Серия
Учението на дон Хуан (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tales of Power, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 12 гласа)

6. ДЕНЯТ НА ТОНАЛА

Когато си тръгнахме от ресторанта, казах на дон Хуан, че с право ме бе предупредил за трудността на темата и че интелектът ми не беше в състояние да схване неговите понятия и обяснения. Предположих, че ако се прибера в хотела да си прочета записките, може да разбера нещата по-добре. Той се опита да ме успокои. Каза, че се затормозявам с думите. Докато говореше, аз целият потръпнах и усетих за миг, че в мен наистина имаше някаква друга област.

Споменах на дон Хуан, че изпитвам някакви необясними усещания. С това явно събудих любопитството му. Казах, че и по-рано съм изпитвал същото — нещо като временно пропадане, прекъсване на потока на съзнанието. Винаги се проявяваше като разтърсване на тялото, последвано от чувството за някакво прекъсване.

Тръгнахме бавно към центъра на града. Дон Хуан поиска да му разкажа всички подробности на моите пропадания. Трудно ми беше да ги опиша; можех само да ги определя като мигове на разсейване и безпаметство, отсъствие на съзнание, в които не мога да се наблюдавам какво правя.

Той търпеливо ме опроверга. Подчерта, че съм взискателен човек, имам отлична памет и съм винаги внимателен в действията си. Отначало си мислех, че тези особени пропадания са свързани със спирането на вътрешния диалог, но те ми се бяха случвали и когато много активно си говоря наум. Изглежда, идваха от област, напълно отделена от всичко, което познавах.

Дон Хуан ме потупа по гърба и се усмихна доволен.

— Най-сетне започваш да правиш истинските връзки — каза той.

Поисках да ми обясни загадъчните си думи, но той внезапно прекъсна разговора и ми даде знак да го последвам до градинката пред една църква.

— Край на разходката ни към центъра — каза той и седна на една пейка. — Точно тук е идеалното място да наблюдаваме хората. Едни минават по улицата, други идват на църква. Оттук се виждат всички.

Той посочи широката оживена улица и пясъчната алея, водеща до стъпалата на църквата. Пейката ни беше по средата между улицата и църквата.

— Това е любимата ми пейка — каза той и погали дъската. Намигна ми и добави усмихнат: — Тя ме харесва. Затова и никой не беше седнал на нея. Знаеше, че идвам.

— Пейката ли знаеше?

— Не! Не пейката, а моят нагуал.

— Нима нагуалът има съзнание? Той осъзнава ли нещата?

— Разбира се. Той осъзнава всичко. Точно затова ме интересува разказът ти. Така наречените от теб пропадания на съзнанието и усещанията ти — това е нагуалът. За да говорим за него, ние сме принудени да заемем понятия от острова на тонала, затова е по-подходящо не да го обясняваме, а просто да отчитаме въздействията му.

Исках да кажа още нещо за тези особени усещания, но той ми изшътка.

— Стига толкова. Днес не е денят на нагуала, днес е денят на тонала — каза той. — Облякъл съм си костюма, защото днес целият съм тонал.

Той се вгледа в мен. Понечих да му кажа, че тази тема се е оказала много по-трудна от всичко, което ми е обяснявал досега. Той като че ли предугади думите ми.

— Трудно е — продължи той. — Знам го. Но като се има предвид, че това е завършващото звено, последната степен на обучението ти, може без преувеличение да се каже, че то обхваща всичко, което съм ти споменавал от първия ден на срещите ни.

Помълчахме известно време. Чувствах, че трябва да го изчакам да възобнови обясненията си. Но внезапно ми се стори, че проумявам и припряно попитах:

Нагуалът и тоналът вътре в нас ли са? Той ме изгледа проницателно.

— Много труден въпрос. Ти самият би казал, че са вътре в нас. Аз бих казал, че не са, но и двамата няма да бъдем прави. Тоналът на твоето време те кара да смяташ, че всичко, отнасящо се до чувствата и мислите ти, става вътре в теб. Магьосническият тонал казва обратното — всичко е извън теб. Кой е правият? Никой. Вътре, вън — това всъщност няма значение.

