Серия
Учението на дон Хуан (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tales of Power, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 12 гласа)

Втора част
ТОНАЛЪТ И НАГУАЛЪТ

4. ДА ТРЯБВА ДА ВЯРВАШ

Вървях към центъра на града по „Пасео де ла Реформа“. Чувствах се отпаднал, което се дължеше донякъде на надморското равнище на Мексико Сити. Можех да взема автобус или такси, но ми се щеше да се поразходя въпреки умората. Беше неделен следобед. Нямаше голямо движение, но тесните улици към центъра бяха като каньони, изпълнени със смог от отровните газове на автобусите и товарните дизелови камиони.

Стигнах до площад „Сокало“ и ми направи впечатление, че катедралата на Мексико Сити изглежда по-скосена от преди. Пристъпих в огромната й зала. Нещо цинично се прокрадна в ума ми.

Оттам се отправих към пазара „Лагуниля“. Нямах нищо определено предвид. Вървях безцелно, но бързо и не задържах погледа си никъде. Спрях пред сергиите за стари монети и антикварни книги.

— Здрасти, здрасти! Я виж кой бил тук! — каза някой и ме потупа по рамото.

Гласът и докосването ме накараха да подскоча. Бързо се обърнах надясно и зяпнах от изненада — беше дон Хуан.

— Боже господи, дон Хуан! — възкликнах аз и тръпки ме побиха от глава до пети. — Какво правиш тук?

— А ти какво правиш тук? — отвърна той като ехо. Казах, че съм се отбил в града за ден-два, преди да тръгна да го търся из планините на Централно Мексико.

— Е, да кажем тогава, че съм слязъл от планините да те намеря — усмихна се той.

Неколкократно ме потупа по рамото. Изглежда, се радваше от срещата. Сложи ръце на ханша си, изпъчи гърди и попита как ми се харесва. Едва тогава забелязах, че е с костюм. Цялата тази нелепост ме накара да онемея.

— Как ти харесва костюмчето ми? — попита той с грейнала усмивка.

Употреби жаргонната испанска дума за костюм „такуче“ вместо обичайната „трахе“.

— Днес съм в костюм — каза той, сякаш се чувстваше длъжен да ми обясни. После посочи зяпналата ми уста и добави: — Вземи да я затвориш!

Засмях се неловко. Той забеляза смущението ми. Тялото му се разтърси от смях и той се завъртя около себе си, за да го огледам от всички страни. Облеклото му беше невероятно. Носеше светлобежов раиран костюм, кафяви обувки и бяла риза. Че и вратовръзка! Това ме накара да се запитам дали носеше чорапи или си беше обул обувките на бос крак.

Към удивлението ми се добави и влудяващото чувство, че когато дон Хуан ме бе потупал по рамото и аз се обърнах, тогава го бях видял в неговите панталони и риза цвят каки, със сандалите и сламената му шапка, а като насочи вниманието ми към костюма си, аз го фокусирах над всяка подробност и така зафиксирах облеклото му като цялостен образ, сякаш го бях създал със собствените си мисли. От цялото ми тяло най-силно реагира на удивлението устата ми. Тя неволно се бе отворила. Дон Хуан леко подхвана брадичката ми, сякаш да ми помогне да я затворя.

— Ти май развиващ двойна гуша — каза той и се разкикоти.

Тогава забелязах, че не беше с шапка, а късата му побеляла коса бе сресана надясно. Имаше вид на възрастен мексикански господин, един безупречно облечен гражданин.

Казах му, че съм толкова потресен да го срещна тук, че трябва да поседна. Той прояви разбиране и предложи да отидем до близкия парк.

Минахме в пълно мълчание няколко преки и излязохме на площад „Гарибалди“, където множество улични музиканти предлагаха услугите си — беше нещо като музикална борса.

