Серия
Учението на дон Хуан (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tales of Power, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 12 гласа)

Трета част
МАГИЧЕСКОТО ОБЯСНЕНИЕ

11. ТРИМА СВИДЕТЕЛИ НА НАГУАЛА

Когато се върнах у дома, отново се изправих пред задачата да подредя записките си. Това, което дон Хуан и дон Хенаро ме бяха накарали да изживея, стана още по-мъчително, когато си възстанових събитията. Забелязах обаче, че обичайната ми реакция да се отдавам месеци наред на страх и объркване от това, което съм преживял, сега не беше толкова силна, както в миналото. Многократно се опитвах умишлено да се отдам на чувства, размисли и дори на самосъжаление, но нещо липсваше. Бях имал също намерение да си записвам множеството въпроси, които исках да задам на дон Хенаро, дон Хуан или дори на Паблито. Този план също пропадна, преди да съм го започнал. Нещо в мен ме възпираше да изпадам в недоумение и да си задавам въпроси.

Не бях решил определено да се върна при дон Хуан и дон Хенаро, но и не отбягвах тази възможност. Един ден обаче, без да съм го обмислял предварително, аз просто почувствах, че е време да се видя с тях.

В миналото всеки път, когато потеглях за Мексико, неизменно бях с чувството, че имам да задам на дон Хуан хиляди важни и неотложни въпроси. Този път в главата ми нямаше нищо — сякаш след като бях обработил записките си, аз се изпразних от миналото и бях готов за „тук и сега“ в света на дон Хуан и дон Хенаро.

Трябваше да почакам само няколко часа, докато дон Хуан ме „намери“ на пазара в малък градец из планините на Централно Мексико. Той ме поздрави най-сърдечно и подхвърли сякаш между другото едно предложение. Каза, че му се ще преди да стигнем до дон Хенаро, да се отбием до неговите ученици Паблито и Нестор. Когато излязох от магистралата, той ми каза внимателно да следя за всякаква по-необичайна гледка край пътя или на самия него. Помолих го да ми даде малко по-конкретни ориентири за това, което има предвид.

— Не мога — каза той. — За нагуала не са нужни конкретни ориентири.

Автоматично намалих скоростта в отговор на думите му. Той се засмя на глас и ми даде знак с ръка да продължа да шофирам.

Когато наближихме града, където живееха Паблито и Нестор, дон Хуан каза да спра колата. Той едва доловимо посочи с брадичка няколко средно големи скали вляво от пътя.

— Там е нагуалът — прошепна той.

Нямаше никой наоколо. Аз бях очаквал да видя дон Хенаро. Огледах пак скалите и после се взрях в мястото около тях. Не забелязвах нищо особено. Напрегнах очи да различа каквото и да било — някоя дребна животинка, насекомо, сянка, странно очертание на скалите, нещо необичайно. След малко се отказах и се обърнах към дон Хуан. Той задържа въпросителния ми поглед, без да се усмихне, и после побутна ръката ми с опакото на дланта си, за да ме накара да погледна отново скалите. Втренчих се в тях, после дон Хуан излезе от колата и ми каза да вървя след него, за да ги разгледам.

Поехме бавно по един полегат склон на шестдесет-седемдесет метра от основата на скалите. Той поспря за малко там и ми прошепна в дясното ухо, че „нагуалът“ ме чака точно на това място. Казах му, че колкото и да се опитвам, различавам само скали, няколко туфи бурени и кактуси. Той обаче настоя, че „нагуалът“ е там и ме чака.

Нареди ми да седна, да спра вътрешния си диалог и да задържа поглед над върха на скалите, без да го фокусирам. Седна до мен, доближи уста до дясното ми ухо и прошепна, че „нагуалът“ ме е видял; че той е там, макар аз да не мога да го видя, и единственият ми проблем е дето не мога да спра напълно вътрешния си диалог. В състоянието на вътрешно мълчание чувах всяка дума, която казваше той. Разбирах всичко, но не бях способен да отговоря: нужни ми бяха неимоверни усилия, за да мисля и да говоря. Реакциите ми на неговите думи не бяха точно мисли, а по-скоро цялостни единици от чувства, носещи всичките внушения на смисъл, които аз обикновено свързвам с мисленето.

