Серия
Учението на дон Хуан (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tales of Power, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 12 гласа)

2. СЪНУВАЧЪТ И СЪНУВАНИЯТ

Потеглих с колата към дома на дон Хуан и пристигнах там рано сутринта. През нощта бях отседнал в един попътен мотел, за да стигна при него преди обяд.

Дон Хуан беше в задната част на къщата и като го повиках, се показа отпред. Най-сърдечно ме поздрави и останах с впечатлението, че се зарадва да ме види. Уж за да ме предразположи, той каза нещо, но постигна точно обратния ефект.

— Чух те, като идваше — усмихна ми се той, — и изтичах отзад. Опасявах се, че ако остана тук, ще те уплаша.

Отбеляза небрежно, че изглеждам много сериозен и мрачен. Напомнял съм му Елихио, който бил достатъчно черноглед, за да стане добър магьосник, но пък прекалено черноглед за човек на знанието. Добави, че единственият начин да противодействаш на разрушителното въздействие на магическия свят е да му се надсмиваш.

Беше прав за състоянието ми. Наистина бях притеснен и се страхувах. Отправихме се на дълга разходка. Трябваше да минат часове, преди да се успокоя. Разходката с него ми подейства по-добре, отколкото ако беше опитал с думи да ме извади от мрачното ми настроение.

Върнахме се в къщата му късно следобед. Бях прегладнял. Нахранихме се и се настанихме под рамадата. Небето беше ясно. Следобедната светлина ме изпълваше с тихо блаженство. Говореше ми се.

— Месеци наред ми е много неспокойно — започнах аз. — Миналия път и двамата с Хенаро говорехте и правехте неща, които наистина всяват страх.

Дон Хуан не каза нищо. Стана и закрачи по рамадата.

— Имам нужда да поговорим за това — продължих аз. — То направо ме е обсебило и не мога да престана да мисля за него.

— Страхуваш ли се? — попита той.

Не се страхувах, а бях объркан и поразен от онова, което бях видял и чул. В ума ми зейнаха такива големи празноти, че или трябваше да ги запълня, или да се откажа от ума си.

Обясненията ми го разсмяха.

— Засега не се отказвай от ума си — каза той. — Още е рано. И това ще стане, но още не му е дошло времето.

— Тогава да се опитвам ли да търся обяснение на станалото?

— Разбира се! — отвърна той. — Твой дълг е да успокоиш ума си. Един воин побеждава не като си блъска главата в стената, а като я преодолява. Воините прескачат стените, а не ги разрушават.

— Как мога да прескоча тази стена? — попитах аз.

— Преди всичко мисля, че е страхотна грешка, като взимаш нещата толкова на сериозно — започна той, настанявайки се до мен. — Има три вредни навика, които ние непрекъснато следваме, когато се изправим пред необичайни ситуации в живота. Първият е да пренебрегнем това, което става или е станало, все едно че изобщо не се е случило. Това е подходът на посредствения. Вторият е да приемаме всичко за истина и да си мислим, че знаем какво става. Такъв е подходът на лековерния. Третият е случилото се да ни обсеби, защото не можем нито да го пренебрегнем, нито да го приемем напълно. Това е подходът на глупака. А твоят какъв е? Има и един четвърти подход и той е верният — подходът на воина. Воинът действа така, сякаш изобщо нищо не се е случило, защото няма вяра на нищо, и в същото време приема всичко за истина. Той приема, без да приема, и пренебрегва, без да пренебрегва. Той не си мисли, че знае, нито пък си мисли, че нищо не се е случило. Той действа така, сякаш владее ситуацията, дори когато му трепери под лъжичката. Когато действа по този начин, той се освобождава от обсебилия го случай.

Помълчахме дълго време. Думите на дон Хуан ми подействаха като балсам.

— Може ли да говоря за дон Хенаро и неговия двойник? — попитах аз.

— Зависи какво искаш да кажеш — отвърна той. — Да не би да искаш да се отдадеш на мислите, които те обсебват.

— Искам да си обясня нещата — отвърнах аз. — Тези мисли ме обсебиха, защото не се осмелявах да дойда при теб, а с никого не можех да споделя моите тревоги и съмнения.

— Не споделяш ли със своите приятели?

— Да, но как биха могли да ми помогнат те?

— Никога не съм мислил, че ти имаш нужда от помощ. Трябва да възпиташ у себе си чувството, че воинът не се нуждае от нищо. Казваш, че ти трябва помощ. Помощ за какво? Ти имаш всичко необходимо за това удивително пътешествие, което е твоят живот. Опитах се да те науча, че истинското преживяване е в това да си човек и че единственото важно нещо е да си жив. Животът е едно кратко пътуване, което извършваме сега. Животът сам по себе си е достатъчен, самообясняващ се и завършен.

Воинът разбира това и живее в съответствие с това разбиране — затова защо без никаква самонадеяност може да се каже, че да бъдеш воин е най-върховното преживяване.

Той сякаш очакваше да кажа нещо. За миг се поколебах — исках внимателно да подбера думите си.

— Ако воинът се нуждае от утеха, той просто си избира някого и разкрива пред него цялата си тревога. Поначало той не търси разбиране или помощ. Той говори само за да се разтовари, при положение че има склонност да говори; ако няма, тогава с никого не говори. Но ти изобщо не живееш като воин. Поне засега. И сигурно изпадаш в огромни затруднения. Съчувствам ти искрено.

Той не се шегуваше. Съдейки по съчувствения му поглед, сигурно сам бе преживял всичко това. Стана и ме потупа по главата. Почна да се разхожда напред-назад по рамадата, като от време на време поглеждаше към храсталака около къщата. Поведението му ме обезпокои.

За да се отпусна, заговорих за своята дилема. Усещах, че вече е прекалено късно да се преструвам на невинен наблюдател. Бях усвоил особени сетивни състояния, като „спиране на вътрешния диалог“ и контрол над сънищата си. В тях човек не можеше да се преструва. Следвайки неговите препоръки, макар и не съвсем стриктно, аз бях успял до известна степен да разруша всекидневните си навици, започнал бях да поемам отговорност за действията си, бях успял да залича личната си история и накрая бях достигнал нивото, от което години наред се страхувах — в състояние бях да остана сам, без да наруша физическото и емоционалното си равновесие. Това, изглежда, беше единствената ми голяма победа. От гледна точка на предишните ми очаквания и състояния беше немислимо да остана сам, без да се „побъркам“. Имах ясно съзнание за всички промени, станали в моя живот и във възгледите ми за света, съзнавах също, че беше неуместно да се разстройвам толкова от разкритията на дон Хуан и дон Хенаро за „двойника“.

— В какво греша, дон Хуан? — попитах аз.

