Серия
Учението на дон Хуан (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tales of Power, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 12 гласа)

8. ВЪВ ВРЕМЕТО НА НАГУАЛА

Изтичах нагоре по склона пред къщата на дон Хенаро и ги видях двамата с дон Хуан да седят на полянката пред вратата. Те ми се усмихнаха. Усмивката им беше така сърдечна и невинна, че моментално изпитах тревога с цялото си същество. Автоматично забавих ход. Поздравих ги.

— Как си? — попита ме дон Хенаро с такъв превзет тон, че всички се разсмяхме.

— В много добра форма е — намеси се дон Хуан, преди да съм отговорил.

— Вижда се — откликна дон Хенаро. — Погледни двойната му брадичка! И тези сланини по врата!

Дон Хуан така се разсмя, че се хвана за корема.

— Закръглил си бузите — поде дон Хенаро. — Какво си правил? Тъпкал ли си се?

Дон Хуан шеговито го увери, че моят стил на живот изисква да се храня обилно. Те най-приятелски ме занасяха за моя начин на живот, а после дон Хуан ме накара да седна между тях. Слънцето вече се бе спуснало зад огромната планинска верига на запад.

— Къде е прословутият ти бележник? — попита дон Хенаро и когато го извадих от джоба си, той извика „Е-ха-а-а!“ и го измъкна от ръцете ми.

Той явно ме беше наблюдавал много внимателно и познаваше идеално маниерите ми. Държеше бележника ми с две ръце и нервно го въртеше, като че ли се чудеше какво да прави с него. На два пъти изглеждаше готов да го захвърли, но се сдържа. После го сложи на коленете си и се престори, че пише трескаво в него, също като мен.

Дон Хуан щеше да се задави от смях. Когато се поуспокоиха, той ме попита:

— Какво направи, след като аз си тръгнах?

— Ходих до пазара в четвъртък — отвърнах аз.

— Какво си правил там? Възстановявал си стъпките си ли? — възкликна той.

Дон Хенаро политна назад и с устни издаде глухия звук от тупване на глава в земята. Погледна ме невярващо и ми намигна.

— Трябваше да го сторя — обясних аз. — И открих, че в делнични дни там няма сергии за монети и антикварни книги.

И двамата се разсмяха. После дон Хуан каза, че и да задавам въпроси, няма да открия нищо ново.

— Какво всъщност се случи, дон Хуан? — попитах аз.

— Повярвай ми, това изобщо не може да се узнае — сухо отвърна той. — Пред тези неща ти и аз сме в еднакво положение. Моето предимство пред теб в дадения момент е, че аз знам как да стигна до нагуала, а ти не знаеш. Но веднъж стигна ли там, аз повече нямам нито предимства, нито повече знания от теб.

— Аз действително ли се озовах на пазара, дон Хуан? — попитах аз.

— Разбира се. Както съм ти казвал, нагуалът е на услугите на воина. Нали така, Хенаро?

— Точно така! — възкликна дон Хенаро приповдигнато и застана прав с едно-единствено движение. Изглеждаше сякаш гласът му го бе изтеглил от легнало положение в напълно отвесно.

Дон Хуан направо се затъркаля по земята от смях. Дон Хенаро с най-непринуден вид направи комичен поклон и се сбогува.

— Хенаро ще се срещне с теб утре сутринта — каза дон Хуан. — А сега трябва да седиш тук в пълно мълчание.

Не казахме нито дума повече. След часове мълчание аз съм заспал. Погледнах часовника си. Беше почти шест сутринта. Дон Хуан огледа плътната маса бели облаци, надвиснали по хоризонта на изток, и заключи, че ще бъде мрачен ден. Дон Хенаро подуши въздуха и добави, че освен това ще бъде и задуха и безветрие.

— Колко далеч ще ходим? — попитах аз.

— Ей там, до онези евкалипти — отвърна дон Хенаро и посочи нещо като горичка на около километър и половина оттук.

Когато стигнахме до дърветата, разбрах, че не беше горичка. Евкалиптите бяха засадени в прави линии, за да очертаят синорите на ниви с различни посеви. Ние поехме покрай една житна нива, следвайки редицата огромни дървета, стройни и източени, над тридесетина метра. Стигнахме до едно стърнище. Предположих, че реколтата е била току-що прибрана. Имаше само сухи стъбла и листа от някакви растения, които не можах да разпозная. Наведох се да взема едно листо, но дон Хенаро ме спря, като стисна много силно ръката ми. Превих се от болка и тогава забелязах, че той само леко ме бе докоснал с пръсти.

