Серия
Учението на дон Хуан (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tales of Power, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 12 гласа)

Издание:

Издателство „Петрум Ко“ ООД, 1993 г.


Пет свойства има птицата самотна:

първото — до най-висок предел лети;

второто — не страда за дружина, дори от своя вид;

третото — тя с клюна винаги се цели

във небето;

четвърто — няма цвят определен,

и петото — тя много нежно пее.

 

Сан Хуан де ла Крус

„Слова на светлина и любов“

Първа част
ЕДИН СВИДЕТЕЛ НА ПРОЯВИТЕ НА СИЛАТА

1. СРЕЩА СЪС ЗНАНИЕТО

Не бях виждал дон Хуан от няколко месеца. Беше есента на 1971 година. Нещо ме караше да мисля, че се намира в къщата на дон Хенаро в Централно Мексико. Затова си приготвих всичко необходимо за пет-шестдневно пътуване и потеглих с колата. Рано следобед на втория ден обаче нещо ме подтикна да спра пред къщата на дон Хуан в Сонора. Паркирах колата и извървях краткото разстояние до неговия дом. За моя изненада той се оказа там.

— Дон Хуан! — възкликнах аз. — Не очаквах да те намеря тук.

Той се засмя. Изглежда, моята изненада го забавляваше. Беше се разположил пред входа върху един празен гюм за мляко. Имаше вид, че ме е очаквал. Посрещна ме непринудено, с израз на задоволство. Свали шапка и комично я размаха. После отново си я сложи и вдигна ръка за почест. След това яхна гюма като седло и се облегна на стената.

— Сядай, сядай — приветливо ме подкани той. — Радвам се отново да те видя.

— За малко да пропътувам напразно цялото разстояние до Централно Мексико и обратно до Лос Анжелис. Това, че те намерих тук, ми спестява няколко дни шофиране — казах аз.

— Все щеше да ме намериш — загадъчно отвърна той. — Но да приемем, че ми дължиш тези шест дни, в които щеше да пътуваш дотам. Ще можеш да свършиш нещо по-интересно, отколкото само да натискаш педала.

В усмивката на дон Хуан имаше нещо пленително. Той покоряваше със своята сърдечност.

— Къде са нещата ти за писане? — попита той.

Отвърнах, че съм ги оставил в колата. Той каза, че без тях изглеждам необичайно, и ме накара да се върна и да ги взема.

— Завърших една книга — споменах аз.

Той ми отправи дълъг, втренчен поглед, от който изпитах гъдел в стомаха. Все едно, че с нещо меко побутваше вътрешностите ми. Усетих, че ми прилошава, но в този момент той извърна глава и отново се почувствах добре.

Искаше ми се да му разкажа за книгата си, но той направи жест, че не иска и да чуе за нея.

Усмихна се. Настроението му бе приятно и приповдигнато и той веднага поде един обикновен разговор за хора и събития от последно време. Накрая все пак успях да го насоча към темата, която ме интересуваше. Споменах първо, че докато съм преглеждал ранните си записки, съм установил как от самото начало на познанството ни той подробно ми е описвал света на магьосниците. В светлината на това, което ми е разказвал на онзи етап, у мен се е събудил интерес към ролята на халюциногенните растения.

— Защо си ме карал толкова пъти да вземам тези растения? — попитах аз.

Той се засмя и тихо промърмори:

— Защото си глупак.

Чух го от първия път, но исках да се уверя и се направих, че не съм разбрал.

— Моля?

— Знаеш какво казах — отвърна той и стана. Приближи се до мен и ме чукна по главата.

— Много бавно загряваше и нямаше друг начин да те разтърся.

— Значи не са били абсолютно необходими? — попитах аз.

— В твоя случай бяха. Но има хора, които не се нуждаят от тях.

Той се изправи до мен, загледан във върховете на храстите вляво от къщата. После отново седна и заговори за другия си ученик — Елихио. Каза, че откакто е негов ученик, Елихио само веднъж е взимал психотропни растения, но въпреки това е много по-напреднал от мен.

— Някои хора са чувствителни по природа — каза той. — Но ти не си. Аз също не съм. В крайна сметка чувствителността не е от голямо значение.

— А какво тогава е от значение? — попитах аз. Той потърси точния отговор.

— От значение е воинът да бъде безупречен — отвърна накрая той. — Но това е само начин на изразяване, заобикаляне на същността. Ти вече изпълни някои задачи по магьосничество и мисля, че е време да спомена кой е източникът на всяко нещо, което има значение. И тъй, бих казал, че най-важното за един воин е да постигне цялостност на себе си.

— Какво означава цялостност на себе си, дон Хуан?

— Казах, че само ще го спомена. В живота ти все още има много разпокъсани нишки, които трябва да се свържат, преди да можем да поговорим за целостта на самия себе си.

Тук той прекъсна разговора. Махна с ръка, за да ми даде ясно да разбера, че иска да спра да приказвам. Явно беше, че наблизо има някой или нещо. Той наклони глава вляво, сякаш се заслуша. Както бе съсредоточен в храстите вляво от къщата, можех да видя бялото на очите му. Няколко мига стоя заслушан, после стана, приближи се до мен и ми прошепна, че трябва да излезем от къщи и да отидем да се поразходим.

— Да не би нещо да не е в ред? — попитах шепнешком аз.

— Не, няма нищо — отвърна той — Всичко си е съвсем наред.

Той ме поведе към храсталака. Вървяхме около половин час и стигнахме до едно малко кръгло място без растителност, с диаметър около три-четири метра. Червеникавата пръст бе съвсем равно утъпкана. Нямаше обаче следи от машина, която да е изравнила и утъпкана тази площ. Дон Хуан седна в средата, обърнат на югоизток. Посочи ми място на около метър и половина разстояние и ме накара да седна с лице към него.

— Какво ще правим тук? — попитах аз.

Той огледа наоколо, завъртайки се на място, докато отново се оказа с лице на югоизток.

Поведението му ме разтревожи. Попитах го с кого е тази среща.

— Със знанието — отвърна той. — Знанието, бих казал, витае наоколо.

Той не ме остави да се хвана за този загадъчен отговор. Веднага се прехвърли на друга тема и весело ме подкани да се държа естествено, с други думи — да си водя бележки и да си приказваме, сякаш сме в неговия дом.

По това време аз особено натрапчиво си спомнях живото усещане, което бях имал преди шест месеца, че „разговарям“ с койота. Това събитие за мен означаваше, че за пръв път съм бил в състояние да си представя, да възприема със сетивата си и с трезв ум магическото описание на света — описание, при което словесното общуване с животни е нещо естествено.

— Сега няма да се занимаваме с този вид изживявания — отвърна на въпроса ми дон Хуан. — За теб не е полезно да съсредоточаваш вниманието си върху минали събития. При случай можеш само да ги споменаваш.

— А защо е така, дон Хуан?

— Още не ти достига лична сила, за да търсиш магическото обяснение.

— Значи все пак магическо обяснение има!

— Разбира се. И магьосниците са хора. Ние сме мислещи същества. Стремим се да постигнем яснота.

— Бях останал с впечатление, че грешката ми е да търся обяснения — казах аз.

— Не. Грешката ти е, че търсиш удобни обяснения — обяснения, които да отговарят на теб и на твоя свят. Това, срещу което възразявам, е твоят начин на мислене. Магьосникът също дава обяснения на нещата в своя свят, но не е толкова твърдоглав.

— Как мога аз да постигна магическото обяснение?

— Като придобиеш лична сила. Личната сила ще ти помогне с лекота да проникнеш в магическото обяснение. То не е обяснение от познатия ти вид. Въпреки това благодарение на него светът и неговите тайни стават ако не ясни, то поне не така страшни. Такъв би трябвало да бъде смисълът на едно обяснение, но не това търсиш ти. Ти търсиш отражението на собствените си представи.

Загубих желание да задавам въпроси. Но усмивката му ме насърчи да продължа да говоря. Друга тема от особена важност за мен беше неговият приятел дон Хенаро и изключителното въздействие, което той оказваше върху мен. Всеки път, когато съм имал контакт с него, аз преживявах най-невероятно изкривяване на сетивата.

Дон Хуан се разсмя, когато изразих въпроса си на глас.

— Хенаро е изумителен — каза той. — Но засега няма смисъл да говорим за него или за това, което ти причинява. Отново ти липсва достатъчно лична сила, за да разискваме тази тема.

— Ами ако никога не я придобия?

— Ако никога не я придобиеш, няма никога и да я разискваме.

— При моето темпо дали някога ще я постигна? — попитах аз.

— Това зависи от теб. Аз съм ти дал цялата необходима информация — отвърна той. — Твоя е отговорността да придобиеш достатъчно лична сила, за да наклониш везните в своя полза.

— Ти се изразяваш метафорично — казах аз. — Кажи ми направо: какво точно трябва да направя? Ако си ми казал вече, да приемем, че съм забравил.

Дон Хуан се разсмя и легна на земята, като кръстоса ръце под главата си.

— Ти съвсем точно знаеш какво ти е нужно — каза той.

Отвърнах как понякога си мисля, че зная, но през повечето време ми липсва самоувереност.

— Страхувам се, че бъркаш нещата — каза той. — Самоувереността на един воин не е самоувереността на обикновения човек. Обикновеният човек търси потвърждение в очите на страничния наблюдател и нарича това самоувереност. Воинът търси безупречност в собствените си очи и нарича това смирение. Обикновеният човек се вкопчва в другите хора, докато воинът се вкопчва единствено в себе си. Ти просто гониш облаците. Стремиш се към самоувереността на обикновения човек, а би трябвало да се стремиш към смирението на воина. Разликата е забележителна. Да бъдеш самоуверен означава да знаеш нещо със сигурност; да бъдеш смирен, означава да бъдеш безупречен в действията и чувствата си.

— Опитвах се да живея, следвайки твоите напътствия — казах аз. — Може би не съм най-добрият, но правех всичко, което можех. Това ли е безупречност?

— Не, трябва да постигнеш още повече. Трябва непрестанно да преодоляваш собствените си граници.

— Но това е лудост, дон Хуан. Човек не е способен на такова нещо.

— Ти вече правиш много неща, които щяха да ти се сторят лудост преди десет години. Самите тези неща не са се променили, променила се е твоята представа за самия теб. Това, което преди ти се е струвало невъзможно, вече е напълно възможно и постигането на пълна промяна е може би само въпрос на време. В това отношение воинът има само един път — да действа неотклонно и безрезервно. Ти знаеш достатъчно за пътя на воина, за да действаш според изискванията му, но ти пречат твоите стари навици и начин на живот. Разбрах какво има предвид.

— Мислиш ли, че писането е един от старите навици, които трябва да преодолея? — попитах аз. — Дали да не унищожа новия си ръкопис?

Той не отговори. Стана и се загледа в края на храсталака.

Разказах му за многото писма, които бях получил и в които хората твърдяха, че не бива да разказвам за своето ученичество. Те привеждаха за пример учителите в източните езотерични доктрини, които изискват учението им да се пази в абсолютна тайна.

— Сигурно тези учители се ласкаят от мисълта, че са учители — каза дон Хуан, без да ме погледне. — Аз не съм учител, а просто воин. Затова не знам как се чувства един учител.

— Но може би аз разкривам неща, които не бива да се разкриват, дон Хуан.

