Серия
Учението на дон Хуан (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tales of Power, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 12 гласа)

3. ТАЙНАТА НА СЪЩЕСТВАТА ОТ СВЕТЛИНА

Дон Хенаро часове наред ме забавляваше с някакви нелепи наставления как да се справям с всекидневието си. Дон Хуан ме предупреди да се отнеса внимателно и сериозно към препоръките му, защото, макар и да ми се струват смешни, те не са шега.

Някъде към обяд дон Хенаро стана и без дума да каже, се запъти към храстите. Аз също понечих да стана, но дон Хуан ме задържа и тържествено обяви, че дон Хенаро ще направи поредния опит с мен.

— Какво е намислил? — попитах аз. — Какво ще прави с мен?

Дон Хуан ме увери, че няма защо да се безпокоя.

— Ти наближаваш кръстопът — каза той. — Кръстопът, до който стига всеки воин.

Имах чувство, че говори за смъртта. Той сякаш предусети въпроса ми и направи знак да мълча.

— Няма да обсъждаме този въпрос — каза той. — Достатъчно е да ти кажа, че кръстопътят, който имам предвид, представлява магическото обяснение. Хенаро смята, че си готов за него.

— Кога ще ми разкажеш за него?

— Не зная кога. Това зависи от теб, защото ти си този, който трябва да го възприеме. Така че ти ще решиш кога.

— А защо не сега?

— Да решиш не означава да избереш произволно момента — каза той. — Да решиш означава да си подготвил духа си безупречно, да си направил всичко възможно, за да си достоен за знанието и силата.

Днес обаче ще трябва да решиш една малка гатанка на Хенаро. Той тръгна пред нас и ще ни чака някъде в храсталака. Не се знае нито мястото, където ще бъде, нито времето, когато ти трябва да тръгнеш към него. Ако успееш да прецениш кога точно да тръгнеш от къщи, ще успееш и да се насочиш към мястото, където се намира.

Казах на дон Хуан, че едва ли някой може да разреши подобна гатанка.

— Как може точният момент на тръгване да ме насочи към мястото, където се намира дон Хенаро? — попитах аз.

Дон Хуан се усмихна и си затананика. Изглежда, моето недоумение го забавляваше.

— Това е проблемът, който ти е поставил дон Хенаро — каза той. — Ако имаш достатъчно лична сила, ти с абсолютна сигурност ще решиш в кой момент да тръгнеш от къщи. Никой не знае как това, че тръгваш в подходящия момент, ще те заведе до определеното място. И все пак, ако имаш достатъчно сила, сам ще се увериш, че е така.

— Но по какво да се водя, дон Хуан?

— И това никой не знае.

— Струва ми се, че дон Хенаро ме занася.

— Тогава бъди нащрек — каза той. — Защото ако дон Хенаро те занася, може и съвсем да те отнесе.

Дон Хуан се разсмя сам на шегата си. На мен не ми беше до смях. Изпитвах истински страх от опасните манипулации на дон Хенаро.

— Не можеш ли да ми дадеш някакви ориентири? — попитах аз.

— Няма ориентири — отсече той.

— Защо го прави дон Хенаро?

— За да те изпита — отвърна той. — Да кажем, че за него е много важно да разбере дали ще можеш да възп ^риемеш магическото обяснение. Ако решиш гатанката, това ще означава, че си натрупал достатъчно лична сила и си готов. Но ако не успееш, значи силата ти не е достатъчна и в такъв случай магическото обяснение няма да има никакъв смисъл за теб. Моето мнение е, че ние трябва да ти предадем обяснението, независимо дали го разбираш или не. Така е според мен. Но Хенаро е по-консервативен като воин. Той иска всяко нещо да върви по реда си и няма да ти го предаде, докато не прецени, че си готов.

— А защо ти самият не ми предадеш магическото обяснение?

— Защото Хенаро е този, който трябва да ти помогне.

— А защо е така, дон Хуан?

— Хенаро не иска да ти казвам защо — отвърна дон Хуан. — Поне засега.

— Ще ми навреди ли, ако науча магическото обяснение? — попитах аз.

— Мисля, че не.

— Тогава, моля те, дон Хуан, разкажи ми го.

— Не се занасяй. Хенаро има определени разбирания по този въпрос и ние сме длъжни да ги зачитаме и уважаваме.

Той ме накара да млъкна с повелителен жест. След дълго, тягостно мълчание аз се осмелих да попитам:

— Но как мога да реша тази загадка, дон Хуан?

— Наистина не знам, затова не мога да те посъветвам какво да правиш — каза той. — Хенаро е изключително вещ. Той е измислил тази гатанка специално за теб. И понеже го прави за твое благо, той се е настроил изключително към теб, затова само ти можеш да уловиш подходящия момент да тръгнеш от къщи. Той сам ще те призове и ще те води със своя зов.

— Какъв ще е този зов?

— Не знам. Неговият зов е предназначен за теб, а не за мен. Той ще бъде насочен направо към твоята воля. С други думи, ти ще го узнаеш чрез волята си. Хенаро иска да се увери, че си натрупал достатъчно лична сила, за да превърнеш волята си във функционален елемент.

„Воля“ бе още едно понятие, което дон Хуан ми бе описал много внимателно, но то не ми бе станало ясно. От обясненията му бях разбрал, че „воля“ е силата, която се излъчва от един невидим отвор под пъпа, който той наричаше „зев“. „Воля“ могат да развият само магьосниците. Тя се явява на практикуващия забулена в тайнственост и му дава възможност да извършва изключителни действия.