Дон Хуан и аз се смесихме с множеството зяпачи и туристи и тръгнахме покрай парка. След малко той спря, облегна се на една стена и леко придърпа панталоните си от коленете — беше с къси кафяви чорапи. Поисках да ми обясни какво означава този загадъчен вид. Той ми даде някакъв неопределен отговор, че днес просто трябвало да бъде с костюм по причини, които ще ми се изяснят по-късно.

Толкова неестествено беше да намеря дон Хуан, и то с костюм, че не можех да овладея смущението си. Не бяхме се виждали няколко месеца и повече от всичко на света ми се искаше да поговорим, но нещо в обстановката не беше наред и вниманието ми се разсейваше. Дон Хуан забеляза притеснението ми и предложи да се разходим до „Аламеда“, един по-тих парк на няколко пресечки оттук.

В парка нямаше много хора и ние лесно намерихме свободна пейка. Седнахме. Притеснението ми отстъпи място на някаква неловкост. Не се осмелявах да погледна дон Хуан.

Настъпи дълго, потискащо мълчание. Все тъй без да го поглеждам, казах, че вътрешният ми глас накрая ме е накарал да го потърся и че зашеметяващите събития, на които бях станал свидетел в неговия дом, бяха оказали дълбоко въздействие над живота ми и аз просто трябва да говоря за тях.

Той махна нетърпеливо с ръка и каза, че по принцип не се връща към минали неща.

— Важното сега е, че ти изпълни очакването ми — каза той. — Започнал си да приемаш всекидневния свят като предизвикателство. А доказателство за това, че си натрупал достатъчно лична сила, е безспорният факт, че ме откри без никакво затруднение точно на мястото, където се очакваше.

— Съмнявам се, че имам някаква заслуга за това — отвърнах аз.

— Аз те чаках и ти дойде — каза той. — Това е всичко, което знам; и точно от това трябва да се интересува всеки воин.

— И какво предстои сега, когато те намерих? — попитах аз.

— Едно мога да ти кажа — отвърна той — няма да обсъждаме дилемите пред твоя разум. Тези изживявания принадлежат на друго време и настроение. Те са, поточно казано, само стъпала по една безкрайна стълбица. Ако им придаваш прекалено голямо значение, ти всъщност ще се отклониш от същественото, което става в момента. Един воин не може да си го позволи.

Копнеех непреодолимо да се оплача. Не че съжалявах за всичко, което ми се бе случило, но се нуждаех от съчувствие и утеха. Дон Хуан, изглежда, разбра състоянието ми и заговори така, сякаш бях изрекъл мислите си на глас.

— Човек може да издържи пътя на знанието само като воин — каза той. — Воинът не може да се оплаква и за нищо не съжалява. Неговият живот е едно непрекъснато предизвикателство, а предизвикателствата не могат да бъдат добри или лоши. Предизвикателствата са си предизвикателства.

Говореше сухо и строго, но усмивката му беше сърдечна и обезоръжаваща.

— Сега щом вече си тук, остава ни да почакаме поличбата — каза той.

— Каква поличба, дон Хуан? — попитах аз.

— Трябва да разберем дали силата ти ще може да се справи — отвърна той. — Последния път тя най-жалко се изчерпи. Този път обстоятелствата от твоя личен живот са ти дали всичко необходимо, или поне така изглежда, да се справиш с магическото обяснение.

— Вече може ли да ми разкажеш за него?

— Зависи от личната ти сила — отвърна той. — Както винаги в случаите на правене и не-правене за воина е от значение единствено силата. Бих казал, че засега се справяш добре.

Той помълча за миг, сякаш за да смени темата, после стана и посочи костюма си.

— Облякъл съм се в костюм заради теб — изрече загадъчно той. — Този костюм е моето предизвикателство. Виж колко добре изглеждам в него! И непринудено, а? Безукорно!

Наистина дон Хуан изглеждаше изключително добре в костюм. Можех да го сравня само с вида на дядо ми в английския му костюм от мек вълнен плат. Винаги ми се бе струвало, че се чувства неестествено и неловко в костюм. За разлика от него дон Хуан го носеше съвсем непринудено.