— Никакво значение няма какво ще разкриеш и какво ще запазиш за себе си — каза той. — Всичко, което правим, и всичко, което представляваме, се основава на нашата лична сила. Ако тя е достатъчна, една казана дума ще стигне да промени целия ни живот. Но ако ни липсва необходимата лична сила, и най-великата мъдрост да ни се разкрие, тя няма да има никакъв смисъл.

После понижи глас, сякаш споделяше с мен нещо поверително.

— Сега ще ти кажа най-великата истина, която човек може да изрече. Да видим дали ще я разбереш. Знаеш ли, че в този момент си заобиколен от вечността? И знаеш ли, че само да пожелаеш и ти можеш да се възползваш от тази вечност?

След дълго мълчание, през което той ме насърчаваше да отговоря с леко движение на очите, аз казах, че не разбирам за какво говори.

— Ето тук! Вечността е тук! — посочи той към хоризонта.

После посочи зенита:

— А може би там. Или, да речем, всичко това. — И той разтвори ръце, сочейки от изток до запад.

Спогледахме се. В очите му имаше въпрос.

— Какво ще кажеш за това? — попита той, настоявайки да помисля над думите му.

Не знаех какво да кажа.

— Знаеш ли, че ти можеш безконечно да се разпростираш във всяка от тези посоки? — продължи той. — Знаеш ли, че всеки миг може да бъде вечност? Това не е гатанка. Това е факт. Но само ако овладееш мига и го използваш, за да се отдадеш изцяло и завинаги на една от тези посоки.

Той втренчено ме изгледа.

— Преди ти не знаеше това — каза той с усмивка. — Сега го знаеш. Аз ти го разкрих, но то е без никакво значение за теб, защото нямаш достатъчно лична сила, за да се възползваш от това откритие. Но ако имаше тази сила, дори само моите думи щяха да ти помогнат да събереш своята цялостност и да изведеш най-важната част от нея извън границите, които я сдържат.

Той приближи към мен отстрани и съвсем леко ме потупа по гърдите.

— За тези граници говоря — каза той. — Човек може да ги преодолее. Ние сме чувство, осъзнаване, което е заключено тук.

Той стовари двете си ръце на раменете ми. Бележникът и моливът ми паднаха на земята. Дон Хуан настъпи бележника с крак и ме загледа, после се разсмя.

Попитах го дали има нещо против записките ми. Отвърна, че не, и отмести крака си, за да ме увери.

— Ние сме същества от светлина — каза той, като клатеше ритмично глава. — А за едно същество от светлина значение има само личната сила. Но ако ме попиташ какво е лична сила, няма да мога да ти обясня.

Дон Хуан погледна към хоризонта на запад и каза, че имаме още няколко часа виделина.

— Налага се дълго да стоим тук — обясни той. — Затова трябва или да седнем и да мълчим, или да разговаряме. Но понеже за теб е несвойствено да мълчиш, тогава по-добре да говорим. Това тук е място на силата и то трябва да свикне е нас преди да падне нощта. Трябва да седиш тук по най-естествен начин, без страх и нетърпение. Ти се отпускаш най-добре, когато си водиш записки, затова си пиши, колкото ти душа иска. А сега ми разкажи за своето сънуване.

Тази внезапна промяна на темата ме свари неподготвен. Той повтори молбата си. Много можех да говоря за това. Сънуването означаваше човек да постигне специален контрол над своите сънища до такава степен, че изживяванията по време на сън и тези в будно състояние да придобиват еднаква практическа стойност. Магьосниците твърдят, че в състояние на сънуване обикновените критерии за разграничаване на сън от действителност стават невалидни.

Практиката на дон Хуан по сънуване се състоеше в едно упражнение — да се намират ръцете насън. С други думи, човек трябваше нарочно да сънува, че търси и си намира ръцете насън, като просто сънува как вдига ръце на нивото на очите си.

След дългогодишни неуспешни опити аз най-сетне осъществих тази задача. Като погледна сега назад, става ми ясно, че съм постигнал успех едва след като бях овладял до известна степен своя всекидневен живот.

Дон Хуан поиска да узнае най-важните моменти. В началото казах, че понякога ми се струваше непреодолимо трудно да се накарам да погледна ръцете си. Той ме бе предупредил, че ранният подготвителен етап, който той наричаше „подготовка на сънуването“, представлява нещо като смъртна игра, която съзнанието играе със себе си, т.е. една страна от мен ще направи всичко възможно, за да ми попречи да осъществя задачата си. Можеше, както бе казал дон Хуан, да бъда тласнат към меланхолия, загуба на смисъл и дори суисидна депресия[1]. Аз обаче не стигнах дотам. Преживях го откъм леката му, комична страна. Въпреки това резултатът бе не по-малко тревожен. Всеки път, когато се канех да погледна ръцете си насън, ставаше нещо необичайно — или политах, или сънят ми се превръщаше в кошмар, или изпитвах много приятна телесна възбуда. Всичко в съня ставаше по-живо от „нормалното“, затова страхотно ме обсебваше. Първоначалното ми намерение да погледна ръцете си винаги биваше осуетявано.

Най-неочаквано една нощ аз открих ръцете си насън. Сънувах, че се разхождам по непозната улица в чуждестранен град и изведнъж вдигнах ръце и ги задържах пред лицето си. Сякаш в мен нещо се бе предало и ме бе оставило да гледам опакото на дланите си.

Дон Хуан ме бе инструктирал — веднага щом образът на ръцете ми започне да се размива или да прелива в нещо друго, да преместя поглед от ръцете си към някакъв друг обект наоколо в съня си. В този сън аз преместих погледа си към една сграда в края на улицата. Когато сградата започна да избледнява, насочих вниманието си към други обекти в съня. Крайният резултат беше една невероятно цялостна картина на пуста улица в непознат, чужд град.

Дон Хуан ме накара да продължа разказа си за други свои изживявания в сънуването. Говорихме дълго време.

В края на разказа ми той се изправи и тръгна към храстите. Аз също станах. Бях нервен — безпричинно състояние, тъй като нищо наоколо не внушаваше страх или тревога. Дон Хуан скоро се върна и забеляза възбудата ми.

— Успокой се — каза той и ме хвана внимателно за ръка.

Накара ме да седна и да сложа бележника в скута си. Подтикна ме да пиша с довода, че не бива да смущавам мястото на силата с излишни страхове и колебания.

— Защо ми стана така неспокойно? — попитах аз.

— Естествено е — отвърна той, — нещо в теб се е почувствало застрашено от действията ти по време на сънуването. Докато не си мислел за действията си, всичко е било наред. Но когато си ги разкрил, ти вече си бил на път да припаднеш. Всеки воин има свой собствен начин на сънуване. И всеки е различен. Общото ни е само, че всички хитруваме, за да се откажем от търсенето. Противодействието е в това да упорстваме въпреки всички пречки и разочарования.

После ме попита дали съм в състояние да си избирам тема за сънуване. Казах, че нямам никаква представа как мога да направя това.

— Магьосниците обясняват подбора на тема за сънуване така: воинът избира темата, като умишлено задържа в съзнанието си даден образ, като в това време е спрял вътрешния си диалог. С други думи, ако той успее за момент да престане да си говори наум и да задържи образа или представата, която иска да му се яви по време на сънуване, дори и само за миг, то желаната тема ще му се яви. Сигурен съм, че си постигал това, макар и да не си го осъзнавал.

Последва дълга пауза, след която дон Хуан започна да души въздуха. Правеше го така, сякаш си прочиства носа — издиша три-четири пъти през ноздрите с всичка сила. Мускулите на корема му спазматично се свиваха и той ги овладяваше чрез кратки вдишвания.

— Повече няма да говорим за сънуване, защото може да ти стане натрапчива идея. Ако човек иска да успее, успехът трябва да се постигне внимателно, с много усилия, но без стрес и вманиачаване.

Стана и отиде към края на храсталака. Наведе се и надникна между листака — имаше вид, че наблюдава нещо сред листата, без да се приближава твърде към тях.

— Какво правиш? — запитах аз, неспособен да сдържа любопитството си.

Той се извърна към мен, усмихна се и вдигна вежди.

— Храстите са пълни със странни неща — каза той, докато сядаше отново.

Тонът му беше толкова неочакван, че ме стресна повече, отколкото ако беше изревал внезапно. Бележникът и моливът изпаднаха от ръцете ми. Той се разсмя и ме изимитира, като каза, че тези мои пресилени реакции именно са едни от разпокъсаните нишки в живота ми.

Понечих да възразя, но той не ме остави да говоря.

— Има съвсем малко време, преди да мръкне — каза той, — а ни остана да засегнем още няколко неща.

После добави, че ако съди по моите постижения в сънуването, аз сигурно съм се научил да спирам вътрешния си диалог по желание. Аз потвърдих това.

В началото на нашето познанство дон Хуан ми бе описал и друга процедура — да се изминават дълги разстояния, без погледът да фокусира. Той препоръчваше нищо да не се поглежда направо, а с леко кръстосан поглед всичко да се следи с периферното зрение. Твърдеше, макар тогава да не го разбирах, че ако погледът се държи разфокусиран малко над линията на хоризонта, ще може да се обхване наведнъж всичко почти в целия 180-градусов обхват пред очите. Уверяваше ме, че това упражнение е единственият начин да се спре вътрешният диалог. Дълго време искаше да му отчитам напредъка си, но после престана да се интересува.

Казах на дон Хуан, че съм упражнявал тази практика години наред, без да забележа никаква промяна, но пък и не бях я очаквал. Но един ден с изненада установих, че бях вървял около десет минути, без да си кажа нито дума.

Споменах как при този случай съм си дал сметка, че спирането на вътрешния диалог означаваше нещо повече от просто потискане на думите, които си казвам. Беше спрял целият ми мисловен процес и аз се чувствах като увиснал, плуващ. Това състояние ме хвърли в паника и трябваше да възстановя вътрешния си диалог, за да му противодействам.

— Казвал съм ти, че вътрешният диалог ни държи на земята — рече дон Хуан. — Светът е такъв или инакъв само защото ние непрекъснато си казваме, че е такъв или инакъв.

Дон Хуан обясни, че вратата към света на магьосниците се отваря едва когато воинът се научи да спира вътрешния си диалог.

— Основната цел на магьосничеството е да променим своята представа за света, а единственият начин да бъде постигната тази промяна е спирането на вътрешния диалог. Всичко останало е само подплънка. Ти вече си в състояние да разбереш, че никое от нещата, които си видял или направил, с изключение на спирането на вътрешния диалог, не би могло само по себе си да промени теб или представата ти за света. Изводът е, че тази промяна не бива да се обърква. Сега ти е ясно защо учителят не трябва да я налага на своя ученик. Това може само да доведе до маниакалност и патологични отклонения.

Той поиска да му разкажа подробно и за други изживявания, които бях имал при спирането на вътрешния диалог. Разказах му всичко, което можах да си спомня.

Говорихме, докато се стъмни и вече се затруднявах да си водя бележки. Трябваше да внимавам в самото писане, а това ме разконцентрираше. Дон Хуан го забеляза и се засмя. Каза, че съм изпълнил още една магьосническа задача — да пиша, без да се концентрирам. В момента, в който го каза, аз осъзнах, че наистина си водя записки, без да обръщам внимание на това. Сякаш бе самостоятелна дейност, с която нямах нищо общо. Почувствах се странно. Дон Хуан ме помоли да седна до него в центъра на кръга. Каза, че е много тъмно и за мен вече не е безопасно да седя толкова близо до края на храсталака. Побиха ме студени тръпки и аз скочих до него.