Изтъкнах на дон Хуан, че едва ли нещо толкова неопределено би могло изобщо да бъде функционален елемент в живота ми.

— Точно тук грешиш — отвърна той. — Волята се развива у воина въпреки съпротивата на разума.

— Не може ли дон Хенаро като магьосник да разбере дали съм готов или не, без да ме подлага на изпитание? — попитах аз.

— Положително може — отвърна той. — Но никаква полза няма, нищо не би произтекло от това той да го знае — важното е ти самият да го узнаеш. Ти си този, който учи, затова ти самият трябва да усвоиш знанието като сила, а не Хенаро. Хенаро го интересува не той да узнае, а ти. За теб е важно да разбереш ще действа ли волята ти или не. Много е трудно да се обясни. Независимо какво Хенаро или аз знаем за теб, ти самият трябва да се увериш, че си в състояние да изпиташ знанието като сила. С други думи, сам да се убедиш, че можеш да упражняваш волята си. Щом досега не си се убедил, трябва да го направиш днес. Ако не успееш да изпълниш тази задача, Хенаро ще си направи извода, че независимо от това какво може да е видял в теб, ти още не си готов.

Обхвана ме мъчително предчувствие.

— Необходимо ли е всичко това? — попитах аз.

— Така иска Хенаро и ти трябва да му се подчиниш — твърдо, но добронамерено каза той.

— Но защо дон Хенаро се занимава с мен?

— Може би днес ще разбереш — усмихнат отвърна той.

Замолих дон Хуан да ме измъкне от това нетърпимо положение и да ми обясни всички тези загадъчни приказки. Той се засмя, потупа ме по гърдите и ми разказа вица за някакъв мексикански щангист, който имал огромни гръдни мускули, но не можел да върши тежка физическа работа, защото гърбът му бил слаб.

— Виж си мускулите — каза той. — Едва ли са само за показ.

— Мускулите ми нямат нищо общо с това, за което говориш — троснато казах аз.

— Имат — отвърна той. — Тялото трябва да бъде съвършено, преди волята да се превърне във функционален елемент.

Дон Хуан отново се отклони от посоката, която ме интересуваше. Почувствувах се неспокоен и обезсърчен. Станах и отидох до кухнята да пия вода. Дон Хуан ме последва и ме посъветва да изпробвам животинския рев, който бях научил от дон Хенаро. Излязохме от къщи. Аз седнах върху купчина дърва и започнах да възпроизвеждам рева. Дон Хуан ме поправяше и ми казваше как да дишам. Накрая успях напълно да се отпусна физически.

Върнахме се под рамадата и пак седнахме. Казах му как понякога ме потиска, че съм толкова безпомощен.

— Няма нищо лошо в това да се чувстваш безпомощен — каза той. — Всички сме го изпитвали. Спомни си, че цяла вечност сме били безпомощни деца. Казах ти вече, че точно сега ти си като дете, което не може само да излезе от люлката си, а още по-малко пък да действа самостоятелно. Може да се каже, че Хенаро те изважда от люлката, като те взима на ръце. Но детето иска да действа и тъй като не може, то хленчи. В това няма нищо лошо. Друг е въпросът, ако се отдадеш изцяло само на протести и оплаквания.

Той ме накара да се отпусна. Предложи да му задавам въпроси, докато настроението ми се пооправи.

За миг се смутих и не знаех какво да попитам.

Дон Хуан постла сламена рогозка и ме накара да седна на нея. После напълни с вода една голяма кратуна и я постави в мрежа, сякаш се приготвяше за път. След това пак седна и повдигна подканващо вежди да задавам въпросите си.

Помолих го да ми разкаже нещо повече за нощната пеперуда.

Той се взря изпитателно в мен и се подсмихна.

— Знаеш, че това беше съюзникът.

— Но какво е всъщност съюзникът, дон Хуан?

— Невъзможно е да се каже какво точно е съюзникът, както не може да се каже какво точно е едно дърво.

— Дървото е жив организъм — казах аз.

— Това не ми говори много — отвърна той. — По същия начин аз мога да кажа, че съюзникът е сила, напрежение. И съм ти го казвал, но от това не става по-ясно какво е съюзникът.

Само от опит можеш да разбереш какво е съюзник, както и какво е дърво. През всичките тези години се стремях да те подготвя за изключително важната среща със съюзника. Може и да не го съзнаваш, но ти години наред си се подготвял, за да се срещнеш с едно дърво. Срещата с един съюзник не е нещо по-различно. Учителят трябва да запознае ученика си със съюзника малко по малко, частица по частица. За всички тези години ти натрупа много знания за него и сега можеш да ги обобщиш, за да познаеш съюзника от личен опит, както от личен опит познаваш дървото.

— Нямах представа, че съм правил това, дон Хуан.

— Разумът ти не го съзнава, защото преди всичко не може да приеме възможността, че съюзникът съществува. За щастие не разумът създава съюзника, а тялото. Ти си възприемал съюзника на много нива и в множество случаи. Всяко от тези възприятия е складирано в тялото ти. Сумата от всички тези отделни части е съюзникът. Не зная как иначе да ти го опиша.

Казах му, че не мога да проумея как тялото ми може да действа самостоятелно като нещо отделено от разума ми.

