Включено в книгата
Оригинално заглавие
Журавль в руках, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

14.

Вървяхме много бавно. Исках да се втурна напред — нали там отпред ни чакаше и реката, после широката пустош. А трябваше да вървя зад едва крачещите пленници — нямах друг изход.

Струваше ми се, че отдавна, от много дни, месеци, вървя из този свят — и всъщност какво значение има дали е паралелен или фридманов, затворен в електрон. В него живеят, мъчат и даже убиват. В него живея и аз. И лесничеят.

В храстите се случи нещо непредвидено — пленниците не се решаваха да влязат във водата. През листака се виждаха контурите на моста и по него вече тичаха черни фигури — можеха да ни отрежат от гората.

— Тук е дълбоко, в този проток — казах аз. — Зад острова е по-плитко.

— Знам — каза лесничеят. Повечето не могат да плуват. Казвах на Едноокия да отидем към моста, щяхме да унищожим караула. Ти, може би, ще свалиш тази каска? А то, ще вземеш да потънеш като кораб в буря.

Едноокият ругаеше и размахваше ръце: гонеше хората към водата. Лесничеят се присъедини към него. От планината вече излизаха войници — стрелите започнаха да падат около нас.

— Не хвърляй секирата! — извика лесничеят. — Ако ти тежи, дай я на Едноокия.

— Не ми тежи.

— Тогава плувай напред. Ако някой от сукрите пристигне на брега, удряй, не се стеснявай.

Скочих във водата, потънах до пояс, после до гърдите. Но този път не трябваше да пазя пушката да не се намокри и знаех, че след пет крачки ще бъде плитко. Когато достигнах брега на острова, една стрела ме удари в тила — главата ми рязко клюмна напред, мравешкият шлем ме спаси. Огледах се. Насред протока стърчаха няколко глави. Лесничеят, до гърди във водата, подгонваше последните бегълци. Забързах по-нататък.

Пелената на мъглата белееше отпред — гъста, спасителна. Но стражите, които тичаха по брега, вече ни настигаха.

Не знам убих ли някого, раних ли в този кратка схватка на брега и после по пътя из равнината. Размахвах секирата, бягах, после отново размахвах, чуваше се трясък на метал, викове, но хората в мравешки шлемове, появяващи се и изчезващи в нощта, ми се струваха фантоми, безлики, безтелесни и неуязвими.

До гората достигнахме четирима — Едноокият, лесничеят, аз и още едно момче с разсечено рамо, което лесничеят превърза със синята си фланелка (после облече разпраната си гимнастьорка на голо).

Скрихме се дълбоко в гората, в гъст храсталак. Вече разсъмваше. По пътя на няколко пъти заспивах, но продължавах да вървя, като през сън виждах пред себе си широкия гръб на Едноокия, даже сънувах къси, неясни сънища, които ме пренасяха в лабораторията. В тях аз доказвах на Ланда, че свободната енергия на повърхността на планетата, концентрирана в точката на изкривяване на пространството, може да създаде мост между световете, но шефът не слушаше, а повтаряше: „Спокоен живот ти се прииска, а? Спокоен? Нали?“

Седяхме в гъста елова горичка. Някъде наблизо като контрабаси бучаха тръби, мравунякът се беше раздвижил.

— Момчето загина — казах аз. — Синът на Курд.

— Лъжеш!

— Леля Агаш го прати с мен до гората. При гората го загубих, а после го намерих. Мъртво.

Лесничеят изруга.

— Не трябваше да го вземам с мен — казах аз.

Чаках опровержение. Той трябваше да каже: „Без теб нямаше да се измъкнем…“ Но той каза:

— Избиха целия ни род. Никой не остана.

— Вие не сте виновен.

— Не съм виновен — твърдо каза лесничеят. — И така щяха да ги отвлекат. Както в другите села. Сега на сукрите желязото им е по-необходимо от хляба. Готвят се да воюват със съседите. Докато хлябът им трябваше повече — хората все пак си живееха.

Той отпъди комара и въздъхна.

— Да имаше сега цигари.

Свих рамене. По-миналата година в Памир ни се свършиха цигарите. Решихме да отскочим с газката до Хорог и попаднахме в каменна лавина. Едва се отървахме.