Той ме накара да се обърна с лице към югоизток и да си наложа да мълча, без да мисля. Не можах да го постигна веднага и проявих минутно нетърпение. Дон Хуан се обърна с гръб към мен и ми каза да се облегна на плещите му. Накара ме да успокоя мислите си и след това да остана с отворени очи, обърнат на югоизток към храстите. Той загадъчно добави, че ако реша задачата, която ми поставя, ще бъда готов за нов аспект от света на магьосниците.

Аз плахо запитах в какво се състои задачата. Той тихо се позасмя. И докато чаках неговия отговор, нещо в мен превключи. Почувствах се в безтегловност. Ушите ми сякаш се отпушиха и започнах да чувам безброй шумове откъм храсталака. Бяха толкова много, че не можех да ги различа поотделно. Почувствах, че се унасям в сън, и тогава изведнъж нещо привлече вниманието ми. Това не беше мисъл или представа, нито нещо от околния пейзаж и все пак задържаше вниманието ми. Бях в пълно съзнание. Очите ми бяха съсредоточени в една точка в края на храсталака, но аз самият не гледах, не мислех, не си говорех наум. Изпитвах отчетливи телесни усещания, които не се нуждаеха от думи. Чувствах, че потъвам в нещо неопределено. Не мислех, а някак си само се спусках като уловен в свлачище или на гребена на лавина. Усещах това пропадане със стомаха си. Нещо ме теглеше към храсталака. Виждах тъмното петно храсти пред себе си. То обаче не беше равномерно тъмно, както обикновено. Можеха да се различат отделните храста като по здрач. Те сякаш се движеха — — масата на листата приличаше на черни поли, които се издуват към мен, духани от вятъра, но вятър нямаше. Хипнотичните им движения ме замайваха. Те прииждаха към мен на пулсиращи вълни, все по-близо и по-близо. И тогава забелязах едно по-светло очертание, наложено върху тъмните силуети на храстите. Съсредоточих погледа си в една точка до светлата фигура и забелязах, че имаше бледозелено сияние. После погледнах самата фигура, без да се фокусирам, и почувствах увереност, че тя е на мъж, който се крие в храстите.

В този момент се почувствах в много особено състояние на осъзнаване. Долавях всичко наоколо, съзнавах и умствените процеси, които обстановката подбуждаше, и все пак не мислех както обикновено. Например когато си помислих, че силуетът на фона на храстите е мъж, спомних си и друг случай в тази пустош. Тогава, докато се разхождахме заедно с дон Хенаро, бях забелязал, че някакъв мъж се криеше в храстите зад нас, но когато се опитах да си обясня явлението рационално, мъжът веднага изчезна. Този път обаче имах опит и се отказах изобщо да си обяснявам и да мисля за него. За миг имах впечатлението, че ще мога да задържа мъжа и да го принудя да остане където беше. Тогава усетих странна болка в коремната кухина. Сякаш нещо ме раздра и аз повече не владеех коремните си мускули. В мига, в който се отпуснах, от храсталака към мен се стрелна огромна птица или някакво друго хвъркато. Все едно че силуетът на мъжа се бе превърнал във фигура на птица. Изпитах ясен, осъзнат страх. Задъхах се, изкрещях силно и паднах по гръб.

Дон Хуан ми помогна да се изправя. Лицето му беше съвсем близо до моето. Той се смееше.

— Що за нещо беше това? — възкликнах аз.

Той ми изшътка и сложи ръка на устата ми. Доближи устни до ухото ми и прошепна, че трябва да напуснем мястото спокойно и уверено, все едно че нищо не се е случило.

Вървяхме един до друг. Крачката му беше спокойна и равна. На няколко пъти бързо се оглежда. Аз също се огледах и зърнах тъмната маса да ни следва. Чух силен зловещ писък зад гърба си. В миг почувствах ужасен страх; по мускулите на стомаха ми преминаха тръпки; прииждаха на спазми и ставаха все по-силни, докато накрая просто принудиха тялото ми да затича.

Единственият начин да опиша реакцията си е да си послужа с терминологията на дон Хуан. Така бих казал, че под влияние на страха тялото ми успя да осъществи това, което той наричаше „походка на силата“ — техника, на която ме бе учил преди години и която се състоеше в това да тичаш на тъмно, без изобщо да се препъваш или нараниш.

Не осъзнавах напълно какво бях направил и как. Изведнъж се оказах отново пред къщата на дон Хуан. Той явно също беше тичал и двамата пристигнахме там едновременно. Той запали газения фенер, окачи го на една кука на тавана и с най-естествен той ме подкани да седна и да си почина.

Известно време бягах на място, докато овладея нервите си. После седнах. Той ми нареди да се държа така, все едно че нищо не е станало, и ми връчи бележника. Не бях забелязал, че съм го изпуснал в бързането си да се махна от храстите.

— Какво всъщност се случи там, дон Хуан? — запитах накрая аз.

— Ти имаше среща със знанието — отвърна той и посочи с брадичка тъмния край на запустелия храсталак. — Заведох те там, защото бях зърнал знанието да дебне около къщи. Може да се каже, че знанието е предвиждало твоето идване и те е чакало. Реших, че вместо тук по-добре е да го срещнем на място на силата. След това ти поставих задача, за да проверя дали имаш достатъчно лична сила да го различиш от всичко останало наоколо. Ти се справи добре.

— Чакай малко! — възразих му. — Аз видях силует на мъж, скрит зад храстите, а след това — огромна птица.

— Никакъв мъж не си видял! — категорично заяви той. — Нито птица. Силуетът в храстите и това, което полетя към нас, бе нощна пеперуда. Ако искаш да си точен на езика на магьосниците, макар и смешен на собствения си език, трябва да кажеш, че тази вечер си се срещнал с една нощна пеперуда. Знанието е нощна пеперуда.

Той ме погледна изпитателно. Светлината на фенера хвърляше странни сенки върху лицето му. Аз отместих поглед встрани.

— Може би ще ти стигне личната сила, за да проникнеш в тайната на тази нощ — каза той. — И ако не тази нощ, то може би утре; не забравяй, че ми дължиш шест дни.

Дон Хуан се изправи и влезе в кухнята в задната част на къщата. Взе фенера и го окачи на стената над кръглия дънер, който му служеше за пейка. Седнахме на пода един срещу друг и си сипахме боб с месо от едно гърне, което той сложи пред нас. Започнахме да ядем мълчаливо.

От време на време той бегло ме поглеждаше с вид аха-аха да се разсмее. Очите му бяха като две цепнатини. Когато ме поглеждаше, той леко ги отваряше и влагата на ретината отразяваше светлината на фенера. Имах чувство, че улавя светлината, за да прави огледално отражение. Той играеше с него и всеки път, когато насочеше очи към мен, едва доловимо поклащаше глава. В резултат се получаваше омагьосващо светлинно трептене. Аз си дадох сметка за действията му чак след като ги бе повторил няколко пъти. Убеден бях, че преследва някаква определена цел. Не се сдържах да го попитам за това.

— Имам си тайна причина — отговори ми той. — По този начин те успокоявам с очи. Вече не си толкова нер-вен, нали?

Трябваше да призная, че се чувствах доста по-спокоен. Равномерното проблясване в очите му не беше заплашително, затова нито се страхувах, нито се дразнех от него.

— Как така ме успокояваш с очи? — попитах аз.

Той отново поклати глава едва доловимо. Наистина ретината на очите му отразяваше светлината на газения фенер.

— Опитай се да го направиш и ти — каза небрежно той и си досипа още от яденето. — Можеш и сам да се успокоиш.

Опитах се да поклатя така глава, но движението ми се получи неумело.

— Няма да се успокоиш, като си клатиш главата така — засмя се той. — Само ще си докараш главоболие. Тайната не е в клатенето на главата, а в чувството, което се изпраща към очите от областта под стомаха. То именно клати главата.

Той потърка корем около пъпа си.

След като се нахраних, аз се облегнах на една купчина дърва и конопени чували. Опитах се да имитирам начина, по който той си клатеше главата. Дон Хуан безкрайно се забавляваше. Смееше се и се удряше по бедрата.

Тогава внезапен шум прекъсна смеха му. Чух дълбок, странен звук, като почукване по дърво, който идваше откъм храсталака. Дон Хуан ми даде знак с брадичка да бъда нащрек.

— Нощната пеперуда те вика — каза той с равен тон.

Скочих на крака. Звукът мигновено спря. Погледнах дон Хуан за обяснение. Той сви рамене в комичен жест на безпомощност.

— Още не си провел срещата си — добави той. Казах му, че не се чувствам достоен за нея и може би е по-добре да си отида у дома и да дойда пак, когато се чувствам по-силен.

— Глупости говориш — отсече той. — Воинът приема съдбата си, каквато и да е тя, с пълно смирение. Той приема смирено себе си такъв, какъвто е, не като повод за самосъжаление, а като живо предизвикателство.

На всеки от нас му е нужно време, за да разбере това и да го изживява пълно. Аз например мразех дори споменаването на думата „смирение“. Аз съм индианец, а ние, индианците, сме били винаги смирени и нищо друго не правим, освен да свеждаме глави. Мислех си, че смирението не е качество на един воин. Колко съм грешал! Сега вече зная, че смирението на воина не е смирение на просяк. Воинът пред никого не свежда глава, но и не допуска никой да свежда глава пред него. Просякът от своя страна непрекъснато пада на колене и ближе подметките на всеки, който му се струва по-горен от него; но в същото време иска от по-нискостоящия от него да ближе неговите подметки.

Затова ти казах днес, че не знам какво е да се чувстваш учител. Аз познавам само смирението на воина, а то не ми позволява да бъда учител на никого.

Помълчахме известно време. Думите му дълбоко ме развълнуваха. В същото време ме тревожеше онова, което бях видял в храсталака. С разума си преценявах, че дон Хуан крие нещо от мен, а всъщност знае истината за това, което става.

Бях потънал в подобни размисли, когато същото странно почукване ме извади от мислите ми. Дон Хуан се усмихна, след това се разсмя на глас.

— На теб ти харесва смирението на просяка — каза той тихо. — Ти навеждаш глава пред разума.

— Вечно си мисля, че има някакъв трик. Тока с проблемът ми — казах аз.

— Прав си. Трик има — отвърна той с обезоръжаваща усмивка. — Но не това е проблемът ти. Истинският ти проблем е, че според теб аз съвсем умишлено те мамя, прав ли съм?

— Да. Нещо в мен не ми позволява да вярвам, че това, което става, е реално.

— И тук си прав. Нищо, което става, не е реално.

— Какво имаш предвид, дон Хуан?

— Нещата стават реални едва когато хората ги приемат за такива. Например това, което се случи тази вечер, не може да бъде реално за теб, защото никой не би ти повярвал, че е реално.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти не видя какво стана?

— Видях, разбира се. Но мен не ме брой. Нали аз те лъжа, ако си спомняш?

Дон Хуан се разсмя, докато се закашля и се задави. Смехът му бе доброжелателен дори когато ми се надсмиваше.