— То не е отделено, ние сме го отделили — отвърна той. — Нашият разум е ограничен и вечно е в противоречие с тялото ни. Това, разбира се, е само начин на изразяване, но победата на човека на знанието е в това, че отново ги е свързал. И понеже ти още не си човек на знанието, тялото ти сега прави неща, които разумът не може да си обясни. Едно от тези неща е съюзникът. Снощи ти не беше откачил, нито сънуваше, когато точно тук усети съюзника.

Попитах го за онази плашеща представа, която двамата с дон Хенаро ми бяха внушили, че съюзникът е същество, което ме очаква в края на някаква долина в планините на Северно Мексико. Бяха ми казали, че рано или късно ще трябва да се явя на срещата с моя съюзник и да премеря сили с него.

— Това са само начини да се говори за тайни, за които няма думи — каза той. — С дон Хенаро ти казахме, че в края на тази долина те очаква твоят съюзник. Това е вярно, но не в смисъла, който ти му придаваш. Истината е, че съюзникът те очаква, но не в края на някаква долина. Той е тук или там, или където и да било другаде. Съюзникът те очаква точно така, както те очаква смъртта — навсякъде и никъде.

— Защо ме чака съюзникът?

— По същата причина, по която те очаква и смъртта — отвърна той, — защото си се родил. На този етап е невъзможно да ти се обясни какво означава това. Трябва първо от опит да познаеш съюзника. Да го възприемеш в цялата му сила, тогава магическото обяснение може да хвърли светлина върху него. Дотук силата ти стигаше да разбереш поне едно — че съюзникът е нощна пеперуда.

Преди години с теб ходихме в планината и ти се натъкна на нещо. Тогава не можех да ти обясня какво става — ти видя една странна сянка, която пърхаше насам-натам пред огъня. Ти сам каза, че приличала на нощна пеперуда. Макар да не знаеше за какво става дума, ти беше напълно прав — сянката беше нощна пеперуда. В друг един случай, докато спеше, нещо те изплаши до смърт — и то пак пред огъня. Бях те предупредил да не заспиваш, но ти не ме послуша. Така се остави в ръцете на съюзника и нощната пеперуда стъпи на врата ти. И досега се чудя как можа да оцелееш. Тогава ти не знаеше, но аз те бях отписал. Много сериозна грешка допусна.

Оттогава насам всеки път като сме били в планините или из пустинята, нощната пеперуда винаги ни следваше, макар ти да не си забелязвал. Така че като обобщение може да се каже, че за теб съюзникът е нощна пеперуда. Но това не значи, че е истинска нощна пеперуда, като тези, които познаваме. Да наречем съюзника нощна пеперуда е само начин на изразяване, начин да се направи разбираема цялата тази необятност.

— За теб съюзникът също ли е нощна пеперуда? — попитах аз.

— Не. Всеки възприема съюзника по свой собствен начин — каза той.

Отбелязах, че отново сме се върнали на изходната точка. Той така и не ми беше разкрил същността на съюзника.

— Няма защо да се объркваш — каза той. — Човек може да изпадне в объркване, но може и да излезе от него. На този етап не можеш нищо да си изясниш. Може би по-късно днес ще бъдем в състояние да разгледаме по-подробно всичко това — зависи от теб или по-скоро от личната ти сила.

Той отказа да ми говори повече. Притесних се, че може да не издържа изпитанието. Дон Хуан ме отведе зад къщата и ме накара да седна на сламената рогозка до един напоителен канал. Водата течеше толкова бавно, че изглеждаше неподвижна. Нареди ми да седя тихо, да спра вътрешния си диалог и да гледам водата. Спомена как още преди години забелязал, че имам влечение към водата — склонност, която била много подходяща за сегашната ми задача. Аз отбелязах, че нямам особена склонност към водни пространства, но и не са ми неприятни. Той отвърна, че водата ми въздейства благотворно тъкмо поради безразличието ми към нея. В състояние на стрес водата не би ме хванала в капан, но и не би ме отблъснала.

Той седна от дясната ми страна леко зад мен и ме посъветва да се отпусна и да не се страхувам, защото той е тук и ще ми помогне, ако се наложи.

В първия момент се уплаших. Погледнах го в очакване на още напътствия. Той насила обърна главата ми към водата и ми заповяда да продължавам да я гледам. Не разбирах какво се иска от мен, затова просто се отпуснах. Както гледах водата, забелязах отсрещните тръстики. Несъзнателно задържах погледа си на тях, без да го фокусирам. Бавното течение ги полюляваше. Водата беше с цвят на пустинна пръст. Забелязах, че вълничките около тръстиките приличат на резки или пукнатини по гладката повърхност. В един миг тръстиките станаха гигантски, повърхността на водата стана съвършено гладка, с цвят на охра, и само след секунди аз потънах в дълбок сън. Или може би бях навлязъл в такова състояние на възприятието, което с нищо не можех да сравня. Най-приблизителното описание бе да се каже, че спях и сънувах невъобразим сън.