Оспорих това. Казах, че когато той говори за „тонал“ и „нагуал“, звучи сякаш има и някаква трета част. Той бе казал, че „тоналът“ „ни заставя“ да извършваме действия. Поисках да ми обясни кой според него е „заставяният“.

Той не ми отговори пряко.

— Никак не е лесно да се обясни всичко това — каза той. — Колкото и хитри да са бариерите на тонала, остава си факт, че нагуалът излиза на повърхността. Той обаче винаги се появява неумишлено. Голямото изкуство на тонала е така да потиска всяка проява на нагуала, че макар да би трябвало присъствието му да е най-очевидното нещо на света, то си остава незабележимо.

— За кого незабележимо?

Той се усмихна и заклати глава нагоре-надолу. Настоях да ми отговори.

— За тонала. Сега говоря само за него. Може да ти се струва, че се въртя в кръг, но не бива да се изненадваш или ядосваш. Предупредих те, че това, което ще ти кажа, е трудно за разбиране. И ако ти изглежда несвързан брътвеж, то е защото моят тонал осъзнава, че говори за самия себе си. С други думи, моят тонал използва себе си, за да разбере информацията, която искам да разясня на твоя тонал. Може да се каже, че понеже тоналът остро осъзнава колко е обременително да говори сам за себе си, той е създал за баланс понятия като „аз“, „себе си“ и така нататък и благодарение на тях може да говори с други тонали или със самия себе си, или за себе си.

И когато казвам, че тоналът ни заставя да действаме, нямам предвид наличието на някаква трета страна. Той явно заставя самия себе си да следва своите собствени преценки.

В определени случаи обаче и при някои особени обстоятелства нещо в самия тонал осъзнава, че в нас има и нещо друго. То е като глас, идващ от дълбините ни, гласът на нагуала. Разбираш ли, нашата цялостност е естествено състояние, което тоналът не може да пренебрегне, а има моменти, особено в живота на един воин, когато тази цялостност става очевидна. В такива моменти човек може да предположи и да оцени какво е в действителност.

Тези твои сътресения ме интересуват, защото по такъв начин се появява на повърхността нагуалът. В такива моменти тоналът осъзнава цялостността на себе си. И това осъзнаване е разтърсващо, защото разбива унеса ни. Това осъзнаване аз наричам цялостност на съществото, което ще умре. Идеята е, че в мига на смъртта вторият член на истинската двойка, нагуалът, влиза изцяло в действие и тогава осъзнаването, спомените, възприятията, съхранявани в прасците и бедрата ни, в гърба, раменете и шията, започват да се разширяват и разпадат. Като мъниста от безкраен скъсан гердан се разпиляват те без нишката на жизнената сила.

Той ме погледна. Очите му бяха изпълнени с покой. Аз се почувствах неловко и глупаво.

— Нашата цялостност е много претруфено нещо. На нас ни е нужна само една съвсем малка частица от нея, за да изпълним и най сложните житейски задачи. Когато умираме обаче, ние умираме в своята цялостност. Един магьосник тогава се пита: „Щом като ще умрем в своята цялостност, защо и да не живеем в своята цялостност?“

Той ми посочи с глава към навалицата хора, които минаваха край нас.

— Те са целите тонал — каза той. — Ще ти посоча някои от тях, за да ги оцени твоят тонал и оценявайки тях, той ще оцени самия себе си.

Той насочи вниманието ми към две възрастни дами, които излязоха от църквата. Поспряха малко на най-горното варовиково стъпало и после заслизаха безкрайно предпазливо надолу, като си почиваха на всяко стъпало.

— Наблюдавай много внимателно тези две жени — каза той. — Но не като личности или лица, които имат нещо общо с нас — виж ги като тонали.

Двете жени стигнаха до основата на стълбите. Движеха се, сякаш грубият камък беше мраморен и всеки миг можеха да се подхлъзнат и да загубят равновесие. Вървяха хванати под ръка, подкрепяйки се една друга с тежестта на телата си.