Той прошепна, че е много трудно да поемеш сам но пътеката към „нагуала“ и аз наистина съм имал късмет, че съм получил подтик от пеперудата и нейната песен. Каза, че като запомня „зова на пеперудата“, аз ще мога да я викам отново на помощ.

Дали от силното внушение на думите му или може би защото аз бях повикал този феномен на възприятието, който той наричаше „зов на пеперудата“, но още щом ми прошепна думите си, започнах да чувам онова необикновено пращене. Тонът беше толкова наситен, че се чувствах като в ехо-камера. Когато звукът се засили или приближи, забелязах още, в полусънно състояние, че нещо се движи по върха на скалите. Така се уплаших от това движение, че мигновено си възстанових кристално ясното съзнание. Погледът ми се фокусира над скалите. На една от тях седеше дон Хенаро! Люлееше крака и с токовете на обувките удряше по скалата, предизвиквайки ритмичен звук, който изглеждаше в синхрон със „зова на пеперудата“. Той се усмихна и ми махна с ръка. Исках да обмисля това рационално. Усещах желанието да проумея как се е добрал дотам или как аз го виждам там, но изобщо не можех да включа мисълта си. Единственото, което можех да направя при тези обстоятелства, беше да го гледам как седи усмихнат и ми маха с ръка.

В следващия момент той сякаш се приготви да се спусне надолу по заоблената скала. Видях как напрегна крака, подготвяйки се да се приземи на твърдата почва, и как изви гръб назад, докато почти докосна повърхността на скалата, за да набере инерция при пързалянето. Но насред спускането тялото му спря. Останах с впечатлението, че се е закачил за нещо. Той няколко пъти ритна с крака, сякаш плуваше във вода. Имаше вид, че се мъчи да се освободи от нещо, което го бе сграбчило за дъното на панталона. Той разтьрка неистово бедрата си с две ръце, създавайки у мен впечатлението, че наистина нещо болезнено го държи. Понечих да му се притека на помощ, но дон Хуан ме хвана за ръката. Чух го да ми казва, почти задавяйки се от смях:

— Гледай го! Гледай го!

Дон Хенаро риташе, извиваше тяло и се въртеше наляво-надясно, сякаш да се освободи от пирон. После чух силно пропукване и той се изпързаля или бе запокитен до мястото, където стояхме с дон Хуан. Приземи се на крака метър-метьр и половина пред мен. Разтьрка задник и заподскача нагоре-надолу в танц от болка, като ругаеше на висок глас.

— Скалата не искаше да ме пуска, беше ме сграбчила за задника — каза ми той с глуповат тон.

Изпитах някакво невероятно радостно чувство. Разсмях се на глас. Забелязах, че възторгът ми се равняваше на яснотата на ума ми. В този момент ме обзе едно всеобхватно състояние на пълно осъзнаване. Всяко нещо около мен стана кристално ясно. Преди, заради вътрешното мълчание, бях в сънливо или разсеяно състояние. Но после нещо от неочакваната поява на дон Хенаро бе породило у мен състоянието на пълно прояснение.

Дон Хенаро продължи още малко да си разтърква задника и да подскача нагоре-надолу; после се втурна към автомобила, отвори вратата и се вмъкна на задната седалка.

Аз автоматично се обърнах да кажа нещо на дон Хуан, но него го нямаше. Започнах високо да го викам. Дон Хенаро изскочи от колата и затича в кръг, като също викаше дон Хуан с писклив, неистов глас. Едва след като го погледах така, си дадох сметка, че ме имитира. Когато преди миг осъзнах, че съм останал сам с дон Хенаро, бях получил такъв силен пристъп от страх, че съвсем несъзнателно бях обиколих колата тичешком три-четири пъти, крещейки името на дон Хуан.

Дон Хенаро каза, че трябва да се отбием за Паблито и Нестор, а дон Хуан щял да ни чака някъде по пътя.

След като преодолях първоначалния си страх, му казах, че се радвам да го видя. Той взе да ме занася за реакцията ми. Каза, че дон Хуан ми бил не като баща, а като майка. Направи няколко изключително смешни коментара и каламбура по повод на „майките“. Толкова се смях, че не забелязах кога сме стигнали до къщата на Паблито. Дон Хенаро ми каза да спра и излезе от колата. Паблито стоеше пред вратата на дома си. Притича до колата ми, шмугна се бързо и седна отпред до мен.