Чувствах, че ако поискам, мога да го сънувам безкрайно, но умишлено го прекратих, като възобнових съзнателния си вътрешен диалог. Отворих очи. Лежах на сламената рогозка. Дон Хуан беше на няколко крачки. Сънят ми беше така великолепен, че започнах да му го разказвам. Той ми направи знак да замълча. С една дълга вейка ми посочи две продълговати сенки, които едни сухи клони от храсталака хвърляха върху земята. С върха на вейката той проследи очертанието на едната, сякаш я рисуваше, после се прехвърли на другата и направи същото. Сенките бяха дълги около стъпка и два-три сантиметра широки, разположени на педя разстояние една от друга. Движението на неговата вейка разфокусира погледа ми и аз започнах да виждам кръстосано четири продълговати сенки. Внезапно двете сенки по средата се сляха в една, създавайки изключително усещане за дълбочина. Така образуваната сянка беше някак необяснимо закръглена и обемна. Почти приличаше на прозрачна тръба, на заоблен прът от някакво неизвестно вещество. Знаех, че гледам кръстосано, но в същото време имах чувство, че погледът ми е фокусиран — виждах кристално ясно. Можех да движа очите си, без образът да се разсее.

Продължих да наблюдавам, но едновременно оставах нащрек. Почувствах странен подтик да се оставя на гледката да ме погълне. Нещо в нея сякаш ме теглеше натам, но пък нещо в мен изплува на повърхността и аз полусъзнателно възстанових вътрешния си диалог. Почти веднага осъзнах околната обстановка от обичайния свят.

Дон Хуан ме наблюдаваше. Изглеждаше озадачен. Попитах го дали нещо не е наред. Той не отговори. Помогна ми да се надигна и да седна. Едва тогава разбрах, че съм лежал по гръб и съм гледал небето, а дон Хуан е бил надвесен над мен.

Първият ми порив беше да му кажа как всъщност бях виждал сенките на земята, докато съм гледал към небето, но той ми запуши устата с длан. Известно време поседяхме в мълчание. В главата ми нямаше никаква мисъл. Изпитвах прекрасно чувство на покой и тогава нещо непреодолимо ме подтикна да стана и да тръгна към храсталака, за да потърся дон Хенаро.

Понечих да кажа нещо на дон Хуан, но той вдигна брадичка и сви устни в мълчалив знак да не говоря. Опитах се да преценя положението си рационално. Обаче ми беше така приятно да мълча, че не ми се искаше да се затормозявам с логически разсъждения.

След миг отново изпитах повелителния подтик да се запътя към храстите. Поех по пътеката. Дон Хуан тръгна след мен, сякаш аз бях водачът.

Вървяхме близо час. Успях през цялото време да не мисля за нищо. Стигнахме до подножието на едно възвишение. Дон Хенаро беше там, седнал почти на върха на една отвесна скала. Поздрави ме възторжено, налагайки се да вика, понеже се намираше на около петнадесетина метра височина. Дон Хуан ме накара да седна и се настани до мен.

Дон Хенаро ми обясни, че съм намерил мястото, където ме е чакал, защото ме е водил със звука, който издавал. Докато го казваше, аз осъзнах, че наистина бях долавял някакъв особен звук, но бях решил, че просто ушите ми бучат; изглеждаше повече нещо вътрешно, по-скоро усещане на тялото; едно толкова неопределимо усещане за звук, че съзнанието не можеше да го оцени и изтълкува.

Стори ми се, че дон Хенаро държи в лявата си ръка някакъв малък инструмент, който не можех ясно да различа от мястото, където бях. Приличаше на драмбой. С него той издаваше тих, загадъчен звук, на практика недоловим. Известно време той продължи да свири, сякаш ми оставяше време да проумея напълно какво ми беше казал. После ми показа лявата си ръка. В нея нямаше нищо, никакъв инструмент не държеше. Явно ми се бе сторило, че свири на някакъв инструмент от начина, по който бе държал ръка пред устата си — всъщност бе издавал звука с устни, доближени до ръбчето на ръката си между разтворените палец и показалец.

Обърнах се към дон Хуан да му кажа, че дон Хенаро пак ме беше заблудил с движенията си. Той бързо ме възпря и ми каза да не говоря, а внимателно да следя какво прави дон Хенаро. Обърнах се да видя дон Хенаро, но него вече го нямаше. Помислих си, че е слязъл. Зачаках да се появи откъм храстите. Скалата, на която беше стоял, имаше особена форма. Приличаше на голяма издатина върху още по-голяма скална стена. Бях отместил поглед от него само за секунда-две. Ако се беше изкачвал, щях да го видя преди да е стигнал до върха, а ако беше тръгнал да слиза, също щеше да се вижда от мястото, където бях застанал.

Попитах дон Хуан къде е дон Хенаро. Отвърна ми, че още е на издатината. Доколкото можех да видя, там нямаше никой, но дон Хуан продължи да твърди, че дон Хенаро все още стои на скалата.

Нямаше вид да се шегува. Погледът му беше твърд и суров. Направо отсече, че сетивата ми не са най-надеждното средство, за да преценя какво прави дон Хенаро, Заповяда ми да спра вътрешния си диалог. Отначало се възпротивих, но после очите ми започнаха да се затварят. Дон Хуан се наведе над мен и ме разтърси за раменете. Прошепна ми, че трябва да продължа да гледам към издатината.

