Серия
Учението на дон Хуан (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tales of Power, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 12 гласа)

9. ШЕПОТЪТ НА НАГУАЛА

Като приближихме евкалиптите, видях дон Хенаро да седи на един пън. Махна ни с ръка и се усмихна. Присъединихме се към него.

В дърветата имаше ято гарвани. Грачеха като подплашени. Дон Хенаро каза да постоим неподвижно и тихо, докато гарваните се успокоят.

Дон Хуан облегна гръб на едно дърво и ми даде знак също да се облегна на съседното дърво, на няколко крачки вляво от него. И двамата бяхме с лице към дон Хенаро, който седеше на три-четири метра пред нас.

С леко движение на очите дон Хуан ми даде знак да оправя стойката си. Той стоеше здраво на краката си с леко раздалечени стъпала и се опираше на ствола на дървото само с плещите и тила си. Ръцете му бяха свободно отпуснати.

Стояхме така около час. Аз внимателно наблюдавах и двамата, особено дон Хуан. В един момент той леко се приплъзна надолу по ствола и седна, все така опрян о дървото със същите части на тялото си. Седеше със свити колене, отпуснал ръцете си на тях. Аз повторих движенията му. Краката ми съвсем бяха отмалели и след промяната в положението се почувствах доста удобно.

Гарваните постепенно бяха престанали да грачат и в полето не се чуваше нито звук. Тишината ме изнервяше повече от крясъка на гарваните.

Дон Хуан заговори тихо. Каза, че здрачът е най-доброто време за мен. Погледна небето. Сигурно минаваше шест. Денят беше облачен и не можех да се ориентирам накъде е слънцето. Дочух далечните крясъци на гъски и може би на пуйки. Но в полето с евкалиптовите дървета нямаше никакъв шум. Дълго не се чуваше нито цвърчене на птици, нито жужене на едри насекоми.

Телата на дон Хуан и дон Хенаро бяха напълно неподвижни, доколкото можех да преценя, освен през тези няколко секунди, когато преместваха центъра на тежестта си, за да си починат.

След като е дон Хуан се бяхме плъзнали на земята, дон Хенаро направи внезапно движение. Вдигна стъпала и застана клекнал върху пъна. После се извърна на четиридесет и пет градуса така, че го виждах в ляв профил. Погледнах дон Хуан в очакване на някакъв знак. Той вдигна брадичка, посочвайки ми да наблюдавам док Хенаро.

Почувствах се ужасно напрегнат. Бях неспособен да се владея. Усетих, че стомахът ми се обръща. Абсолютно си представях какво трябва да е изпитал Паблито, когато е видял сомбрерото на дон Хуан. Получих такова стомашно разстройство, че се наложи да скоча и да изтичам до храстите. Чух как двамата се заливаха от смях.

Не смеех да се върна при тях. Поколебах се известно време, разсъждавайки, че внезапният ми пристъп е развалил магията. Но не бях оставен дълго да размишлявам — дон Хуан и дон Хенаро дойдоха при мен. Застанаха от двете ми страни и заедно поехме към друга нива. Спряхме се точно по средата на нивата и аз разпознах, че това е мястото, където бяхме сутринта.

Дон Хуан ми заговори. Каза, че трябва да бъда гъвкав и безмълвен, да спра вътрешния си диалог. Слушах го внимателно. Дон Хенаро явно беше доловял, че цялото ми внимание е насочено към наставленията на дон Хуан, и се възползва от този момент, за да направи същото като сутринта — отново нададе влудяващия си вой. Свари ме несъсредоточен в него, обаче не и неподготвен. Почти веднага възстанових равновесието си чрез дълбоко дишане. Разтърсването беше ужасно, но не продължи дълго и аз успях да проследя с очи движенията на дон Хенаро. Видях го как скочи на невисок клон на едно дърво. Докато го следях от разстояние двадесет-двадесет и пет метра, погледът ми получи необичайно зрително изкривяване. Стори ми се, че той скочи не като се оттласна с мускули, а по-скоро се плъзна във въздуха, изхвърлен отчасти от собствения си ужасен вик, отчасти изтеглен от някакви недоловими линии, излъчващи се от дървото. Изглеждаше сякаш дървото го бе всмукало чрез линиите си.