— В това, че се отдаваш на чувствата — отсече той. — Въобразяваш си, че да се отдаваш на терзания и съмнения е белег на голяма чувствителност. А същинската истина е, че ти нямаш нищо общо с един чувствителен човек. Защо тогава се преструваш? Казвал съм ти, че един воин смирено се приема такъв, какъвто е.

— Говориш така, сякаш нарочно се заблуждавам — казах аз.

— Ние наистина се заблуждаваме умишлено — отвърна той. — Всеки от нас осъзнава делата си. Обаче хилавият ни разум умишлено се прави на някакъв въображаем колос. А е твърде дребен за такъв калъп.

Обясних му, че проблемът ми може би е по-сложен, отколкото му се струва. Казах, че ако двамата с дон Хенаро бяха хора като мен, тяхната изключителна способност за самоконтрол ги превръщаше за мен в модел на поведение. Но ако по същността си те бяха нещо съвършено различно от мен, то аз не бих могъл да ги възприемам като модел, а само като чудаци, на които не бих могъл да подражавам.

— Хенаро е човек — успокои ме дон Хуан. — Вярно, че вече не е човек като теб, но това е негово постижение и не бива да те плаши. Ако е различен, това е още един повод за възхита.

— Но той е различен не по човешки начин — казах аз.

— А как според теб? Като разликата между човек и кон ли?

— Не знам. Но той не е като мен.

— Обаче някога е бил като теб.

— А възможно ли е тази негова промяна да стане разбираема за човек като мен?

— Разбира се. Ти самият се променяш.

— Това значи ли, че ще си създам двойник?

— Никой не си създава двойник. Това е само начин да се говори за него. А ти за каквото и да говориш, вечно се хващаш за думите. Улавяш се в капана на тяхното значение. Сега например си мислиш, че човек си създава двойник с нечисти средства. Всеки от нас, съществата от светлина, има свой двойник. Всеки! Само че воинът осъзнава неговото съществуване — това е всичко. Бариерите, които пречат за това осъзнаване, са привидно непреодолими. Но това може да се очаква; именно бариерите към постигане на това осъзнаване го превръщат в такова уникално предизвикателство.

— Защо се страхувам толкова от него, дон Хуан?

— Защото възприемаш думата двойник в буквалния смисъл — дубльор или друго ти. Аз използвам тази дума само за да ти го опиша. Двойникът е самият човек и няма друг начин да се гледа на него.

— Ами ако не искам да имам двойник?

— Двойникът не е въпрос на личен избор. Както не е въпрос на личен избор и кой ще бъде призван да научи магическото знание, което води до това осъзнаване. Запитвал ли си се някога защо точно ти?

— Непрекъснато. И на теб съм задавал този въпрос стотици пъти, но ти не си ми отговарял.

— Нямах предвид да го задаваш като въпрос, който изисква отговор, а като размисъл на воина над собствената му велика съдба — шанса да срещне предизвикателството.

Само някой посредствен, самомнителен човек може да сведе това до обикновен въпрос с очакването да му се възхищават или да го съжаляват.

Такива въпроси не ме интересуват, защото е невъзможно да им се отговори. Това, че изборът е паднал върху теб, е предопределено от силата, а никой не може да вникне в предопределението на силата. И щом вече си избран, с нищо не можеш да възпреш осъществяването на предопределението.

— Но ти самият си ми казвал, дон Хуан, че човек може винаги и да се провали.

— Вярно е. Човек винаги може да се провали. Но ти, струва ми се, имаш предвид нещо съвсем друго. Ти търсиш начин да се измъкнеш: да имаш свободата да се провалиш и да се махнеш по своя воля. Прекалено късно е за това. Един воин е в ръцете на силата и единствената му свобода на избор е безупречният живот. Не можеш да симулираш успех или провал. Умът ти може да поиска да се провалиш напълно, за да разруши твоята цялостност. Но има контрамярка, която няма да ти позволи да обявиш фалшива победа или поражение. Ако си въобразяваш, че можеш да се оттеглиш в пристана на провала, ти не си с всичкия си. Самото ти тяло ще застане на стража и няма да те пусне нито към едното, нито към другото.

Той се позасмя.

— Защо се смееш? — попитах аз.

— Ти си в ужасно положение — отвърна той. — Късно е вече да се върнеш назад, но е твърде рано да действаш. Остава ти само да наблюдаваш. Ти си в злощастното положение на дете, което не може да се върне в майчината си утроба, но и не може още да се втурне да действа. Детето може само да наблюдава и да слуша прехласващите приказки за деяния, които му разказват. Ти си тъкмо в такова положение сега. Не можеш да се върнеш назад в утробата на стария си свят, но и да действаш чрез силата не си способен. Не ти остава нищо друго, освен да бъдеш свидетел на деянията на силата и да слушаш сказания за тях, сказанията за силата.

Двойникът е едно от тези сказания. И ти го знаеш. Затова умът ти е толкова обсебен от него. Ако се опитваш да го разбереш, само ще си блъскаш главата в стената. Единственото, което мога да ти кажа вместо обяснение, е, че двойникът е напълно реален, макар и да се постига чрез сънуване.

— От това, което си ми разказвал, дон Хуан, излиза, че двойникът е способен на определени действия. Значи ли това, че двойникът …

Той не ме остави да продължа в тази посока на разсъждения. Напомни ми, че не от него съм научил за двойника, както несправедливо изкарвам, а от собствените си наблюдения.

— Очевидно двойникът е способен на определени действия — казах аз.

— Очевидно е така! — потвърди той.

— Но може ли двойникът да действа от името на Аз-а?

— Той е самият Аз, по дяволите!

Много ми беше трудно да се обясня. Исках да кажа, че щом магьосникът може да извършва две действия едновременно, значи способността му за полезно действие се удвоява — той може в едно и също време да свърши две работи, да се срещне с двама души на две различни места и така нататък.

Дон Хуан ме изслуша търпеливо.

— Нека поставя въпроса така — продължих аз. — Хипотетично възможно ли е дон Хенаро да убие някого, който се намира на стотици мили разстояние, като изпрати за целта своя двойник?

Дон Хуан продължително ме изгледа, после поклати глава и отмести поглед встрани.

— Пълен си с разкази за насилие — каза той. — Хенаро никого не може да убие, просто защото вече изобщо не го интересуват хората. Когато воинът овладее виждането и сънуването и осъзнае, че е същество от светлина, повече изобщо не го интересуват подобни неща.

Обърнах му внимание как в началото на моето ученичество ми беше казал, че с помощта на своя „съюзник“ магьосникът може да се пренесе на стотици мили разстояние, за да нанесе удар на своите врагове.

— Явно аз съм те объркал — каза той. — Но сигурно помниш как в друг случай съм ти казвал, че с теб не следвам етапите, които предписваше собственият ми учител. Той беше истински магьосник и аз трябваше да хе въведа в този свят както подобава. Не го направих, защото вече не ме интересуваха върховете и паденията на останалите хора. Въпреки това думите на моя учител се бяха запечатали в мен и аз много пъти съм ти говорил така, както той самият би го правил.