Той определено съзнаваше какво е направил и какво изпитвам аз. Бързо отдръпна пръсти от ръката ми и после отново ме докосна леко. Повтори го още веднъж и се разсмя като развеселено дете, когато аз запримигвах. После се обърна в профил към мен. Изглеждаше като птица с орловия си нос, но птица със странни дълги бели зъби.

Дон Хуан тихо ме предупреди да не докосвам нищо. Попитах го дали знае какви посеви са били отглеждани тук. Той сякаш понечи да ми каже, но дон Хенаро се намеси и рече, че това е нива с червеи.

Дон Хуан ме изгледа втренчено, без да се разсмее. Безсмисленият отговор на дон Хенаро ми се струваше шега. Очаквах знак да се разсмеем, но те само втренчено ме гледаха.

— Нива с великолепни червеи — каза дон Хенаро. — Да, тук са били отглеждани най-прелестните червеи, които можеш да си представиш.

Той се обърна към дон Хуан. Двамата се спогледаха за миг.

— Нали така? — попита дон Хенаро.

— Абсолютно вярно — отвърна дон Хуан и обръщайки се към мен, тихо добави: — Днес Хенаро дирижира. Само той може да ти каже кое какво е, така че прави точно каквото ти казва.

Ужасих се при мисълта, че дон Хенаро ще ръководи нещата. Обърнах се към дон Хуан да му го кажа, но преди да изрека думите си, дон Хенаро нададе кошмарен протяжен вой. Виеше така високо и ужасяващо, че усетих как тилът ми настръхва и косата ми се изправя като от силен вятър. За миг загубих напълно всякакъв ориентир и щях да си остана като закован на мястото, ако дон Хуан не се бе спуснал светкавично към мен и властно извърна тялото ми така, че очите ми можаха да видят нещо невъобразимо. Дон Хенаро стоеше хоризонтално на тридесетина метра височина на ствола на един евкалипт, който беше на петдесетина метра от нас. Тоест, застанал беше перпендикулярно на дървото, с разкрачени на метър крака. Изглеждаше сякаш има куки на обувките и с тях преодолява гравитацията. Беше с гръб към мен, скръстил ръце на гърдите си.

Втренчих се в него. Не исках да мигна, за да не го изгубя от поглед. Бързо съобразих, че ако можех да го задържа в полезрението си, бих открил някакъв знак, движение, жест или нещо друго, което би ми помогнало да разбера какво става.

Усетих, че дон Хуан доближава глава до дясното ми ухо и пошепва, че всякакъв опит за обяснение е напразен и идиотски. Чух го да повтаря:

— Притисни си корема, притисни го надолу.

На тази техника ме бе научил преди години — за моменти на голяма опасност, страх или стрес. Състоеше се в това да се притисне надолу диафрагмата и да се вдиша рязко четири пъти през устата. След това да се вдиша и издиша дълбоко четири пъти през носа. Беше ми обяснил, че при вдишванията трябва да се усети разтърсване в центъра на тялото. Плътно сключените длани трябва да притискат пъпа, за да подсилят коремните мускули и така да се контролират вдишванията през устата и носа, които продължават, докато се преброи до осем, с притисната надолу диафрагма. Издишва се два пъти през носа и два пъти през устата — бавно или бързо според предпочитанието ти.

Автоматично се подчиних на дон Хуан, но не посмях да отместя поглед от дон Хенаро. Докато дишах дълбоко, тялото ми се отпусна. Усетих как дон Хуан ми извърта краката. Изглежда, докато ме бе обръщал, между пръстите на дясното ми стъпало се бе заклещила бучка пръст и кракът ми мъчително се сви. Когато ме оправи, аз осъзнах, че шокът да видя дон Хенаро, застанал перпендикулярно на ствола на дървото, ме бе направил безчувствен за собствената ми болка.

Дон Хуан прошепна на ухото ми, че не бива да се втренчвам в дон Хенаро. Чух го да казва: — Мигай, мигай.

Не исках да се подчиня. Дон Хуан повтори заповедта си. Бях сигурен, че цялата тази ситуация по някакъв начин е свързана с мен като наблюдател и че ако като единствен свидетел на деянието на дон Хенаро аз престана да го гледам, той щеше да падне на земята или пък цялата сцена щеше да изчезне.