Дон Хенаро остана за миг като кацнал на ниския клон, обърнат в ляв профил към мен. Започна да прави редица странни движения. Главата му се клатеше, тялото му се тресеше, На няколко пъти скри глава между коленете си. Колкото повече се движеше и кълчеше, толкова по-трудно ми беше да фокусирам поглед над тялото му. Той сякаш се разтапяше. Замигах отчаяно, после започнах да местя линията на зрението си, като накланях глава надясно и наляво, както ме бе учил дон Хуан. От лявата перспектива видях тялото на дон Хенаро, както не бях го виждал никога досега — той сякаш се бе дегизирал в костюм от козина. Космите бяха с цвят на сиамска котка, бежови, с шоколадено кафяво по краката и гърба, Имаше дълга пухкава опашка, В този костюм дон Хенаро изглеждаше като космат, кафяв, дългокрак крокодил, седнал на клон. Не виждах главата или лицето му.

Изправих глава в нормално положение. Образът на дегизирания дон Хенаро остана непроменен.

Ръцете му потрепериха. Той се изправи на клона, поприведе се и скочи към земята. Клонът беше на височина пет-шест метра. Това можеше да се окачестви като обикновен скок на костюмиран човек. Видях как тялото на дон Хенаро почти докосна земята и тогава рунтавата опашка на костюма му завибрира и вместо да се приземи, той излетя нагоре като издигнат от безшумен реактивен двигател. Понесе се над дърветата и после се спусна почти до земята. Направи същото няколко пъти. Понякога се улавяше за някой клон и се завърташе около дървото или пък се виеше като змиорка между клоните. После се спускаше и кръжеше около нас или размахваше ръце като криле, докосвайки самия връх на дърветата с корема си.

Лудуването на дон Хенаро ме изпълни със страх и възхищение. Следвах го с поглед и два-три пъти ясно долових, че за да се плъзга от едно място на друго, той използва едни блестящи линии, които сякаш се източваха. После той полетя над върховете на дърветата в посока към юг и изчезна зад тях. Опитах се да отгатна къде щеше да се появи отново, но той повече изобщо не се показа.

Тогава забелязах, че бях лежал по гръб, но изобщо не бях усетил промяната в перспективата. През цялото време смятах, че съм гледал дон Хенаро от изправено положение.

Дон Хуан ме надигна да седна и тогава видях дон Хенаро да върви към нас с най-непринуден вид. Той се усмихна престорено свенливо и ме попита дали ми е харесал неговият полет. Опитах се да кажа нещо, но бях онемял.

Дон Хенаро си размени особен поглед с дон Хуан и отново застана в клекнало положение. Наведе се и ми прошепна нещо в лявото ухо. Чух го да казва:

— Защо не дойдеш да полетиш с мен? Повтори това пет-шест пъти.

Дон Хуан дойде до мен и прошепна в дясното ми ухо:

— Не говори. Само следвай Хенаро.

Дон Хенаро ме накара да клекна и отново ми зашепна. Чувах го кристално ясно. Повтори думите си може би десет пъти, като казваше:

— Довери се на нагуала. Нагуалът ще те поеме. После дон Хуан зашепна в дясното ми ухо нещо друго. Казваше:

— Промени чувствата си.

Чувах и двамата да ми говорят едновременно, но можех също да ги чувам и поотделно. Думите на дон Хенаро се отнасяха най-общо за летенето във въздуха. Твърденията, които той повтаряше десетина пъти, сякаш се запечатваха в паметта ми. От друга страна, думите на док Хуан представляваха конкретни заповеди, които той повтаряше безброй пъти. Въздействието от този двоен шепот беше нещо изумително. Имах чувство, че звукът на индивидуалните им думи ме разцепва наполовина. Накрая бездната между двете ми уши стана толкова огромна, че загубих напълно чувството за единство, Имаше нещо, което несъмнено бях аз, но то нямаше плът. Приличаше по-скоро на светеща мъгла, тъмножълта мъглявина, която имаше чувства.