— Погледни ги! — каза с понижен глас дон Хуан. — Тези жени са най-добър пример за най-окаяния от тоналите, който може да се намери.

Забелязах, че двете жени бяха дребни, но пълни. Бяха около началото на петдесетте. Имаха измъчен вид, сякаш слизането по стъпалата на църквата се бе оказало свръх силите им.

Бяха точно пред нас. Малко се подвоумиха, после спряха. На пътеката имаше още едно стъпало.

— Внимавайте си в краката, госпожи — извика им дон Хуан и театрално се изправи.

Жените го погледнаха, явно смутени от неочакваното му внимание.

— Онзи ден мама точно тук си счупи бедрото — добави той и се притече да им помогне.

Те се разсипаха да му благодарят, а той ги посъветва, ако загубят равновесие и паднат, да останат неподвижно, докато дойде линейка. Тонът му беше искрен и убедителен. Жените се прекръстиха.

Дон Хуан пак седна. Очите му блестяха. Той тихо заговори.

— Тези жени не са толкова стари и телата им не са чак толкова немощни, но въпреки това едва кретат. Всичко в тях е потискащо — дрехите им, миризмата, поведението. Защо, мислиш, че е така?

— Може би така са се родили — казах аз.

— Никой не се ражда така. Ние сами се правим такива. Тоналът на тези жени е немощен и плах.

Казах ти, че днес ще бъде денят на тонала. Това означава, че смятам днес да се занимаваме само с него. Казах ти още, че трябваше да облека костюм специално за тази цел. С него исках да ти покажа, че воинът има много специално отношение към своя тонал. Обърнах ти внимание, че костюмът ми е шит по поръчка и всичко, в което съм облечен днес, ми стои съвършено. Исках да ти покажа не суетата си, а своя дух на воин, тонала си на воин.

Тези две жени ти дадоха първата представа за тонала днес. Животът може да бъде също толкова безмилостен и към теб, както и към тях, ако не обръщаш внимание на своя тонал. Като пример за обратното мога да ти дам себе си. Ако ме разбереш правилно, повече няма да ти подчертавам това.

Внезапно се почувствах неуверен дали съм го разбрал и го помолих да ми обясни по-конкретно.

Сигурно съм прозвучал отчаяно. Той се разсмя на глас.

— Погледни този млад човек в зелени панталони и розова риза — прошепна дон Хуан и посочи един много слаб и мургав младеж с остри черти, спрял точно пред нас. Изглежда, се колебаеше към църквата ли да тръгне или по улицата. На два пъти вдигна ръка по посока на църквата, като че ли си говореше сам, и понечи да тръгне натам. После се втренчи в мен с празен поглед.

— Виж как е облечен — прошепна дон Хуан. — Погледни му обувките!

Дрехите на младежа бяха дрипави и смачкани, а обувките му направо се бяха разпаднали.

— Той явно е много беден — казах аз.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш за него? — попита дон Хуан.

Аз изброих ред причини, с които можеше да се обясни окаяният вид на мъжа: недобро здраве, лош късмет, мързел, немарливост към външния вид или вероятността току-що да е бил освободен от затвора.

Дон Хуан каза, че това били само разсъждения, а той не приемал да се оправдава каквото и да било с предположението, че мъжът бил жертва на непреодолими сили.

— А може би е таен агент, предрешил се като скитник — пошегувах се аз.

Младежът тръгна към улицата с разкривена походка.

— Не се е предрешил като скитник. Той си е скитник — каза дон Хуан, — Виж колко е изнемощяло тялото му, колко са кльощави ръцете и краката му. Той едва ходи. Никой не може да се престори така. В него нещо определено е сбъркано, но това не се дължи на обстоятелства. Отново настоявам да видиш този човек като тонал.

— Какво означава да видиш човек като тонал?

— Означава да престанеш да го преценяваш в морален план или да го оправдаваш, че бил като листо на произвола на вятъра. С други думи, това значи да виждаш човека, без да го смяташ за отчаян и безпомощен. — Ти знаеш съвсем точно за какво говоря. Можеш да прецениш този човек, без да го осъждаш или оправдаваш.

