Серия
Учението на дон Хуан (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tales of Power, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 12 гласа)

13. МЕХУРЪТ НА ВЪЗПРИЯТИЕТО

Прекарах деня сам в къщата на дон Хенаро. През повечето време спах. Късно следобед дон Хуан се прибра и се разходихме в пълно мълчание до близките възвишения. По здрач спряхме и седнахме на ръба на един дълбок пролом. Когато почти се стъмни, дон Хуан ме заведе на друго място недалеч — огромна канара със стръмна, почти отвесна стена. Тя не се виждаше от пътеката, която водеше до нея, но дон Хуан ми я бе показвал няколко пъти по-рано. Карал ме бе да надниквам от ръба, твърдейки, че цялата тази канара е място на силата, особено подножието й — пролом, дълбок двеста-триста метра. Погледнех ли надолу, винаги ме побиваха тръпки; проломът бе тъмен и заплашителен по всяко време.

Малко преди да стигнем мястото, дон Хуан каза да продължа сам, за да се срещна с Паблито на ръба на канарата. Посъветва ме да се отпусна и да вървя с походката на силата, за да се освободя от нервното напрежение. После сви вляво от пътеката и мракът просто го погълна. Искаше ми се да спра и да огледам къде беше отишъл, но тялото ми не се подчини. Ускорих ход, макар да бях толкова уморен, че едва се държах на крака.

Когато стигнах скалата, не видях никого и продължих да бягам на място, като дишах дълбоко. След малко успях да се поотпусна. Застанах неподвижно, облегнал гръб на стената, и едва тогава забелязах на няколко крачки от мен силует на човек. Седеше, скрил глава в ръцете си. За миг изпитах ужасен страх и отскочих назад, но после си казах, че това трябва да е Паблито, и без колебание се запътих към него. Извиках високо името му. Съобразих, че той сигурно не е разбрал кой е и така се е уплашил, че е скрил глава в ръцете си, за да не гледа. Но преди да стигна до него, ме завладя необясним страх. Тялото ми замръзна на място и дясната ми ръка застина тъй, както я бях протегнал да го докосна. Човекът вдигна глава. Не беше Паблито! Очите му приличаха на две огромни огледала, същински очи на тигър. Тялото ми отскочи назад — мускулите ми се свиха, после се освободиха от напрежението без най-малко участие на волята ми и отскокът ми назад беше така светкавичен и дълъг, че при нормални обстоятелства щях доста да се замисля над това постижение. В случая обаче така непомерно се уплаших, че въобще не ми беше до размисли, и щях да побягна, ако някой не ме бе стиснал здраво за ръката. Усещането, че някой ме държи за ръката, ме хвърли в пълна паника. Изкрещях. Викът ми прозвуча съвсем несвойствено — някакъв пронизителен, вледеняващ писък.

Обърнах се към нападателя си. Беше Паблито, който се тресеше повече и от мен. Нервите ми бяха опнати до скъсване. Не можех да проговоря, зъбите ми тракаха, а по гърба ми пробягваха тръпки, от които неудържимо се тресях. Трябваше да дишам през устата.

С тракащи зъби Паблито успя да каже, че „нагуалът“ го дебнел и че едва се измъкнал от хватката му, когато се сблъскал с мен, а аз едва не съм го убил с писъка си. Понечих да се разсмея, но издадох някакви неописуеми звуци. Когато се поуспокоих, казах на Паблито, че и с мен явно се беше случило същото. В резултат на всичко това умората ми бе изчезнала и вместо това почувствах неудържим прилив на сила и приповдигнато настроение. Изглежда, Паблито изпитваше същото. Разхихикахме се нервно и глуповато.

Дочух шум от тихи, предпазливи стъпки в далечината. Аз го бях доловил преди Паблито, а той явно реагира на моето вцепенение. Сигурен бях, че някой приближава към нашето място. Двамата се обърнахме по посока на звука. След миг се очертаха силуетите на дон Хуан и дон Хенаро. Вървяха спокойно и спряха на четири-пет крачки от нас. Дон Хуан беше с лице към мен, а дон Хенаро — към Паблито. Понечих да кажа на дон Хуан как нещо ми бе изкарало акъла, но Паблито ми стисна ръката. Разбрах какво иска да каже. Дон Хуан и дон Хенаро бяха някак особени. Като ги гледах, очите ми се разфокусираха.