Хенаро е човек на знанието. В най-чистия му вид. Действията му са безупречни. Той превъзхожда както обикновените хора, така и магьосниците. Двойникът му е израз на неговата жизнерадост и хумор. Затова той не би го използвал, за да създаде или разреши обикновени ситуации. Доколкото зная, двойникът е израз на осъзнаването на същността ни като същества от светлина. Той може да прави всичко, но предпочита да бъде скромен и благороден.

Моя беше грешката, че те подведох със заимствани думи. Моят учител не владееше тези умения на Хенаро; той, за съжаление, подобно на теб, възприемаше някои неща само като сказания за силата.

Налагаше ми се да се оправдавам. Казах, че съм се изразил само в хипотетичен смисъл.

— Няма хипотетичен смисъл, когато говориш за света на хората на знанието — каза той. — Един човек на знанието никога не би могъл да нарани събратята си нито хипотетично, нито по какъвто и да било друг начин.

— Ами ако събратята му застрашават сигурността и благополучието му? Тогава няма ли да използва двойника си в самозащита?

Дон Хуан изцъка с език неодобрително.

— Какво невероятно насилие изпълва мислите ти! — каза той. — Никой не може да застраши сигурността и благополучието на един човек на знанието. Той вижда, следователно ще предприеме необходимото, за да избегне всякакви подобни неща. Свързвайки се с теб например, Хенаро е поел един пресметнат риск. Но ти не можеш да направиш нищо, което би застрашило сигурността му. В противен случай той щеше да го знае, понеже е способен да вижда. А ако нещо в теб би могло да му навреди, но той не го види, значи това му е предопределено и нито Хенаро, нито който и да било друг ще може да го предотврати. Както виждаш, човекът на знанието държи контрола, без нищо да контролира.

Замълчахме. Слънцето вече докосваше върховете на гъстите високи храсти на запад от къщата. Оставаше ни час-два дневна светлина.

— Защо не извикаш Хенаро? — небрежно подхвърли дон Хуан.

Целият подскочих. Първата ми реакция бе да захвърля всичко и да хукна към колата си. Дон Хуан избухна в неудържим смях. Заявих му, че нямам нужда нищо да си доказвам и напълно ме задоволява разговорът с него. Дон Хуан не можеше да се владее от смях. Най-сетне успя да изрече колко жалко било, че дон Хенаро не е тук да се порадва на такава върховна сценка.

— Виж, ако ти не искаш да повикаш Хенаро, аз пък искам — заяви той. — Неговото присъствие ми е приятно.

Усетих на небцето си противен вкус. Капки пот се стекоха по веждите и горната ми устна. Исках да кажа нещо, но наистина нямаше какво.

Дон Хуан дълго, изпитателно ме изгледа.

— Хайде, хайде, един воин трябва да бъде в постоянна готовност. Да бъдеш воин не е просто въпрос на желание. То е по-скоро непрестанна борба, която продължава до последния миг от живота ни. Никой не се е родил воин, както и никой не се е родил благоразумен. Ние възпитаваме в себе си едното или другото.

Сега се стегни, не искам Хенаро да види как трепериш.

Той стана и закрачи напред-назад по чистия под на рамадата. Не можех да си възвърна хладнокръвието. Такава нервност ме обзе, че захвърлих писането и скочих на крака.

Дон Хуан ми каза да се обърна на запад и да бягам на място. И по-рано ме бе карал да правя същото в различни случаи. Смисълът на това бе да се извлече „сила“ от спускащия се здрач. Трябваше да се вдигнат ръце към небето с пръсти, разперени като ветрило, и после със сила да се свият, като ръцете се спуснат до точка по средата между зенита и хоризонта.

Упражнението ми подейства и аз почти мигновено се овладях и успокоих. Обаче не можех да не се запитам какво беше станало с предишния ми „аз“, който никога не би се успокоил така пълно само от изпълнението на толкова прости и идиотски движения.

Исках да съсредоточа цялото си внимание над ритуала, който дон Хуан несъмнено щеше да извърши, за да призове дон Хенаро. Очаквах някакви чудновати действия. Дон Хуан застана на перваза на рамадата, с лице към югоизток, сви ръце на фуния около устата си и се провикна:

— Хенаро! Ела тук!

Само миг след това дон Хенаро се появи откъм храсталака. И двамата грееха от радост. Направо затанцуваха пред мен.

Дон Хенаро прочувствено ме поздрави, след което възседна гюма за мляко.

С мен ставаше нещо направо нередно. Бях напълно спокоен и невъзмутим. Някакво невероятно състояние на безразличие и отстраненост обхвана цялото ми същество. Сякаш наблюдавах самия себе си от някакво укритие. Без никакво вълнение заговорих на дон Хенаро как при последното ми посещение той ме бе уплашил до смърт и как дори под въздействието на психотропни растения не съм изпадал в такова състояние на пълен хаос. И двамата възприеха думите ми като нещо много смешно. Разсмях се заедно с тях.

Те очевидно разбираха, че съм изпаднал в състояние на емоционално вцепенение, защото ме гледаха и се занасяха с мен като с пиян.

Отчаяно се мъчех да сведа ситуацията до нещо познато. Щеше ми се да изпитвам тревога и страх.

Накрая дон Хуан напръска лицето ми с вода и настоя да седна и да си водя записките. Каза ми, както бе повтарял многократно, че трябва да пиша, иначе ще умра. Самото изписване на думите възвърна обичайното ми състояние. Сякаш нещо отново стана кристално ясно; нещо, което до преди миг беше помътено и притъпено.

Възвръщането на обичайното ми Аз възвърна и обичайните ми страхове. Колкото и да е странно, по-малко ме тревожеше да изпитвам страх, отколкото да не ме е страх. Привичността на старите ми навици, колкото и неприятни да бяха, ми донесе приятно облекчение.

Едва тогава осъзнах напълно, че дон Хенаро току-що се беше появил откъм храсталака. Обичайните ми процеси се възстановяваха. Като начало се отказах изобщо да обмислям и тълкувам случилото се. Реших нищичко да не го питам. Този път щях да остана мълчалив свидетел.

— Хенаро отново е дошъл специално заради теб — каза дон Хуан.

Дон Хенаро се облегна назад и опря гръб о стената. Гюмът, на който седеше, се килна назад. Дон Хенаро сякаш яздеше кон — държеше ръце пред себе си с вид, че стиска юздите на коня.

— Това е вярно, Карлитос — потвърди дон Хенаро и отпусна гюма на пода.

Направи се, че слиза от кон. Преметна десния си крак над въображаемата конска шия и скочи на земята. Из пълнението му беше толкова съвършено, че ми внуши абсолютно чувството да е пристигнал на кон. Той дойде до мен и седна от лявата ми страна.