Обхвана ме сънливост и чувах думите на дон Хуан, сякаш идваха отдалеч. Погледнах автоматично към терасата. Дон Хенаро отново беше там, но това не събуди интереса ми. Полусъзнателно забелязах, че дишам със затруднение, но преди да се замисля за това, дон Хенаро скочи на земята. И това действие не събуди интереса ми. Той се наведе над мен и ми помогна да стана, придържайки ме под ръка. Дон Хуан ме крепеше за другата ръка и така двамата ме задържаха изправен. После само дон Хенаро ми помагаше да вървя. Прошепна ми нещо в ухото, което не можах да разбера, и внезапно усетих, че дръпна тялото ми по особен начин. Сграбчи, така да се каже, кожата на корема ми и ме изтегли на терасата или на някаква друга скала. Знаех, че за миг се намирах на някаква скала. Можех да се закълна, че беше издатината. Образът обаче бе толкова мимолетен, че не успях да разгледам подробности. После усетих как вътре в мен нещо залитна и аз падам по гръб. Почувствах смътна тъга или може би физическо неразположение. След това долових, че дон Хуан нещо ми говори. Не го разбирах. Съсредоточих вниманието си върху устните му. Чувствах се като в сън — опитвах се да разкъсам отвътре някаква прозирна обвивка, в която бях затворен, докато дон Хуан се опитваше да я разкъса отвън. Накрая тя се спука и вече чувах думите на дон Хуан. Разбрах съвсем ясно значението им. Той ми заповядваше да дойда на себе си. Отчаяно се мъчех да си възвърна трезвостта, по все не успявах. Съвсем съзнателно се питах защо ли ми е толкова трудно. Мъчех се да възстановя вътрешния си диалог.

Дон Хуан, изглежда, разбираше затрудненията мм. Настоя да опитам още по-усилено. Нещо отвън не ми позволяваше да се върна към обичайния си вътрешен диалог. Сякаш някаква странна сила ме правеше сънлив и безразличен.

Съпротивлявах й се, докато започнах да се задушавам. Чух дон Хуан да ми говори нещо. Тялото ми неудържимо се гърчеше от напрежение. Усещах се сякаш притиснат в смъртна схватка с нещо, което не ми позволяваше да дишам. Изпитвах не точно страх, а по-скоро необуздана ярост. Така неистово се разярих, че почнах да ръмжа и да вия като звяр. Тогава тялото ми получи удар; нещо ме разтърси и внезапно всичко престана. Отново можех да дишам нормално и тогава установих, че дон Хуан бе излял кратуната с вода върху корема и врата ми; целият бях мокър.

Той ми помогна да се надигна и да седна. Дон Хенаро стоеше на издатината. Извика ме по име и скочи на земята. Видях как падна като отвее от близо петнадесет метра височина и изпитах някакво нетърпимо усещане около пъпа. Същото усещане бях имал, когато сънувах, че падам.

Дон Хенаро приближи и ме попита усмихнат дали ми е харесал неговият скок. Опитах се да отговоря нещо, но не можах. Дон Хенаро отново ме извика по име.

— Карлитос! Погледни ме!

Размаха четири-пет пъти ръце, сякаш набираше скорост, и скочи далеч извън полезрението ми или поне така ми се стори. А може и да бе направил нещо друго, за което нямах думи. Беше стоял на метър-два от мен, после изчезна като засмукан от непреодолима сила.

Почувствах се отчужден от всичко и уморен. Стана ми напълно безразлично, не исках нито да мисля, нито Да възобновявам вътрешния си диалог. Не изпитвах страх, а необяснима тъга. Доплака ми се. Дон Хуан ме чукна няколко пъти с кокалчетата на пръстите си по главата и се разсмя, сякаш всичко случило се беше само шега. Нареди ми да възобновя вътрешния си диалог, защото тъкмо сега отчаяно се нуждая от него.

— Говори! Говори! — чух го да ми заповядва. Мускулите на устните ми се свиха в спазъм. Устата ми беззвучно се раздвижи. Спомних си как дон Хенаро бе мърдал устни по същия начин, когато се правеше на шут, и на мен също ми се прииска да кажа: „Устата ми отказва да говори.“ Опитах се да произнеса тези думи на глас, но устните ми болезнено се сгърчиха. Дон Хуан щеше да припадне от смях. Веселието му беше заразително и аз също се засмях. После той ме подкрепи да стана. Попитах го ще се връща ли дон Хенаро. Каза, че за днес на дон Хенаро му стигало с мен.

— Ти почти успя — добави дон Хуан.

Седнахме пред огнището. Той настоя да хапна нещо. Не бях гладен, а уморен. Беше ме обзела странна меланхолия. Чувствувах се далеч от всичко случило се през деня. Дон Хуан ми подаде нещата за писане. Положих върховно усилие да се върна в обичайното си състояние. Нахвърлих някои бележки. Малко по малко привичките ми се възстановиха, сякаш було се вдигна от съзнанието ми. Внезапно се възвърна интересът и удивлението ми от всичко.

— Добре, добре — рече дон Хуан и ме потупа по главата. — Както съм ти казвал, истинското изкуство за един воин е да балансира ужаса и удивлението си.

Дон Хуан беше в необичайно настроение. Изглеждаше напрегнат и разтревожен и като че ли сам имаше желание да говори. Помислих си, че ме подготвя за магическото обяснение и аз самият доста се притесних. В очите му имаше странен блясък, какъвто бях виждал у него само няколко пъти преди. Когато споделих какви мисли буди у мен необичайното му настроение, той каза, че се радва за мен и че като воин е щастлив от победите на своите събратя, когато това са победи на духа.

До добави, че за съжаление още не съм готов за магическото обяснение, въпреки че бях решил гатанката на дон Хенаро. Доводът му беше, че когато облял тялото ми с вода, аз всъщност съм умирал и съм унищожил цялото си постижение с неспособността си да отбия последната атака на дон Хенаро.