Дон Хуан ми каза, че ще ме моделира да летя. Тогава изпитах усещането, че думите му са клещи, които извиват и моделират моите „чувства“.

Думите на дон Хенаро бяха подкана да го последвам. Чувствах, че искам, но не можех. Така пълно бях разделен, че бях загубил всякакви способности. Тогава чух двамата да повтарят безкрайно едни и същи кратки изречения: „Погледни тази великолепна летяща форма“; „Скочи, скочи“; „Краката ти ще достигнат върховете на дърветата“; „Евкалиптите са като зелени точки“: „Червеите са светлини“.

В даден момент нещо в мен бе прекъснало — може би осъзнаването, че ми говорят. Долавях, че дон Хенаро още е с мен, но като възприятие можех само да различа една огромна маса най-необичайни светлини. Навремени блясъкът им отслабваше, а понякога се усилваше. Освен това имах усещането за движение. Сякаш бях всмукан от вакуум, който не ми позволяваше да спра. Когато движението ми се забавяше и успявах да съсредоточа вниманието си над светлините, вакуумът отново ме всмукваше.

В един момент, насред това притегляне напред-назад, се почувствах окончателно объркан. Заобикалящият ме свят, какъвто и да беше той, в едно и също време се приближаваше и отдалечаваше, от което се получаваше ефектът на всмукване. Можех да видя два отделни свята — единият се отдалечаваше от мен, а другият се приближаваше. Но не осъзнах това по обикновения начин, тоест както човек осъзнава нещо скрито досега. По-скоро имах две отделни осъзнавания, без свързващо ги заключение.

След това възприятията ми се притъпиха или престанаха да бъдат ясни, или бяха прекалено много, за да ги различавам. Следващата група от ясно различими възприятия беше поредица звуци, които излизаха от края на дълго образувание, наподобяващо тръба. Тази тръба бях самият аз, а звуците бяха на дон Хуан и дон Хенаро, които отново говореха едновременно в двете ми уши. Колкото повече говореха, толкова повече се скъсяваше тръбата, докато накрая звуците се оказаха в обхват, който разпознах; тоест звуците от думите на дон Хуан и на дон Хенаро влязоха в нормалния ми обхват на възприятие. Отначало възприемах звуците като шумове, после като викове и накрая като думи, прошепвани в ушите ми.

След това забелязах неща от познатия ми свят. Явно лежах по лице. Можах да различа буци пръст, малки камъни, сухи листа. И после осъзнах полето с евкалиптовите дървета.

Дон Хуан и дон Хенаро стояха до мен. Все още беше светло. Почувствах, че трябва да се потопя във водата, за да се стабилизирам. Тръгнах към реката, свалих си дрехите и останах в студената вода достатъчно дълго, за да възстановя равновесието на възприятията си.

Щом се прибрахме в къщата на дон Хенаро, той тръгна нанякъде. Нехайно ме потупа по рамото на тръгване. Със светкавичен рефлекс аз отскочих встрани. Помислих, че докосването му ще бъде болезнено; за мое учудване то бе само леко потупване по рамото.

Дон Хуан и дон Хенаро се разкикотиха като деца във възторг от лудорията си.

— Недей да подскачаш толкова — каза дон Хенаро. — Нагуалът не е по петите ти през цялото време.

Той присви устни, сякаш не одобряваше острата ми реакция, после най-искрено и приятелски разтвори ръце. Прегърнах го. Той ме потупа по гърба сърдечно и дружелюбно.

— Трябва да внимаваш с нагуала само в определени моменти — каза той. — През останалото време ти и аз сме като всички други хора на тази земя.

Обърна се към дон Хуан и му се усмихна.

— Нали така, Хуанчо? — попита го той, като наблегна на обръщението Хуанчо, смешно умалително на Хуан.

— Точно така, Херанчо — отвърна дон Хуан, измисляйки обръщението Херанчо[1].

И двамата избухнаха в смях.

— Трябва да те предупредя — обърна се дон Хуан към мен, — че трябва да проявяваш изключителна бдителност, за да си сигурен кога човек е нагуал и кога просто човек. Може да умреш, ако влезеш в пряк физически контакт с нагуала.