След мъчително дълъг период на неподвижност дон Хенаро се извъртя на петите си на четиридесет и пет градуса надясно и започна да се изкачва по ствола. Тялото му трептеше. Гледах го как направи осем малки стъпки една след друга, дори заобиколи един клон. После все така скръстил ръце на гърдите си, седна на ствола гърбом към мен. Краката му се люлееха, все едно че седеше на стол и гравитацията изобщо не му въздействаше. После започна да се смъква надолу по задник. Стигна до един клон, успореден на тялото му, и облегна на него лявата си ръка и главата за няколко секунди. Явно се облегна не толкова заради опората, колкото заради драматичния ефект. След това продължи да се движи седешком, като се прехвърли бавно от стъблото на клона и вече беше в положението на човек, седнал нормално на един клон.

Дон Хуан се разкикоти. Усетих отвратителен вкус в устата си. Искаше ми се да се обърна и да погледна в лицето дон Хуан, застанал зад мен леко вдясно, но не смеех да изпусна нито едно движение на дон Хенаро.

Той поседя малко е провесени крака, после ги кръстоса и леко ги залюля. Накрая се плъзна обратно на ствола.

Дон Хуан внимателно хвана главата ми с две ръце и изви врата ми наляво, докато линията на очите ми стана успоредна, а не перпендикулярна на дървото. Като гледах дон Хенаро под този ъгъл, той вече не ми се струваше предизвикателство към гравитацията. Просто си седеше върху ствола на дървото. Тогава забелязах, че като се втренча, без да мигам, фонът ставаше замъглен и разлат, а тялото на дон Хенаро изпъкваше по-отчетливо и ясно; очертанията му надделяваха, сякаш не съществуваше нищо друго.

Дон Хенаро бързо се плъзна надолу обратно върху клона. Отново седна, провесил нозе, като върху трапец. Гледани от тази обърната перспектива, и двете му положения, особено като седеше върху ствола на дървото, изглеждаха напълно приемливи.

Дон Хуан изви главата ми надясно, докато се облегна на рамото ми. Положението на дон Хенаро върху клона изглеждаше напълно нормално, но когато той отново се премести върху ствола, не успях да нагодя възприятието си по съответния начин, така че го видях, сякаш беше наопаки, с главата надолу.

Дон Хенаро се преместваше така няколко пъти, а дон Хуан ми извиваше главата от едната на другата страна при всяко придвижване на дон Хенаро. В резултат от техните манипулации аз напълно загубих нормалната си перспектива, а без нея действията на дон Хенаро не бяха така плашещи.

Дон Хенаро остана на клона продължително време. Дон Хуан изправи главата ми и прошепна, че дон Хенаро се кани да слезе. Чух го да ми заповядва шепнешком: — Притисни диафрагмата си!

Тъкмо издишвах рязко, когато тялото на дон Хенаро сякаш бе пронизано от някакво напрежение — то просветна, отпусна се, залюля се назад и за миг увисна на сгъвката на коленете. Краката му изглеждаха толкова омекнали, че не можаха да се задържат сгънати и той падна на земята.

В момента на падането му аз също изпитах усещането, че пропадам през безкрайно пространство. Цялото ми тяло изпита болезнена, но същевременно крайно приятна мъка — толкова силна и продължителна, че краката ми не издържаха повече тежестта на тялото и аз се свлякох в меката пръст. Едва успях да помръдна ръце, за да омекотя удара от падането. Дишах толкова тежко, че в ноздрите ми влезе пръст и ме загъделичка. Опитах да се надигна, но мускулите ми сякаш бяха загубили силата си.

Дон Хуан и дон Хенаро приближиха и се надвесиха над мен. Чувах гласовете им, сякаш бяха много далеч от мен, но заедно с това усетих как ме подхващат. Сигурно ме бяха изправили, подкрепяйки ме от двете страни, и така изминахме известно разстояние. Не усещах неудобното положение на шията и главата си, която просто беше клюмнала. Очите ми бяха отворени. Виждах как пред мен преминава почвата и туфи треви. Накрая усетих да ме облива студ. В устата и носа ми влезе вода и аз се задавих. Размахах безумно ръце и крака. Опитах се да плувам, но водата не беше достатъчно дълбока и се озовах застанал прав в една плитка рекичка, в която ме бяха потопили.

Дон Хуан и дон Хенаро глупаво се хилеха. Дон Хуан запретна панталоните си и дойде до мен. Вгледа се в очите ми и каза, че още не съм готов, после леко ме бутна обратно във водата. Тялото ми не оказа никаква съпротива. Не исках да ме потапят повече, но изобщо не бях в състояние да свържа волята с мускулите си и се свлякох назад. Стана ми още по-студено. Бързо изскочих и погрешка се втурнах към отсрещния бряг. Дон Хуан и дон Хенаро почнаха да крещят, подсвиркват и хвърлят камъни в храстите пред мен, сякаш направляваха заблудено добиче. Прекосих обратно реката и седнах на една скала до тях. Дон Хенаро ми подаде дрехите и едва тогава забелязах, че съм гол, макар да не помнех кога и как съм се съблякъл. Бях целият мокър и не исках да се облека веднага. Дон Хуан се обърна към дон Хенаро и извика гръмогласно:

— За Бога, дай една кърпа на този човек!