Дон Хенаро издаде рязка заповед. Не разбрах какво каза, но „знаех“, че беше да не кръстосваме поглед.

— Мракът се спусна над света — проговори дон Хуан, загледан в небето.

Дон Хенаро нарисува на земята полумесец. За миг ми се стори, че използва тебешир с цветовете на дъгата, но после установих, че в ръцете му няма нищо, а аз така бях възприел въображаемия полумесец, който той очерта с пръст. Накара ни с Паблито да седнем откъм вътрешната извивка на изпъкналата страна, а той и дон Хуан седнаха с кръстосани крака на двата върха на полумесеца, на метър-два от нас.

Първо заговори дон Хуан. Каза, че възнамеряват да ни покажат своите съюзници. Трябваше да се вгледаме в лявата им страна, между хълбока и ребрата, и щяхме да „видим“ от коланите им да виси нещо като парцал или носна кърпа. Дон Хенаро добави, че до парцала на колана им има по две кръгли неща като копчета и ние трябва да гледаме в колана, докато „видим“ парцала и копчетата.

Преди още дон Хенаро да го каже, аз вече бях забелязал от коланите им да виси нещо подобно на парче плат и едно кръгло камъче. Съюзниците на дон Хуан бяха потъмни и заплашителни от тези на дон Хенаро. Реагирах със смесица от любопитство и страх. Тази реакция се прояви в стомаха ми, аз самият не оценявах нищо с мисълта си.

Дон Хуан и дон Хенаро посегнаха към коланите си и, изглежда, откачиха тъмните парчета. Държаха ги в левите си ръце. Дон Хуан хвърли своето във въздуха над главата си, а дон Хенаро внимателно пусна своето на земята. Парчетата плат се разгърнаха, сякаш при хвърлянето и пускането се бяха превърнали във фини носни кърпи. Бавно се спуснаха към земята, полюшвайки се като хвърчило. Движението на дон Хуановия съюзник беше точно повторение на онова, което бях възприел да прави той, когато бе кръжал във въздуха преди няколко дни. Като наближиха до земята, те се заоблиха и придобиха твърдост и плътност. Първо се издуха, сякаш бяха паднали върху топка, после започнаха да се разрастват. Парчето на дон Хуан се превърна в огромна сянка. Тя се насочи към нас и при движението си разкъртваше камъни и корави буци пръст. Достигна на метър и половина от нас, до вдлъбнатата част на полумесеца, между дон Хуан и дон Хенаро. Помислих си за миг, че ще се стовари върху нас и направо ще ни смаже на прах. Ужасът ми в този миг ме изгаряше като огън. Сянката пред мен беше гигантска — може би пет метра на височина и два на ширина. Движеше се като слепец, опипвайки пътя си, тресеше се и се поклащаше. Знаех, че търси мен. В този момент Паблито скри глава на гърдите ми. Чувството, което предизвика у мен неговият жест, някак разсея ужасеното ми внимание, което бях съсредоточил изцяло върху сянката. Тогава тя сякаш се разпадна, ако се съди по хаотичните й конвулсии, и изчезна от погледа, сливайки се с мрака наоколо.

Разтърсих Паблито. Той вдигна глава и глухо изстена. Погледнах нагоре. В мен бе вперил поглед някакъв странен човек. Изглежда, е бил точно зад сянката, може би се е криел зад нея. Беше доста висок и кльощав, с издължено лице, без никаква коса и лявата страна на главата му беше покрита с някаква екзема или обриви. Очите му имаха някакъв див блясък, устата му беше полуотворена. Облечен беше в странни дрехи, подобни на пижама, панталоните му бяха твърде къси. Не можех да различа дали носеше обувки. Стоя така, втренчен в нас безкрайно дълго, както ми се стори, сякаш чакаше сгоден момент да се нахвърли върху нас и да ни разкъса. Гледаше крайно напрегнато. Това не беше омраза или ярост, а някаква животинска подозрителност. Не издържах повече това напрежение. Реших да заема бойната поза, на която дон Хуан ме бе научил преди време, и щях да го сторя, ако Паблито не ми бе прошепнал, че съюзникът не може да премине през линията, която дон Хенаро бе очертал на земята. Тогава осъзнах, че наистина имаше една светеща линия, която явно възпираше всичко пред нас.

Миг след това мъжът изчезна вляво, също както сянката преди. Имах чувство, че дон Хуан и дон Хенаро са ги повикали обратно.