— Той пие много — заявих аз.

Казах това неволно, без да знам защо. Дори за миг имах чувство, че някой е застанал зад мен и изрече тези думи. Понечих да обясня, че това е едно от поредните ми предположения.

— В случая не е така — каза дон Хуан. — В гласа ти имаше увереност, каквато липсваше преди. Ти не каза: „Той може би е пияница.“

Смутих се, но не можех да си обясня защо. Дон Хуан се разсмя.

— Ти видя през човека — каза той. — Това беше виждане. Виждането е такова — човек заявява нещо с пълна увереност, но не знае как се е получило. Ти знаеш, че тоналът на този млад човек е смъртно ранен, но не знаеш как си го разбрал.

Трябваше да призная, че наистина имах това впечатление.

— Точно така — каза дон Хуан. — Няма значение, че е млад; той беше грохнал също като двете жени. Младостта в никакъв случай не е преграда срещу разрушаването на тонала.

Ти мислеше, че може да има много причини за състоянието на този човек. Аз намирам само една — неговият тонал. И тоналът му е слаб не защото пие; тъкмо обратното — той пие, защото тоналът му е слаб. Тази слабост го тласка да бъде това, което е. Но същото става по един или друг начин с всички нас.

— Но не оправдаваш ли и ти поведението му, като казваш, че се дължи на неговия тонал! — попитах аз.

— Аз ти давам обяснение, каквото не си срещал никога досега. То обаче не е нито оправдание, нито осъждане. Тоналът на този млад човек е слаб и плах. И все пак той не е единствен. Всички сме горе-долу на същия хал.

В този момент покрай нас мина много едър мъж, запътил се към църквата. Носеше скъп, тъмносив делови костюм и куфарче. Яката на ризата му беше разкопчана, а вратовръзката разхлабена. Беше целият потен. Това изпъкваше още повече, защото беше светлолик.

— Наблюдавай го! — заповяда ми дон Хуан.

Крачките на мъжа бяха ситни, но тромави. Имаше някаква несигурност в походката му. Не се изкачи към църквата, а я заобиколи и изчезна зад нея.

— Не е нужно да изтезаваме тялото си по такъв ужасен начин — укорително каза дон Хуан. — Но тъжната истина е, че всички сме се научили до съвършенство как да отслабваме тонала си. Това аз наричам слабоволие.

Той сложи ръка на бележника ми, за да престана да пиша. Съображението му беше, че докато си водя записки, аз не съм в състояние да се концентрирам. Предложи ми да се отпусна, да спра вътрешния си диалог и да се оставя да се слея с наблюдавания човек.

Помолих го да ми обясни какво има предвид под „сливане“. Той каза, че е невъзможно да се обясни; то е нещо, което тялото усеща или прави, когато влезе в контакт с други тела като наблюдател. После поясни, че в миналото нарекъл този процес „виждане“ и че той представлява отпускане в истинско вътрешно мълчание, последвано от издължаване навън на нещо от себе си; това удължение се среща и се слива с другото тяло или с нещо, намиращо се в полето на осъзнаване.

В този момент посегнах към бележника си, но той ме спря и започна да подбира различни хора измежду тълпата минувачи.

Посочи десетки типове хора измежду минаващите мъже, жени и деца на различна възраст. Дон Хуан каза, че е подбрал такива хора, чийто слаб „тонал“ отговаря на тази категория, и по този начин ме е запознал с най-разнообразни случаи на „слабоволие“.

Не можах да запомня всички хора, които бе посочил и разгледал. Оплаках се, че ако си бях водил записки, щях поне да съм нахвърлил основните черти от неговата схема на слабоволието. А така няма да иска да я повтори, а може и самият той да не я помни.

Той се засмя и каза, че не я помни, защото в живота на магьосника „нагуалът“ отговаря за творческата способност.