— Да потегляме за Нестор — каза той припряно, сякаш много бързаше.

Огледах се за дон Хенаро, но го нямаше наоколо. Паблито умолително настоя да побързаме.

Потеглихме към къщата на Нестор. Той също ни чакаше на вратата. Излязохме от колата. Имах чувството, че те двамата знаят какво предстои.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Хенаро не ти ли каза? — попита невярващо Паблито.

Уверих ги, че нито дон Хуан, нито дон Хенаро са ми споменали каквото и да било.

— Отиваме до едно място на силата — каза Паблито.

— Какво ще правим там? — попитах аз.

И двамата в един глас отвърнаха, че не знаят. Нестор добави, че дон Хенаро му казал да ме заведе до мястото.

— От къщата на дон Хенаро ли идваш? — попита ме Паблито.

Казах им, че съм бил с дон Хуан и сме срещнали дон Хенаро по пътя, после дон Хуан ме бе оставил с него.

— Къде отиде дон Хенаро? — попитах аз Паблито. Но Паблито не разбираше за какво говоря. Той не беше видял дон Хенаро в колата ми.

— Но аз го докарах до къщата ти — казах му аз.

— Мисля, че в колата ти е бил нагуалът — уплашено каза Нестор.

Той не искаше да седне отзад и се смести до Паблито на предната седалка.

Пътувахме мълчаливо, като се изключат кратките напътствия на Нестор накъде да карам.

Исках да обмисля случилото се тази сутрин, но някак си знаех, че всякакъв опит да си го обясня би бил напразно губене на времето. Опитах се да завържа разговор с Нестор и Паблито. Те казаха, че се чувстват прекалено напрегнати в колата и не им се говори. Искреният им отговор ми допадна и не настоях повече.

След повече от час шофиране паркирахме колата в една отбивка край пътя и се заизкачвахме по склона на стръмно възвишение. Вървяхме в мълчание още час-час и нещо, като Нестор ни водеше, и тогава спряхме в основата на огромна скала, висока може би шестдесет метра и почти отвесна. Нестор огледа земята с полупритворени очи, търсейки подходящото място да седнем. Мъчително съзнавах, че го прави твърде неумело. Паблито, който стоеше до мен, на няколко пъти понечи да отиде да го поправи, но се въздържа и просто си почиваше. Най-сетне, след кратко колебание, Нестор избра мястото. Паблито въздъхна облекчено. Знаех, че мястото, което избра Нестор, е правилното, но не знаех как съм го разбрал. Така сам се вкарах в псевдопроблема да си представя кое място бих избрал, ако ги водех аз. Обаче не можах дори да започна да мисля каква процедура бих следвал. Паблито очевидно съзнаваше какво ме занимава.

— Не можеш да го направиш — прошепна ми той на ухото.

Засмях се неловко, сякаш ме беше хванал да върша нещо забранено. Паблито се усмихна и каза, че дон Хенаро и те двамата вечно обикаляли из планините и от време на време той отстъпвал водачеството на единия или другия, затова знаел, че било невъзможно да си представиш как ти самият би избрал мястото.

— Хенаро казва, че причината, поради която е невъзможно да го направиш, е в това, че изборът може да бъде само правилен или погрешен — каза той. — Ако направиш погрешен избор, ще разбереш това с тялото си, както и по тялото на всеки от останалите. Но ако направиш правилния избор, тялото ти го разбира, отпуска се и веднага забравя, че е било изправено пред избор. И ти отново зареждаш тялото си, като пушка, за следващия избор. Решиш ли да използваш тялото си повторно, за да направиш същия избор, няма да стане.

Нестор ме погледна. Явно му беше любопитно, че си водя записки. Той кимна, сякаш беше съгласен с Паблито, и тогава за първи път се усмихна. Горните му два зъба бяха криви. Паблито обясни, че Нестор не е саможив, нито мрачен, а се стеснява от зъбите си и затова никога не се усмихва. Нестор се засмя, като прикри устата си с ръка. Казах му, че мога да го изпратя на зъболекар, за да му изправят зъбите. Те решиха, че предложението ми е шега, и се засмяха като деца.