Настъпи кратко затишие. Вече не виждах дон Хуан и дон Хенаро. Нямаше ги на двата върха на полумесеца. Внезапно чух звука от две камъчета, които се удариха по скалата, където седяхме. В миг пространството около нас се озари от мека жълтеникава светлина, сякаш се включи електрическо осветление. Пред нас стоеше някакъв свиреп звяр — огромен, гнусен койот или вълк. Цялото му тяло беше покрито с бяла слуз, подобна на пот или лиги. Козината му беше проскубана и мокра, очите — диви. Ръмжеше, заслепен от дива ярост, от която тръпки ме побиха. Челюстите му тракаха и той пръскаше слюнки на всички страни. Риеше земята като бясно куче, което се мъчи да се отскубне от веригата си. После се изправи на задни крака и бурно заразмаха предните си лапи. Челюстите му пак изтракаха. Цялата му ярост явно бе насочена да разбие някаква преграда между нас.

Осъзнах, че този освирепял звяр ми вдъхваше по-различен страх, отколкото двете други привидения. Сега това беше някаква физическа погнуса и ужас. Гледах съвършено безсилен пред неговата ярост. Внезапно той сякаш загуби яростта си, побягна и изчезна от погледа.

Тогава чух или може би усетих да идва нещо друго: пред нас внезапно изникна силуетът на гигантска дива котка, В мрака първо видях очите й; огромни и втренчени, те приличаха на два вира, отразяващи светлината. Тя сумтеше и приглушено ръмжеше. После се разфуча, крачейки напред-назад, без да ни изпуска от очи. Не излъчваше онази електрическа светлина като койота. Не различавах ясно очертанията й, но присъствието й беше много по-заплашително от това на предишния звяр. Имаше вид, че набира сили за скок. Усетих, че дързостта й може да прехвърли всякакви граници. Паблито сигурно бе доловил същото, защото ми пошепна да си прикрия главата и направо да залепна на земята. Секунда по-късно дивата котка ни налетя. Затича се към нас и скочи с извадени нокти. Стиснах очи и прикрих главата си с ръце. Усетих, че звярът е разкъсал защитната линия, която дон Хенаро бе очертал около нас, и се стовари върху нас. Усетих как тежестта му ме притиска към земята. Козината на корема му се отърка по врата ми. Предните му лапи сякаш бяха хванати в капан и звярът се извиваше на всички страни да се освободи. Усещах как се гърчи и мята, чувах сатанинското му сумтене и фучене. В този миг разбрах, че съм загубен. Изпитах смътното чувство за рационален избор и ми се прииска да се оставя смирено на участта си и да умра тук, обаче се страхувах от физическата болка на смъртта при такива ужасни обстоятелства. Тогава в тялото ми избликна странна сила; сякаш самото тяло отказваше да умре и съсредоточи цялата си сила на едно място — в лявата ми ръка. Усетих как през нея преминава несломима сила. Нещо извън контрола ми завладя моето тяло — нещо, което ме застави да отблъсна огромната, пагубна тежест на звяра. Изглежда, Паблито също реагира така, защото двамата едновременно се изправихме. Заедно бяхме набрали такава сила, че отхвърлихме звяра като парцалена кукла.

Усилието беше върховно. Рухнах на земята, останал без дъх. Коремните ми мускули бяха така напрегнати, че не можех да дишам. Не обръщах внимание какво прави Паблито. Накрая осъзнах, че дон Хуан и дон Хенаро ме надигаха да седна. Видях Паблито проснат по лице на земята, с разперени ръце. Изглежда, беше припаднал. След като ме закрепиха седнал, дон Хуан и дон Хенаро се погрижиха за Паблито. Двамата започнаха да разтриват корема и гърба му. Вдигнаха го и след малко той вече можеше да седи сам.

Дон Хуан и дон Хенаро седнаха в двата края на полумесеца, после започнаха да се движат между двете точки като по релси и непрекъснато си сменяха местата. От движенията им се замаях. Накрая спряха до Паблито и зашепнаха в ухото му. След малко тримата станаха едновременно и отидоха до ръба на скалата. Дон Хенаро вдигна Паблито, сякаш беше дете. Тялото на Паблито беше твърдо като дъска. Дон Хуан го хвана за глезените. Завъртя го във въздуха, за да го засили, после пусна краката му и тялото му полетя от ръба на скалата над бездната.