— Мислиш ли, че ми е лесно да изглеждам естествено в костюм? — попита дон Хуан.

Не знаех какво да отговоря. Но в себе си заключих, че ако се съди по вида и държането му, това за него беше най-лесното нещо на света.

— За мен е предизвикателство да нося костюм — каза той. — Предизвикателство толкова трудно, колкото е за теб да носиш сандали и пончо. Обаче на теб никога не ти се е налагало да го приемеш като предизвикателство. Моят случай е различен. Аз съм индианец.

Спогледахме се. Той повдигна вежди въпросително, очаквайки моя коментар.

— Основната разлика между обикновения човек и воина е в това, че воинът приема всичко като предизвикателство — продължи той, — докато обикновеният човек приема всичко като благослов или като проклятие. Фактьт, че днес си тук, означава, че в теб превес е взел воинът.

От втренчения му поглед се почувствах неспокоен. Понечих да стана и да се поразтъпча, но той ме накара да седна.

— Ще седиш тук, без да нервничиш, докато не приключим — заповяда ми той. — Чакаме поличбата. Не можем да продължим без нея, защото не е достатъчно, че ме намери, както не бе достатъчно, че тогава намери Хенаро в пущинаците. Трябва силата ти да бъде готова и да ни даде знак.

— Не мога да проумея какво искаш — казах аз.

Видях нещо да дебне в този парк — отвърна той.

— Съюзник ли? — попитах аз.

— Не. Така че трябва да стоим тук, за да видим каква поличба е подготвила силата ти.

После ме накара да му разкажа подробно как съм изпълнил препоръките за всекидневния ми свят и отношенията ми с хората, които ми бяха дали с Хенаро. Това някак си ме притесни. Той ме успокои с думите, че личните ми неща не са само моя работа, защото включват и магическата задача, която ми бяха поставили с дон Хенаро. Отвърнах на шега, че тази магическа задача ми е провалила живота, и изредих всички затруднения, които имах, за да поддържам всекидневния си свят.

Говорих дълго. Дон Хуан се смя на моя разказ, докато сълзи започнаха да се стичат по бузите му. Все се тупаше по бедрата. Този жест, който бях виждал стотици пъти у него, сега изглеждаше съвсем неуместен при костюма, който носеше. Обзе ме мрачно предчувствие, което трябваше да споделя.

— Костюмът ти ме плаши повече от всичко, което си правил досега — казах аз.

— Ще свикнеш с него — отвърна той. — Воинът трябва да бъде гъвкав и да се променя в хармония с околния свят, независимо дали това е светът на разума или на волята.

Най-опасният аспект на промяната идва в случаите, когато воинът открие, че светът не е нито едното, нито другото. Казвали са ми, че единствената възможност за успех при такава ключова промяна е човек да действа така, като че ли вярва. С други думи, тайната на воина е, че вярва, без да вярва. Но очевидно един воин не може просто да заяви, че вярва и толкова. Това би било твърде лесно. А пък и ако само вярва, това го освобождава от задължението да изследва ситуацията. Когато на воина му се наложи да вярва, той го прави по свой избор, като израз на дълбоко вътрешно предпочитание. Воинът не просто вярва, той трябва да вярва.

Няколко секунди той ме наблюдаваше как си водя записки в бележника. Запазих мълчание. Не бих казал, че съм разбрал разликата, но не ми се спореше и разпитваше. Исках да размисля над думите му, но умът ми блуждаеше. Огледах се наоколо. По улицата зад нас се точеше дълга колона от автобуси и коли, които надуваха клаксоните. В края на парка, на двадесетина метра, откъм нашия ред пейки група от около седмина души, включително трима полицаи в светлосиви униформи, се бяха надвесили над един мъж, който лежеше неподвижно в тревата. Изглежда, беше пиян или тежко болен.

Погледнах дон Хуан. Той също се бе обърнал към човека.

Споделих, че по непонятни причини не мога да си изясня това, което ми бе казал.