Дон Хуан се обърна към дон Хенаро с лъчезарна усмивка и попита:

— Нали така, Хенарчо?

— Точно така. Абсолютно вярно, Хуанчо — отвърна дон Хенаро и двамата прихнаха.

Детинското им веселие ме размекна. Събитията през този ден бяха изтощителни и аз бях станал прекалено чувствителен. Обзе ме пристъп на самосъжаление. Едва не се разплаках, докато си повтарях, че това, което ми бяха направили, е необратимо и може би увреждащо. Дон Хуан, изглежда, прочете мислите ми и поклати глава в знак, че не му се вярва. Позасмя се. Аз направих усилие да прекъсна вътрешния си диалог и самосъжалението ми изчезна.

— Хенаро е много сърдечен — заговори дон Хуан, когато дон Хенаро си тръгна. — Планът на силата е предвидил да срещнеш добър благодетел.

Не знаех какво да кажа. Идеята, че дон Хенаро ми е благодетел, беше за мен безкрайно интригуваща. Искаше ми се дон Хуан да ми разкаже повече за това. Но той не изглеждаше склонен да говори. Загледа се в небето и във върховете на тъмните силуети на дърветата край къщата. Седна и се облегна на един дебел кол, забит почти пред самата врата, и ми каза да седна вляво от него.

Седнах до него. Той ме придърпа за ръката по-наблизо, така че се докосвах до него. Каза, че това време на вечерта е опасно за мен, особено в този случай. С напълно спокоен глас ми даде редица напътствия: не бива да мърдаме от мястото, докато той не прецени, че можем да го сторим; трябва да продължим да говорим равномерно, без дълги прекъсвания; аз трябва да дишам и мигам така, сякаш съм изправен пред „нагуала“.

Нагуалът някъде наоколо ли е? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той и се подсмихна.

Аз направо се сгуших в дон Хуан. Той заговори отново, насърчавайки ме да задавам всякакви въпроси. Дори ми подаде бележника и молива, сякаш можех да пиша в тъмното. Твърдеше, че трябва да бъда колкото може по-спокоен и естествен и че най-добрият начин да укрепя своя „тонал“ е да си водя записки. Постави нещата много провокативно — каза, че щом страстта ми е да си водя записки, то трябва да умея да го правя и в пълен мрак. Имаше предизвикателство в гласа му, когато каза, че бих могъл да превърна воденето на записки във воинска задача и в такъв случай мракът няма да бъде пречка.

Сигурно ме бе убедил някак си, защото аз успях да надраскам части от разговора ни. Главната тема беше дон Хенаро като мой благодетел. Любопитно ми беше да узная кога дон Хенаро е станал мой благодетел. Дон Хуан настоя да си спомня нещо по-необичайно, което трябва да се е случило в деня, когато срещнах дон Хенаро; нещо, което е било поличба. Не можех да си спомня нищо такова. Започнах да възстановявам преживяното. Доколкото си спомнях, срещата ни се случи през пролетта на 1968 година и в нея нямаше нищо необикновено и паметно. Дон Хуан ме прекъсна.

— Щом си толкова тъп, да не помниш — каза той, — по-добре да зарежем това. Един воин следва повелята на силата. Ще си спомниш, когато трябва.

Дон Хуан каза, че е много трудно човек да се сдобие с благодетел. Даде ми пример със своя ученик Елихио, с когото работил дълги години и как той не могъл да си намери благодетел. Попитах го дали Елихио накрая няма да си намери. Той отвърна, че е невъзможно да се предскажат приумиците на силата. Припомни ми как веднъж, преди години, бяхме срещнали група млади индианци, които скитаха из пустинята в Северно Мексико. Каза как „видял“, че никой от тях няма благодетел, а обстановката като цяло и настроението му в момента били съвсем подходящи да им подаде ръка, като им покаже „нагуала“. Говореше за една вечер, когато с четирима млади мъже седяхме край огъня, а дон Хуан ни изнесе най-зрелищно представление, в което той очевидно се яви на всеки от нас в различен облик.

— Онези момчета знаеха доста — каза той. — Ти беше единственият наивник сред тях.

— Какво стана с тях след това? — попитах аз.