Видях тялото на Паблито на фона на тъмното западно небе. Описваше бавни кръгове също както тялото на дон Хуан преди няколко дни. Паблито, изглежда, набираше височина, вместо да пада. После кръженето се ускори. Тялото му се завъртя като диск за малко, след което се разпадна. Възприятието ми беше, че се стопи във въздуха.

Дон Хуан и дон Хенаро дойдоха до мен, клекнаха от двете ми страни и отново зашепнаха в ушите ми. Двамата говореха различни неща, но не се затруднявах да следя командите им. Сякаш бях разцепен на две още от първите им думи. Усетих да правят с мен същото, както с Паблито. Дон Хенаро ме засили и после в пълно съзнание усетих, че един миг се въртях като пумпал. В следващия миг се носех във въздуха и започнах да падам отвесно надолу със страхотна скорост. Докато падах, усетих как дрехите ми се разкъсват, после плътта ми се разпадна и накрая остана само главата ми. Докато тялото ми се разпадаше, усетих съвсем ясно как губя ненужното си тегло, заедно с това падането ми загуби инерцията си и скоростта ми намаля. Вече не падах така шеметно. Реех се като листо. После и главата ми загуби тежестта си и от „мен“ остана само някакъв квадратен сантиметър, едно късче, дребно като камъче, отломка. В него бяха концентрирани всичките ми чувства. После това късче сякаш се взриви и аз се разлетях на хиляди частици. Знаех или може би нещо някъде знаеше, че осъзнавам хилядите си частици едновременно. Аз бях самото осъзнаване.

После някаква част от това осъзнаване се раздвижи, надигна се, нарасна. Вече се локализира и малко по малко си възвърнах усета за граници, съзнание или каквото и да беше то, и внезапно познатото ми и обичайно „аз“ се озова пред най-великолепно зрелище — всевъзможни съчетания от всичките „красиви“ гледки, които човек е в състояние да си представи. Сякаш гледах хиляди картини на света, на хората, на нещата.

После картините се замъглиха. Струваше ми се, че преминават пред очите ми с все по-голяма скорост, докато вече не можех да отделя някоя от тях, за да я разгледам. Накрая изпитах чувството, че съм свидетел как пред очите ми преминава цялото устройство на света в непрекъсната, безкрайна поредица.

Внезапно се намерих да стоя на скалата заедно с дон Хуан и дон Хенаро. Те ми шепнеха, че са ме изтеглили обратно и че съм бил свидетел на непознаваемото, за което никой не може да говори. Казаха, че ще ме хвърлят там още веднъж, а аз трябва да оставя крилете на моето възприятие да се разтворят и да се докоснат до „тонала“ и „нагуала“ едновременно, без усещането за преминаване от единия в другия.

Отново усетих как ме запокитват, въртя се и падам с огромна скорост. После се взривих. Разпаднах се. Нещо в мен се предаде и освободи нещо друго, което бях държал заключено цял живот. Тогава напълно осъзнах как тайният ми резервоар се отпуши и сега течеше невъзпиран от нищо. Вече го нямаше онова уютно единство, което наричах „аз“. Нямаше нищо и все пак това „нищо“ беше пълно. То не беше светло или тъмно, топло или студено, приятно или неприятно. Не можеше да се каже, че се движа, рея се или съм неподвижен, нито че съм едно отделно цяло, „аз“-ът, който бях свикнал да бъда. Бях мириади същества и всички те бяха „аз“, колония от отделни единици, по особен начин зависими една от друга, които неминуемо щяха да се свържат, за да образуват едно цяло осъзнаване, моето човешко осъзнаване. И несъмнено знаех не „аз“, защото „аз“ нямах с какво да знам, а цялото ми обособено осъзнаване „знаеше“, че това „аз“ от обичайния ми свят е колония, конгломерат от отделни независими чувства, неотменно свързани едно с друго. И тази неотменна спойка на безбройните ми осъзнавания, тази взаимна зависимост между отделните ми частици беше моята жизнена сила.

Един начин да се опише това обединено усещане е да се каже, че тези частици осъзнаване са разпръснати; всяко от тях съзнава себе си и никое не преобладава повече от друго. После нещо ги раздвижва, те започват да се групират и изплуват в една област, където всички трябва да се съсредоточат в едно цяло — познатото ми „аз“. И тогава в качеството си на „аз“, на „себе си“ аз мога да наблюдавам като единна сцена всяко нещо, което става по света или пък сцена от други светове, които досега съм смятал за чисто въображение. Или пък да наблюдавам сцена, която спада към „чистата мисъл“, тоест — изображения на интелектуални системи или идеи, изградени като словесни конструкции. В някои от сцените аз разговарях със себе си до насита. След всяка от тези единни сцени моето „аз“ се разпадаше и отново ставаше нищо.