— Знаеш ли какво си мислех — продължаваше лесничеят. — Да вземем да преведем при нас, през вратата, всички, цялото село. А селото вече го няма…

Тръбите бучаха все по-близо. Раненият не можеше да продължи. Скрихме го в хралупата на едно огромно дърво с ударена от мълния корона. Но не си тръгнахме веднага. Някак си ни беше неудобно, че ние сме живи и здрави и можем да си отидем. Момчето мълчеше. Представих си колко му е страшно да остава сам. Може пък да го вземем с нас? Ще го домъкнем някак си до колибата…

Лесничеят метна пушката на рамо.

— Недей, Коля — каза той. — Не можем да го замъкнем. Сами ще загинем, а и него няма да спасим. Едноокият знае едни треви. Тук тревите са, така да се каже, вълшебни. По-добри от наркотиците. Момчето ще спи седмица — а дотогава и раните му могат да се затворят.

Сергей отгатна мислите ми, защото мислехме за едно и също. Или почти еднакво. Ако можеш да отгатнеш чуждата мисъл — това сигурно е крачка към разбирането. Дали не е време да се научим да четем мислите, мой мили очилатко Ланда, а? Какво ли не сме преживели с теб за десет години? Не, за дванадесет…

— Хайде — каза лесничеят. — Време е.

Едноокият ни водеше към храсталака, оттам лесничеят знаеше пътя към къщи. В селото не биваше да се връщаме, там сигурно ни чакат. Едноокият отиваше към далечната гора. На прощаване започна да моли за пушката. Лесничеят не я даде, отърва се от него, като каза, че няма патрони. Едноокият се навъси. Лесничеят каза на руски:

— Не забравяй раненото момче. То е от друг род, останал е сам.

— Няма да забравя — промърмори Едноокият. Беше обиден.

— Скоро ще се върна — каза лесничеят.

— Къде? Няма къде да се връщаш. Ще отведа Агаш с мен.

Простихме се.

Вървях след лесничея по тясната пътека, той отместваше клонките за да не ни удрят в лицата.

— Да му дам пушката — мърмореше лесничеят. — Аз какво ще правя без нея? Те, все едно, не могат да стрелят. Пък и няма патрони…

Лесничеят се оправдаваше сам пред себе си. Мълчах.

— Да, действително няма при кого да идвам вече тук. До далечните гори има три дни път. Аз не съм и ходил там. А тук всичко е опустошено… Посещението ти не излезе много успешно.

Слънцето вече се беше издигнало в небето, беше ми горещо със шлема, но лесничеят каза, че ако ни видят, по-добре е да съм със шлем. Секирата тежеше на рамото ми.

— Дълго ли ще вървим? — попитах аз.

— Ще пристигнем след час. Жаден съм.

— Знаете ли, Сергей — казах неочаквано за самия себе си. — Премислих. Няма да напусна.

— Не разбрах.

— Няма да напусна института.

— А защо да го напускаш?

— Дълга и широка е за разказване… Имам чувството, че мащабите са се променили. Което изглеждаше важно, е станало незначително…

Той се обърна към мен. Смееше се, за най-голямо мое учудване.

— Променили се, а? Заредил си се, значи, с нова енергия? Нищо, това е полезно. Само да се доберем до къщи. И знаеш ли какво ще направя после? Ще се върна тук.

— Не бързайте — казах. — Трябва да помислим.

— Добре, ще обмислям. Виждаш, в къщи си отивам. Маша там е полудяла. Второ денонощие… Ще се върна. А то така са като овце, честна дума, като овце. А вчера, защо мислиш стана всичко? Решили да щурмуват планината. А не дочакали тези — от далечните гори. Това на какво прилича?

И той закрачи по-бързо, сякаш бързаше по-скоро да се върне и се заеме сериозно с тукашните работи.

— Ами Маша? — попитах.

— Ще ти я оставя на тебе — каза лесничеят. — Няма да я захвърлиш, нали?

Когато пресичахме откритата поляна, отляво видяхме стълб дим.

— Горят някое село — каза лесничеят. — Дано не е нашето. Едноокият трябва да изведе Агаш.

Далече, на сто метра, един некул пресече пътя. Успях добре да разгледам здравото му гърбаво тяло с дълги, тънки като на хрътка крака.

— Видяхте ли?

— Не искам да стрелям без нужда — каза лесничеят. — Ще чуят.

— Мислите ли, че могат да ни причакат тук?

— Едва ли. Но всичко става. Най-лошото е да смятаме другите за глупаци. Та те знаят от коя посока идвах в селото.

Тази мисъл ми се стори почти нелепа, като мисъл от друг сън — от нощната част на кошмара. Тук не можеше да има стража, те изчезват сутринта. Струва ли си да мислим за тях, когато имаме още толкова работа — и аз, и лесничеят.