— Не искам да задавам повече въпроси — казах аз. — Но ако не те помоля за обяснение, не мога да те разбирам. За мен е неестествено да не задавам въпроси.

— Моля те, непременно бъди естествен — отвърна той с престорена сериозност.

Казах, че не разбирам каква е разликата между това да вярваш и да трябва да вярваш. За мен това беше едно и също. Да приемеш, че двете са различни, е все едно да цепиш косъма на две.

— Помниш ли какво ми разказа веднъж за една твоя приятелка и нейните котки? — попита сякаш между другото той.

Погледна към небето и се облегна назад на пейката, като изпъна крака. Кръстоса ръце зад главата си и стегна мускулите на цялото си тяло. Костите му както винаги изпукаха.

Той имаше предвид една история, която навремето му бях разказал за моя приятелка, която намери две полумъртви котета в сушилнята на една пералня. Тя ги съживи и с добро хранене и грижи ги отгледа, докато станаха огромни котки — едната черна, другата рижа.

Две години по-късно тя продаде къщата си. Не можеше да вземе котките със себе си, а и не успя да ги задоми другаде; при тези обстоятелства й оставаше само да ги занесе във ветеринарна лечебница, за да ги приспят.

Аз й помогнах да ги занесе. Котките никога не бяха пътували в кола и тя се мъчеше да ги успокои. Те я дращеха и удряха с лапи, особено рижата, която се казваше Макс. Когато най-сетне пристигнахме в лечебницата, тя понесе първо черната котка. Взе я на ръце и без дума да каже, излезе от колата. Котката си играеше с нея и нежно я закачаше с лапички, докато тя отваряше стъклената врата на лечебницата.

Погледнах към Макс. Той седеше отзад. Сигурно се бе уплашил от движението на главата ми, защото се мушна под шофьорската седалка. Плъзнах седалката назад. Не исках да бръкна отдолу от страх да не ме ухапе или одраска. Котаракът лежеше притиснат в тясната пролука на пода. Беше превъзбуден, дишаше учестено. Погледна ме. Очите ни се срещнаха и аз изпитах ужасно усещане — тялото ми се вцепени от страх, отчаяние, а може би и гузното чувство, че участвам в това, което става.

Изпитах нужда да обясня на Макс, че приятелката ми бе решила така, а аз само й помагах. Котаракът продължаваше да ме гледа, сякаш разбираше думите ми.

Погледнах дали тя се връщаше. През стъклената врата се виждаше как разговаря с човека на рецепцията. Побиха ме тръпки и без да мисля, отворих вратата на колата си.

— Бягай, Макс, бягай! — казах на котарака.

Той изскочи от колата и се втурна през улицата, снишил тяло като дива котка. Отсрещната страна на улицата беше празна. Нямаше паркирани коли и аз виждах как Макс бяга надолу покрай канавката. Когато стигна до ъгъла на един голям булевард, той скочи в един отвор на канализацията.

Приятелката ми се върна. Казах й, че Макс е избягал. Тя влезе в колата и потеглихме, без дума да си кажем.

През следващите месеци случката се превърна в символ за мен. Представях си, а може би и виждах съдбовния блясък в очите на Макс, когато ме погледна, преди да изскочи от колата. И съм убеден, че макар и за миг, този кастриран, натежал, ненужен домашен любимец се бе превърнал в истински котарак.

Казах на дон Хуан как съм бил убеден, че когато Макс профуча през улицата и се хвърли в канала, неговият „котешки дух“ е бил безупречен и може би никога през живота му котешкото у него не се е проявявало така пълно. Случката бе оставила в мен незабравимо впечатление.

Разказвах тази история на всичките си приятели. И колкото повече я разказвах, толкова повече ми допадаше да се идентифицирам с котарака.

Смятах, че приличам на Макс — прекалено задоволен и опитомен в много отношения, и все пак не можех да не си мисля, че винаги е възможно в някакъв момент човешкият дух да завладее цялото ми същество, точно както „котешкият дух“ бе обладал охраненото, безполезно тяло на Макс.