— Хенаро е дошъл, за да ти разкаже за другия — каза дон Хуан и направи жест, че предоставя думата на дон Хенаро.

Дон Хенаро се поклони и леко се обърна към мен.

— Какво би желал да знаеш, Карлитос? — попита с приповдигнат тон той.

— Ами щом така и така ще говориш за двойника, тогава ми разкажи всичко — казах му аз с привидно безразличие.

Двамата поклатиха глави и се спогледаха.

— Хенаро ще ти разкаже за сънувача и сънувания — съобщи дон Хуан.

— Както знаеш, Карлитос — започна дон Хенаро с тон на подгряващ оратор, — двойникът води началото си от сънуването.

Той продължително ме изгледа и се усмихна. Плъзна поглед от лицето ми към бележника и молива.

— Двойникът е сън — заяви той, потри ръце и стана.

Отиде до края на рамадата и излезе навън в храсталака. Застана до един храст така, че се виждаше в три-четвърти профил. Явно уринираше. След малко забелязах, че нещо май не е наред. Той отчаяно се мъчеше да уринира, но не можеше. По смеха на дон Хуан разбрах, че това е поредната му клоунада. Дон Хенаро се кълчеше така комично, че доведе и двама ни с дон Хуан направо до истерия.

Дон Хенаро отново се върна под рамадата и седна. Усмивката му излъчваше особена топлота.

— Като не става, не става — каза той и сви рамене. Помълча малко и с въздишка добави:

— Да, Карлитос, двойникът е сън.

— Това означава ли, че не е реален? — попитах аз.

— Не. Означава, че той е сън — отвърна той.

Дон Хуан се намеси да поясни, че дон Хенаро има предвид първото ни осъзнаване, че сме същества от светлина.

— Всеки от нас е различен, затова и детайлите на нашите битки са различни — каза дон Хуан. — Но етапите, които изминаваме, за да постигнем двойника, са винаги едни и същи, особено началните стъпки, които са мъгляви и несигурни.

Дон Хенаро се съгласи с него и разказа една случка в потвърждение колко несигурен е магьосникът на този ранен етап.

— Когато ми се случи за първи път, аз така и не разбрах, че се е случило — обясни той. — Един ден събирах из планината билки. Стигнах до място, където вече бяха идвали и други билкари. Бях набрал две големи торби. Наканих се да си вървя, но реших да си почина малко. Легнах встрани от пътеката в сянката на едно дърво и заспах. Събуди ме глъчката на хора, които се спускаха по склона. Хукнах да си потърся укритие и се спотаих зад едни храсти, от другата страна на пътеката, където бях заспал. Докато се криех там, изпитвах затормозяващото чувство, че съм забравил нещо. Огледах се наоколо за двете торби. Нямаше ги. Погледнах оттатък пътя, където преди малко бях спал, и само дето не напълних гащите от страх. Аз още бях там и спях! Аз самият! Опипах тялото си. Нямаше никакво съмнение, че съм си аз! В този момент хората, които се бяха спуснали по склона, приближаваха към спящия ми Аз, докато напълно будният ми Аз безпомощно ги наблюдаваше от укритието ми. По дяволите! Щяха да ме открият там и да ми отмъкнат торбите! Но те ме отминаха, сякаш изобщо не бях там.

Видението ми беше толкова живо, че щях да полудея. Извиках и тогава се събудих отново. По дяволите! Всичко било сън!

Дон Хенаро прекъсна разказа си и ме погледна, сякаш очакваше въпрос или коментар.

— Кажи му къде се събуди втория път — каза дон Хуан.

— Събудих се край пътя, където бях заспал — отвърна дон Хенаро. — Но в един момент не разбирах къде се намирам в действителност. Почти можех да кажа, че още се наблюдавам как се събуждам, после нещо ме изтегли от другата страна на пътя и се намерих да разтърквам очи.

— И какво направи след това? — попита дон Хуан. Когато и двамата избухнаха в смях, разбрах, че ме занасят. Дон Хуан ме имитираше как задавам въпроси.

Дон Хенаро продължи разказа си. Останал слисан за миг, после се заел да провери всичко.

— Мястото, където се бях скрил, изглеждаше точно така, както го бях видял — каза той. — А и хората, минали покрай мен, бяха недалеч надолу по пътя. Знам го, защото се затичах след тях. Същите бяха. Проследих ги, докато стигнаха до града. Сигурно са ме взели за луд. Попитах ги дали не бяха виждали моя приятел да е заспал край пътя. Всички отвърнаха, че не са.

— Виждаш ли — обади се дон Хуан, — всички минаваме през едни и същи съмнения. Страхуваме се дали не сме полудели. Но, за наше нещастие, всички вече сме луди.

— Ти обаче си малко по-луд от нас — смигна ми дон Хенаро. — И много по-подозрителен.

Взеха да ме занасят за моята подозрителност. После дон Хенаро продължи своя разказ.

— Всички ние сме затъпели същества — каза той. — Ти не си единственият, Карлитос. И мен шокът от този сън ме държа няколко дни, но после ме налегнаха грижи, трябваше да си изкарвам прехраната и така и не ми оставаше време да се замисля над загадката на сънища та. Така че за нула време го забравих. Съвсем приличах на теб.

Но минаха няколко месеца и в един ужасно изнурителен ден си полегнах следобед и съм заспал като пън. Тъкмо беше започнало да вали и аз се събудих, защото покривът беше протекъл. Скочих от леглото и се покатерих на покрива да запуша пролуката, преди да е почнало да тече по-силно. Чувствах се така отпочинал и изпълнен със сила, че свърших само за минута, без дори да се намокря. Помислих си, че дрямката ми се е отразила много добре. Прибрах се в къщи и реших да похапна нещо, обаче установих, че не мога да преглъщам. Предположих, че съм се разболял. Запарих едни корени и листа, увих ги около гърлото си и тръгнах към леглото. И когато го приближих, отново едва не припаднах от страх — бях си в леглото и спях! Изпитах желание да се разтърся, за да се разбуди, но знаех, че това не бива да се прави. Паникьосан се втурнах навън, забродих напосоки из хълмовете. Нямах представа накъде вървя и се изгубих, макар че цял живот бях прекарал там. Скитах се под дъжда, без дори да го усещам. Струваше ми се, че не мога да мисля. Тогава святкането и гръмотевиците толкова се усилиха, че се събудих отново.

Той помълча известно време, после попита:

— Искаш ли да знаеш къде се събудих?

— Разбира се — отвърна дон Хуан.

— Събудих се на хълма под дъжда — каза дон Хенаро.

— Но как узна, че си се събудил? — попитах аз.

— Тялото ми го знаеше — отвърна той.