При едно от тези навлизания в единни картини аз се озовах на скалата заедно с дон Хуан. Веднага разбрах, че в този момент съм цялостното си, обичайно „аз“. Усещах физическите си измерения като реални. Аз по-скоро бях в света, а не само го наблюдавах.

Дон Хуан ме прегърна като дете и ме погледна. Лицето му беше съвсем близо, виждах очите му в мрака. Бяха ласкави. В тях имаше въпрос. Знаех какъв е той. Но неизразимото си беше наистина неизразимо.

— Е? — тихо попита той, сякаш очакваше моето потвърждение.

Не можех да говоря. Думи като вцепенен, зашеметен, объркан и тъй нататък едва ли можеха да отразят това, което изпитвах в момента. Нямах плътност. Знаех, че дон Хуан трябва да ме хване и насила да ме задържи на земята, иначе ще се понеса във въздуха и ще изчезна. Не се страхувах да изчезна. Копнеех за „непознаваемото“, където осъзнаването ми не беше обединено.

Дон Хуан бавно ме поведе, натискайки раменете ми надолу, към едно място край къщата на дон Хенаро. Сложи ме да легна и ме посипа с рохкава пръст от една купчина, която явно бе приготвил предварително. Покри ме до шията. Направи ми от листа нещо като възглавница и ми каза изобщо да не мърдам и да не заспивам. Добави, че ще седи и ще ми прави компания, докато земята отново укрепи формата ми.

Чувствах се много удобно и изпитвах непреодолимо желание да заспя, но дон Хуан не ми позволяваше. Настоя да говоря за каквото и да било под слънцето, само не и за това, което току-що бях изживял. Почудих се малко за какво да говоря, после го попитах за дон Хенаро. Дон Хуан отвърна, че той е отвел Паблито някъде наоколо, заровил го е и правел с него същото, каквото той с мен. Имах желание да поддържам разговора, но нещо ми липсваше. Изпитвах необичайно безразличие и умора, която повече приличаше на скука. Дон Хуан, изглежда, знаеше как се чувствам. Заприказва за Паблито и за това как съдбите ни се кръстосвали. Каза, че той станал благодетел на Паблито по същото време, когато Хенаро му станал учител, и че стъпка по стъпка силата ме свързала в двойка с Паблито. Подчерта, че единствената разлика между Паблито и мен е, че докато светът на Паблито като воин се управлява с принуда и страх, моят се управлявал с обич и свобода. Дон Хуан обясни, че това се дължи на различните по природа характери на благодетелите. Дон Хенаро е мил, любвеобилен и весел, докато той самият е строг, властен и прям. Каза, че моята индивидуалност изисква строг учител, но нежен благодетел, а при Паблито е обратното — той има нужда от мил учител и суров благодетел.

Поговорихме още малко и почна да се развиделява. Когато слънцето изгря иззад планините на изток, той ми помогна да се измъкна изпод пръстта.

Събудих се рано следобед. Двамата с дон Хуан седнахме пред вратата на дон Хенаровата къща. Дон Хуан каза, че дон Хенаро още е с Паблито и го подготвя за последната среща.

— Утре вие с Паблито ще навлезете в непознаваемото — каза той. — Трябва сега да те подготвя за това. Вие ще навлезете в него сами. Снощи и двамата бяхте като топки на ластик и ние ви хвърляхме и изтегляхме. Утре ще разчитате само на себе си.

Тогава ме обзе неудържимо любопитство и от мен се изля порой от въпроси за изживяванията ми през нощта. Но той остана невъзмутим през този порой.

— Днес трябва да извърша най-решаващата маневра — каза той. — Но се налага да те подведа за последен път. И ти ще трябва да се хванеш на въдицата.

Той се разсмя и започна да се пляска по бедрата.

— С първото упражнение снощи Хенаро искаше да ти покаже как магьосниците използват нагуала — продължи той. — Няма друг начин да се постигне магическото обяснение, освен човек по своя воля да използва нагуала, или по-точно, да използва волево тонала, за да осмисли действията си в нагуала. Друг начин да се поясни всичко това е да се каже, че ако човек иска да използва нагуала, както магьосниците, тогава трябва да преобладава представата на тонала.