Бяха ми нужни няколко секунди, за да осъзная целия абсурд.

Почувствах се много добре. Всъщност бях толкова щастлив, че не ми се говореше; по-точно, бях сигурен, че ако им покажа еуфорията си, ще ме потопят отново във водата.

Дон Хенаро ме наблюдаваше. Очите му просвяткваха като на диво животно. Целия ме пронизваха.

— Браво на теб — каза дон Хуан най-ненадейно. — Този път се овладя. Но долу, при евкалиптите, се лигавеше като кретен.

Искаше ми се да се разсмея истерично. Думите на Дон Хуан ми се струваха толкова смешни, че се сдържах с огромни усилия. И тогава някаква част от мен изстреля една заповед. Почувствах нетърпим гъдел в областта на корема, който ме застави да си махна дрехите и да се хвърля обратно във водата. Останах около пет минути в реката. Прохладата ме отрезви. Когато излязох, вече бях дошъл на себе си.

— Добро изпълнение — каза дон Хуан и ме потупа по рамото.

Поведоха ме обратно към евкалиптите. Докато вървяхме, дон Хуан ми обясни, че моят „тонал“ бил опасно уязвим и че невъобразимите действия на дон Хенаро му дошли твърде много. Каза, че били решили да не го подлагат на повече изпитания и да се върнем в къщата на дон Хенаро, но когато сам съм разбрал, че трябва да се потопя още веднъж в реката, това променило всичко. Не каза обаче какво възнамеряваха да правят.

Застанахме насред нивата — на същото място като преди: дон Хуан от дясната ми страна, а дон Хенаро — от лявата. И двамата бяха напрегнали мускули, целите нащрек. Останаха така напрегнати около десет минути. Аз местех поглед от единия към другия. Мислех, че дон Хуан ще ми даде знак какво да правя. Оказах се прав. В един момент той отпусна тяло и ритна едни твърди буци пръст.

— Мисля, че е по-добре да вървим — каза той, без да ме погледне.

Автоматично разсъдих, че дон Хенаро сигурно е възнамерявал да ми демонстрира още веднъж „нагуала“, но се е отказал. Изпитах облекчение. Почаках още един момент, за да се уверя окончателно. Дон Хенаро също се отпусна и двамата пристъпиха една крачка напред. Тогава реших, че сме приключили. Обаче точно в мига, когато се отпуснах, дон Хенаро нададе отново невъобразимия си вой.

Отчаяно започнах да дишам дълбоко. Огледах се наоколо. Дон Хенаро беше изчезнал. Пред мен стоеше само дон Хуан. Целият се превиваше от смях. Обърна се към мен.

— Извинявай — прошепна той. — Няма друг начин.

Исках да попитам за дон Хенаро, но чувствах, че ако не продължа да дишам дълбоко и да притискам диафрагмата си, ще умра. Дон Хуан посочи с брадичка едно място зад мен. Без да помръдвам стъпала, започнах да извръщам глава над лявото си рамо, но преди да видя онова, което ми сочеше, дон Хуан скочи и ме спря От силата на скока му и скоростта, с която ме сграбчи, загубих равновесие. Докато падах по гръб, имах усещането, че трескавата ми реакция беше да се вкопча в дон Хуан и че съм го повлякъл към земята. Но когато погледнах нагоре, впечатленията на осезанието и зрението ми се оказаха в пълно несъответствие. Виждах как дон Хуан стои прав над мен и се смее, а в същото време тялото ми съвсем определено усещаше тежестта и натиска на друго тяло върху себе си, което направо го приковаваше о земята.

Дон Хуан ми подаде ръка и ми помогна да стана. Физическото ми усещане беше, че вдига две тела. Той разбиращо се усмихна и прошепна, че човек никога не бива да се обръща наляво, когато е изправен пред „нагуала“. Каза, че „нагуалът“ е смъртно опасен и е безсмислено рисковете да се правят по-опасни, отколкото и без това са. После внимателно ме извъртя и ме накара да погледна един огромен евкалипт. Той, изглежда, беше най-Старото дърво наоколо. Стволът му беше почти двойно по-дебел от останалите. Посочи с очи към върха му. Дон Хенаро се беше настанил на един клон с лице съм мен. Виждах очите му като две огромни огледала, отразяващи светлината. Нямах желание да го гледам, но дон Хуан настоя да не отмествам очи от него. С властен шепот ми заповяда да мигам и да не се отдавам на страх или слабост.