— Хенаро твърди, че той трябва сам да преодолее чувството си на срам — каза Паблито. — И освен това Хенаро го смята за късметлия — докато всички отхапват по един и същи начин, Нестор може да разцепи кокал надлъж с яките си криви зъби или да пробие с тях дупка в пръста си като с пирон.

Нестор отвори уста и ми показа зъбите си. Левият резец и кучешкият зъб бяха израснали настрани. Той затрака със зъби и заръмжа като куче. На два-три пъти се направи, че уж ми се нахвърля. Паблито се смееше.

Никога не бях виждал Нестор толкова весел. Няколкото пъти, когато съм бил с него в миналото, бях останал с впечатлението, че е мъж на средна възраст. А сега, както седеше там и се усмихваше с кривите си зъби, аз се удивих колко млад изглежда. Имаше вид на младеж в началото на двадесетте.

Паблито отново прочете мислите ми съвсем точно.

— Той се освобождава от чувството си за собствена значимост — каза ми. — Затова е по-млад.

Нестор кимна утвърдително и без дума да каже, пусна една оглушителна пръдня. Аз се стреснах и изпуснах молива.

Паблито и Нестор едва не умряха от смях. Когато се поуспокоиха, Нестор дойде до мен и ми показа едно саморъчно приспособление, което издаваше този характерен звук, като го стиснеш с ръка. Обясни ми, че дон Хенаро му показал как да го направи. Състоеше се от малък мях, за вибратор можеше да послужи всякакъв лист, който се пъха в процепа между две дъсчици, с които се натиска мехчето. Нестор каза, че издаваният звук зависи от това какъв лист се използва за вибратор. Предложи ми да го пробвам и ми показа как като го стисна, издава един звук, а като го отпусна — друг.

— За какво го използваш? — попитах аз. Двамата се спогледаха.

— Като капан за духове, глупчо — сряза ме Паблито.

Тонът му беше троснат, но усмивката — дружелюбна. Двамата бяха такава странна, притеснителна смесица между дон Хенаро и дон Хуан.

Връхлетя ме една ужасна мисъл. Дали дон Хуан и дон Хенаро не ми бяха скроили пак някакъв номер? За миг изпитах върховен ужас. Но нещо в стомаха ми сякаш щракна и аз веднага се успокоих. Разбрах, че дон Хенаро и дон Хуан бяха модели на поведение за Паблито и Нестор. Аз самият установявах, че се държа все повече и повече като тях.

Паблито каза, че Нестор бил късметлия да има такъв капан за духове, какъвто той самият нямал.

— Какво ще правим тук? — попитах аз Паблито. Отговори ми Нестор, сякаш се бях обърнал към него.

— Хенаро ми каза, че трябва да чакаме тук, а докато чакаме, да се забавляваме и веселим — каза той.

— Колко, мислиш, че трябва да чакаме? — попитах аз.

Той не отвърна; поклати глава и погледна Паблито, сякаш очакваше отговор от него.

— Нямам представа — каза Паблито.

Тогава подхванахме забавен разговор за сестрите на Паблито. Нестор го дразнеше, че по-голямата му сестра била такава злобарка, че можела да убие въшка с поглед. Каза, че Паблито се страхувал от нея, защото била толкова яка, че веднъж в пристъп на ярост му отскубнала кичур коса, все едно че пилешка перушина оскубвала.

Паблито призна, че най-голямата му сестра била звяр, но „нагуалът“ я оправил и я вкарал в пътя. Докато ми разказваха историята как била превъзпитана, забелязах, че Паблито и Нестор никога не споменаваха дон Хуан по име, а го наричаха „нагуала“. Дон Хуан явно се бе намесил в живота на Паблито и бе заставил всичките му сестри да водят по-хармоничен живот. Паблито каза, че когато „нагуалът“ приключил с тях, те станали като светици.

Нестор се заинтересува за какво ми са записките.

Обясних им работата си. Имах странното чувство, че искрено се интересуват от това, което им казвам, и накрая им заговорих за антропология и философия. Почувствах се нелепо и исках да спра, но така се бях увлякъл в обясненията си, че не можех да ги прекъсна. Изпитах неспокойното усещане, че двамата са в комбина и някак си нарочно ме тласкат към такова пространно обяснение. Бяха вперили очи в мен. Нямаха вид на отегчени или уморени.