Казах, че намирам в думите му явно противоречие. От една страна, преди два дни той ми бе представил невероятен преглед на грижливо обмислените си действия в течение на години, предназначени да разградят моята представа за света; от друга страна, той иска да преобладава същата тази представа.

— Едното няма нищо общо с другото — каза той. — Подреждането на възприятията ни се извършва изключително в сферата на тонала; само там действията ни придобиват последователност. Само там те са като стълба, чиито стъпала можеш да преброиш. В нагуала няма нищо такова. Затова представата на тонала се използва като инструмент — не само най-доброто, но и единственото ни средство.

Снощи бе отворен твоят мехур на възприятието и то разпери криле. Нищо повече не може да се каже за това. Невъзможно е да се обясни какво ти се случи, затова няма и да се опитвам, а и ти не би трябвало. Достатъчно е да се каже, че крилете на възприятието ти бяха накарани да докоснат твоята цялостност. Нощес ти многократно премина от нагуала в тонала и обратно. Запратихме те там два пъти, за да се изключи всякаква възможност за грешки. Втория път ти изживя пълното въздействие на това пътешествие в непознатото. И твоето възприятие разтвори криле, когато нещо в теб осъзна истинската тя природа — че представляваш съвкупност.

Това е магическото обяснение. Нагуалът е неизразимото. Всички възможни чувства, същества и аз-ове се носят в него като лодки — в мир, неизменно, вечно. Тогава клеят на живота слепва някои от тях заедно. Ти сам откри това снощи. Паблито също — така, както го открива и Хенаро, когато пътешества в непознатото, както го откривам и аз. Когато клеят на живота слепи тези чувства в едно, създава се същество — едно същество, което загубва чувството за истинската си природа и се заслепява от блясъка и врявата на тази сфера, в която съществата попадат — тонала. Именно в тонала съществува пялата единна организация. Едно същество попада в тонала, когато жизнената сила спои в едно всички необходими чувства. Веднъж ти казах, че тоналът започва е раждането и свършва със смъртта. Казах ти го, защото знам, че щом жизнената сила напусне тялото, всяко от тези отделни осъзнавания се разпада и се връща обратно там, откъдето е дошло — в нагуала. Това, което прави воинът при пътешествието си в непознатото, много прилича на умиране, с тази разлика, че неговата съвкупност от отделни чувства не се разпада, а леко се разширява, без да се губи свързаността им. При същинската смърт обаче те потъват дълбоко и започват да се реят самостоятелно, сякаш никога не са били единно цяло.

Исках да му кажа колко пълно отговарят думите му на моето изживяване. Но той не ме остави да говоря.

— Невъзможно е да се говори за непознаваемото. То може само да се изживее от личен опит. Според магическото обяснение всеки от нас има един център, от който може да бъде свидетел на нагуала — това е волята. Така че воинът може да дръзне да навлезе в нагуала и да остави своята съвкупност от чувства да се подрежда и преподрежда по всевъзможни начини. Казвал съм ти, че проявленията на нагуала са лична работа. С това имам предвид, че отделният воин сам определя как да се подрежда и преподрежда тази съвкупност.

Човешката форма или човешкото светоусещане за нас е първичната и може би най-любимата ни форма от всички, които съществуват; има обаче безброй алтернативни форми, които може да заеме тази съвкупност. Казвал съм ти още, че един магьосник може да заеме всяка форма, която пожелае. И това е истина. Един магьосник, който владее целостността на себе си, може да насочва частиците на своята съвкупност така, че да се свързват по всякакъв възможен начин. Именно жизнената сила дава възможност за всички тези размествания. Веднъж изчерпи ли се тя, вече е невъзможно да се пренарежда тази съвкупност.

Аз наричам тази съвкупност мехур на възприятието. Казвал съм ти също, че той е запечатан, плътно затворен и не се отваря никога, чак до момента на смъртта. И все пак той може да бъде отворен. Явно магьосниците са научили тази тайна и макар че не всички стигат до целостността на себе си, те поне знаят, че такава възможност има. Те знаят, че мехурът се отваря само когато човек се хвърли в нагуала. Вчера направих преглед на всички стъпки, които ти следваше, за да стигнеш до тази точка.