Забелязах, че като мигам равномерно, очите на дон Хенаро не ме плашеха толкова. Само когато гледах втренчено, блясъкът в неговите очи ставаше влудяващ.

Той остана дълго клекнал на клона. После, без никакво движение на тялото си, скочи и се приземи в същата клекнала поза на един-два метра от мен.

Проследих пълната последователност на скока му и знаех, че съм възприел повече, отколкото очите ми позволяваха да доловя. Дон Хенаро всъщност не беше скочил. По-скоро сякаш нещо го тласна отзад и той се спусна, описвайки парабола. Клонът, на който бе седял, беше на около тридесетина метра височина, а дървото се намираше най-малко на петдесет метра от мен, така че тялото му трябваше да опише парабола, за да се приземи до мен. Обаче силата, нужна да измине това разстояние, не произтичаше от неговите мускули. Тялото на дон Хенаро бе „издухано“ от клона на земята. В един миг, докато тялото му описваше параболата, можах да видя подметките на обувките му и седалището му. После той се приземи леко, но тежестта му разтроши твърдите буци пръст и дори вдигна облаче прах.

Дон Хуан се кикотеше зад мен. Дон Хенаро се изправи, сякаш нищо не се бе случило, и подръпна ръкава на ризата ми в знак да тръгваме.

Никой не проговори по пътя към къщата на дон Хенаро. Чувствах се с прояснено съзнание и умиротворен. Няколко пъти дон Хуан поспря и се вгледа изпитателно в очите ми. Изглежда, остана доволен. Като пристигнахме, дон Хенаро отиде зад къщата. Все още беше ранна утрин. Дон Хуан седна на пода до вратата и ми посочи къде да седна. Бях изтощен. Легнах и моментално заспах.

Събудих се, когато дон Хуан ме разтърси. Опитах се да погледна колко е часът, но часовникът ми го нямаше. Дон Хуан го извади от джобчето на ризата си и ми го подаде. Беше към един по обяд. Вдигнах очи и погледите ни се срещнаха.

— Не, няма обяснение — каза той и се извърна. — Можеш само да бъдеш свидетел на нагуала.

Обиколих къщата, за да открия дон Хенаро, но го нямаше. Върнах се отпред. Дон Хуан ми беше приготвил нещо за ядене. След като се нахраних, той започна да говори.

— Когато човек се занимава с нагуала, никога не бива да гледа право в него — каза той. — Тази сутрин ти се взираше в него и затова беше напълно омаломощен. Единственият начин да се гледа нагуалът е сякаш той е нещо съвсем обикновено. Човек трябва да мига, за да не съсредоточи прекомерно поглед. Нашите очи са очи на тонала. А може би ще е по-точно да кажем, че нашите очи са обучени от тонала, затова тоналът си ги е присвоил. Една от причините за твоето объркване и смут е в това, че тоналът ти не оставя на свобода очите. В деня, когато това стане, твоят нагуал ще е спечелил голяма битка. Твоята мания, или по-скоро манията на всеки човек, е да се подрежда светът според законите на тонала. Затова всеки път, когато се изправим пред нагуала, ние правим всичко възможно да държим очите си вторачени най-заинатено. Аз трябва да се обърна към тази страна на твоя тонал, която разбира проблема, а ти трябва да положиш усилие да освободиш очите ти. Целта е да се убеди тоналът, че съществуват и други светове, които могат да минат пред същите прозорци. Нагуалът ти показа това сутринта. Така че дай свобода на очите си. Позволи им да бъдат истински прозорци. Очите могат да бъдат прозорци, през които да се вторачиш в скуката или да надникваш в безкрайността.

Дон Хуан направи широк жест с лявата си ръка, за да посочи всичко наоколо. Очите му блестяха, а усмивката му_ _едновременно ме плашеше и обезоръжаваше.

— Как мога аз да постигна това? — попитах.

— Казах ти, че то е нещо много просто. Може би за мен е просто, защото го правя от много време. Всичко, което трябва да направиш, е да нагласиш намерението си като митническа бариера. Когато си в света на тонала, трябва да бъдеш безупречен тонал; няма време за ирационални глупости. Но когато си в света на нагуала, тук също трябва да бъдеш безупречен; и за рационални глупости няма време. За един воин намерението е вратата между двата свята. След като премине в единия или в другия свят, той трябва да я затвори плътно зад себе си.