— Това беше глупав въпрос — намеси се дон Хуан. — Ти самият знаеш, че нещо във воина винаги осъзнава всяка промяна. Пътят на воина има за цел именно да развива и поддържа това осъзнаване. Воинът го почиства, излъсква и го държи винаги в действие.

Той беше прав. Трябваше да им призная, че нещо в мен отбелязваше и осъзнаваше всичко, което правех. И все пак то нямаше нищо общо с обичайното ми самосъзнание. Беше нещо друго, което не можех да определя. Казах им, че може би дон Хенаро би го описал по-добре от мен.

— Ти самият доста добре се справяш — каза дон Хенаро. — Един вътрешен глас ти казва кое какво е. На мен в онзи момент вътрешният глас ми каза, че съм се събудил втори път. Естествено, щом се събудих, аз бях сигурен, че трябва да съм сънувал. Явно това не беше обикновен сън, но не беше и истинско сънуване. Затова се спрях на нещо друго — предположих, че съм ходил насън полубуден. По никакъв друг начин не можех да си го обясня.

Дон Хенаро каза как неговият благодетел му обяснил, че случилото се изобщо не е било сън и не бива да смята, че е ходил насън.

— А какво е било според него? — попитах аз. Те се спогледаха.

— Каза, че било таласъм — отвърна дон Хенаро, имитирайки интонацията на дете.

Казах им, че искам да знам дали неговият благодетел му е обяснил нещата така, както те самите.

— Разбира се — отвърна дон Хуан.

— Моят благодетел ми обясни, че сънят, в който човек наблюдава сам себе си да спи, е времето на двойника — продължи дон Хенаро. — Посъветва ме, вместо да си прахосвам силата в напразно чудене и маене, по-добре да се подготвя.

Следващият случай ме завари в дома на моя благодетел. Помагах му в къщната работа. После легнах да си почина и както обикновено, потънах в дълбок сън. Неговият дом за мен определено бе място на силата и ми помагаше. Внезапно чух силен шум и се събудих. Къщата на благодетеля ми беше голяма. Той беше заможен и издържаше доста хора да му работят. Шумът изглеждаше като от лопата, с която ринат чакъл. Надигнах се и седнах, за да се вслушам в шума, после станах. От този шум ми стана много неспокойно, обаче не разбирах защо. Както размишлявах дали да не отида да проверя какво става, внезапно се видях да спя на пода. Този път знаех какво да очаквам и какво да правя, затова тръгнах по посока на шума. Упътих се към задната част на къщата. Там нямаше никой. Шумът като че идваше извън къщата. Продължих да го следвам. Колкото повече го следвах, толкова по-бързо можех да вървя. Стигнах едно много далечно място и станах свидетел на невероятни неща.

Той поясни, че по времето на тези случки все още бил начинаещ като ученик и бил постигнал много малко в областта на сънуването, но имал необичайната способност да сънува как гледа самия себе си.

— И докъде стигна, дон Хенаро? — попитах аз.

— За първи път аз наистина се движех по време на сънуване — каза той. — Обаче знаех достатъчно, за да постъпвам както трябва. Не поглеждах към нищо направо и накрая стигнах до едно дълбоко дефиле, където моят благодетел отглеждаше някои растения на силата.

— Мислиш ли, че колкото по-малко знае човек за сънуването, толкова по-добре се получава? — попитах аз.

— Не! — намеси се дон Хуан. — Всеки от нас има дарба за определено нещо. Дарбата на дон Хенаро е в сънуването.

— А какво видя в дефилето, дон Хенаро? — попитах аз.

— Видях моя благодетел да прави някакви опасни манипулации с хората. Помислих си, че съм се озовал там, за да му помогна, и се спотаих зад едни дървета. Обаче не можех да зная как да му помогна. Все пак не бях толкова глупав и разбрах, че ситуацията е предназначена да я наблюдавам, а не да участвам в нея.

— Кога, къде и как се събуди?

— Не знам кога съм се събудил. Сигурно е било часове по-късно. Зная само, че тръгнах след моя благодетел и другите хора и когато наближиха къщата му, те се разкрещяха в такава шумна свада, че се събудих. Бях на мястото, където се бях видял да спя.

Когато се разсъних, проумях, че всичко, което бях видял и правил, не беше сън. Наистина бях изминал известно разстояние, воден от шума.

— Благодетелят ти знаеше ли какво си правил?

— Разбира се. Той беше предизвикал онзи шум с лопатата, за да ми помогне да осъществя задачата си. Когато влезе в къщата, той се престори, че ми се кара, задето съм заспал. Но аз знаех, че ме беше видял. Когато по-късно приятелите му си отидоха, той ми каза, че ме е забелязал по сиянието ми зад дърветата.

Дон Хенаро каза, че тези три случая го насочили по пътя на сънуването и трябвало да изминат петнадесет години преди следващото му проявление.

— Четвъртия път видението ми бе по-особено и завършено. Намерих се да спя насред една нива. Лежах на една страна, дълбоко заспал. Знаех, че това е сънуване, защото си бях създал навика всяка нощ да се занимавам със сънуване. Обикновено винаги когато се виждах как спя, аз бях на същото място, където бях заспал. Този път не бях в леглото си, а знаех, че вечерта си бях легнал там. По време на това сънуване беше ден. И така, заех се да проуча обстановката. Отдалечих се от мястото, където лежах, за да се ориентирам. Разбрах къде съм — всъщност не много далеч от къщи — може би на няколко километра. Разходих се и огледах най-подробно местността. Застанах недалеч в сянката на едно голямо дърво и се взрях отвъд равнината към житните ниви на склона.

Тогава ме порази нещо необичайно — колкото и продължително да се взирах, подробностите на пейзажа нито се променяха, нито изчезваха. Уплаших се и се втурнах обратно към мястото, където спях. Продължавах да си бъда там, точно както се бях видял. Загледах се в самия себе си. Изпитах някакво неестествено безразличие към тялото, което наблюдавах.

Тогава чух глъчка на хора, които приближаваха. Изглежда, около мен винаги има хора. Изтичах до едно неголямо възвишение и внимателно се взрях оттам. Десетина души наближаваха нивата, където се намирах. Всичките бяха млади. Притичах обратно до мястото, където лежах, и както се гледах да лежа и хъркам като прасе, преживях едно от най-жестоките терзания в живота си. Знаех, че трябва да се събудя, но и представа нямах как. Знаех също, че е крайно опасно да будя сам себе си. Но ако тези младежи ме видеха там, щяха да се разтревожат. Всички тези съображения, които ми минаха през ума, всъщност не бяха мисли. По-точно бяха сцени, които минаваха пред очите ми. Тревогата ми например беше сцена, в която аз се гледам отстрани и в това време изпитвам чувство, че съм затворен. Това наричам тревога. Изпитвал съм я много пъти след този първи случай.