По средата на някакъв коментар дочух слабия звук на „зова на пеперудата“. Тялото ми се вцепени и аз така и не довърших изречението си.

Нагуалът е тук — инстинктивно казах аз.

Нестор и Паблито си размениха погледи, които ми се сториха изпълнени с ужас, скочиха и застанаха от двете ми страни. Бяха със зяпнали уста и изглеждаха като две уплашени деца.

Тогава изпитах невъобразимо сетивно изживяване. Лявото ми ухо се раздвижи. Имах чувство, че мърда само. То всъщност завъртя главата ми в полукръг, докато се оказах с лице на изток, по моя преценка. Главата ми леко се наклони надясно; от това положение можах да доловя интензивния пращящ звук на „зова на пеперудата“. Звучеше сякаш идва от много далеч, откъм североизток. Щом веднъж установих посоката, ухото ми долови невероятно количество звуци. Нямаше как да разбера обаче дали това бяха спомени от звуци, които съм чувал по-рано, или действителни звуци, които се издават в момента.

Мястото, където се намирахме, беше каменистият западен склон на планинска верига. На североизток се простираха гори и големи площи с планински храсти. От тази посока до ухото ми достигна шумът от нещо, което се движи тежко по скалите.

Нестор и Паблито, изглежда, реагираха на моите действия или самите те бяха чули същите звуци. Искаше ми се да ги попитам, но не посмях. А може би не бях в състояние да прекъсна концентрацията си.

Когато звукът се засили и приближи, Нестор и Паблито се притиснаха до мен от двете ми страни. Изглежда, на Нестор му се отразяваше по-силно — тялото му неудържимо се разтрепери. В един момент лявата ми ръка се разтърси, издигна се сама почти до нивото на лицето ми и посочи към едно място, обрасло с храсталак. Дочух вибриращ звук или рев — беше ми познат. Чувал го бях преди години под въздействието на едно психотропно растение. Различих в храстите гигантски черен силует. Сякаш самите храсти постепенно потъмняваха, докато се превърнаха в зловеща чернота. Тя нямаше определена форма, но се движеше. Изглеждаше, че диша. Чух вледеняващ вой, който се смеси с ужасените писъци на Паблито и Нестор. И тогава храсталакът или черният силует, в който се бе превърнал, полетя към нас.

Не можах да запазя самообладание. Някак си нещо в мен засече. Силуетът първо надвисна над нас, после ни погълна. Светлината наоколо помръкна, сякаш слънцето бе залязло или внезапно се бе здрачило. Усетих как Нестор и Паблито скриха глави под мишниците ми. Сложих ръце на главите им в несъзнателен жест на закрила и политнах назад, преобръщайки се.

Обаче не стигнах до скалистата земя, а в следващия миг се озовах прав, с Нестор и Паблито от двете ми страни. Макар че и двамата бяха по-високи от мен, те сякаш се бяха смалили; така приклекнали и приведени, те бяха по-ниски от мен и се побираха под мишниците ми.

Дон Хуан и дон Хенаро бяха застанали пред нас. Очите на дон Хенаро проблясваха като на котка нощем. Същият блясък излъчваха и очите на дон Хуан. Никога не бях виждал дон Хуан с такъв вид. Той наистина внушаваше страх — много повече от дон Хенаро. Изглеждаше по-млад и силен от обикновено. Докато ги гледах, имах влудяващото чувство, че двамата не са хора като мен.

Паблито и Нестор приглушено стенеха. Тогава дон Хенаро каза, че ние изобразяваме Троицата. Аз съм бил Отецът, Паблито — Синът, а Нестор — Светият дух. Дон Хуан и дон Хенаро гръмко се разсмяха. Паблито и Нестор се усмихнаха плахо.

Дон Хенаро каза да се разплетем, защото прегръдките са позволени само между мъж и жена или между човек и неговото магаре.

Тогава осъзнах, че стоя на същото място като преди и очевидно не се бях преобърнал назад, както ми се бе сторило. В действителност Нестор и Паблито също си бяха на предишното място.