Нещо друго, което човек трябва да прави, когато срещне нагуала, е да измества от време на време линията на очите си, за да прекъсва магията на нагуала. Промяната в положението на очите винаги облекчава натовареността на топола. Тази сутрин забелязах, че ти беше крайно уязвим, затова промених положението на главата ти. В случай на нужда ти трябва да си способен сам да го променяш. Обаче това изместване трябва да служи само за облекчение, а не като защитна стена, която да предпазва реда на тонала. Обзалагам се, че ти ще се стремиш да използваш тази техника, за да прикриеш зад нея рационалността на твоя тонал, като си вярваш, че така я предпазваш от унищожение. Грешката в твоето разсъждение е, че никой не иска, нито се стреми да унищожава рационалността на тонала. Такова опасение е напълно неоснователно.

Не мога да ти кажа нищо повече, освен че трябва да следиш всяко движение на Хенаро, без да си изтощаваш силите. Сега проверяваш дали тоналът ти е задръстен от несъществени неща или не. Ако на твоя остров има прекалено много ненужни неща, ти не ще бъдеш в състояние да издържиш срещата с нагуала.

— Какво ще ми се случи?

— Може да умреш. Никой не е способен да оцелее при една умишлена среща с нагуала без продължителна подготовка. Нужни са години наред, за да се подготви тоналът за такава среща. В повечето случаи, когато един обикновен човек се изправи пред нагуала, шокът е толкова силен, че той може да умре. Затова целта при подготовката на един воин не е да го научиш да прави добри или зли магии, а да приучиш тонала му да не олеква нещата. Изключително трудна задача. Воинът трябва да се научи да бъде безупречен И съвършено празен, преди да може дори да си помисли да става свидетел на нагуала.

В твоя случай например ти трябва да престанеш да оценяваш. Тази сутрин ти се държа абсурдно. И наричаш това стремеж към обяснение. А аз го наричам ялово, тъпо упорство на тонала да държи всичко под контрола си. Когато не успее, настъпва миг на объркване и тогава тоналът се отваря за смъртта. Каква идиотщини! Той по-скоро ще се самоунищожи, но не и да отстъпи контрола. Заедно с това ние можем да направим много малко, за да променим това положение.

— Ти самият как си го променил, дон Хуан?

— Островът на тонала трябва да се помете и да се поддържа чист. Това е единствената алтернатива пред воина. Един изчистен остров не оказва съпротива — все едно че там няма нищо.

Той заобиколи къщата и седна на един голям заоблен камък. Оттам се виждаше дълбокият пролом. Той ми даде знак да седна до него.

— Би ли ми казал, дон Хуан, какво още ще правим днес? — попитах аз.

— Ние нищо няма да правим. Тоест двамата с теб ще бъдем само свидетели. Хенаро е твоят благодетел.

Помислих си, че не съм го разбрал в старанието си да записвам. В началните етапи на моето ученичество дон Хуан сам беше въвел понятието „благодетел“. Досега бях останал с впечатлението, че самият той е моят благодетел.

Дон Хуан бе спрял да говори и ме гледаше втренчено.

Бързо прецених нещата и заключих, че сигурно иска да каже как в този случай дон Хенаро ще бъде нещо като главния изпълнител. Дон Хуан се засмя, сякаш бе прочел мислите ми.

— Хенаро е твоят благодетел — повтори той.

— Но не си ли ти? — попитах аз неистово.

— Аз съм този, който ти помага да пометеш острова на тонала — каза той. — Хенаро има двама ученици — Паблито и Нестор. Той им помага да пометат островите си, но аз ще им покажа нагуала. Аз ще бъда техният благодетел. Хенаро е само техният учител. В тези неща човек може или само да говори, или само да действа. Не може да върши и двете с един и същ ученик. Или се заема с острова на тонала, или с нагуала. В случая с теб моята задача е да работя с твоя тонал.

Докато дон Хуан говореше, ме обхвана такъв ужас, че чак ми прилоша. Имах чувство, че ще ме остави сам с дон Хенаро, а това за мен беше кошмарна перспектива.

Дон Хуан умря да се смее, като му признах гласно страховете си.

— И с Паблито е същото — каза той. — Само като ме види и му прилошава. Оня ден влезе в къщата, когато Хенаро го нямаше. Аз бях сам и си бях оставил сомбрерото до вратата. Паблито го видя и тоналът му така се уплаши, че той направо напълни гащите.