— Силата на дон Хенаро те погълна като вълна — каза той.

— Той е искал да ме нарани ли? — попитах аз.

— Не — отвърна той. — Хенаро иска да ти помогне. Но силата може да се посрещне само със сила. Той те подложи на изпитание, но ти се провали.

— Но нали реших загадката му, дон Хуан?

— Това го направи добре — каза той. — Толкова добре, че Хенаро повярва, че си способен на пълния воински подвиг. Ти почти го бе извършил. Но в този случай се препъна не от глезотия.

— А от какво тогава?

— Прекалено си нетърпелив и напорист. Вместо да се отпуснеш и да следваш Хенаро, ти взе да се бориш с него. Не можеш да го надвиеш. Той е по-силен от теб.

След това дон Хуан се нае да ми дава съвети и напътствия за личните ми отношения с хората. Забележките му преповториха в сериозен план същото, което по-рано на шега ми бе казал дон Хенаро. Имаше настроение да говорим и без да го разпитвам, започна да ми обяснява нещата, които станаха при последните ми две посещения тук.

— Както знаеш — каза той, — основният проблем на магията е вътрешният диалог. Това е ключът към всичко. Когато воинът се научи да го спира, всичко става възможно. Постижими стават и най-невероятните цели. Достъпът до всички тайнствени и необясними преживявания, които ти се случиха напоследък, стана възможен за теб благодарение на това, че се научи да спираш вътрешния си диалог. С пълна трезвост ти видя съюзника, двойника на Хенаро, сънувача и сънувания, а днес почти позна цялостността на себе си. Това бе воинският подвиг, който Хенаро очакваше да постигнеш. Всичко това стана възможно благодарение на личната сила, която бе натрупал. И то започна миналия път тук, когато забелязах една много добра поличба. Когато ти пристигна, аз чух как съюзникът закръжи наоколо. Първо чух тихите му стъпки; после видях как нощната пеперуда те гледаше, докато ти излизаше от колата. Съюзникът те наблюдаваше неподвижен. За мен това беше най-добрата поличба. Ако съюзникът бе възбуден и се мяташе наоколо, сякаш му е неприятно твоето присъствие, както ставаше винаги досега, събитията щяха да се стекат по различен начин. Много пъти бях забелязвал съюзника да е зле настроен към теб, но този път поличбата бе добра и аз разбрах, че съюзникът иска да ти предаде частица знание. Затова ти и казах, че имаш среща със знанието — с една нощна пеперуда, която отдавна те чака. По неведоми за нас причини съюзникът избра да ти се яви под формата на нощна пеперуда.

— Но нали ти сам казваше, че съюзникът нямал форма и можем да съдим за него единствено по въздействието му? — попитах аз.

— Така е — отвърна той, — но за страничните наблюдатели, свързани с теб, каквито сме аз и Хенаро, съюзникът е нощна пеперуда. За самия теб съюзникът е само въздействие, усещане в тялото, звук или златният прашец на знанието. Но си остава факт, че избирайки формата на нощна пеперуда, съюзникът казва на мен и Хенаро нещо изключително важно. Нощните пеперуди са носители на знание, те са приятели и помощници на магьосниците. Ако Хенаро толкова държи на теб, то е именно защото твоят съюзник избра да бъде нощна пеперуда.

Онази нощ, когато ти се срещна с нощната пеперуда, беше, както очаквах, истинският ти досег със знанието. Ти научи какъв е викът на пеперудата, усети златния прашец по крилете й, но което е най-важното, ти за първи път през онази нощ осъзна, че виждаш, и научи с тялото си, че ние сме същества от светлина. Ти още не си оценил напълно това монументално събитие в твоя живот. Хенаро ти показа с огромна сила и яснота, че ние сме усет и че това, което наричаме тяло, е сноп светлинни фибри, които имат осъзнаване.

Снощи ти отново дойде с добри поличби от съюзника. Като излязох да те посрещна, разбрах, че трябва да повикам Хенаро, за да ти разясни тайната на сънувача и сънувания. Ти и тогава, както винаги, сметна, че съм направил трик. Но Хенаро не се бе скрил в храстите, както мислеше ти. Той дойде специално заради теб, макар че твоят разум отказва да го повярва.

Не можех да не призная, че точно тази част от обясненията на дон Хуан беше най-трудна за вярване. Не можех да я приема за истина. Казах му, че дон Хенаро бе реален и напълно от този свят.

— Всичко, на което ти беше свидетел дотук, беше реално и от този свят — каза дон Хуан. — Няма друг свят. Това, което те препъва всеки път, е типичният ти инат и тази твоя черта не може да се преодолее чрез обяснения. Затова и днес Хенаро се насочи направо към тялото ти. Ако разгледаш внимателно това, което направи днес, ще откриеш, че тялото ти свързва нещата по възхитителен начин. При напоителния канал ти някак се сдържа да не се отдадеш на виденията си. Прояви редкия самоконтрол и отстраненост на истински воин. Ти не хвана вяра на нищо, а продължи да действаш правилно, затова се оказа способен да последваш зова на Хенаро. Ти го намери всъщност без никаква помощ от моя страна.