Той ме изгледа изпитателно, сякаш очакваше коментар или въпрос. Но това, което ми бе казал, не можеше да се коментира. Тогава проумях, че наистина нямаше да има никакъв смисъл, ако ми беше разказал това преди четиринадесет години или в който и да било друг момент от моето ученичество. Важното беше да съм изпитал преди това с тялото си или в него предпоставките на магическото обяснение.

— Чакам обичайния ти въпрос — бавно произнесе той.

— Какъв въпрос? — попитах аз.

— Този, който разумът ти копнее да зададе.

— Днес се отказвам от всякакви въпроси. Наистина нямам въпроси, дон Хуан.

— Не е честно — засмя се той. — Има един конкретен въпрос, който ми е нужно да зададеш.

Каза, че ако само за миг спра вътрешния си диалог, ще открия кой е въпросът. Внезапно, в миг на прозрение, ме осени една мисъл и разбрах какво очакваше той.

— Къде беше тялото ми, докато ми се случваше всичко това, дон Хуан? — попитах аз и той се разтърси от дълбок смях.

— Това е последният трик на магьосниците — отвърна той. — Може да се каже, че сега ще ти разкрия последната част от магическото обяснение. До този момент твоят разум следеше все някак моите действия. Разумът ти е готов да признае, че светът не е такъв, какъвто го обрисува описанието, че той е много повече от това, което вижда окото. Разумът ти почти е готов да признае, че твоето възприятие е скачало от скалата и обратно на нея или че нещо в теб, ако не и целият ти си скочил на дъното на пролома и си го разглеждал с очите на тонала така, сякаш тялото ти се е спуснало с въже или по стълба. Действието „разглеждане на дъното на пролома“ бе венецът на всичките години подготовка. Ти се справи добре. Хенаро забеляза този кубичен сантиметър шанс, когато блъсна една скала към онзи теб, който беше на дъното на пролома. Ти видя всичко. От това Хенаро и аз се убедихме, че си готов да бъдеш хвърлен в непознаваемото. В този момент ти не само видя, но и узна всичко за двойника, за другия.

Прекъснах го и казах, че прекалено ме надценява, ако смята, че в случая разбирам нещо. Той отговори, че ми е нужно време, за да се уталожат всички тези впечатления, и тогава отговорите сами ще заприиждат така, както досега в мен бяха бликали въпросите.

— Тайната на двойника е в мехура на възприятието, което в твоя случай нощес беше едновременно на върха на скалата и на дъното на пролома — каза той. — Съвкупността от чувства може да се сглобява мигновено на което и да било място. С други думи, човек може да възприеме едновременно тук и там.

Той ме накара да се замисля и да си спомня една поредица от действия, които според него били толкова обикновени, че почти съм ги забравил.

Не знаех за какво говори. Той настоя да опитам по-усилно.

— Помисли за шапката си — каза той. — И какво направи Хенаро с нея.

В този миг споменът разтърсващо се върна. Забравил бях как дон Хенаро ми каза да си махна шапката, защото вятърът непрекъснато я отвяваше. Но аз не исках да я свалям. Гол се чувствах глупаво. А с шапката, каквато обикновено никога не нося, се чувствах друг човек — не бях истинският аз и затова не се притеснявах толкова, че съм без дрехи. Тогава дон Хенаро предложи да си сменим шапките, но неговата ми беше малка. Той започна да ме занася за размера на главата ми и пропорциите на тялото ми, накрая ми взе шапката и уви главата ми с едно старо пончо като с тюрбан.

Казах на дон Хуан, че бях забравил тази случка, но със сигурност знаех, че бе станала между тъй наречените ми скокове. При това си спомнях тези „скокове“ като непрекъснато цяло.

— Скоковете ти определено бяха непрекъснато цяло, а и задявките на Хенаро с шапката ти също — каза той.

— Тези два спомена не могат да се подредят последователно, защото се случиха едновременно.

Той събра двете си ръце с разтворени пръсти и направи движение, сякаш пръстите на лявата не могат да влязат в пространството между пръстите на дясната.

— Тези скокове бяха само началото — продължи той.

— Тогава последва същинското ти навлизане в непознаваемото. Снощи ти изживя неизразимото — нагуала. Твоят разум не може да обори физическото знание, че ти си една безименна съвкупност от възприятия. В този момент разумът може дори да признае, че съществува и друг свързващ център — волята, чрез която могат да се установяват, преценяват и използват изключителните въздействия на нагуала. И накрая твоят разум проумя, че човек чрез волята може да отрази нагуала, макар че никога не може да го обясни.