— Някои от тях си намериха благодетел — отвърна той.

Дон Хуан каза, че дълг именно на благодетеля е да представи своя повереник на силата и благодетелят предава на новопосветения личните си похвати също както учителят, ако не и повече.

По време на една кратка пауза в нашия разговор дочух странен стържещ звук откъм задната част на къщата. Понечих да стана в реакция на звука, но дон Хуан ме задържа на мястото ми. Преди да се появи звукът, бях възприемал разговора ни като нещо съвсем обичайно. Но в тишината на моментната пауза странният шум прозвуча много силно и на мига разбрах със сигурност, че разговорът ни беше изключително събитие. Изпитах усещането, че звукът на думите ни е бил като тъкан, която се скъсва, а стържещият шум е дебнел в очакване на възможност да проникне през нея.

Дон Хуан ми заповяда да седя твърдо и да не обръщам внимание на нищо наоколо. Стържещият звук ми напомняше шум от гризач, който рие в твърда суха земя. Щом ми хрумна това сравнение, добих и визуалната представа за гризач, какъвто веднъж дон Хуан ми бе показал на дланта си. Беше като че ли заспивам и мислите ми се превръщат в образи или сънища.

Започнах да правя упражнението за дишане, като притисках корема си със сключени длани. Дон Хуан продължаваше да говори, но аз не го слушах. Вниманието ми бе насочено към тихото прошумоляване от нещо подобно на змия, което пълзи по дребни сухи листа. Обзе ме паника и физическа погнуса при мисълта, че може да ме полази змия. Неволно мушнах нозе под краката на дон Хуан и започнах да дишам и мигам като обезумял.

Шумът се чуваше толкова близко, сякаш беше на две крачки от нас. Паниката ми се засили. Дон Хуан каза спокойно, че единственият начин да отстраня „нагуала“ е да не променям състоянието си. Нареди ми да спусна обратно краката си и да не съсредоточавам вниманието си над шума. Твърдо ми заповяда да пиша или да задавам въпроси и да направя усилия да не се предавам.

След огромна борба го попитах дали дон Хенаро издава този звук. Дон Хуан отвърна, че това е „нагуалът“ и не бива да ги смесвам. Хенаро е името на „тонала“. Каза и още нещо, но не можах да го разбера. Нещо кръжеше около къщата и аз не можех да се съсредоточа в разговора ни. Той ми нареди да положа върховни усилия. В един момент се улових, че дрънкам някакви идиотщини как за нищо не ме бива. Разтърси ме страх и после се озовах в напълно прояснено състояние. Тогава дон Хуан ми каза, че вече мога да слушам. Обаче не се чуваха никакви звуци.

Нагуалът си отиде — рече дон Хуан, стана и влезе в къщата.

Той запали газения фенер на дон Хенаро и приготви нещо за ядене. Хранехме се в мълчание. Попитах го дали „нагуалът“ ще се върне.

— Не — отвърна със сериозно изражение той, — само те изпитваше. По това време на вечерта, веднага след здрачаване, ти трябва винаги да си зает с нещо. Все едно с какво. Това е кратък период, може би около час, но за теб този час е смъртно опасен.

— Тази вечер нагуалът се опита да те надвие, но ти беше достатъчно силен да отблъснеш нападението му.

Веднъж, когато му се поддаде, трябваше да обливам тялото ти с вода, но този път се справи добре.

Отбелязах, че думата „нападение“ звучи застрашително.

— Застрашително ли звучала? Това е доста меко казано. Не се опитвам да те плаша, но действията на нагуала са смъртно опасни. Вече съм ти го казвал. И Хенаро не се опитва да ти навреди — обратното, той се грижи за теб безупречно, но ако ти нямаш достатъчно сила да отблъснеш нападението на нагуала, ще умреш въпреки моята помощ или грижите на Хенаро.

След като се нахранихме, дон Хуан седна до мен и надникна през рамото ми в моите записки. Отбелязах, че сигурно ще са ми нужни години да проумея всичко, което ми се случи този ден. Съзнавах, че съм препълнен от възприятия, които дори не се надявах да разбера.