И така, като не знаех какво да правя, аз стоях и съзерцавах самия себе си в очакване на най-лошото. Пред очите ми прелетяха редица образи. Хванах се за един от тях — гледката на моя дом и леглото ми. О, колко ми се искаше да си бъда отново в леглото! И в този миг нещо ме разтърси като от удар и аз се събудих. Бях си в леглото! Явно бях сънувал. Скочих от леглото и изтичах до мястото от сънуването. Беше точно такова, каквото го бях видял. Същите млади хора работеха там. Дълго ги наблюдавах. Наистина бяха същите тези хора, които бях видял.

В края на деня, когато всички си бяха отишли, се вър нах на същото място. Застанах точно там, където се бях видял да спя. Някой беше лежал там, защото бурените бяха изпомачкани.

Дон Хуан и дон Хенаро ме наблюдаваха. Имаха вид на две странни животни. Тръпки полазиха по гърба ми. Бях на път да се отдам на съвсем основателния страх, че те не са реални хора като мен, но дон Хенаро се разсмя.

— В онези дни, Карлитос, и аз бях същият като теб. Исках всичко да проверявам. Бях подозрителен колкото теб.

Той помълча, вдигна пръст и ми се закани. После се обърна към дон Хуан.

— Не си ли бил и ти тъй подозрителен като този приятел? — попита той.

— Чак толкова не — отвърна дон Хуан. — Той бие рекорда.

Дон Хенаро се обърна към мен и направи извинителен жест.

— Май сбърках — каза той. — Не съм бил чак толкова подозрителен колкото теб.

Те се разхихикаха приглушено, сякаш не искаха да вдигат шум. Дон Хуан целият се затресе от сподавен смях.

— За теб това е мястото на силата — прошепна ми дон Хенаро. — Направо си си го заплюл — точно там, където си седиш. Не си ли потъвал в дълбоко сънуване тук?

— Не, не е — отвърна дон Хуан с понижен глас. — Но е потъвал в дълбоко писане.

Те отново се запревиваха от смях. Явно не искаха да се смеят на висок глас. Телата им се тресяха. Сподавеният им смях наподобяваше ритмично кудкудякане.

Дон Хенаро изправи рамене и се премести по-близо до мен. Потупа ме по рамото и все повтаряше, че съм голяма работа. Ненадейно с всичка сила дръпна лява та ми ръка. Загубих равновесие и политнах напред. Едва не си разбих лицето о земята. Инстинктивно се бях прикрил с дясната ръка, за да смекча удара от падането. Единият от тях притисна врата ми надолу, но не можех да разбера кой от двамата. Ръката, която ме държеше, май беше на дон Хенаро. В миг изпитах убийствена паника. Стори ми се, че припадам, а може и наистина да съм припаднал. Усетих такава тежест в стомаха, че повърнах. Следващото ми ясно усещане бе, че някой ми помага да седна. Дон Хенаро бе клекнал пред мен. Озърнах се за дон Хуан, но го нямаше наоколо. Дон Хенаро лъчезарно се усмихна. Очите му блестяха и направо ме фиксираха. Попитах го какво ми бе сторил и той отвърна, че съм се разпаднал на части. Говореше укоризнено, сякаш бе раздразнен или недоволен от мен. Няколко пъти повтори, че съм се разпаднал на части и трябва отново да се събера. Опитваше се да говори строго, но насред тирадата си се разсмя. Каза, че било направо ужасно така да се разпилея навсякъде и да го карам да взима метла, за да смете всичките ми части накуп. Добави, че като си събирам частите, можело да им объркам местата и да се окажа с пенис на мястото на палеца. Тук направо избухна от смях. Искаше ми се и аз да се разсмея, но изпитах най-необикновено усещане. Цялото ми тяло се разпадна на части. Сякаш бях механична играчка, която просто се е строшила на парчета. Физически не усещах нищо. Не изпитвах и страх, нито тревога. Разпадането ми беше сцена, на която бях свидетел от гледна точка на възприятията и все пак нищо не възприемах чрез сетивата си.

Следващото, което осъзнах, беше, че дон Хенаро извършва някакви манипулации с тялото ми. Тогава се появи физическо усещане — една толкова силна вибрация, че не можех да виждам нищо наоколо.

Отново усетих, че някой ми помага да седна. И пак видях дон Хенаро, клекнал пред мен. Прихвана ме под мишниците и ме подкрепи да вървя. Не разбирах къде съм. Всичко ми беше като на сън и все пак имах пълното съзнание за последователност във времето. Ясно осъзнавах, че току-що съм бил заедно с дон Хуан и дон Хенаро на рамадата в къщата на дон Хуан.

Дон Хенаро вървеше от лявата ми страна и ме крепеше под мишниците. Гледката пред очите ми непрекъснато се променяше. Не можех да определя обаче естеството на това, което наблюдавам. Сценките пред очите ми бяха по-скоро чувства или състояния, а центърът, от който се излъчваха всички тези промени, определено беше в стомаха ми. Направих тази връзка не като мисъл или осъзнаване, а като телесно усещане, което внезапно стана устойчиво и преобладаващо. Тази изменчивост около мен идваше от стомаха ми. Аз създавах един свят, нескончаем поток от чувства и образи. В него имаше всичко, което познавах. И то само по себе си беше чувство, а не мисъл или съзнателна преценка.

Опитах се в началото да си дам сметка какво става, защото не можех да се освободя от навика да оценявам всичко, но в един момент оценъчните ми способности изчезнаха и ме обхвана нещо неизразимо — всевъзможни чувства и образи.

Ненадейно способността ми да систематизирам се върна и аз забелязах, че един образ непрекъснато се повтаряше — дон Хуан и дон Хенаро, които се опитват да ме достигнат. Образът само се мяркаше и веднага изчезваше, сякаш ги зървах през прозореца на префучаващ автомобил, а те сякаш се опитваха да ме уловят, докато минавах покрай тях. Колкото повече се повтаряше образът, толкова по-ясен и траен ставаше. В един момент осъзнах, че умишлено го откроявам сред безброя други образи. Сякаш прелитах през останалите, за да стигна точно до тази конкретна сцена. Накрая успях да я задър жа, като насочих мисълта си към нея. И щом започнах да мисля, обичайните ми процеси се възстановиха — не така отчетливо, както в обикновените ми действия, но достатъчно ясно, за да установя, че сцената или чувството, което бях откроил, представляваше дон Хуан и дон Хенаро на рамадата в дон Хуановия дом. И двамата ме подкрепяха под мишниците. Щеше ми се да продължа да се нося през други образи и усещания, но двамата не ме оставяха. Известно време им се съпротивлявах. Чувствах се силен и щастлив. Знаех, че ги обичам и двамата; знаех също, че не се страхувам от тях. Искаше ми се да се пошегувам с тях, но не знаех как, затова само се смеех и ги потупвах по раменете. Осъзнавах отделно и още нещо — сигурен бях, че сънувам. Щом фокусирах поглед над нещо, то веднага се замъгляваше.