Лесно можех да се вживея в чувствата на Паблито и да ги разбера. Като помислех внимателно, трябваше да призная, че дон Хуан беше ужасяващ. Аз обаче се бях научил да се чувствам добре в негово присъствие. От дългото ни общуване бях свикнал с него.

— Няма да те оставя сам с Хенаро — каза той, като още се смееше. — Нали аз трябва да се грижа за твоя тонал. Без него ти си умрял.

— Всеки ученик ли има и учител, и благодетел? — попитах аз, за да поуталожа тревогата си.

— Не всеки ученик. Само някои.

— А защо някои имат и учител, и благодетел?

— Когато един обикновен човек е готов, силата му изпраща учител и той става ученик. Когато ученикът е готов, силата му изпраща благодетел и той става магьосник.

— Какво прави човека готов да получи учител от силата?

— Това никой не знае. Ние сме само хора. Някои от нас се научават да виждат и да използват нагуала, но ни едно от нещата, които бихме постигнали през живота си, не може да ни разкрие замисъла на силата. Затова и не всеки ученик получава благодетел. Силата решава това.

Попитах го дали той самият е имал и учител, и благодетел. За първи път през тези тринадесет години той заговори свободно за тях. Каза ми, че и учителят, и благодетелят му били от Централно Мексико. Винаги бях смятал информацията за дон Хуан особено ценна за моите антропологически изследвания, но някак си в момента, когато ми я разкриваше, не ми изглеждаше толкова важна.

Дон Хуан ме погледна. Стори ми се, че погледът му е загрижен. После рязко смени темата и поиска да му разкажа най-подробно преживяванията си от тази сутрин.

— Внезапният уплах винаги свива тонала — каза той като коментар на описанието ми какво бях почувствал, когато дон Хенаро нададе оня вой. — Проблемът тук е да не се остави тоналът да се свие дотолкова, че да изчезне от сцената. Изключително важно е воинът точно да знае кога да остави тонала да се свива и кога да го спре. Това е голямо изкуство. Воинът трябва да се бори като демон, за да свие тонала си, и все пак в момента, когато тоналът се свие, воинът трябва да насочи усилията си в обратната посока — веднага да спре свиването.

— Но по този начин не се ли връща в началното положение? — попитах аз.

— Не. След като тоналът се свие, воинът затваря вратата от другата страна. Но преди тоналът на воина да бъде предизвикан и очите му още са настроени само за света на тонала, воинът е откъм защитената страна на оградата. Той е на позната почва и знае всички правила. Когато тоналът се свие обаче, воинът остава изложен на вятъра и отворът трябва веднага да се затвори плътно, за да не го отвее. И това не са просто приказки. Отвъд вратата на полезрението на тонала бушува свиреп вятър. Имам предвид истински вятър, не метафора. Вятър, който може да отнесе човешкия живот. Всъщност това е вятърът, който отнася всички живи същества на тази земя. Преди години аз ти показах този вятър, но ти го прие като шега.

Имаше предвид случая, когато ме бе завел в планината и ми обясни някои от свойствата на вятъра. Аз обаче съвсем не бях го приел като шега.

— Не е важно дали го приемаш сериозно или не — каза той, като изслуша възраженията ми. — По правило тоналът трябва да се защитава на всяка цена, винаги когато е застрашен. Затова няма значение как ще реагира тоналът в собствена защита. Единственото важно нещо е тоналът на воина да бъде запознат с други алтернативи. В този случай задачата на учителя е да укрепи тези възможности. Именно силата на тези нови възможности спомага да се свие тоналът. По същия начин, пак с тези укрепнали възможности, се спира свиването на тонала, за да не изчезне съвсем.

Той ми даде знак да продължа разказа си за събитията от сутринта и ме прекъсна, когато стигнах до мястото, където дон Хенаро се плъзгаше от ствола на дървото до клона и обратно.

Нагуалът може да извършва изключителни неща — каза той. — Неща, които изглеждат невъзможни, неща, които са немислими за тонала. Но най-странното е, че човекът, който ги извършва, изобщо не може да разбере как стават. С други думи, Хенаро не знае как прави тези неща, знае само, че ги прави. Тайната на магьосника е, че той знае как да стигне до нагуала, но веднъж стигне ли там, той ще проумее какво става, колкото и ти.

— Но какво изпитва човек, докато върши тези неща?

— Същото като всеки, който прави нещо.

— Дон Хенаро усеща ли, че се движи нагоре по ствола на дървото?

Дон Хуан ме погледна за миг, после извърна глава.

— Не — силно прошепна той. — Не по начина, който имаш предвид.