Той погледна небето. Каза, че става късно и от този момент нататък ще сменим посоката. Вместо слаби „тонали“ ще чакаме да се появи „правилен тонал“. Добави, че само воинът има „истински тонал“, а обикновеният човек в най-добрия случай може да има „правилен тонал“.

След няколко минути чакане той се плесна по бедрата и се ухили.

— Я виж кой идва — посочи той към улицата с брадичка. — Като по поръчка.

Видях да приближават трима индианци. Облечени бяха с късо вълнено кафяво пончо, бели панталони, които стигаха до средата на прасците им, бели ризи с дълги ръкави, мръсни износени сандали и стари сламени шапки. Всички носеха на гърба си вързопи.

Дон Хуан стана и отиде да ги пресрещне. Заговори ги. Те изглеждаха учудени и го наобиколиха. Усмихваха му се. Той явно им казваше нещо за мен. И тримата се обърнаха и ми се усмихнаха. Бяха на три-четири метра от мен. Заслушах се внимателно, но не можех да чуя за какво говореха.

Дон Хуан бръкна в джоба си и им подаде някакви пари. Те, изглежда, се зарадваха, но запристъпваха неловко от крак на крак. Много ми харесаха. Изглеждаха като деца. Всичките бяха с дребни бели зъби и много приятни меки черти. Единият, по видимому най-старият, имаше мустаци. Очите му бяха уморени, но много добри. Той свали шапка и приближи към пейката. Другите го последваха. Поздравиха ме тримата едновременно. Ръкувахме се. Дон Хуан ми каза да им дам малко пари. Те ми поблагодариха и след кратко учтиво мълчание се сбогуваха. Дон Хуан седна отново на пейката и ние ги погледахме, докато се изгубиха сред тълпата.

Казах на дон Хуан, че по някаква странна причина те много ми бяха харесали.

— Нищо странно няма — каза той. — Сигурно си усетил, че техният тонал е правилен. Правилен, но не по отношение на нашето време.

Може би си усетил, че те са като деца. Наистина е така. И никак не им е лесно. Аз мога да ги разбера по-добре от теб и затова ми домъчня. Индианците са като кучетата — нищо си нямат. Но такава е участта им и аз не би трябвало да се натъжавам. Тъгата ми, естествено, е моята форма на слабоволие.

— Откъде са те, дон Хуан?

— От Сиера. Дошли са тук да си търсят късмета. Искат да станат търговци. Те са братя. Казах им, че и аз съм от Сиера и също съм търговец, а ти си ми съдружник. Парите, които им дадохме, бяха символични, за късмет. Един воин непрекъснато трябва да раздава такива символични подаръци. Тримата несъмнено се нуждаеха от пари, но когато се дава такъв символичен подарък, основният мотив не е нуждата. Важното е чувството. Аз самият бях трогнат от тези тримата.

В наше време индианците са съвсем изпаднали. Техният упадък започва от испанците и днес под властта на техните потомци индианците са загубили всичко. Няма да е преувеличено да се каже, че индианците са загубили своя тонал.

— Това метафорично ли го казваш, дон Хуан?

— Не. Това е факт. Тоналът е много уязвим. Той не може да издържа на посегателство. А белият човек от деня, в който е стъпил на тази земя, систематично разрушава не само индианския тонал на времето, но и личния тонал на всеки индианец. Лесно може да се види, че за бедния обикновен индианец властта на белия човек е същински ад. Иронията е, че за един друг тип индианец тя е същински благослов.

— Кого имаш предвид? За какъв тип индианец?

— За магьосника. За магьосниците испанската конквиста е предизвикателство за цял живот. Те единствени не са унищожени от нея, а се приспособяват и се възползват от нея по изключителен начин.

— Как е било възможно това, дон Хуан? Аз бях останал с впечатлението, че испанците са се добрали до всичко.