— Не се впрягай толкова от моите занесии — успокои ме той. — Просто се опитвам да те накарам да се отпуснеш, а знам, че ти се чувстваш естествено само когато си малко объркан.

Говореше с комично изражение и двамата се разсмяхме. Споделих, че нещата, които ми каза преди малко, са ме уплашили повече от всякога.

— От мен ли те е страх? — попита той.

— Не от теб, а от това, което въплъщаваш.

— Аз въплъщавам свободата на воина. От нея ли се боиш?

— Не. Плаши ме твоето страховито знание. То не оставя място за утеха, не допуска убежище, където да се скрия.

— Ти пак бъркаш нещата. Утеха, убежище, страх — всичко това са състояния, които си заучил, без изобщо да се усъмниш в стойността им. Вижда се, че черните магьосници вече са обсебили верния ти усет.

— Кои са тези черни магьосници, дон Хуан?

— Черните магьосници са хората около нас. А и ти, след като спадаш към тях, също си черен магьосник. Само си помисли. Можеш ли да се отклониш от пътеката, която са ти предначертали? Не. Твоите мисли и действия са завинаги предопределени от техните схващания. Това е робство. Аз, от друга страна, ти дадох свобода. Свободата е скъпа, но цената й не е недостъпна. Затова, страхувай се от своите похитители, от своите господари. Не си губи времето и силата да се страхуваш от мен.

Знаех, че е прав, но въпреки искреното си съгласие с него съзнавах, че навиците от целия ми досегашен живот ще ме държат неотклонно на стария път. Наистина имах нагласата на роб.

След дълго мълчание дон Хуан ме попита ще имам ли достатъчно сила за още една среща със знанието.

— Пеперудата ли имаш предвид? — полушеговито попитах аз.

Той се запревива от смях, сякаш му бях казал най-смешната шега на света.

— В какъв смисъл казваш, че знанието е нощна пеперуда? — попитах аз.

— Няма друг смисъл — отвърна той. — Пеперудата си е пеперуда. Мислех, че след всичко, което постигна, вече имаш силата да виждаш. Вместо това погледът ти възприе мъж, а това не беше истинското виждане.

В самото начало на моето ученичество дон Хуан ми бе представил понятието „виждане“ като специална способност, която човек може да развие и която би му позволила да вникне в необяснимата природа на нещата.

През годините на общуването ни бях си оформил представата, че под „виждане“ той разбира интуитивното долавяне на нещата, способността да вникнеш в нещо от пръв поглед или може би умението да съзираш скритите мотиви и смисъл в човешките взаимоотношения.

— Бих казал, че тази вечер, когато се изправи пред нощната пеперуда, ти наполовина гледаше и наполовина виждаше — продължи дон Хуан. — В това състояние, макар и изобщо да не беше обичайното си аз, ти все така запази способността на ума си да си служи с твоето познание за света.

Дон Хуан млъкна и ме погледна. Чудех се какво да кажа.

— И как си служа аз с моето познание за света? — попитах аз.

— Твоето познание за света ти говори, че в храстите можеш да намериш само дебнещи животни или хора, които се крият в листака. Ти се придържаше към тази мисъл и естествено трябваше да намериш начин да приспособиш света към нея.

— Но аз изобщо не мислех, дон Хуан.

— Тогава няма да го наричаме мисъл. То е по-скоро навикът винаги да нагаждаме света към нашите мисли. Ако той не им отговаря, ние просто го приспособяваме. Нощни пеперуди, големи колкото човек, са нещо немислимо, следователно това в храстите според теб е трябвало да бъде човек.

Същото ти се случи и с койота. Именно старите ти навици определиха характера и на тази среща. Нещо стана помежду ви с койота, но то не беше разговор. Аз самият съм изпадал в същото затруднение. Споменавал съм ти, че веднъж разговарях с една сърна; сега и ти разговаря с койот, но нито ти, нито аз ще узнаем някога какво всъщност е ставало с нас в това време.

— За какво говориш, дон Хуан?

— Когато проумях магическото обяснение, вече беше твърде късно да узная какво бяхме правили със сърната. Казах, че сме разговаряли, но не беше така. Да се нарече това разговор, е просто начин да се приведе в такъв вид, че да можем да говорим за него. Нещо между мен и сърната протичаше, но по онова време и аз като теб нагаждах света към собствените си представи. През целия си живот бях разговарял също като теб, затова навиците ми надделяха и се проектираха върху сърната. Когато сърната дойде при мен и направи каквото направи, аз бях принуден да го възприема като разговор.

— Това ли е магическото обяснение?

— Не, това е моето обяснение за теб. Но то не противоречи на магическото обяснение.

Твърдението му ме хвърли в огромна интелектуална възбуда. За известно време забравих пеперудата, която витаеше наоколо, престанах дори да си водя записки. Опитах се да изтълкувам твърденията му и двамата се задълбочихме в дълъг разговор за отражателната природа на нашия свят. Според дон Хуан ние приспособяваме света към нашето описание за него. По такъв начин описанието отразява самото себе си.

Друга тема на неговото разяснение беше, че ние сме научени да се придържаме към нашето описание на света чрез „навиците“, както ги нарече той. Аз предложих термин, който ми се струваше по-всеобхватен — интенция — свойството, чрез което човешкото съзнание се отнася към даден обект и го осмисля.

Разговорът ни съдържаше особено интересни размишления. В светлината на дон Хуановото обяснение моят „разговор“ с койота придобиваше нов характер.

Аз наистина го бях осмислил като диалог, тъй като не познавах друг начин на съзнателно общуване. Освен това бях успял да го нагодя към описанието, според което общуването се осъществява посредством диалог, и така бях накарал описанието да отрази самото себе си.

Почувствах се страхотно въодушевен. Дон Хуан ми се присмя и каза, че способността ми да се вълнувам чак толкова от думите е друг аспект на моята глупост. Той комично изигра ням разговор.

— Всички минаваме през едни и същи глупости — каза той след дълго мълчание. — Единственият начин да ги преодолеем е винаги да действаме като воини. Останалото идва от само себе си.

— А какво е останалото, дон Хуан?

— Знанието и силата. Хората на знанието разполагат и с двете. Но ни един от тях не може да каже как ги е постигнал, освен дето винаги е действал като воин и в даден момент всичко се е променило.

Той ме погледна. Сякаш се поколеба, после стана и каза, че нямам никакъв избор, освен да се явя на срещата със знанието.

Потръпнах. Сърцето ми заби бързо. Изправих се. Дон Хуан ме обиколи, сякаш да огледа тялото ми от всички страни. Даде ми знак да седна и да продължа да си пиша.

— Ако се уплашиш прекалено, няма да можеш да проведеш срещата — каза той. — Воинът трябва да бъде спокоен, съсредоточен и напълно да се владее.

— Наистина ме е страх — казах аз. — Пеперуда ли е или друго, но има нещо, което дебне в храстите.

— Разбира се, че има! — възкликна той. — Аз възразявам само срещу това, че държиш да го смяташ за човек, също както се заинатяваш да мислиш, че си разговарял с койота.

С една част от себе си аз го разбирах напълно, но друг аспект от мен не се предаваше и въпреки очевидностите здраво се вкопчваше в „разума“.

Казах на дон Хуан, че макар интелектуално да съм напълно съгласен с него, обяснението му не задоволява разума ми.

— Думите подвеждат така — каза той убедително. — Те винаги ни карат да се чувстваме просветлени, но щом се изправим пред света, те вечно не ни достигат и накрая се оказва, че пак сме го познали както винаги — без просветление. По тази причина магьосникът предпочита да действа, вместо да говори, и за тази цел ползва ново описание на света — описание, при което говоренето не е толкова важно, а и новите действия дават нови отражения.

Той седна до мен, вгледа се в очите ми и ме накара да му кажа какво всъщност бях „видял“ в храсталака.

В този момент изпаднах в дълбоко противоречие. Бях видял тъмната фигура на човек, но също така бях видял как тази фигура се превръща в птица. Следователно бях станал свидетел на нещо повече от това, което разумът ми позволяваше да сметна за възможно. Но нещо в мен вместо напълно да отхвърли разума ми, подбираше части от видяното, например размера и общото очертание на тъмната фигура, и ги приемаше за разумно допустими, докато други части отхвърляше — например превръщането на тъмната фигура в птица. Затова бях убеден, че съм видял човек.

Когато изразих затруднението си, дон Хуан избухна в смях. Каза, че рано или късно магическото описание ще ми дойде на помощ и тогава всичко ще ми бъде напълно ясно, без необходимостта да е смислено или не.

— А дотогава единственото, което мога да направя за теб, е да те уверя, че това не беше човек — каза той.

Пронизващият поглед на дон Хуан породи у мен дълбоко безпокойство. Тялото ми неудържимо се разтрепери. Караше ме да се чувствам объркан и тревожен.

— Търся следи по тялото ти — обясни той. — Може и да не знаеш, но тази вечер ти беше нанесен доста силен удар.

— Какви следи търсиш? — попитах аз.

— Не реални физически следи по тялото ти, а знаци, индикатори в светлинните ти фибри, в зоните на яркост. Ние сме същества от светлина и всичко, което сме, всичко, което изпитваме, се отразява в нашите фибри. Хората имат своя специфична яркост и единствено по нея те могат да се отличат от останалите живи светлинни същества.

Ако ти тази вечер можеше да виждаш, щеше да забележиш, че силуетът в храстите не беше живо същество от светлина.

Исках да попитам още нещо, но той сложи ръка на устата ми и изшътка. После доближи уста до ухото ми и прошепна да се вслушам и да се опитам да доловя тихо шумолене, меките глухи стъпки на нощна пеперуда по сухите листа и съчки по земята.

Нищо не можах да чуя. Дон Хуан рязко се изправи, взе фенера и каза, че отиваме да седнем под рамадата на входа. Вместо да минем през стаята и да излезем през входната врата, той ме поведе през задната врата и обиколихме къщата, минавайки почти по края на храсталака. Обясни ми, че е много важно присъствието ни да се забележи. Обикаляхме наоколо откъм лявата страна на къщата. Дон Хуан крачеше съвсем бавно. Стъпките му бяха немощни и колебливи. Ръката му, с която държеше фенера, трепереше.

Попитах го не му ли е добре. Той ми намигна и прошепна, че голямата нощна пеперуда, която дебне наоколо, има среща с млад човек, а бавната походка на един немощен старец явно посочва с кого е срещата.

Когато най-сетне стигнахме фасадата на къщата, дон Хуан окачи фенера на един пирон и ме накара да седна, облегнат на стената. Той седна от дясната ми страна.

— Ще поседим тук — каза той, — а ти ще пишеш и разговаряш с мен най-естествено. Нощната пеперуда, която те налетя днес, е наоколо, в храстите. След малко ще се приближи да те огледа. Затова съм закачил фенера на пирона точно над теб. Светлината ще насочи пеперудата да те намери. Когато стигне до края на храстите, тя ще те позове. Гласът й е много особен звук. Този звук сам по себе си може да ти помогне.

— Как звучи той, дон Хуан?

— Това е песен. Натрапчив зов на пеперудите. Обикновено той не може да се чуе, но нощната пеперуда там, в храстите, е рядка пеперуда — ясно ще чуеш нейния зов и ако си безупречен, ще остане с теб до края на живота ти.

— С какво ще ми помогне това?