Дон Хенаро даде знак с глава на Паблито и Нестор. Дон Хуан ми кимна да ги последвам. Нестор тръгна напред и ми посочи къде да седна, после избра място и на Паблито. Седнахме в една линия на около петдесетина метра от скалата, в основата на която дон Хуан и дон Хенаро бяха застанали неподвижно. Както ги гледах втренчено, очите ми неволно се разфокусираха. Усещах съвсем определено, че съм кръстосал поглед, защото ги виждах като четирима. После образът на дон Хуан от лявото ми око се насложи върху образа на дон Хенаро от дясното; в резултат се получи едно същество в цветовете на дъгата, застанало между дон Хуан и дон Хенаро. Не беше човек във вида, в който обикновено виждам хората. По-скоро беше кълбо от бял огън, обвито в нещо като фибри от светлина. Разтърсих глава. Сдвоеният образ се разсея, но аз продължавах да виждам дон Хуан и дон Хенаро като същества от светлина. Виждах два странни, издължени светещи обекта. Приличаха на бели, преливащи се в цветовете на дъгата топки с фибри, които излъчваха своя собствена светлина.

Двете светлинни същества потрепнаха: наистина видях как фибрите им потрепнаха и после светкавично изчезнаха от погледа. Сякаш бяха изтеглени нагоре от дълга нишка, нещо като паяжинна нишка, която се спусна от върха на скалата. Усещането ми беше сякаш от скалата се е спуснал дълъг лъч светлина или светеща линия, която ги издигна нагоре. Всичко това аз възприех и с очите си, и с цялото тяло.

Успях също да забележа огромни несъответствия в начина ми на възприятие, но не бях в състояние да ги обмисля, както обикновено бих направил. Така например съзнавах, че гледам право в основата на скалата, а в същото време виждах дон Хуан и дон Хенаро на върха й, сякаш бях извил глава нагоре на четиридесет и пет градуса.

Искаше ми се да изпитам страх или може би да покрия лице и да заплача, изобщо да направя каквото и да било в някоя от нормалните за мен реакции. Но те бяха като заключени. Желанията ми не бяха мисли, поне не това, което познавам като мисли, и затова не можеха да предизвикат у мен емоционалната реакция, която обичайно проявявах.

Дон Хуан и дон Хенаро скочиха на земята. Усетих, че са направили това, съдейки по изгарящото чувство за падане, което изпитах в стомаха си.

Дон Хенаро остана там, където се бе приземил, но дон Хуан приближи до нас и седна зад мен, леко вдясно. Нестор беше клекнал, притиснал крака към корема си; отпуснал беше брадичка на сключените си длани върху коленете, а с лакти притискаше отстрани бедрата си. Паблито стоеше леко приведен, притиснал корема си с ръце. В този момент забелязах, че аз самият съм кръстосал ръце над пъпа си и съм се вкопчил в себе си, опъвайки кожата от двете ми страни. Стисках толкова силно, че хълбоците ме заболяха.

Дон Хуан сухо промърмори към трима ни:

— Трябва да съсредоточите поглед върху нагуала. Всякакви мисли и думи да се изличат!

Повтори го пет-шест пъти. Гласът му звучеше странно и непознато. Предизвикваше у мен усещането за люспеста кожа на гущер. Това сходство беше като усещане, а не като мисъл. Думите му се лющеха като люспи. Имаха някакъв тайнствен ритъм. Приглушени и сухи, те приличаха на тихо покашляне; ритмичен шепот, който въздействаше като заповед.

Дон Хенаро стоеше неподвижно. Като се втренчих в него, погледът ми не издържа и неволно се разфокусира. В това състояние отново забелязах как тялото на дон Хенаро излъчва особено сияние. Очите ми започнаха да се притварят или може би се бяха насълзили. Дон Хуан ми дойде на помощ. Чух, че ми нарежда да не кръстосвам поглед. Усетих леко чукване по главата. Той, изглежда, ме бе ударил с камък. Видях как камъчето отскочи няколко пъти по скалата до мен. Той, изглежда, се беше целил също в Паблито и Нестор, защото чух как още камъчета подскачат по скалата.