— Да кажем, че са се добрали до всичко в пределите на своя собствен тонал. В живота на индианеца обаче има неща, непонятни за белия човек; тях именно той не е могъл дори да забележи. И магьосниците се спасили може би от чист късмет, а може би благодарение на своето знание. След като тоналът на времето и личният тонал на всеки индианец били унищожени, магьосниците се хванали за единственото, което останало незасегнато — нагуала. С други думи, техният тонал намерил убежище в нагуала им. Това не би могло да стане, ако не се намираха в жестоките условия на поробен народ. Днешните хора на знанието са продукт на тези условия и познават изключително добре нагуала, тъй като са останали изцяло в него. Там белият човек никога не се е осмелявал да навлезе. Фактически той дори няма представа за съществуването му.

Тук обаче можех да го опровергая. Искрено смятах, че в европейската мисъл ние имаме понятие за това, което той наричаше „нагуал“. Приведох схващането за Трансцеденталното Его или ненаблюдаемия наблюдател, който присъства във всичките ни мисли, възприятия и усещания. Обясних на дон Хуан, че индивидът е в състояние да се възприема или да се усеща интуитивно като Аз посредством Трансцеденталното Его, защото то единствено е в състояние да оценява и да разкрива реалността в сферата на своето съзнание. Дон Хуан остана невъзмутим. Засмя се.

— Да разкрива реалността — изимитира ме той. — Това е тоналът.

Приведох аргумента, че „тоналът“ може да се нарече Емпиричното Его, което се намира в протичащия поток на съзнанието или в опита, докато Трансцеденталното Его е извън този поток.

— Като наблюдава, предполагам — каза той иронично.

— Точно така. Като се наблюдава — казах аз.

— Чувам, че говориш, но нищо не казваш — рече дон Хуан. — Нагуалът не е опит, нито интуиция, нито съзнание. Тези понятия и всичко, което си правиш труда да кажеш, са само елементи от острова на тонала. Нагуалът, от друга страна, е само въздействие. Тоналът започва от раждането и свършва със смъртта, обаче нагуалът не свършва никога. Нагуалът няма граници. Казах ти, че нагуалът е там, където витае силата; но това беше само начин да се подскаже за него. Поради въздействието му нагуалът може най-добре да се разбере като сила. Например, когато по-рано днес ти се почувства вцепенен и не можеше да говориш, аз всъщност ти бях въздействал; по-точно моят нагуал въздействаше над теб.

— Как е възможно това, дон Хуан?

— Няма да повярваш, но никой не знае как. Знам само, че ми трябваше неразделеното ти внимание и тогава моят нагуал започна да ти въздейства. Това го знам, защото мога да наблюдавам въздействието му, обаче не зная как става.

Той помълча малко. Исках да поговорим още на тази тема. Понечих да му задам въпрос, но той ме накара да замълча.

— Може да се каже, че нагуалът отговаря за творческото начало — заговори накрая той и ме погледна проницателно. — Нагуалът е единствената част от нас, която може да твори.

Той пак замълча и се загледа в мен. Чувствах, че определено ме въвежда в областта, която бях искал да осветли повече. Каза, че „тоналът“ не създава нищо, той само свидетелства и оценява. Попитах го как ще обясни факта, че ние строим изключителни конструкции и машини.

— Това не е творчество — каза той. — Това е само моделиране. Ние можем да моделираме всичко с ръцете си, било самостоятелно или съвместно с ръцете на други тонали. Една група тонали може да моделира всичко, дори изключителни конструкции, както каза ти.

— Но какво е тогава творчеството, дон Хуан?

Той втренчено се вгледа в мен с присвити очи. Позасмя се, вдигна дясната си ръка над главата и рязко изви китка, сякаш завърташе ключ на врата.

— Творчество е това — каза той и свали ръката си с леко свита длан на нивото на очите ми.

Отне ми невероятно дълго време, докато фокусирам поглед над дланта му. Имах чувство, че някаква прозрачна ципа задържа цялото ми тяло неподвижно и аз трябваше да я разкъсам, за да достигне погледът ми до дланта му.

Такива усилия полагах, че чак капки пот се застичаха в очите ми. Накрая чух или усетих спукване и вече можех свободно да движа очите и главата си.

На дясната му длан стоеше най-чудноватият гризач, който съм виждал. Приличаше на катеричка с рунтава опашка. Опашката обаче беше повече като на бодливо прасе, с остри бодли.