— Щом не можеш да разбереш, значи си в чудесна форма — каза той. — Защото именно когато разбираш, ти оплескваш всичко. Това е от гледна точка на магьосника, естествено. От гледна точка на обикновения човек, ако не успееш да разбереш, значи пропадаш. В твоя случай обикновеният човек би си помислил, че се разпадаш или си на път да се разпаднеш.

Разсмях се от думите, които подбираше. Разбирах, че цитира мен с понятието разпадане; бях го споменавал веднъж преди време във връзка с моите страхове. Уверих го този път, че няма изобщо да го разпитвам какво съм преживял.

— Аз никога не съм ти забранявал да разговаряме — каза той. — Можем да говорим за нагуала колкото ти душа иска, стига само да не се опитваш да го обясняваш. Ако си спомниш точно, аз ти бях казал, че нагуалът може само да се наблюдава. Така че можем да разговаряме за това какво сме наблюдавали и как сме го наблюдавали. Ти обаче си се заел да търсиш обяснение как поначало е възможно всичко, а това е отвратително. Искаш чрез тонала да си обясниш нагуала. Глупаво е. Особено в твоя случай, понеже повече не можеш да се прикриваш с невежество. Много добре разбираш, че поначало един разговор има смисъл само защото оставаме в определени граници, а тези граници са неприложими за нагуала.

Опитах се да изясня този въпрос. Аз не само исках да си обясня рационално всичко, но стремежът ми към обяснение произтичаше от моята потребност да поддържам някакъв ред сред страхотния наплив от хаотични подбуди и възприятия, които бях имал.

Дон Хуан ми направи забележка, че се опитвам да защитавам гледище, което всъщност не поддържам.

— Дяволски добре знаеш, че само си търсиш оправдание — каза той. — Да поддържаш ред означава да бъдеш съвършен тонал, а за да бъдеш съвършен тонал, значи да осъзнаваш всичко, което става на острова на тонала. А ти не го осъзнаваш. Така че доводът ти, че трябвало да поддържаш ред, не почива на истината. По този начин само се опитваш да спечелиш спора.

Не знаех какво да кажа. Сякаш за да ме утеши, дон Хуан добави, че е нужна гигантска борба, за да се почисти островът на „тонала“.

После поиска да му опиша всичките си възприятия по време на втората ми среща с „нагуала“. Когато свърших, той обясни, че това, което съм видял като рунтав крокодил, е израз на чувството за хумор на дон Хенаро.

— Жалко, че все още си толкова тромав — каза той. — Вечно се поддаваш на объркване и пропускаш да забележиш истинското изкуство на дон Хенаро.

— Ти долови ли явяването му, дон Хуан?

— Не. Представлението бе предназначено само за теб.

— А какво видя?

— Днес можах да видя само движението на нагуала, като се плъзгаше сред дърветата и кръжеше около нас. Всеки, който вижда, може да бъде свидетел на това.

— Ами онзи, който не вижда?

— Той няма да бъде свидетел на нищо освен може би на това, как дърветата се огъват от бурен вятър. Ние интерпретираме всяка непозната проява на нагуала като нещо, което познаваме. В случая нагуалът може да се интерпретира като лек ветрец, който поклаща листата, или дори като някаква странна светлина, например светулка с необичаен размер. Ако настоиш пред човек, който не вижда, той би казал, че му се е сторило как е видял нещо, но не може да си спомни какво. Това е съвсем естествено. Човекът отговаря разумно. В края на краищата очите му не са нищо необикновено; като очи на тонала те трябва да се ограничат до света на тонала, а в този свят няма нищо изумително ново. Нищо, което очите да не могат да възприемат и тоналът да не може да обясни.

Попитах го за непознатите възприятия, породени от едновременния им шепот в ушите ми.

— Това бе най-добрата част от цялата случка — каза той. — Останалото може и да се пренебрегне, но това бе короната на деня. По правило благодетелят и учителят са призвани да извършат тази последна процедура, която е най-трудна от всички действия. И учителят, и благодетелят трябва да бъдат безупречни воини, дори само за да се опитат да извършат този подвиг — разделянето на един човек. Ти не го знаеш, защото това все още е над възможностите ти, но силата отново беше снизходителна към теб. Хенаро е най-безупречният воин, който съществува.