Дон Хуан бе харесал тази история и бе направил някои коментари по случая. Казал бе, че не е особено трудно да оставиш човешкия дух да протича свободно и да надделее. Но да го задържи може само един воин.

— И какво имаш предвид с историята за котките? — попитах аз.

— Ти ми каза, че вярваш как подобно на Макс изчакваш своя шанс.

— Наистина го вярвам.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че като воин ти не можеш просто да вярваш в това и да оставиш така нещата. По отношение на Макс да трябва да вярваш означава, че приемаш като факт бягството му да е било безсмислено изхвърляне. Той може да е паднал в канала и да е умрял на място. Може да се е удавил или да е умрял от глад, а може и да са го изяли плъхове. Воинът преценява всички тези възможности и тогава избира на коя да повярва според вътрешното си предпочитание.

Като воин ти трябва да вярваш, че Макс е успял, той не само е избягал, но и е задържал силата си. Трябва да вярваш в това. Без тази вяра ти нямаш нищо.

Разграничението ми стана съвсем ясно. Помислих си, че действително бях предпочел да вярвам, че Макс е оцелял, осъзнавайки колко е затруднен от целия си уютен и разглезен досегашен живот.

— Да вярваш е лесна работа — продължи дон Хуан. — Но да трябва да вярваш е друго нещо. В този случай например силата ти дава прекрасен урок, но ти си избрал да се възползваш от него само отчасти. Когато си принуден да вярваш обаче, ти трябва да използваш цялото събитие.

— Разбирам какво имаш предвид — казах аз.

Съзнанието ми беше ясно и ми се струваше, че разбирам схващанията му без никакво усилие.

— Опасявам се, че още не разбираш — каза той почти шепнешком.

Изгледа ме продължително. Задържах за миг погледа му.

— А какво стана с другата котка? — попита той.

— А? Другата котка ли? — повторих неволно аз. Бях я забравил. Моят символ се въртеше около Макс.

Другата котка бе останала без значение за мене.

— Но тя има значение! — възкликна дон Хуан, когато споделих мислите си. — Да трябва да вярваш означава да вземаш предвид и другата котка. Онази, която е продължила игриво да ближе ръцете, отнасящи я към нейната гибел. Тази котка е отивала към смъртта си доверчиво, изпълнена със своите котешки преценки.

Ти си мислиш, че приличаш на Макс, затова си забравил другата котка. Дори името й не знаеш. Да трябва да вярваш означава да вземеш предвид всичко и преди да решиш, че си като Макс, трябва да прецениш дали не приличаш на другата котка. Вместо да избягаш, за да спасиш живота си и да поемеш своя шанс, ти може би отиваш щастливо към своята участ, изпълнен със своите преценки.

В думите му учудващо се таеше тъга, а може би тъгата беше в мен. Той дълго мълча. Никога не ми беше хрумвало, че може да съм като другата котка. Тази мисъл ми беше много мъчителна.

Някаква лека суетня и сподавена глъчка внезапно ме извадиха от размисъла. Полицаите разпръсваха хората, насъбрали се около човека, който лежеше на тревата. Някой бе повдигнал главата му върху сгънато яке. Мъжът лежеше успоредно на улицата, с лице на изток. От мястото, където седях, бях почти сигурен, че е с отворени очи.

Дон Хуан въздъхна.

— Какъв великолепен следобед — каза той, като погледна небето.

— Аз не обичам Мексико Сити — признах аз.

— Защо?

— Мразя този смог.

Той ритмично поклати глава, сякаш в знак на съгласие.

— Бих предпочел да бъда с теб в пустинята или из планините — казах аз.

— На твое място никога не бих го казал — откликна той.

— Нямах предвид нищо лошо, дон Хуан.

