад завоя, аз спрях. Диненият човек пресичаше улицата. Достигнах го пред входа на магазина.

— Извинете — казах. — Виждам, че вие също сте ловец.

— Здравейте, радвам се, много се радвам — диненият човек остави мрежата на асфалта и аз му помогнах да улови дините, когато те се търколиха. Ние придържахме неспокойната мрежа с крака.

— Ловът е моята страст — съобщи шишкото. — Не съм ловувал вече две години. Ще повярвате ли? Вие изглежда само минавате оттук.

— В отпуска съм. Чувам, че се готвите…

— При Сергей ли? Непременно ще го навестя! Тишина, природа, на много километри няма жива душа. Чудесен човек, истински руски характер, разбирате ли? Само че пие. Ох, как пие! Но това също е черта на характера, нали ме разбирате? Самота, той и кучето…

— Нима той не беше с жена си?

— Така ли? Аз дори не забелязах. Сигурно е возел някого. А как познава гората, навиците на зверовете и птиците, даже ботаническите названия на растенията — просто няма да повярвате! Нали не бързате? Аз също. Значи така, ще купим туй-онуй и при мен, ще обядваме. Надявам се, няма да ми откажете…