— А защо разделянето на един човек да е голям подвиг?

— Защото е опасно. Ти можеше да умреш като буболечка. Или още по-лошо, можеше изобщо да не успеем да те съединим отново и ти да си останеш на нивото на усещанията.

— Защо беше нужно да правите това с мен, дон Хуан?

— Има един определен момент, когато нагуалът трябва да започне да шепне в ухото на ученика и да го раздели.

— А какво значи това?

— За да бъде обикновен тонал, човек трябва да бъде единен. Цялото му същество трябва да принадлежи на острова на тонала. Без това единство човек може да обезумее. Един магьосник обаче трябва да разбие това единство, но без да застраши самото си съществуване. Целта на магьосника е да продължи да съществува. Това означава, че той не поема ненужни рискове, а години наред помита своя остров, докато дойде моментът, в който може да се измъкне от него, така да се каже. Разделянето на човека на две е вратата за такова измъкване.

Разделянето, най-опасното нещо, през което изобщо си преминавал, стана гладко и просто. Нагуалът те водеше майсторски. Повярвай ми, само един безупречен воин може да го стори. Много съм доволен от теб.

Дон Хуан сложи ръка на рамото ми и на мен неудържимо ми се доплака.

— Нима идва времето, когато няма да се виждаме повече? — попитах аз.

Той се засмя и поклати глава.

— Пак се размекваш като идиот — каза той. — Но всички го правим. Само дето по различен начин. Понякога и аз самият отстъпвам. Моят начин е да усещам, че те глезя и те правя слаб. Знам, че Хенаро има същото чувство към Паблито. Той го глези като дете. Но така го е предопределила силата. Хенаро дава на Паблито всичко, на което е способен, и човек не бива да иска от него да прави друго. Не може да критикува един воин, че дава най-доброто от себе си, и то по безупречен начин.

Известно време той помълча. Аз обаче бях прекалено неспокоен, за да мълча.

— Какво според теб ставаше с мен, когато изпитах усещането, че ме всмуква вакуум? — попитах аз.

— Ти се рееше — каза той категорично.

— Във въздуха ли?

— Не. За нагуала няма земя, нито въздух или вода. С това и ти самият ще се съгласиш. Ти два пъти стига до този предел, при това беше едва пред вратата към нагуала. Каза ми, че всичко, което си срещнал, е било несравнимо. Така че нагуалът се рее или лети, и изобщо каквото и да прави, той го прави във времето на нагуала, а то няма нищо общо с времето на тонала. Между двете няма никаква връзка.

Докато дон Хуан говореше, усетих да ме побиват тръпки. Долната ми челюст увисна и устата ми неволно зяпна. Ушите ми сякаш се отпушиха и дочух едва доловимо бучене или вибрация. Докато описвах усещанията си на дон Хуан, забелязах, че думите ми звучат така, сякаш ги произнася някой друг. Беше сложно усещане, което довеждаше до слуха ми това, което се канех да кажа, преди да съм го изрекъл.

В лявото ми ухо се пораждаха невероятни усещания. Чувствах, че чува по-силно и точно от дясното. В него имаше нещо, което досега не беше се появявало. Когато се обърнах с лице към дон Хуан, който стоеше вдясно, осъзнах, че в обхвата на това ухо имам съвсем ясно слухово възприятие. Това беше физическо пространство, в обхвата на което можех да чуя всичко с невероятна точност. Като обръщах глава, можех да прослушам цялата околност с ухото си.

— Това се дължи на шепота на нагуала — каза дон Хуан, когато му описах сетивното си изживяване. — Ще се появява понякога и после ще изчезва. Не се страхувай от него или от всякакво друго необикновено усещане, което може да получиш отсега нататък. Но най-важното — не се отдавай изцяло на тези усещания и не допускай да те обсебят. Знам, че ще успееш. Разделянето ти стана точно когато трябваше. Силата определи всичко това. Сега вече всичко зависи от теб. Ако си достатъчно силен, ще издържиш на големия шок от разделянето. Но ако не си в състояние да удържиш, ти си загубен. Ще започнеш да линееш, да губиш тегло, ще станеш бледен, разсеян, раздразнителен, мълчалив.