Дон Хуан и дон Хенаро нещо ми говореха. Не можех да схвана ясно думите им, нито различавах кой от тях говореше. После дон Хуан извърна тялото ми и ми посочи някаква купчина на земята. Дон Хенаро ме притегли по-близо до нея и ме накара да я обиколя. Купчината се оказа проснат на земята човек. Лежеше по корем, обърнал лице надясно. Те ми сочеха човека и нещо ми говореха. Повлякоха ме около него. Изобщо не можех да фокусирам очите си над него, но накрая ме обхвана такова чувство на покой и прояснение, че успях да задържа погледа си върху него. Съзнанието ми бавно се пробуди за мисълта, че човекът, проснат на земята, бях аз самият. Това не ме ужаси, нито ме притесни. Просто го приех без емоции. В този момент не бях напълно заспал, нито пък и напълно буден и с трезво съзнание. Но вече възприемах все по-ясно дон Хуан и дон Хенаро и различавах кой говореше. Дон Хуан каза, че отиваме в кръга на силата сред храсталака. Едва изрекъл това и в съзнанието ми изскочи представата за това място. Видях тъмната маса храсти, която го заобикаляше. Обърнах глава на дясно — дон Хуан и дон Хенаро също бяха тук. Целият потръпнах и усетих, че ме е страх от тях, може би защото двамата изглеждаха като заплашителни сенки. Те приближиха към мен и щом различих чертите им, страхът ми изчезна. Отново ги обичах.

Бях като пиян и нямах контрол над нищо. Те едновременно ме сграбчиха за раменете и ме разтърсиха. Заповядаха ми да се събудя. Чувах гласовете им ясно и поотделно. И тогава изпитах нещо неповторимо. Задържах в съзнанието си едновременно два образа, два съня. Усещах как нещо в мен е дълбоко заспало, събужда се и аз се виждам да лежа на пода на рамадата, а дон Хуан и дон Хенаро ме разтърсват. В същото време се намирам и в мястото на силата, където дон Хуан и дон Хенаро продължават да ме разтърсват. В един критичен миг аз не бях нито на едното място, нито на другото, а бях по-скоро и на двете като наблюдател, който вижда двете сцени едновременно. Изпитах невероятното усещане, че в този миг мога да продължа и по единия, и по другия път. Трябваше само да сменя гледната точка и вместо да гледам отвън една от двете сцени, да я изживея от гледната точка на участника.

Къщата на дон Хуан излъчваше уют и аз предпочетох тази сцена.

Тогава усетих ужасен удар, толкова разтърсващ, че моментално се върнах в нормалното си състояние на съзнанието. Дон Хуан и дон Хенаро ме обливаха с кофи вода. Намирах се на рамадата в къщата на дон Хуан.

Няколко часа по-късно седяхме в кухнята. Дон Хуан настояваше да се държа така, сякаш нищо не се бе случило. Поднесе ми храна и каза, че трябва много да ям, за да наваксам изразходваната енергия.

Вече бяхме почнали да се храним, когато погледнах часовника си — минаваше девет вечерта. Преживяване то ми бе траяло няколко часа. В паметта ми обаче то бе останало като кратък сън.

Макар да бях дошъл напълно на себе си, все още се чувствах някак вцепенен. Върнах се в обичайното си съзнание едва когато започнах да пиша в бележника. С изненада установих, че писането може така моментално да ме отрезви. Щом отново станах себе си, умът ми отприщи цялата си съобразителност, за да си обясни феномена, който бях преживял. Тутакси „узнах“, че дон Хенаро ме беше хипнотизирал, когато ме притисна о земята, но не се и опитах да разбера как го бе направил.

Когато споделих мислите си, и двамата изпаднаха в истеричен смях. Дон Хенаро заразглежда молива ми и каза, че той е ключето, с което навивам доводите си. Аз се наострих. Бях уморен и раздразнителен. Миг след това направо им закрещях, а те се тресяха в неудържим смях.

Дон Хуан каза, че човек може да си изпусне нервите, но не чак дотам, и че дон Хенаро бе дошъл специално заради мен — да ми помогне и да ме въведе в тайната на сънувача и сънувания.

Моята раздразнителност достигна върха си. Дон Хуан кимна с глава на дон Хенаро, двамата станаха и ме поведоха около къщата. Дон Хенаро ми демонстрира огромния си репертоар от животински ревове и крясъци. Накара ме да си избера някой от тях и ме научи как да го възпроизвеждам.

След дълги часове упражнения започнах да го имитирам доста добре. Резултатът беше, че те хубавичко се позабавляваха с моите нескопосани опити и се смяха до сълзи, а аз се освободих от напрежението, докато надавах силен животински рев. Споделих, че това звукоподражание ми е оказало страхотен ефект. Тялото ми невероятно се отпусна. Дон Хуан каза, че ако усъвършенст ^в този рев, мога да го превърна в проява на силата или просто да го използвам за освобождаване от напрежението винаги когато имам нужда. Предложи ми да отида да се наспя. Но аз се страхувах да заспя. Поседнах до тях край кухненското огнище и после неусетно съм потънал в дълбок сън.

Събудих се призори. Дон Хенаро спеше до вратата. Той, изглежда, се събуди едновременно с мен. Бяха ме завили и сгънали якето ми за възглавница. Чувствах се спокоен и отпочинал. Споделих с дон Хенаро, че вечерта съм бил крайно изтощен. И той каза същото за себе си. Пошепна ми, сякаш ми доверява тайна, че дон Хуан е дори още по-изтощен, защото е по-стар.

— Ние с теб сме млади — каза той с някакво пламъче в очите. — Но той е стар. Трябва да има триста години вече.

Светкавично се надигнах и седнах. Дон Хенаро покри лице с одеялото и гръмогласно се разкикоти. В този момент дон Хуан влезе в стаята.

Изпитвах чувство на завършеност и покой. Отново нищо не ме притесняваше. Чувствах такава лекота, че чак ми се доплака.

Дон Хуан каза, че предишната вечер съм започнал да осъзнавам себе си като същество от светлина. Предупреди ме да не се отдавам на чувството си за блаженство, защото то ще се обърне в самодоволство.

— Точно сега — отвърнах аз — нямам желание да си обяснявам нищо. Не ме интересува какво е правил снощи дон Хенаро с мен.

— Нищо не съм ти правил — откликна дон Хенаро. — Погледни, това съм аз, Хенаро — твоят Хенаро! Можеш да ме пипнеш!

Аз прегърнах дон Хенаро и двамата се разсмяхме като деца.

Тогава той ме попита не ми ли се струва странно, че мога да го прегърна, след като миналия път, когато той дойде, не бях в състояние дори да го докосна. Уверих го, че вече смятам подобни въпроси за неуместни.