Дон Хенаро зае странна танцова поза — сви колене и изпъна ръце покрай тялото си с разперени пръсти, сякаш се канеше да се завърти. И наистина той се завъртя вихрено и нещо го изтегли нагоре. Имах ясното усещане, че огромна гъсенична верига издига тялото му до самия връх на скалата. Възприятието ми за движение нагоре беше най-необичайна смесица от зрителни и телесни усещания. Отчасти виждах, отчасти усещах физически полета му към върха. Нещо, което изглеждаше или по-скоро се усещаше като линия или едва доловима нишка светлина, го изтегли нагоре. Не бих казал, че виждам полета му така, както бих проследил летежа на птица с очите си. Движението му нямаше линейна последователност. Не трябваше да вдигам глава, за да го държа в полезрението си. Видях как нишката го изтегли, после усетих движението му в тялото си или с тялото си и в следващия миг той вече беше на върха на скалата, на десетки метри височина.

След няколко минути той се спусна отвесно надолу. Усетих падането му и неволно простенах.

Дон Хенаро изпълни изключителния си номер още три пъти. Във всеки от тях успявах да пригодя възприятието си. При последния му скок нагоре успях да различа няколко светещи линии, които се излъчваха от средата на тялото му, а по начина, по който се движеха, можех да преценя кога се кани да се издигне и кога — да се спусне. Преди да скочи нагоре, линиите се извиваха нагоре, преди скок надолу ставаше обратното — линиите се извиваха навън и надолу.

След четвъртия скок дон Хенаро дойде при нас и седна зад Паблито и Нестор. Тогава дон Хуан излезе напред и застана на мястото, където бе стоял дон Хенаро. Остана там известно време неподвижен. Дон Хенаро даде кратки указания на Паблито и Нестор. Не разбрах какво им каза. Погледнах ги и видях, че ги е накарал да вземат по един камък и да го притиснат към пъпа си. Тъкмо се чудех дали и аз да направя същото, когато той ми каза, че тази предпазна мярка не се отнася до мен, но все пак е добре да имам под ръка някакъв камък в случай, че ми прилошее. Дон Хенаро ми посочи с брадичка да гледам дон Хуан и произнесе нещо, което не разбрах. Той го повтори и макар че пак не разбрах думите, знаех, че е почти същата формула, която бе произнесъл дон Хуан. Всъщност не думите имаха значение, а ритъмът, сухият тон, подобен на кашлица. Убеден бях, че на какъвто и език да говореше дон Хенаро, той беше по-подходящ от испанския за този насечен ритъм.

Дон Хуан направи същото като дон Хенаро в началото, но вместо да скочи нагоре, той се преметна като гимнастик. Полусъзнателно зачаках да се приземи на краката си. Но той така и не го направи. Тялото му продължи да се премята на около метър над земята, отначало много бързо, после все по-бавно. Виждах от мястото си как тялото на дон Хуан увисна на една нишка светлина, както преди тялото на дон Хенаро. Превърташе се бавно, сякаш да ни даде възможност да го разгледаме подробно. След това започна да се издига, набра височина и стигна до върха на скалата. Дон Хуан всъщност се рееше като напълно безтегловен. Преобръщаше се бавно, извиквайки представата за астронавт, който се движи в безтегловност из космическото пространство.

Свят ми се зави, като го гледах. Моето усещане, че ми прилошава, като че ли го накара да ускори въртенето си. Отдалечи се от скалата и от голямата му скорост съвсем ми призля. Взех камъка и го сложих на корема си, притискайки го с всички сили. От допира му малко се поуспокоих и посъвзех. Макар и да не бях отклонявал поглед от дон Хуан по време на това действие, то беше нарушило концентрацията ми. Преди да се бях пресегнал за камъка, имах чувство, че от скоростта на въртене тялото му загуби очертанията си. Първо заприлича на въртящ се диск, после на шеметно въртяща се светлина. След като притиснах камъка до тялото си, скоростта намаля; той ми заприлича на шапка, запокитена във въздуха, или на хвърчило, което се рее насам-натам.

Това движение като на хвърчило беше още по-мъчително и от предишните. Съвсем ми прилоша. Чух плясък от криле на птица и след миг несигурност разбрах, че случката е приключила.