— Тази нощ ти ще довършиш това, което започна по-рано. Виждането става възможно само когато воинът е в състояние да спре вътрешния си диалог.

Днес в храстите ти спря вътрешния си диалог по своя воля. И видя. Това, което видя, не беше ясно. Ти си мислеше, че е било човек. Аз твърдя, че беше нощна пеперуда. И двамата не сме точни, но това е, защото си служим с думи. Все пак аз имам последната дума, защото виждам по-добре от теб и защото знам магическото обяснение. Затова знам, макар и да не съм съвсем точен, че фигурата, която видя тази вечер, беше нощна пеперуда.

А сега ще стоиш в пълно мълчание, без нито една мисъл, за да оставиш тази малка нощна пеперуда отново да дойде при теб.

Вече ми беше трудно да си водя записки. Дон Хуан се засмя и настоя да продължа да пиша — все едно че нищо не ме смущава. Той докосна ръката ми и каза, че писането било най-добрата ми защита.

— Досега не бяхме говорили за нощните пеперуди — продължи той. — Не ти беше дошло времето. Както знаеш вече, духът ти не беше в равновесие. За да се справиш с това, аз те научих да живееш като воин. В самото начало воинът трябва да осъзнае, че духът му не е в равновесие; след това, като живее с пълен контрол и осъзнаване на себе си, той прави всичко възможно да постигне това равновесие, но без да бърза и да се насилва.

При теб, както и при всеки човек, дисбалансът ти се дължеше на общия сбор от всичките ти действия. Но сега духът ти изглежда достатъчно прояснен, за да поговорим за нощни пеперуди.

— Как узна, че е настъпило подходящото време да поговорим за нощни пеперуди?

— Когато ти пристигна, зърнах нощната пеперуда да кръжи около теб. За пръв път тя бе открита и дружелюбна. И преди я бях видял около къщата на Хенаро в планината, но тогава бе само заплашителен силует, което говореше, че ти липсва вътрешен ред.

В този момент чух странен звук. Напомняше глухо стьржене на клон, който се трие о друг клон, или бумтене на мотор в далечината. Променяше се на височина като музикален тон, създавайки странен ритъм. После спря.

— Това беше нощната пеперуда — каза дон Хуан. — Сигурно си забелязал, че макар фенерът да свети достатъчно ярко, за да привлича нощните пеперуди, нито една не прелита наоколо.

Не бях забелязал, но след като дон Хуан ми обърна внимание, осъзнах невероятната тишина в пустото поле около къщата.

— Не се тревожи — спокойно каза той. — Няма нищо на света, което един воин да не може да посрещне. Понеже се смята за вече умрял, той няма какво да губи. Най-лошото вече му се е случило, затова той е чист и спокоен. Ако съди по действията и думите му, човек изобщо не би допуснал, че вече е преживял всичко.

Думите на дон Хуан и преди всичко настроението му ми действаха много успокоително. Споделих с него, че във всекидневния си живот вече не изпитвам предишния натрапчив страх, но при мисълта за онова там в тъмното ужас разтърсва тялото ми.

— Онова там в тъмното е просто знанието — каза спокойно той. — Вярно е, че знанието внушава страх. Но ако воинът приеме, че знанието по природа е страшно, той престава да се страхува.

Странното бучене отново се разнесе. Струваше ми се по-близко и по-силно. Вслушах се внимателно. Колкото повече съсредоточавах вниманието си, толкова по-трудно ми беше да определя естеството му. Не беше песен на птица, нито рев на животно. Звуците бяха дълбоки и наситени, ту в ниска, ту във висока гама. Имаха ритъм и определена продължителност, ту се чуваха като протяжен, единствен звук, ту ставаха кратки и насечени като стакато или картечен откос.

— Нощните пеперуди са вестители или по-точно пазители на вечността — каза дон Хуан, когато звукът спря. — По някаква причина или въобще без причина те съхраняват златния прашец на вечността.

Тази метафора ми беше непонятна. Помолих го да ми я поясни.

— По крилете на нощните пеперуди има прашец — каза той. — Прашец с цвят на потъмняло злато. Това е прашецът на знанието.

От обяснението му метафората стана още по-неразбираема. Поколебах се малко как да формулирам въпроса си по-ясно. Но той отново заговори.

— Знанието е много особено нещо. И най-вече за воина. За воина знанието идва внезапно, овладява го целия и отминава.

— Какво общо има знанието с прашеца по крилете на нощните пеперуди? — попитах аз след продължителна пауза.

— Знанието се рее като златни прашинки — същите, които покриват крилете на нощните пеперуди. Така че за воина знанието е нещо като взимане на душ или дъжд от тъмен златист прашец.

С цялата учтивост, на която бях способен, аз му казах, че обясненията му още повече са ме объркали. Той се засмя и ме увери, че говори напълно смислено, но собственият ми разум не ми дава покой.

— От незапомнени времена нощните пеперуди са били близки приятели и помощници на магьосниците — продължи той. — Досега не бях ти говорил на тази тема, защото още не беше готов.

— Но как е възможно прашецът по крилете им да бъде знание?

— Ще видиш.

Той сложи ръка на бележника ми и ме накара да затворя очи и да помълча, без да мисля. Каза, че зовът на нощната пеперуда откъм храсталака ще ми помогне. Ако се съсредоточа над него, той ще ми разкаже за предстоящите събития. Подчерта, че не знае как ще се осъществи контактът между мен и пеперудата, нито с какви средства ще общуваме, но настоя да бъда спокоен и самоуверен и да се доверя на личната си сила.

След известен период на нетърпение и нервност успях да постигна вътрешно мълчание. Мислите ми все повече оредяваха, докато накрая умът ми стана съвършено празен. Щом се успокоих, звуците откъм храсталака сякаш се включиха.

Отново се появи странният звук, който според дон Хуан издаваше нощната пеперуда. Долових го като телесно усещане, а не като мисъл в ума ми. Изобщо не ми се стори заплашителен или злонамерен. Беше нежен и простичък като зов на дете. Върна ми спомена за едно момченце, което познавах навремето. Удължените звуци ми припомниха кръглата му руса главица, кратките, подобни на стакато звуци — на неговия смях. Налегна ме смазваща тъга, но в ума ми нямаше никаква мисъл; усещах тъгата с тялото си. Не издържах повече да седя и се свлякох възнак на пода. Тъгата ми бе толкова силна, че започнах отново да мисля. Вгледах се в мъката и чувството си за разкаяние и ненадейно се улових да споря със себе си по повод на момченцето. Боботещият звук бе спрял. Аз бях със затворени очи. Чух, че дон Хуан стана, и усетих как ми помага да се вдигна. Не ми се говореше. И той не казваше нито дума. Чувах как се движи около мен. Отворих очи — той беше коленичил пред мен и изучаваше лицето ми, доближил фенера. Нареди ми да сложа ръце на корема си. Изправи се, отиде до кухнята и донесе вода. Напръска лицето ми и ми даде да изпия останалата.

Седна до мен и ми подаде записките. Казах му, че звукът ме е навел на много мъчителни размисли.

— Отдаваш се на изживяването повече, отколкото можеш да си позволиш — сухо каза той.

Изглеждаше погълнат от мисли, сякаш търсеше да ми предложи нещо подходящо.

— Задачата ти тази вечер е да видиш някои хора — проговори накрая той. — Първо трябва да спреш вътрешния си диалог, тогава да си представиш човека, когото искаш да видиш. Всяка мисъл, която човек задържи в ума си, докато е в състояние на вътрешно мълчание, по същността си представлява заповед, защото няма други мисли, които да й противоречат. Тази вечер нощната пеперуда в храсталака иска да ти помогне, затова ще пее за теб. Песента й ще привлече златния прашец и тогава ти ще видиш избрания от теб човек.

Исках да чуя повече подробности, но той с рязък жест ми даде знак да започвам.

След неколкоминутни усилия да спра вътрешния си диалог постигнах пълно вътрешно мълчание. Тогава съзнателно задържах кратката мисъл за един мой приятел. Останах със затворени очи само за миг според мен, после усетих как някой ме разтърсва за раменете, но това го осъзнах много бавно. Отворих очи и се намерих легнал на лявата си страна. Явно бях заспал толкова дълбоко, че не си спомнях кога съм се свлякъл на земята. Дон Хуан ми помогна да седна отново. Смееше ми се. Имитираше ме как хъркам и каза, че ако не го бе видял сам с очите си, нямало да повярва, че някой може да спи толкова дълбоко. За него било наслаждение да е край мен винаги когато се налага да направя нещо, което умът ми не разбира. Отмести бележника ми настрани и заяви, че трябва да започнем всичко отначало.

Аз извърших необходимите стъпки. Странният, боботещ звук отново се появи. Този път обаче не идваше откъм храсталака, а по-скоро от самия мен, като че ли го издаваха устните ми или краката ми, или пък ръцете ми. Скоро звукът напълно ме завладя. Имах чувството, че меки топки се разлитат от мен и към мен; едно успокояващо, изключително чувство, че ме обсипва тежък памучен пух. Внезапно чух как порив на вятъра с трясък отвори вратата и мисълта ми се възвърна. Помислих си, че и този път се провалих. Отворих очи и се намерих в собствената си стая. Вещите по писалището ми си стояха така, както ги бях оставил. Вратата беше отворена, навън духаше силен вятър. Мина ми през ум да проверя дали работи парното. Тогава чух тропане по прозорците с плъзгачи, които бях поставил сам и не пасваха добре на рамката. Тропаше се ожесточено, сякаш някой искаше да влезе. Изпитах пристъп на страх. Станах от стола. Усетих как нещо ме дърпа. Изпищях.

Дон Хуан ме разтърсваше за раменете. Възбудено му описах видението си. Беше толкова живо, че целият треперех. С цялото си тяло усещах, че току-що съм седял на бюрото си.

Дон Хуан невярващо поклати глава и каза, че съм гений на самозаблудата. Изглежда, не му направи никакво впечатление това, което бях изживял. Равнодушно го отхвърли и ми заповяда да започна отначало.

Тогава отново чух тайнствения звук. Той ми се яви, както бе казал дон Хуан, под формата на дъжд от златен прашец. Но не виждах точно прашец или снежинки, както той ги бе описал, а по-скоро сферични мехурчета. Те се носеха към мен. Едно от тях се разпукна и ми откри необичайна гледка. Сякаш спря пред очите ми и се отвори, като ми показа странен предмет. Приличаше на гъба. Сьвсем определено го виждах — това, което ставаше с мен, не беше сън. Гъбоподобното се задържа непроменено в „полезрението“ ми, после изчезна, сякаш бе загасена светлината, която го огрява. Последва безконечен мрак. Побиха ме тръпки, после целият се затресох и внезапно осъзнах, че някой ме разтърсва. В същият миг се включиха и сетивата ми. Аз гледах дон Хуан, който силно ме разтърсваше. Сигурно точно в този момент бях отворил очи.

Той напръска лицето ми с вода. Прохладата бе много приятна. След като помълча малко, той пожела да му кажа какво се бе случило.

Разказах му видението си най-подробно.

— Но какво всъщност видях? — попитах аз.

— Свой приятел — отвърна той.

Засмях се и търпеливо му обясних, че бях видял фигура, подобна на гъба. Макар че нямах как да преценя размерите й, стори ми се, че е дълга около педя-две.