Дон Хуан беше на мнение, че сега пък ставам прекалено лековерен и добродушен.

— Бъди нащрек! — каза той. — Един воин никога не се отпуска. Ако продължаваш да се отдаваш така на блаженството си, ще изцедиш и малкото сила, която ти е останала.

— А какво би трябвало да правя? — попитах аз.

— Да бъдеш себе си — каза той. — Съмнявай се във всичко. Бъди подозрителен.

— Но на мен не ми харесва да бъда такъв, дон Хуан.

— Въпросът не е дали ти харесва. Важното е какво може да използваш като щит. Воинът трябва да използва всичко, с което разполага, за да затвори смъртоносния зев, щом се отвори в него. Затова няма значение дали ти харесвало да бъдеш подозрителен и да поставяш всичко под въпрос. Сега това е едничкият ти щит.

Пиши, пиши, иначе ще умреш. Отвратително е да умреш от прекалено приповдигнато настроение.

— А как тогава трябва да умре един воин? — попита дон Хенаро абсолютно с моята интонация.

— Воинът умира трудно — каза дон Хуан. — Смъртта трябва да се пребори с него, за да го вземе. Той не й се дава просто така.

Дон Хенаро ококори смаяно очи и примигна.

— Вчера Хенаро ти показа нещо изключително важно — продължи дон Хуан. — Не можеш просто да го приемеш на доверие и да продължиш нататък. Едва вчера ти говореше, че мисълта за двойника направо те влудява. А погледни се сега. Вече не те интересува. Това е бедата при хората, които са предразположени да откачат — могат да се побъркат и от тревога, и от щастие. Вчера ти се съмняваше във всичко, днес пък всичко приемаш.

Отбелязах, че каквото и да направя, той винаги ми намира грешка, все едно как съм го направил.

— Това не е вярно! — възкликна той. — В начина на живот на воина не може да има грешка. Ако живееш като воин, никой няма да може да те упрекне в нищо. Ето например вчера. Ако беше действал като воин, ти първо щеше да зададеш въпросите си без страх и подозрителност, а после щеше да оставиш Хенаро да ти покаже тайната на сънувача, без да му се съпротивляваш и да изтощаваш толкова силите си. За днес поведение на воин би било да осмислиш това, което научи, без предубеждения, но и без сляпа вяра. Постъпвай така и никой няма да ти намира грешки.

По тона на дон Хуан реших, че моите глупости страшно са го раздразнили. Той обаче ми се усмихна, а после се разсмя на глас, сякаш от собствените си думи.

Казах му, че просто млъквам, за да не ги натоварвам с моите разследвания. Но това, което бе направил дон Хенаро, наистина предизвикваше у мен много въпроси. Бях сигурен, макар вече да беше все едно, че дон Хенаро е чакал в храстите да го повика дон Хуан. После се е възползвал от уплахата ми, за да ме зашемети. След като ме бе притиснал силно о земята, аз несъмнено бях припаднал и дон Хенаро ме е хипнотизирал.

Дон Хуан ми възрази, че съм твърде силен, за да бъда подчинен толкова лесно.

— Какво тогава стана? — попитах аз.

— Хенаро дойде при теб, за да ти разкаже нещо изключително. Когато се появи от храстите, той беше Хенаро-двойникът. Има и друг начин, по който може да се обясни по-добре, но не мога да го използвам сега.

— Защо не, дон Хуан?

— Защото още не си готов да говорим за цялостност та ти. Засега мога само да ти кажа, че този Хенаро, когото виждаш тук, вече не е двойникът.

Посочи с глава към дон Хенаро, а той запримига.

— Снощният Хенаро беше двойникът. А както вече съм ти казвал, двойникът притежава невъобразима сила. Той ти показва нещо изключително важно. За тази цел той трябва да влезе в съприкосновение с теб. Затова двойникът просто те удари по врата — там, където преди години бе стъпил съюзникът ти. Ти, естествено, угасна като светулка. И също така естествено се разпадна като пълен идиот. Бяха ни нужни часове, за да те съберем. По този начин пропиля силата си и когато дойде времето да изпълниш подвига на воина, не ти достигнаха жизнени сили.

— Какъв трябваше да бъде този подвиг на воин, дон Хуан?

— Казах ти, че Хенаро е дошъл да ти покаже нещо — тайната на съществата от светлина като сънувачи. Ти искаше да научиш за двойника. Той води началото си от сънищата. Но после ти ме попита: „Какво е двойникът?“ Отговорих ти, че двойникът е Азът. Азът сънува двойника. Това би трябвало да е просто, само дето при нас нищо не е просто. Може обикновените сънища на Аза да са лесни за разбиране, но не и самият Аз. Когато се научи да сънува двойника, Азът достига до този съдбовен кръстопът, когато проумява, че всъщност двойникът сънува Аза.

Записвах всичко, което казваше. Същевременно внимателно го следях, но не можех да го разбера.

Дон Хуан повтори думите си:

— Както ти казах, снощният урок се отнасяше до сънувача и сънувания или до това кой кого сънува.

— Моля?! — възкликнах аз. Двамата избухнаха в смях.

— Снощи — продължи дон Хуан — ти за малко не избра да се събудиш в мястото на силата.

— Какво искаш да кажеш, дон Хуан?

— Това щеше да бъде твоят подвиг. Ако не се бе отдал на своя глупав начин на действие, щеше да имаш достатъчно сила да наклониш везните на тази страна, макар че сигурно щеше да се изплашиш до смърт. За добро или за зло, ти нямаше достатъчно сила. Или по-скоро я пропиля в безсмислено лутане до такава степен, че едва ти стигна да оцелееш.

Така че, както много добре разбираш, не само е безсмислено и глупаво да се отдаваш на жалките си увъртания, но е направо гибелно. Воин, който пропилява силите си, не може да оцелее. Тялото е уязвимо. Можеше да се разболееш много тежко. Ако това не стана, то е защото ние с Хенаро отклонихме донякъде собствената ти глупост.

Започнах да проумявам пълния смисъл на думите му.

— Миналата нощ Хенаро те въведе в сложната същност на двойника — продължи дон Хуан. — Само той можеше да го направи. И когато ти се видя да лежиш на земята, това не беше видение или халюцинация. И можеше да го осъзнаеш с безкрайна яснота, ако не беше се заплел в твоите глупости. Тогава щеше да разбереш, че ти самият си сън, че твоят двойник те сънува, по същия начин, както ти го сънува нощес.

— Но как е възможно това, дон Хуан?

— Никой не знае как става. Знаем само, че става. Това е загадката ни като същества от светлина. Нощес ти сънува два съня едновременно и можеше да се събудиш в който и да било от двата, но не ти достигна силата дори да го разбереш.

Двамата проницателно ме изгледаха.

— Мисля, че той го разбра — каза дон Хенаро.