Почувствах се направо болен и толкова изтощен, че взе да ме унася. Сигурно бях задрямал за малко. Отворих очи, понеже някой ме разтърсваше за ръката. Беше Паблито. Говореше ми с неистов тон да не заспивам, иначе всички ще загинем. Убеждаваше ме, че трябва веднага да си тръгнем, ако ще и по корем да се влачим. Той също изглеждаше физически изтощен. Всъщност аз предложих да прекараме нощта тук. Перспективата да вървим до колата в този мрак ми се струваше направо ужасна. Опитах се да увещая Паблито, но той просто обезумяваше. Нестор се чувстваше толкова зле, че всичко му беше безразлично.

Паблито седна на земята в пълно отчаяние. Аз направих усилие да си подредя мислите. Вече беше доста тъмно, но оставаше достатъчно светлина, за да се различат околните скали. Цареше съвършена, успокоителна тишина. Наслаждавах се напълно на мига, но внезапно тялото ми подскочи — чух далечно изпращяване на съчки. Автоматично се обърнах към Паблито. Той сякаш знаеше какво става с мен. Хванахме Нестор под мишниците и на практика го понесохме. Втурнахме се да тичаме, влачейки го. Ясно ни беше, че само той знае пътя. От време на време ни даваше кратки упътвания.

Всъщност изобщо не ме интересуваше какво правим. Цялото ми внимание беше насочено към лявото ми ухо, което сякаш беше независим от мен орган. Някакъв вътрешен усет ме караше да спирам често и да прослушвам околността с това ухо. Знаех, че нещо ни следва. Беше нещо масивно, защото къртеше камъни по пътя си.

Нестор се посъвзе и закрачи сам, като от време на време се опираше на ръката на Паблито.

Стигнахме до няколко дървета. Вече беше съвсем тъмно. Внезапно чух изключително силно пращене, сякаш чудовищен камшик удряше върхарите на дърветата. Усетих над главата ми да преминава вибрираща вълна.

Паблито и Нестор изпищяха и ужасено побягнаха с всички сили. Искаше ми се да ги спра. Не бях сигурен дали можех да тичам в тъмното. Но в същия миг чух и усетих направо в гърба си тежко дишане. Ужасът ми стана неописуем.

Тримата тичахме, докато стигнахме до колата. Нестор ни насочваше по някакъв непознат път.

Мислех си да ги оставя по домовете им и после да отседна в някой хотел в града. Не бих отишъл в къщата на Дон Хенаро за нищо на света. Обаче Нестор не искаше да излиза от колата. Паблито и аз — също. Накрая спряхме пред къщата на Паблито. Той изпрати Нестор Да купи бира и кока-кола, докато майка му и сестрите му ни приготвят нещо за ядене. Нестор попита на шега дали не може да го придружи по-голямата сестра, за да не го нападнат кучета или пияници. Паблито се разсмя и ми каза, че Нестор бил поверен на неговите грижи.

— Кой ти го е поверил? — попитах аз.

— Силата, естествено! — отвърна той. — Имаше време, когато Нестор беше по-възрастен от мен, но Хенаро му направи нещо и сега е много по-млад. Ти си го забелязал, нали?

— Какво му е направил дон Хенаро? — попитах аз.

— Ами, направи го отново дете. Той беше прекалено сериозен и с тежък характер. Щеше да умре, ако не го бяха подмладили.

У Паблито имаше нещо истински искрено и затрогващо. Обяснението му ме покори със своята непринуденост. Нестор наистина беше по-млад; не само изглеждаше по-млад, но и се държеше като невинно дете Не се и съмнявах, че действително се чувства така.

— Аз се грижа за него — продължи Паблито. — Хенаро казва, че е чест да се грижиш за един воин. Нестор е чудесен воин.

Очите му заблестяха като очите на дон Хенаро. Той енергично ме потупа по гърба и се засмя.

— Пожелай му всичко добро, Карлитос — каза той. — Пожелай му всичко добро.

Бях много уморен. Усетих прилив от странна, щастлива тъга. Отвърнах му, че идвам от място, където хората рядко, ако не и никога не си пожелават добро един другиму.

— Знам — каза той. — Същото беше и с мен. Но сега съм воин и мога да си позволя да му желая доброто.