Дон Хуан подчерта, че е от значение само чувството. Обясни ми, че тъкмо чувствата ми са критерият, който определя под каква форма ще ми се яви субектът, когото виждам.

— От твоето описание и чувството ти стигам до извода, че твоят приятел трябва да е чудесен човек — каза той.

Думите му ме объркаха.

Той обясни, че когато магьосникът вижда хората отдалеч, те са предимно в гьбообразна форма, а когато е непосредствено пред човека, когото вижда, тогава човешката му същност се явява като яйцевиден сноп светлинни фибри.

— Ти не стоеше непосредствено пред приятеля си — каза той. — Затова той ти се яви като гъба.

— А защо е така, дон Хуан?

— Никой не знае. Просто така изглеждат хората при този специфичен начин на виждане.

Добави, че всяка черта на гъбовидната фигура има определено значение, но с невъзможно начинаещият да го изтълкува правилно.

Тогава си спомних нещо много интересно. Преди години, в състояние на необикновена реалност, предизвикано от психотропни растения, бях преживял или възприел как, докато гледах един поток, грозд мехурчета заплува към мен и ме погълна. Златистите мехурчета, които видях току-що, заплуваха към мен и ме погълнаха по абсолютно същия начин. Може всъщност да се каже, че и в двата случая мехурчетата имаха еднаква структура и форма.

Дон Хуан изслуша коментара ми без особен интерес.

— Не си пропилявай силата с дреболии — каза той. — Имаш да се справяш с тази необятност.

Той посочи с ръка към храсталака.

— Нищо няма да получиш, ако сведеш цялата тази величавост към разумни доводи. Тук, около нас, е самата вечност. Да я принизяваш до някаква достъпна за разума глупост е дребнаво и направо гибелно.

След това настоя да се опитам да видя друг измежду своите познати. Добави, че щом видението свърши, трябва да се напрегна да отворя очи сам и да си възвърна пълното съзнание за това, което непосредствено ме заобикаля.

Успях да задържа образа на друга гъбоподобна фигура, но докато първата беше дребна и жълтеникава, втората бе белезникава, по-голяма и изкривена.

В края на нашия разговор за двете фигури, които бях видял, аз вече съвсем бях забравил „нощната пеперуда в храстите“, която толкова ме бе занимавала преди. Казах на дон Хуан, че съм удивен от собствената си способност да пренебрегна нещо толкова необичайно. Сякаш не бях този човек, за когото се мислех.

— Не виждам защо трябва да правиш от мухата слон — каза дон Хуан. — Когато се спре вътрешният диалог, светът се разпада и на повърхността излизат някои наши необичайни страни, които сякаш са били строго охранявани от думите. Ти си това, което си, защото си казваш, че си такъв.

След кратка почивка дон Хуан ме подкани да продължа да „извиквам“ приятели. Каза, че целта е да направя колкото може повече опити да видя, за да установя принципа на чувството.

Повиках последователно тридесет и двама души. След всеки опит той искаше да му разкажа внимателно и подробно всичко, което бях възприел по време на видението. Когато започнах да се справям по-умело, той промени подхода, съдейки навярно по това, че можех за секунди да спра вътрешния си диалог, по своя воля да отворя очи в края на всеки опит и да възобновя обичайните си занимания без никакъв преход. Забелязах промяната, когато обсъждахме цвета на гъбовидните фигури. Той вече бе отбелязал, че това, което наричах цвят, не е багра, а лъчение с различен интензитет. Тъкмо се канех да опиша жълтеникавата светлина, която бях наблюдавал, когато той ме прекъсна и най-точно ми описа всичко, което бях видял. От този момент нататък той обсъждаше съдържанието на всяко от виденията ми не като тълкуване на моя разказ, а сякаш сам ги виждаше. Като го помолих да ми обясни как става това, той направо отказа.

Когато свърших с извикването на тези тридесет и двама души, установих, че бях видял най-разнообразни гъбовидни форми и лъчения, които бяха породили у мен най-различни чувства — от нежна радост до пълно отвращение.

Дон Хуан ми обясни, че хората са изпълнени с конфигурации, които могат да бъдат проблеми, мъки, тревоги и т.н. Увери ме, че само изключително силен магьосник може да разнищи значението на тези конфигурации. Аз трябвало да се задоволя да виждам само общото очертание на хората. Чувствах се много, уморен. Имаше нещо наистина изтощително в тези странни фигури. Като цяло предизвикваха усещане за гадене. Никак не ми харесваха. Караха ме да се чувствам хванат в капан и обречен.

Дон Хуан ми заповяда да пиша, за да разсея потиснатото си настроение. След дълго мълчание, през което не успях да напиша нищо, той ме накара да извикам някои хора по негов избор.

Започна да ми се явява нова серия от форми. Не приличаха на гъби, а по-скоро на японски чашки за саке, обърнати с дъното нагоре. Някои имаха нещо като главичка, подобна на столчето на чашка за саке; други бяха по-закръглени. Формите бяха приятни и безметежни. Долавях, че самата им същност излъчва чувство за щастие. За разлика от предишните, които от тежестта си бяха прилепнали към земята, тези леко отскачаха. Самото им присъствие някак си облекчаваше изтощението ми.

Сред хората, които той бе избрал, беше един от учениците му — Елихио. Когато извиках образа на Елихио, почувствах силно разтърсване, което ме извади от състоянието на видения. Фигурата на Елихио беше бяла и издължена. Тя се оттласна и скочи към мен. Дон Хуан обясни, че Елихио е много даровит ученик и несъмнено е забелязал, че някой го вижда.

Другият, когото избра дон Хуан, беше Паблито, ученик на дон Хенаро. Видението на Паблито ме разтърси повече и от образа на Елихио.

Дон Хуан така се разсмя, че сълзи потекоха по бузите му.

— Защо тези хора са с различна форма? — попитах аз.

— Те имат повече лична сила — отвърна той. — Както може би си забелязал, те не са привързани към земята.

— Какво им е придало тази лекота? По рождение ли са такива?

— Ние всички сме по рождение така леки и подвижни, но впоследствие се връзваме за земята и ставаме неподвижни. Сами си го правим. Може би затова тези хора са с различна форма — понеже живеят като воини.

Обаче не това е важно. В момента важното е, че ти си на края. Успя да повикаш четиридесет и седем души; остава ти още само един, за да запълниш оригиналното число четиридесет и осем.

В този миг си спомних, че преди години, когато разглеждахме магиите и гадаенето на житни зърна, той ми беше казал, че магьосникът ползва четиридесет и осем зърна, но така и не ми обясни защо.

Попитах го отново:

— Защо четиридесет и осем?

— Четиридесет и осем е нашето число — каза той. — То ни прави хора. Не знам защо. Не си хаби силата да задаваш идиотски въпроси.

Той стана и протегна ръцете и краката си. Накара ме и аз да сторя същото. Забелязах, че небето на изток започна да просветлява. Пак седнахме. Той се наведе и прошепна на ухото ми:

— Последният човек, когото ще извикаш, е Хенаро, чието истинско име е Маккой — прошепна дон Хуан.

Обхвана ме любопитство и възбуда. С лекота извърших нужните действия. Особеният звук от края на храсталака оживя и придоби нова мощ. Почти го бях забравил. Обсипаха ме златистите мехурчета и в едно от тях видях самия дон Хенаро. Стоеше пред мен с шапка в ръка и се усмихваше. Припряно отворих очи и понечих да заговоря с дон Хуан, но преди да произнеса и дума, тялото ми се вцепени като дъска, косата ми се изправи и много дълго не знаех нито какво да направя, нито какво да кажа. Дон Хенаро стоеше точно пред мен. На живо!

Обърнах се към дон Хуан. Той се усмихваше. После и двамата избухнаха в гръмогласен смях. Аз също се опитах да се засмея, но не можах. Станах прав.

Дон Хуан ми подаде чаша вода. Автоматично я изпих. Стори ми се, че се кани да напръска лицето ми с вода. Вместо това той повторно напълни чашата ми. Дон Хенаро почеса глава и прикри насмешката си.

— Няма ли да поздравиш Хенаро? — попита дон Хуан.

Огромно усилие ми костваше да подредя мислите и чувствата си. Накрая измънках нещо като поздрав към дон Хенаро. Той ми отвърна с поклон.

— Ти ме повика, нали? — попита усмихнат той. Смутолевих, че съм изумен да го видя пред себе си.

— Той наистина те повика — намеси се дон Хуан.

— Ами, ето ме — каза ми дон Хенаро, — с какво мога да ти бъда полезен?

Аз постепенно овладях мисълта си и накрая внезапно проумях. Мислите ми кристално се проясниха и аз „разбрах“ какво всъщност беше станало. Представих си как дон Хенаро е бил на гости у дон Хуан и щом са чули колата ми да приближава, дон Хенаро се е шмугнал в храсталака и е останал в укритието си, докато се стъмни. Бях убеден, че имам неопровержими доказателства. Дон Хуан, който несъмнено бе нагласил цялата работа, от време на време му е давал по някой знак, за да насочва развитието на нещата. В съответния момент дон Хенаро ми бе дал да забележа присъствието му и когато двамата с дон Хуан се връщахме към къщата, той ни бе последвал най-открито, за да ме уплаши. После се бе стаил в храсталака и всеки път по сигнал от дон Хуан е издавал онзи странен звук. Дон Хуан му бе дал последния сигнал да излезе иззад храстите, докато аз стоях със затворени очи, след като ме бе накарал да „извикам“ дон Хенаро. Тогава дон Хенаро бе дошъл под рамадата и бе изчакал, докато отворя очи, за да ми изкара акъла.

Единствените несъответствия в моята логическа схема на обяснение бяха, че аз всъщност бях видял как мъжът, който се криеше в храстите, се превърна в птица и как отначало дон Хенаро ми се яви като образ в златистото мехурче. Във видението ми беше облечен точно така, както и в действителност. И тъй като не можех логически да обясня тези несъответствия, аз приех, както винаги при подобни обстоятелства, че сигурно емоционалният стрес ми бе повлиял съществено да видя това, което „ми се бе сторило, че виждам“.

Неволно се разсмях на нелепия им номер. Разказах им до какви изводи бях стигнал. Те избухнаха в смях. Искрено повярвах, че смехът им окончателно ги издаде.

— Ти се криеше в храстите, нали? — попитах аз дон Хенаро.

Дон Хуан седна и се хвана с две ръце за главата.

— Не, не съм се крил — търпеливо каза дон Хенаро. — Бях далеч оттук, когато ти ме извика, и аз дойдох.

— Къде беше, дон Хенаро?

— Далеч оттук.

— Колко далеч?

Дон Хуан се намеси и каза, че дон Хенаро се е явил в знак на уважение към мен и аз нямам право да го разпитвам къде е бил, защото той не е бил никъде.

Дон Хенаро ме защити, като каза, че няма нищо против да питам за каквото и да било.

— Щом като не си се криел около къщата, то къде си бил, дон Хенаро? — попитах аз.

— Бях си у дома — съвсем искрено отвърна той.

— В Централно Мексико ли?

— Ами да! Само една къща имам.

Двамата се спогледаха и отново избухнаха в смях. Знаех, че ме занасят, но реших повече да не им се връзвам. Предположих, че сигурно са имали причина да предприемат толкова сложни ходове. Седнах.