Когато стигнахме до скалната издатина, ти бе изпълнен със сила и видя Хенаро, застанал на това място, където и други магьосници са стояли със същата цел. Той скочи от издатината и пристъпи към теб. Той самият беше целият сила. Ако беше продължил да се държиш както при водата, щеше да го видиш в истинската му същност — като същество от светлина. Вместо това ти се уплаши — особено когато Хенаро те накара да скочиш. Този скок сам по себе си щеше да бъде достатъчен, за да се пренесеш извън собствените си граници. Но ти нямаше нужната сила и се върна в света на своя разум. Тогава, естествено, ти влезе в смъртна схватка със самия себе си. Нещо в теб, твоята воля, искаше да последва Хенаро, но разумът ти му се противопостави. Ако не бях ти помогнал, сега щеше да лежиш мъртъв, намерил гроба си на това място на силата. Но дори при моята помощ в един миг изходът беше съмнителен.

Помълчахме няколко минути. Чаках той да заговори. Накрая попитах:

— Дон Хенаро ли ме накара да скоча горе на издатината?

— Недей възприема този скок в смисъла, който придаваш на един скок — отвърна той. — И тук това е само начин на изразяване. Докато смяташ, че ти си плътно тяло, няма да проумееш за какво говоря.

После посипа малко пепел върху половин квадратен метър на земята под фенера и начерта с пръст една диаграма, състояща се от осем точки, свързани с линии помежду им. Представляваше геометрична фигура.

Подобна фигура той ми бе начертал преди години, когато се опитваше да ми обясни, че не е зрителна измама това, което бях наблюдавал — как едно и също листо падна четири пъти от едно и също дърво.

Диаграмата в пепелта имаше два епицентъра — единия той нарече „разум“, а другия „воля“. „Разумът“ беше пряко свързан с една точка, която той нарече „говорене“. Минавайки през „говоренето“, „разумът“ се свързваше непряко с три други точки — „усет“, „сънуване“ и „виждане“. Другият епицентър, „волята“, се свързваше пряко с „усета“, „сънуването“ и „виждането“, но само непряко, чрез тях трите, с „разума“ и „говоренето“.

Забелязах, че диаграмата е различна от онази, която бях запомнил преди години.

— Външната форма няма значение — каза той. — Тези точки представляват човешкото същество и можеш да ги начертаеш както искаш.

— Тялото на човека ли представляват? — попитах аз.

— Не го наричай тяло — каза той. — Това са осемте точки във фибрите на съществото от светлина. Според магьосника, както можеш да видиш от диаграмата, човешкото същество е преди всичко воля, защото волята е пряко свързана с три точки — усет, сънуване и виждане; едва тогава човекът е разум. Този център специално е по-малък от волята. Той е свързан само с говоренето.

— А какво са останалите две точки, дон Хуан? Той ме погледна и се усмихна.

— Сега ти си много по-силен от първия път, когато говорихме за тази диаграма. Но все още не си достатъчно силен, за да познаваш всичките осем точки. Някой ден Хенаро ще ти покаже останалите две.

— Всеки ли има тези осем точки или само магьосниците?

— Може да се каже, че всеки от нас идва на този свят с осем точки. Две от тях, разумът и говоренето, са познати на всекиго. Усетът е винаги смътен, но все пак познат. Обаче само в света на магьосниците човек напълно опознава сънуването, виждането и волята. И накрая, на външния ръб на този свят, човек познава и последните две. Осемте точки правят цялостността на човека.

Той ми показа на диаграмата, че всъщност всички точки могат да се свързват пряко или косвено една с друга.

Пак го попитах за останалите две тайнствени точки. Той посочи, че са свързани само с „волята“ и са отдалечени от „усета“, „сънуването“ и „виждането“, а още по-отдалечени са от „говоренето“ и „разума“. Той посочи с пръст как са отделени от останалите и една от друга.

— Тези две точки никога не се поддават на говоренето или разума — каза той. — Само волята може да борави с тях. Разумът е толкова отдалечен от тях, че е напълно безполезно да се опитва да ги проумее. Много е тежко да си дадеш сметка за това — та нали основната работа на разума е да осмисля всяко нещо.

Попитах го дали осемте точки съответстват на определени области или органи на човешкото тяло.

— Да — сухо отвърна той и заличи диаграмата.

Докосна главата ми и каза, че това е центърът на „разума“ и „говоренето“. Върхът на гръдната кост се оказа център на „усета“. Областта под пъпа бе „волята“. „Сънуването“ беше от дясната страна на ребрата. „Виждането“ — от лявата. Каза, че понякога при някои воини „виждането“ и „сънуването“ се намират от дясната страна.

— А къде са останалите две точки? — попитах аз. Той ми отвърна по най-нецензурен начин и избухна в гръмогласен смях. — Ама че си подъл — каза той. — Мислиш ме за изкуфял дъртак, а?

Оправдах се, че въпросите ми възникват от само себе си.

— Не бързай толкова — каза той. — Ще научиш, когато му дойде времето, и тогава ще бъдеш сам, разчитайки само на себе си.

— Това значи ли, че няма да те виждам повече, дон Хуан?

— Никога вече — отвърна той. — Тогава ние с Хенаро ще бъдем това, което винаги сме били — прах на пътя.

Стомахът ми се сви.

— Какво говориш, дон Хуан?

— Говоря, че всички ние сме необятни същества, светлинни и безпределни. Ти, Хенаро и аз сме свързани от предопределение, което не е по наш избор.

— За какво предопределение говориш?