— Може би ако преди години ми бяхте казали какво правите с дон Хенаро, аз щях да имам достатъчно…

Той вдигна ръка и не ме остави да довърша.

— Това предположение е безсмислено — рече той. — Ти сам ми каза веднъж, че ако не е бил твоят инат и манията ти да си обясняваш рационално всяко нещо, вече щеше да си магьосник. В твоя случай обаче да бъдеш магьосник означава да преодолееш ината си и нуждата от рационални обяснения, които препречват пътя ти. Нещо повече — тези недостатъци са твоят път към силата. Не можеш да кажеш, че силата би заприиждала към теб, ако животът ти беше различен.

И ние с Хенаро трябва да действаме като теб — в определени граници. Силата определя тези граници и воинът е, така да се каже, пленник на силата; пленник, който има свободата за един-единствен избор: да действа като безупречен воин или да се държи като магаре. В крайна сметка воинът може би е не пленник, а роб на силата, защото този избор за него вече не е избор. Хенаро не може да действа по никакъв друг начин освен безупречно. Ако се държи като магаре, това ще изцеди напълно силите му и ще го доведе до смърт.

Причината да се страхуваш от Хенаро е в това, че той трябва да използва пътеката на страха, за да свие тонала ти. Тялото ти знае това, макар че разумът ти може и да не го знае; затова тялото ти иска да побегне всеки път, когато Хенаро е наблизо.

Споделих, че ми е любопитно да узная дали дон Хенаро умишлено ме плаши. Дон Хуан отвърна, че „нагуалът“ прави странни неща — неща, които не могат да се предвидят. Даде ми за пример това, което бе станало между нас сутринта, когато ме възпря да се обърна наляво и да погледна към дон Хенаро на дървото. Обясни ми, че осъзнал какво е направил неговият „нагуал“, макар че било невъзможно да го знае предварително. Обяснението му на цялата случка беше, че внезапното ми обръщане наляво било стъпка към смъртта ми, която моят „тонал“ умишлено предприел като самоубийствен порив. Това движение разтърсило неговия „нагуал“ и като резултат някаква част от него се стоварила върху мен.

Направих неволно жест на недоумение.

— Твоят разум отново ти казва, че си безсмъртен — рече той.

— Какво имаш предвид, дон Хуан?

— Безсмъртният човек разполага с цялото време на света за колебания, объркване и страхове. Воинът, от друга страна, не може да се придържа към смисъла, който тоналът дава на нещата, защото точно знае, че собствената му цялостност разполага със съвсем малко време на тази земя.

Имах сериозно възражение. Моите страхове, колебания и объркване не бяха на съзнателно ниво и колкото и да се мъчех да ги овладея, всеки път в присъствието на дон Хуан и дон Хенаро аз се чувствах безпомощен.

— Един воин не може да бъде безпомощен — каза той. — Нито объркан или уплашен — при никакви обстоятелства. Воинът няма време за нищо друго освен за безупречност. Всичко друго изсмуква силата му, а безупречността го изпълва със сила.

— Отново се върнахме на стария ми въпрос, дон Хуан. Какво е безупречност?

— Да, пак се върнахме на стария ти въпрос, та значи и на стария ми отговор: „Безупречност означава да правиш най-доброто, на което си способен, във всяко нещо, с което се заемеш.“

— Но според мен, дон Хуан, аз винаги правя възможно най-доброто, а явно излиза, че не е така.

— Не е толкова сложно, колкото го изкарваш. Ключът към всички тези въпроси за безупречността е чувството дали имаш време или не. Златното правило е, че когато се чувстваш и държиш като безсмъртно същество, което разполага с цялото време на света, ти не си безупречен. В такива моменти трябва да се обърнеш, да се огледаш и тогава ще осъзнаеш каква идиотщина е чувството ти, че имаш време. Никой не е дълговечен на тази земя!

Бележки

[1] Алюзия с думата Geranium, на испански здравец. Странното е, че и в оригинала обръщенията са с умалителна наставка „-чо“, като българската. — Бел. пр.