Чувствах се направо разцепен на две. Едната част от мен изобщо не беше шокирана и можеше да приеме всички действия на дон Хуан и дон Хенаро за истина. Но другата част направо отказваше; тя беше по-силната. Разумното ми обяснение беше, че съм приел дон Хуановото магическо описание на света само на интелектуално ниво, докато тялото ми като цяло отказваше да го приеме — оттук и моята дилема. Но пък в годините на общуването ми с дон Хуан и дон Хенаро бях изживял изключителни явления и те бяха опит на тялото, не на интелекта. По-рано същата вечер бях изпълнил „походката на силата“, което от гледна точка на интелекта ми беше необяснимо постижение; и най-вече — бях имал невероятни видения без никакви други средства освен собствената ми воля.

Обясних им естеството на мъчителното си и в същото време искрено затруднение.

— Това момче е гений — обърна се дон Хуан към дон Хенаро, като клатеше невярващо глава.

— Ти си същински гений, Карлитос — каза ми дон Хенаро, сякаш препредаваше съобщение.

Двамата седнаха до мен — дон Хуан отдясно, дон Хенаро отляво. Дон Хуан отбеляза, че скоро ще съмне. В един миг аз отново чух зова на пеперудата. Беше се преместила. Звукът долиташе от обратната посока. Поглеждах и двамата, като задържах погледа им. Логическата ми схема започна да се разпада. Звукът беше хипнотизиращо плътен и дълбок. Тогава чух глухи стъпки от леки нозе, които чупеха сухите съчки под храстите. Пращящият звук наближи и аз се свих по-близо до дон Хуан. Той сухо ми заповяда да го видя. Аз положих огромно усилие не толкова заради него, колкото заради себе си. Сигурен бях, че дон Хенаро се бе представял за нощната пеперуда. Но дон Хенаро седеше до мен. Тогава какво беше онова в храстите? Нима наистина нощна пеперуда?

Пращящият звук отекваше в ушите ми. Не можех изобщо да спра вътрешния си диалог. Чувах звука, но не можех да го усетя с тялото си както преди. Чувах съвсем определено стъпки. Нещо се прокрадваше в мрака. Разнесе се шумно пропукване, сякаш клон се разцепи на две, и внезапно ме изпълни ужасен спомен. Преди години бях прекарал една ужасна нощ в тази пустош и нещо ме нападаше, нещо много леко и неуловимо; то непрестанно ми стъпваше на врата, а аз се свивах на земята. Дон Хуан ми бе обяснил това явление като среща със „съюзника“ — тайнствена сила, която магьосникът се научава да възприема като същество.

Приближих се още до дон Хуан и му прошепнах какво си бях спомнил. Дон Хенаро допълзя по-близо до нас.

— Какво каза той? — попита той шепнешком дон Хуан.

— Казва, че там е неговият съюзник — отвърна дон Хуан с понижен глас.

Дон Хенаро изпълзя обратно и седна. После се обърна към мен и силно прошепна:

— Гениален си.

Те приглушено се разсмяха. Дон Хенаро посочи с брадичка храстите.

— Иди да го пипнеш — каза той. — Свали си дрехите и му изкарай дяволите на този съюзник.

Те се затресоха от смях. Междувременно звукът беше спрял. Дон Хуан ми заповяда да спра мислите си, но да остана с отворени очи, съсредоточен право пред себе си в края на храсталака. Каза, че пеперудата се е преместила заради присъствието на дон Хенаро и ако ще ми се яви, то сигурно ще избере да дойде отпред.

След минутно усилие да спра мислите си аз отново чух звука. Беше по-наситен от всякога. Първо чух глухите стъпки по сухите съчки, а после ги усетих по тялото си. В същия миг различих тъмна фигура точно пред себе си в края на храсталака.

Усетих, че ме разтърсват. Отворих очи. Дон Хуан и дон Хенаро стояха над мен, а аз бях коленичил, сякаш бях спал на кълбо. Дон Хуан ми подаде малко вода и аз отново седнах, облегнал гръб на стената.

Скоро след това се зазори. Храсталакът сякаш се разбуди. Утринният хлад бе освежителен и ободряващ.

Пеперудата не била дон Хенаро. Рационалната ми структура се разпадаше. Не исках да задавам повече въпроси, но и не можех да мълча. Накрая заговорих.

— Но щом си се намирал в Централно Мексико, как се озова тук, дон Хенаро? — попитах аз.

Дон Хенаро направи нелепа и ужасно смешна гримаса с уста.

— Извинявай — каза ми той. — Устата ми отказва да говори.

После се обърна към дон Хуан и ухилен предложи:

— Защо ти не му кажеш?

Дон Хуан се подвоуми. После каза, че като завършен майстор в изкуството на магията дон Хенаро е способен на изключителни дела.

Дон Хенаро изду гърди, сякаш думите на дон Хуан го помпаха. Той сякаш пое толкова много въздух, че гръдният му кош изглеждаше двойно по-голям от обикновено. Имаше вид сякаш всеки момент щеше да полети. Той подскочи във въздуха. Останах с впечатлението, че въздухът в дробовете му го накара да подскочи. Закрачи напред-назад по пръстения под, докато овладее гръдния си кош — потупа гърди и с голяма сила притисна с длани гръдните си мускули надолу към стомаха, сякаш изпразваше гума. Накрая седна.

Дон Хуан се смееше. Очите му блестяха от чиста наслада.

— Води си записките — тихо ми нареди той. — Пиши, пиши, иначе ще умреш!

После отбеляза, че дори дон Хенаро вече не смятал писането ми за такава чудатост.

— Точно така! — обади се дон Хенаро. — Мисля си дали и аз самият да не се заема с писане.

— Хенаро е човек на знанието — сухо поясни дон Хуан, — а човекът на знанието може спокойно да се премества на големи разстояния.

Той ми припомни как веднъж преди години тримата бяхме из планината и тогава дон Хенаро в усилието си да ме накара да преодолея тъпата си рационалност направи изумителен скок до върховете на Сиера, отдалечени на десетина километра. Спомних си случката, но помнех и как изобщо не можех да схвана, че е скочил.

Дон Хуан добави, че в определени моменти дон Хенаро е способен на изключителни подвизи.

— В определени моменти Хенаро не е Хенаро, а двойникът му — каза той.

Повтори го три-четири пъти. После двамата ме загледаха, сякаш в очакване на неизбежната ми реакция.

Не разбирах какво имаше предвид под „двойника му“. Досега изобщо не го бе споменавал. Помолих да ми го изясни.

— Има още един Хенаро — обясни той. И тримата се спогледахме.

Стана ми много неспокойно. Дон Хуан ме насърчи с поглед да продължа да говоря.

— Да не би да имаш близнак? — попитах аз, обръщайки се към дон Хенаро.

— Разбира се — отвърна той. — Имам близнак.

Не можех да разбера дали ме занасяха или не. Двамата се разкикотиха неудържимо като хлапаци, направили някоя лудория.

— Може да се каже, че в момента Хенаро е собственият си близнак — продължи дон Хуан.

При това изявление и двамата се затъркаляха по земята от смях. На мен обаче изобщо не ми беше весело. Тялото ми неудържимо се разтрепери.

Дон Хуан отбеляза строго, че се възприемам прекалено сериозно и се смятам за много важен.

— Овладей се — сухо ми заповяда той. — Ти знаеш, че Хенаро е магьосник и безупречен воин. Затова е способен да върши дела, немислими за обикновения човек. Неговият двойник, другият Хенаро, е едно от тези дела.

Нямах думи. Не можех да допусна, че просто издевателстват над мен.

— За воин като Хенаро — продължи дон Хуан — съвсем не е невероятно начинание да създаде другия.

След като дълго обмислях въпроса си, аз попитах:

— Другият нещо като Аз-а ли е?

— Другият е Аз-а — отвърна дон Хуан. Обяснението му беше невероятно, но не повече от всичко друго, което правеха те.

— От какво е направен другият? — попитах аз дон Хуан след неколкоминутно колебание.

— Няма как да се узнае — отвърна той.

— Реален ли е той или просто илюзия?

— Разбира се, че е реален.

— В такъв случай може ли да се каже, че е от плът и кръв? — попитах аз.

— Не, не може — отвърна дон Хенаро.

— Но ако е толкова реален, колкото съм аз …

— Реален колкото теб ли? — възкликнаха едновременно дон Хуан и дон Хенаро.

Те се спогледаха и така се разсмяха, че сякаш щеше да им прилошее. Дон Хенаро хвърли шапката си на пода и затанцува около нея. Танцуваше грациозно и леко, но необяснимо защо, много смешно. Може би смешното беше в изключително „професионалните“ му движения. Несъответствието беше толкова неуловимо и в същото време така се набиваше в очи, че просто се присвивах от смях.

— Твоят проблем, Карлитос — каза той, като седна отново, — е в това, че си гений.

— Трябва да разбера какво е двойникът — казах аз.

— Не може да се разбере дали той е от плът и кръв — каза дон Хуан, — защото той не е реален така, както си ти. Двойникът на Хенаро е реален както Хенаро. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Но трябва да признаеш, дон Хуан, че положително съществува начин да се узнае.

— Двойникът е Аз-а. Това обяснение ти стига. Ако можеше обаче да виждаш, щеше да забележиш, че между Хенаро и неговия двойник има голяма разлика. За магьосника, който вижда, двойникът се явява по-ярък.

Почувствах се твърде омаломощен, за да задавам повече въпроси. Оставих бележника на земята и за миг ми се стори, че припадам. Виждах като в тунел — всичко около мен беше в мрак с изключение на един кръг пред очите ми, в който всичко се виждаше ясно.

Дон Хуан каза, че трябва да похапна нещо. Не ми се ядеше. Дон Хенаро заяви, че умира от глад, стана и отиде в задната част на къщата. Дон Хуан също стана и ми даде знак да го последвам. В кухнята дон Хенаро си сипа храна и започна най-смешната пародия на човек, който иска да яде, но не може да гълта. Имах чувство, че дон Хуан направо щеше да умре — така ревеше, риташе, викаше, кашляше и се давеше от смях. А и аз просто щях да се пръсна от смях. Клоунадата на дон Хенаро беше изумителна.

Накрая той се отказа и загледа ту мен, ту дон Хуан с блеснали очи и лъчезарна усмивка.

— Не става — каза той и сви рамене.

Изядох огромно количество храна, дон Хуан също. След това всички заедно се върнахме пред къщата. Грееше великолепно слънце, небето беше ясно, утринният ветрец пронизваше въздуха. Почувствах се щастлив и силен.

Седнахме в триъгълник с лице един към друг. След като помълчах от учтивост, аз реших да ги помоля за разяснения по моята дилема. Отново се чувствах в блестяща форма и исках да се възползвам от силата си.

— Дон Хуан, разкажи ми нещо повече за двойника — помолих аз.

Дон Хуан посочи дон Хенаро и той се поклони.

— Ето ти го — каза дон Хуан, — няма какво да се говори. Той е тук, за да го видиш сам.

— Но това е дон Хенаро — казах аз в плах опит да продължа разговора.

— Разбира се, че съм Хенаро — каза той и изпъчи гърди.

— Тогава какво е двойник, дон Хенаро? — попитах аз.

— Питай него — отсече той, сочейки дон Хуан. — Той е по думите. Аз съм ням.