Но тогава идва твоят въпрос: „Къде бях аз, когато се случваше всичко това? Къде беше тялото ми?“ Убеждението, че съществува един реален „ти“, е резултат от факта, че ти си групирал всичко, което имаш, около разума. Сега разумът ти признава, че нагуалът е неописуемото, но не защото се е убедил от доказателствата, а защото е безопасно да го признае. Твоят разум е на сигурна почва, всички елементи на тонала са откъм неговата страна.

Дон Хуан замълча и ме изгледа изпитателно. После любезно ми се усмихна.

— Да вървим на Хенаровото място — внезапно каза той.

Той стана и се отправихме към скалата, където бяхме разговаряли преди два дни. Настанихме се удобно на същите места и облегнахме гръб о скалата.

— Задачата на учителя е винаги да кара разума да се чувства в безопасност. — Аз надхитрих разума ти, като го накарах да вярва, че тоналът е обясним и предсказуем. С Хенаро доста се потрудихме да създадем у теб впечатлението, че само нагуалът не се поддава изобщо на обяснение; и успяхме да те надхитрим, защото и досега, въпреки всичко, което изживя, на теб все още ти се струва, че има едно ядро, за което можеш да твърдиш, че е твое собствено — разумът. Но това е мираж. Твоят безценен разум е само един събирателен център, огледало, което отразява нещо извън себе си. Тази нощ ти беше свидетел не само на неописуемия нагуал, но и на неописуемия тонал.

Според последната част на магическото обяснение разумът просто отразява един външен ред, без да знае нищо за този ред. Той не може да го обясни, така както не може да обясни нагуала. Разумът може само да регистрира въздействията на тонала, но изобщо никога не би могъл да го разбере или обясни. Самият факт, че мислим и говорим, свидетелства за един ред, който следваме, без изобщо да знаем как го правим, нито какъв е този ред.

Подхвърлих идеята за изследванията на западния човек над работата на мозъка като възможност да се обясни този ред. Дон Хуан посочи, че всичко, което постигат тези изследвания, е да свидетелстват, че нещо става.

— Магьосниците правят същото чрез волята си — продължи той. — Те твърдят, че посредством волята могат да станат свидетели на въздействията на нагуала. Аз мога да добавя, че посредством разума, независимо какво правим с него и как го правим, ние само свидетелстваме за въздействията на тонала. И в двата случая няма никаква надежда да разберем или обясним някога какво е това, на което сме свидетели.

Нощес ти за първи път летя на крилете на възприятието си. Още си доста плах. Осмели се да навлезеш само в обхвата на човешкото възприятие. Магьосникът може да използва тези криле, за да се докосне до други възприятия, например на гарван или на койот, на щурец или пък до реда на други светове в безкрайното пространство.

— Други планети ли имаш предвид, дон Хуан?

— Разбира се. Крилете на възприятието могат да ни отнесат до най-потайните предели на нагуала или до невъобразими светове на тонала.

— Може ли един магьосник да отиде на Луната например?

— Разбира се, че може — отвърна той. — Обаче не би могъл да донесе торба с камъни оттам.

Посмяхме се с шеги на тази тема, но твърдението му беше направено с изключително сериозен тон.

— Стигнахме до последната част на магическото обяснение — каза той. — Миналата нощ с Хенаро ти показахме последните две точки, които завършват човешката цялостност — нагуала и тонала. Веднъж ти споменах, че тези две точки са извън нас и все пак не са. Такъв е парадоксът на съществата от светлина. Тоналът на всеки от нас е само отражение на това неописуемо непознаваемо, изпълнено с ред; нагуалът на всеки от нас е само отражение на тази неописуема празнота, която съдържа всичко.

Сега ще седиш на Хенаровото място до здрач. Дотогава трябва да си сложил на място всяко нещо от магическото обяснение. Така, както седиш тук сега, ти нямаш нищо друго освен жизнената си сила, която да споява съвкупността от чувства.

Той стана.

— Задачата ти утре е да се хвърлиш в непознаваемото сам, а ние с Хенаро ще те гледаме, без да се намесваме — каза той. — Седни тук и изключи вътрешния си диалог. Може би ще успееш да събереш нужната сила, за да разтвориш крилете на възприятието си и да полетиш в тази безкрайност.