— Да се научим да живеем като воини. Ти не можеш да се откажеш от него, но и ние не можем. Докато все още не сме го изпълнили, ти ще ме намираш и мен, и Хенаро, но постигнем ли го, ти ще полетиш свободно и никой не знае накъде ще те отведе силата на твоя живот.

— Каква е ролята на дон Хенаро в това?

— Още не си готов за тази тема — отвърна той. — Днес аз трябва да довърша започнатото от Хенаро, да ти покажа, че ние сме същества от светлина. Ние сме възприематели. Ние сме осъзнаване; не сме обекти, нямаме плътност. Ние сме безгранични. Светът на обектите и плътността с само начин да се улесни минаването ни по земята. Той е само описание, създадено в наша помощ. Ние, по-точно нашият разум, забравяме, че описанието си е само описание, и по този начин затваряме целостта на себе си в омагьосан кръг, от който рядко се освобождаваме през живота си.

В този момент например твоята задача е да се изтръгнеш от зъбите на разума. На теб ти се струваше абсурдно и немислимо Хенаро да се появи просто така в края на храсталака, но не можеш да отречеш, че сам бе очевидец на това. Така го възприе.

Дон Хуан се засмя. Той внимателно начерта друга диаграма в пепелта и я покри с шапката си, преди да успея да я прерисувам.

— Ние сме възприематели — продължи той. — Светьт, който възприемаме обаче, е илюзия. Той е създаден от описанието, което ни разказват от момента на раждането ни.

— Ние, съществата от светлина, се раждаме с два пръстена на сила, но използваме само единия, за да създадем света. Този пръстен, който ни се надява съвсем скоро след като се родим, представлява разума, а той се съпровожда от говоренето. Те заедно съчиняват и поддържат този свят.

Така че по същността си светът, който твоят разум иска да поддържа, е свят, създаден от едно описание с неговите догматични и неприкосновени закони, които разумът се научава да приема и брани.

Тайната на съществата от светлина е, че те имат още един пръстен на силата, който не се използва никога — волята. Разковничето на магьосника е същото като на обикновения човек. Те и двамата разполагат с описание на света; но докато обикновеният човек го поддържа с разума си, магьосникът го поддържа с волята си. И двете описания имат своите закони и тези закони могат да се възприемат, но предимството на магьосника е, че волята е по-всеобхватна от разума.

Искам да ти предложа отсега нататък да позволяваш на възприятието си да установи дали твоето описание се поддържа от разума ти или от твоята воля. Това според мен е единственият начин да използваш всекидневния си свят като предизвикателство и средство да натрупаш достатъчно лична сила, за да постигнеш целостта на себе си.

Когато дойдеш следващия път, може би ще имаш достатъчно сила. Във всеки случай изчакай, докато почувстваш, както днес при водата, че един вътрешен глас ти подсказва да тръгнеш. Ако дойдеш с каквато и да било друга нагласа, значи да си губиш времето и да се изложиш на опасност.

Казах му, че ако трябва да чакам този вътрешен глас, няма никога повече да ги видя.

— Ще се учудиш колко добре се справя човек, когато е притиснат до стената — каза той.

Стана и взе наръч дърва. Сложи няколко съчки в огнището. Пламъците хвърляха жълтеникава светлина по пода. После той загаси фенера и клекна пред шапката си, с която бе покрил рисунката в пепелта.

Нареди ми да седя спокойно, да спра вътрешния си диалог и да съсредоточа поглед върху шапката му. След известни усилия изпитах усещането, че се нося, че падам от скала. Беше сякаш нямах никаква опора, не бях седнал и нямах тяло.

Дон Хуан вдигна шапката си. Под нея имаше спирали пепел. Гледах ги без никаква мисъл. Усетих, че спиралите се движат. Усетих го със стомаха си. Пепелта сякаш се скупчваше на едно място. После се размеси, бухна и внезапно дон Хенаро се оказа седнал пред мен.

Тази гледка тутакси ме върна към вътрешния ми диалог. Помислих си, че трябва да съм заспал. Започнах да дишам учестено и се опитах да отворя очи, но те си бяха отворени.

Чух, че дон Хуан ми заповяда да стана и да се пораздвижа. Скочих и се втурнах към рамадата. Дон Хуан и дон Хенаро се спуснаха след мен. Дон Хуан носеше фенера. Не можех дъх да си поема. Опитах да се успокоя както преди, бягайки на място, обърнат на запад. Вдигнах ръце и си поех дълбоко дъх. Дон Хуан дойде до мен и каза, че тези движения се извършват само по здрач.

Дон Хенаро извика, че за мен винаги е здрач, и двамата се разсмяха. Дон Хенаро затича към края на храсталака и после заподскача обратно към рамадата, сякаш беше вързан на някакъв огромен ластик, който го връщаше назад. Повтори няколко пъти същото и след това се приближи до мен. Дон Хуан беше вперил поглед в мен и хихикаше като дете.

Те крадешком се спогледаха. Дон Хуан каза високо на дон Хенаро, че моят разум е опасен и може да ме убие, ако не бъде умиротворен.

— За Бога! — изрева дон Хенаро. — Умиротвори разума на този човек!

Те заподскачаха нагоре-надолу и се смееха като две деца.

Дон Хуан ме накара да седна под фенера и ми връчи бележника.

— Тази вечер ние наистина те занасяме — каза той помирително. — Не се плаши. Хенаро се криеше под шапката ми.