— Двойник е самият магьосник, развил се чрез сънуването — обясни дон Хуан. — Така че за магьосника двойникът е акт на силата. За теб обаче той е само сказание за силата. В случая с Хенаро неговият двойник не може да се различи от оригинала. Това е така, защото като воин неговата безупречност е абсолютна. Затова и ти никога не си забелязвал разликата. Но за всичките години, откакто го познаваш, ти си бил с истинския дон Хенаро само два пъти. Във всички останали случаи си бил с неговия двойник.

— Но това е абсурд! — възкликнах аз.

В гърдите ми се надигна мъчително безпокойство. Толкова се притесних, че изпуснах бележника, а моливът се изтърколи и се загуби някъде. Дон Хуан и дон Хенаро се хвърлиха на земята и започнаха да го търсят по най-комичен начин. Никога не бях виждал по-удивително представление на илюзионното изкуство и фокусничеството. Само дето нямаше сцена, факирски реквизит и изпълнителите явно не разчитаха на трикове.

Дон Хенаро, главният факир, и асистентът му дон Хуан само за няколко минути струпаха най-удивителната, чудновата и странна сбирщина от вещи, които бяха намерили под, зад или върху всеки предмет из рамадата.

В стила на цирковото фокусничество асистентът подреждаше на пода реквизита, който в случая представляваше няколко неща — камъни, конопени чували, дърва, гюм за мляко, един фенер и моето яке. След това факирът дон Хенаро започна да оглежда предметите един по един и щом установеше, че това не е моят молив, ги захвърляше. Сбирката от намерените предмети включваше различни дрехи, перуки, очила, играчки, съдове, железария, дамско бельо, човешки зъби, сандвичи и разни култови предмети. Един от тях беше направо отвратителен — парче втвърдено човешко изпражнение, което дон Хенаро извади изпод якето ми. Най-сетне дон Хенаро откри молива ми и ми го подаде, след като му избърса праха с крайчеца на ризата си.

Те се поздравиха за клоунадата си с възгласи и смях. Аз само ги наблюдавах, неспособен да се присъединя към тях.

— Не взимай всичко толкова на сериозно, Карлитос — обърна се към мен дон Хенаро със загрижен тон. — Иначе ще вземеш да се…

Той направи комичен жест, който можеше всичко да значи.

След като смехът им се поуталожи, запитах дон Хенаро какво върши двойникът или какво прави магьосникът със своя двойник.

Отговори ми дон Хуан. Той каза, че двойникът има сила, с която може да извършва подвизи, невъобразими в обикновени условия.

— Безброй пъти съм ти казват, че светът е необхватен — обърна се той към мен. — Необхватни сме и ние самите, както и всичко, което съществува. Затова двойникът не може да се обясни рационално. На теб обаче ти бе дадено да го видиш сам, а това е повече от достатъчно.

— Но сигурно има начин да се говори за него — казах аз. — Ти самият си ми казвал, че си изтълкувал като разговор срещата си със сърната, за да можеш да говориш за нея. Не можеш ли да направиш същото и по отношение на двойника?

Той помълча известно време. Примолих му се настойчиво. Тревогата ми надвишаваше всичко, което някога съм изпитвал.

— Ами, магьосникът може да се удвоява — заговори дон Хуан — Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Но той осъзнава ли, че се е удвоил?

— Разбира се, че го осъзнава.

— Знае ли, че се намира едновременно на две места? И двамата ме погледнаха, после се спогледаха помежду си.

— Къде е другият дон Хенаро? — попитах аз. Хенаро се наведе към мен и се взря в очите ми.

— Не знам — ласкаво отвърна той. — Никой магьосник не знае къде е неговият двойник.

— Хенаро е прав — потвърди дон Хуан. — Магьосникът няма представа, че се намира на две места едновременно. Да осъзнаеш това, би било равностойно да се срещнеш с двойника си, а магьосник, оказал се лице в лице със самия себе си, е умрял магьосник. Такъв е законът. Силата е устроила нещата но този начин и никой не знае защо.

Дон Хуан обясни, че по времето, когато воинът вече е овладял сънуването и виждането и е развил своя двойник, той също трябва да е успял да заличи личната си история, чувството за собствена значимост и рутинните си навици. Каза, че всички техники, на които ме е учил и които аз съм смятал за празни приказки, всъщност са били начини да се преодолее невъзможността да имаш двойник в обикновения свят, като направиш Аз-а и света гъвкави, постоянно променливи и ги изнесеш извън границите на предсказуемост.

— Гъвкавият воин престава да подрежда света хронологически — обясни дон Хуан, — В неговите очи той самият и светът вече не са предмети. Той е същество от светлина и живее в свят от светлина. За магьосника двойникът е нещо просто, защото той знае какво прави.

За теб е нещо просто да си водиш записки, но Хенаро и досега се плаши от молива ти.

— Може ли един външен човек да види, че магьосникът се намира на две места едновременно? — попитах дон Хуан.

— Разбира се. Само по такъв начин може да се установи това.

— Но по същата логика не може ли да се допусне, че и самият магьосник може да забележи, че се намира на две места?

— Аха! — възкликна дон Хуан. — Най-сетне си на прав път. Впоследствие магьосникът сигурно може да установи, че е бил едновременно на две места. Но това е само за архива и няма нищо общо с факта, че в момента на действието той изобщо не подозира, че е удвоен.

Умът ми се блъскаше. Чувствах, че ако не продължа да пиша, просто ще се взривя.

— Помисли над това — продължи той. — Ние не възприемаме света пряко. Между него и нас стои описанието му. Така че, по-точно казано, ние винаги сме на една крачка от него и нашето изживяване на света е всъщност спомен за това изживяване. Ние постоянно си спомняме току-що станалия, току-що отлетелия миг. Ние си спомняме, спомняме, спомняме …

Той завъртя неколкократно китката на ръката си, за да ми внуши какво има предвид.

— И щом цялото ни изживяване на света е въпрос на спомняне, тогава не е чак толкова немислим изводът, че един магьосник може да бъде на две места едновременно. Но това не е така от гледна точка на собственото му възприятие, защото за да изживее света, и магьосникът, като всеки друг човек, трябва да си спомни току-що извършеното действие, току-що наблюдаваното събитие, току-що изживения опит. В неговото съзнание има един-единствен спомен. Но за страничния наблюдател може да изглежда, че магьосникът участва в два различни епизода едновременно. Самият магьосник обаче си ги спомня като два отделни, самостоятелни момента, защото вече не е обвързан със спойката на описанието на времето.

Когато дон Хуан свърши да говори, бях сигурен, че вдигам температура.

Дон Хенаро любопитно ме изгледа.

— Той е прав — потвърди дон Хенаро, — ние винаги сме на един скок назад.

И той завъртя ръка като дон Хуан. Тялото му конвулсивно потръпна и както беше седнал, той отскочи назад. Имах чувство, че хълца и именно от хълцането тялото му отскача назад. Седешком, той продължи да отскача назад и така измина цялото разстояние до края на рамадата и обратно.

При гледката на дон Хенаро, който отскача назад на седалището си, вместо да се разсмея, както можеше да се очаква, аз изпаднах в такъв силен пристъп на страх, че дон Хуан трябваше да ме почука многократно по главата с кокалчетата на пръстите си.

— Аз просто не мога да проумея всичко това, дон Хуан — казах аз.

— И аз не мога — отвърна дон Хуан и сви рамене.

— Нито пък аз, драги Карлитос — присъедини се и дон Хенаро.

Изтощението ми, целият сетивен опит, който бях преживял, лекото и шеговито настроение, което преобладаваше, и клоунадата на дон Хенаро бяха твърде много за нервите ми. Стомахът ми направо се обръщаше.

Дон Хуан ме накара да се търкалям по земята, докато се успокоя, след което отново седнах с лице към тях.

— Има ли двойникът плътност? — попитах аз дон Хуан след дълго мълчание.

Те ме погледнаха.

— Има ли тяло двойникът? — уточних въпроса си аз.

— Разбира се — отговори дон Хуан. — Плътност, тяло — това са спомени. Затова, подобно на всичко друго, което чувстваме от света, те също са спомени, които натрупваме. Спомени за описанието. Ти имаш спомен за моята плътност, както имаш спомен за словесно общуване. Затова ти разговаря с койота и ме усещаш като плътен.

Дон Хуан допря рамо до моето и леко ме побутна.

— Пипни ме — каза той.

Аз го потупах и после го прегърнах. Почти щях да се разплача.

Дон Хенаро стана и се приближи до мен. Приличаше на малко дете и очите му дяволито блестяха. Нацупи устни и продължително ме изгледа.

— Ами мен? — попита той, опитвайки се да прикрие усмивката си. — Няма ли и мен да ме прегърнеш?

Аз станах и протегнах ръце да го докосна. И в този миг тялото ми се вцепени. Нямах сили да помръдна. Опитвах се да накарам ръцете си да го докоснат, но усилията ми бяха напразни.

Дон Хуан и дон Хенаро стояха прави и ме гледаха. Почувствах как тялото ми се огъва под неведом натиск.

Дон Хенаро седна и се престори на обиден, че не съм го прегърнал. Цупеше се и биеше пети о земята, след което и двамата избухнаха в още по-неудържим смях.

Коремните ми мускули се свиваха, като караха цялото ми тяло да се тресе. Дон Хуан ми обърна внимание да си движа главата, както ми беше препоръчал по-рано, за да може ретината на очите ми да отрази лъч светлина и така да се успокоя. Той ме изведе насила изпод рамадата в открито поле и извърна тялото ми в такова положение, че очите ми да уловят светлината от изток. Но още докато нагласяше тялото ми, аз вече престанах да треперя. Забелязах, че съм стискал в ръце бележника си, едва когато дон Хенаро каза, че съм се разтреперал от тежестта на листата.

Заявих на дон Хуан, че тялото ми само ме тегли да си вървя. Махнах на дон Хенаро за сбогом. Не исках да им оставя време да ме разубедят.

— Довиждане, дон Хенаро — извиках аз. — Трябва да си вървя вече.

В отговор той също ми махна.

Дон Хуан ме изпрати няколко метра към колата.

— И ти ли имаш двойник, дон Хуан? — попитах аз.

— Естествено! — възкликна той.

В този момент ми хрумна една влудяваща мисъл. Опитах се да я отхвърля и веднага да си тръгна, но тя не ми даваше покой. През годините, откакто се познавахме, бях свикнал щом реша да видя дон Хуан, просто да отида в Сонора или в Централно Мексико и винаги го намирах да ме чака там. Свикнал бях да го приемам като нещо най-естествено и досега не се бях замислял над това.

— Кажи ми нещо, дон Хуан — казах полушеговито аз. — Това ти самият ли си или твоят двойник?

Той се приведе към мен и се усмихна.

— Моят двойник е — прошепна ми той.

Тялото ми подскочи във въздуха, сякаш вдигнато от невероятна сила. Втурнах се към колата си.

— Само се пошегувах! — извика дон Хуан. — Още не можеш да си тръгнеш. Дължиш ми пет дни.

И двамата се затичаха към колата, докато аз давах на заден ход. Смееха се и подскачаха нагоре-надолу.

— Карлитос, повикай ме винаги щом поискаш! — провикна се дон Хенаро.

Бележки

[1] Депресия, която тласка към самоубийство. — Бел. ред.