Не каза нищо повече. Аз направо затаих дъх в очакване да ми обясни. Накрая трябваше да попитам:

— Но какво усеща?

— Не мога да ти кажа не защото е индивидуално, а защото няма как да се опише.

— Хайде де — започнах да го придумвам аз. — Няма нещо, което човек да не може да опише или изясни с думи. Убеден съм, че дори ако е невъзможно да се опише нещо пряко, човек може да загатне за същността му чрез сравнения, по заобиколен начин.

Дон Хуан се разсмя. Смехът му беше добронамерен и сърдечен. И все пак долових някакви подигравателни, почти язвителни нотки.

— Налага се да сменя темата — каза той. — Достатъчно е да се каже, че тази сутрин нагуалът беше предназначен за теб. Всяко нещо, което направи дон Хенаро, беше съчетание от теб и него. Неговият нагуал се настройваше от твоя тонал.

Аз държах да науча нещо повече и го попитах:

— Когато показваш нагуала на Паблито, какво изпитваш?

— Не мога да го обясня — тихо каза той. — Не че не искам, а просто защото не мога. Там спира моят тонал.

Не исках да го врънкам повече. Помълчахме известно време. После той заговори отново.

— Може да се каже, че воинът се научава да настройва волята си, да я насочва изключително точно, да я фокусира, където поиска. Все едно че волята му, идваща от средата на тялото, е една-единствена фибра светлина и тази фибра той може да насочи към всяко място, което ти хрумне. Тази фибра е пътят към нагуала. Или бих могъл да кажа още, че воинът се потапя в нагуала чрез тази единствена фибра.

Веднъж потопи ли се, проявите на нагуала са въпрос на индивидуалния му характер. Ако воинът е весел, нагуалът е забавен. Ако воинът е мрачен, и нагуалът е мрачен. Ако воинът е зъл, нагуалът също е зъл.

Хенаро винаги ме развеселява, защото той е едно от най-забавните създания, които съществуват. Никога не знам с какво може да ми излезе. За мен това е самият живец на магьосничеството. Хенаро е толкова гъвкав воин, че с най-лекото насочване на волята кара нагуала си да действа по невероятни начини.

— Ти самият наблюдаваше ли това, което правеше дон Хенаро на дървото? — попитах аз.

— Не, просто го знаех, защото виждах, че нагуалът е сред дърветата. Останалото се показваше само на теб.

— Това означава ли, дон Хуан, че както оня път, когато ме блъсна и аз се озовах на пазара, ти не си бил с мен?

— Нещо подобно. Когато се среща лице в лице с нагуала, човек трябва винаги да бъде сам. Аз бях наоколо само за да предпазвам тонала ти. Това е моя отговорност.

Дон Хуан каза, че моят „тонал“ едва не се взривил на парчета, когато дон Хенаро се спуснал от дървото, и то не толкова поради някаква присъща на „нагуала“ заплаха, а защото „тоналът“ ми се отдал на паниката си. Каза, че една от целите на обучението е да се пресича паниката на „тонала“, докато воинът стане толкова гъвкав, че да може да приема всичко, без да приема нищо.

Когато описах как дон Хенаро бе скочил на дървото и после обратно долу, дон Хуан каза, че викът на воина е едно от най-важните неща в магьосничеството и че дон Хенаро е способен да се концентрира така пълно в своя вик, че да го използва като средство за придвижване.

— Ти си прав — продължи той. — Хенаро бе издигнат отчасти от своя вик, отчасти от дървото. Това беше истинско виждане от твоя страна, истинна картина на нагуала. Волята на Хенаро беше фокусирана в този вик, а личният му контакт накара дървото да изтегли нагуала. Линиите отиваха в двете посоки — от Хенаро към дървото и от дървото към Хенаро.

Това, което би трябвало да си видял, когато Хенаро скочи от дървото, е, че той се съсредоточава в една точка точно пред теб и после дървото го изтласква. Но това само изглежда тласък. Всъщност той по-скоро беше освободен от дървото. Дървото пусна нагуала и нагуалът се върна в света на тонала в точката, над която Хенаро се бе фокусирал.

Втория път, когато Хенаро скочи от дървото, твоят тонал не беше толкова объркан. Ти не се държа така безволево и затова не изтощи силите си като първия път.

Около четири часа следобед дон Хуан приключи разговора ни.

— Отиваме пак при евкалиптите — каза той. — Нагуалът ни чака там.

— Не рискуваме ли да ни видят хората? — попитах аз.

— Не. Нагуалът временно спира всичко — отвърна той.