— Пипни го! — тихо каза дон Хуан.

Аз се подчиних автоматично и прокарах пръсти по мекия му гръб. Дон Хуан приближи още дланта си до очите ми и тогава забелязах нещо, от което изпаднах в нервни спазми. Катеричката беше с очила и едри зъби.

— Прилича на японец — казах аз и избухнах в истеричен смях.

Тогава гризачът започна да расте на дланта на дон Хуан. И докато очите ми още бяха пълни със сълзи от смях, гризачът стана толкова огромен, че изчезна. Буквално излезе извън полезрението ми. Това стана така светкавично, че аз още се превивах от смях. Когато погледнах отново, тоест когато избърсах очи и успях да ги фокусирам, вече видях просто дон Хуан. Той седеше на пейката, а аз стоях прав пред него, макар че не си спомнях да съм ставал.

За миг напрежението ми стана нетърпимо. Дон Хуан спокойно стана, побутна ме да седна, притисна брадичката ми в сгъвката на лакътя на лявата си ръка и чукна върха на главата ми с кокалчетата на пръстите на дясната си ръка. Ефектът бе като удар от ток. Но веднага ме успокои.

Имах да го питам за толкова много неща. Но думите ми не можеха да си проправят път сред всичките тези мисли. Тогава остро осъзнах, че съм загубил контрол над гласните си струни. Нямах никакво желание обаче да се насилвам да говоря и се облегнах на пейката. Дон Хуан настоя да се стегна и да престана да се глезя. Почувствах главата си замаяна. Той строго ми заповяда да пиша и ми подаде бележника с молива, като ги извади изпод пейката.

Направих огромно усилие да кажа нещо и отново изпитах ясно усещането, че ме обгръща някаква ципа. Известно време пъшках и стенех, за смях на дон Хуан, докато накрая чух или по-скоро усетих същото пукване.

Веднага се залових да пиша. Дон Хуан заговори с тон, сякаш ми диктуваше.

— Задължение на воина е никога да не допуска да го засегне каквото и да било — каза той. — Воинът може да види и самия дявол, но никой не бива да разбере това. Воинът трябва да се владее безупречно.

Той изчака да запиша това, после усмихнат ме попита:

— Разбра ли всичко това?

Предложих да отидем до някой ресторант да хапнем. Умирах от глад. Той отвърна, че трябва да останем, докато не се появи „истински тонал“. Най-сериозно добави, че ако „истинският тонал“ не дойде днес, то трябва да останем на пейката, докато не благоволи да се появи.

— Какво е истински тонал? — попитах аз.

— Просто тонал, който е правилен, уравновесен и хармоничен. Предполага се, че днес ще откриеш такъв или по-скоро твоята сила би трябвало да ни го доведе.

— Но как мога да го различа от други тонали?

— Не се тревожи за това. Аз ще ти го посоча.

— Как изглежда той, дон Хуан?

— Трудно е да се каже. Зависи от теб. Тази демонстрация е за теб, затова ти ще определиш условията.

— Как?

— Не знам това. Твоята сила, твоят нагуал ще го направи. Най-общо казано, всеки тонал има две страни — продължи той. — Едната е външната, крайната част, повърхността на острова. Тя е свързана с действието и постъпките, тя е по-груба. Другата страна е преценката и решението, вътрешният тонал — по-фина, по-недоловима и по-сложна.

Истинският тонал е тоналът, при който двете нива са в съвършена хармония и равновесие.

Дон Хуан спря да говори. Вече доста се беше стъмнило и аз едва виждах, за да пиша. Той ми каза да се протегна и да се отпусна. Добави, че денят е бил доста изтощителен, но много полезен, и със сигурност ще се появи „истинският тонал“.

Десетки хора минаваха край нас. Седяхме в спокойно мълчание десет-петнадесет минути. Тогава дон Хуан внезапно стана.

— Бога ми, ти успя! Виж какво идва. Едно момиче!

Той посочи с глава към една млада жена, която пресичаше парка и приближаваше към нашата пейка. Дон Хуан каза, че тази млада жена е „истински тонал“ и че ако поспре и заговори един от двама ни, това би било изключителна поличба и ние ще трябва да направим каквото и да поиска.

Не можех да различа ясно чертите на младата жена, въпреки че все още имаше достатъчно светлина. Тя стигна на няколко крачки от нас, но отмина, без да ни погледне. Дон Хуан ми нареди шепнешком да стана и да я заговоря.

Изтичах след нея и я помолих за някакво упътване. Бях съвсем близо до нея. Тя беше млада, сигурно към двадесет години, средна на ръст, много привлекателна и спретната. Очите й бяха ясни и спокойни. Докато разговаряхме, тя ми се усмихваше. Имаше нещо подкупващо в нея. Хареса ми, така както ми бяха харесали и тримата индианци.

Върнах се на пейката и седнах.

— Воин ли беше тя? — попитах аз.

— Не съвсем — отвърна дон Хуан. — Ти все още нямаш достатъчно сила, за да доведеш воин. Тя е просто правилният тонал. Този, който може да се превърне в истински тонал. От тях произлизат воините.

Думите му събудиха моето любопитство. Попитах го дали и жените могат да бъдат воини. Той ме погледна, явно озадачен от въпроса ми.

— Разбира се, че могат — каза той. — Дори са по-добре екипирани за пътя на знанието, отколкото мъжете. Но пък мъжете са малко по-издръжливи. Но в последна сметка мисля, че жените имат известно преимущество.

Споделих учудването си, че досега никога не бяхме говорили за жени във връзка с неговото учение.

— Ти си мъж — отвърна той, — затова използвам мъжки род, когато говоря с теб. Това е всичко. Останалото е еднакво.

Исках да му задам още въпроси, но той направи жест да приключим с тази тема. Погледна нагоре. Небето вече беше тъмно. Скупчените облаци изглеждаха съвсем черни. Все още обаче на места облаците бяха леко позлатени.

— Краят на деня е най-доброто ти време — каза дон Хуан. — Появяването на тази млада жена в края на деня е поличба. И понеже говорехме за тонала, значи беше поличба за твоя тонал.

— Какво означава тази поличба, дон Хуан?

— Означава, че ти остава съвсем малко време за приготовления. Но каквито и планове да правиш, те трябва да бъдат изпълними, защото няма да имаш време да правиш нови. Трябва да използваш подготовката си още сега, иначе все едно че изобщо не си готов. Предлагам ти, когато се върнеш в къщи, да провериш позициите си и да се увериш, че са достатъчно силни. Ще ти потрябва.

— Какво ще ми се случи, дон Хуан?

— Преди години ти пожела сила. Премина през трудностите на обучението всеотдайно, без да се затормозващ и прибързваш. Сега си в края на деня.

— Какво значи това?

— За един истински тонал всяко нещо от острова на тонала е предизвикателство. Казано по друг начин, за воина всичко в този свят е предизвикателство. А най-голямото предизвикателство, разбира се, е неговото желание да получи сила. Но силата идва от нагуала и когато воинът се озове в края на деня, това значи, че е наближил часът на нагуала. Часът на силата за един воин.

— Все още не разбирам смисъла на всичко това, дон Хуан. Значи ли то, че скоро ще умра?

— Ако си глупав, ще умреш — скастри ме той. — Но, по-меко казано, означава, че ще ти се разтреперят гащите от страх. Ти някога пожела сила, а такова желание не може да се върне назад. Не бих казал, че ще се изпълни съдбата ти, защото съдба няма. Тогава остава единствено да се каже, че ще се изпълни силата ти. Поличбата беше съвсем ясна. Онази млада жена дойде при теб в края на деня. Остава ти съвсем малко време и нито миг от него за глупости. Прекрасно състояние. Бих казал, че най-доброто от нас винаги се проявява, когато сме изправени пред стената, когато чувстваме как мечът е надвиснал над главата ни. Лично аз не бих избрал нищо друго.