— И двамата го знаем. Но въпросът не е какво какво имаш предвид. Воинът, а и всеки друг човек, не бива да иска да бъде другаде; воинът — понеже приема живота като предизвикателство, а обикновеният човек — защото не знае къде ще го намери смъртта му. Погледни онзи човек там, на тревата — продължи той. — Какво му е според теб?

— Или е пиян, или е болен — казах аз.

— Той умира! — каза дон Хуан напълно убедено. — Когато седнахме тук, аз зърнах смъртта да кръжи над него. Затова ти казвах да не ставаш. И да вали, и да пече слънце, ти не бива да ставаш от пейката преди края. Това е поличбата, която чакахме. Сега е късен следобед. Слънцето клони към залез. Това е твоят час на силата. Погледни! Гледката с този човек е специално за нас.

Той обърна внимание, че от мястото ни можем безпрепятствено да го виждаме. От другата страна беше наобиколен в полукръг от група любопитни минувачи.

Видът на този проснат на тревата човек дълбоко ме разстрои. Беше слаб и мургав, още млад. Черната му коса беше къса и къдрава. Ризата му беше разкопчана и разкриваше гърдите му. Облечен беше в оранжев пуловер, протрит на лактите, и стари, изтъркани сиви панталони. Обувките му, с неопределен избелял цвят, бяха развързани. Беше неподвижен. Не можех да разбера дали дишаше или не. Питах се дали наистина умираше, както твърдеше дон Хуан. Или дон Хуан само използваше случая, за да онагледи идеята си. От досегашния си опит бях се убедил, че той някак успяваше да впише всичко в някаква своя загадъчна схема.

След дълго мълчание се обърнах към него. Очите му бяха затворени. Заговори, без да ги отваря:

— Ето че сега онзи човек умира. Макар че ти не вярваш, нали?

Отвори очи и се вгледа за миг в мен. Погледът му проникваше така дълбоко, че се замаях.

— Не, не вярвам — отвърнах аз.

Наистина всичко изглеждаше прекалено просто. Бяхме дошли да поседнем в парка и ето че точно тук, сякаш всичко е било режисирано, един човек умираше.

— Светът се подрежда от само себе си — каза дон Хуан, след като изслуша съмненията ми. — Това не е постановка. То е поличба, акт на силата.

Светът, поддържан от разума, разглежда тази случка като нещо мимолетно, на което само хвърляме поглед и отминаваме по пътя си към по-важни неща. Всичко, което бихме казали, е, че на тревата в парка лежи човек, вероятно пиян.

Светът, поддържан от волята, приема тази случка като проява на силата, която можем да видим. Можем да видим как смъртта кръжи около човека и пипалата й проникват все по-дълбоко и по-дълбоко в неговите фибри от светлина. Можем да видим как светещите струни губят своята обтегнатост и една след друга изчезват.

Това са двете възможности, отворени пред нас, съществата от светлина. Ти си някъде по средата — искаш да сведеш всичко под знака на разума. И все пак нима можеш да пренебрегнеш факта, че твоята лична сила ти изпрати поличба. В този парк дойдохме, след като ти ме намери на мястото, където те чаках. Намери ме просто като попадна на мен, без да мислиш, без да го заплануваш или съзнателно да използваш разума си; и след като седнахме тук да чакаме поличба, забелязахме присъствието на онзи човек. Всеки от нас го видя по своя начин — ти с разума си, а аз с волята.

Този умиращ мъж е един от кубическите сантиметри шанс, които силата винаги предоставя на воина. Изкуството на воина е в това да бъде винаги гъвкав, за да го улови. Аз не го пропуснах, но ти улови ли го?

Не можех да отговоря. Осъзнах в себе си една огромна празнота и за миг някак си познах двата свята, за които говореше дон Хуан.

— Каква изключителна поличба е това! — продължи той. — И то специално за теб. Силата ти показва, че смъртта е неотменна съставка от това да трябва да вярваш. Без осъзнаване на смъртта всичко е обикновено, тривиално. Именно защото смъртта ни дебне, светът е неразгадаема тайна. Силата ти го показа. Аз само трябваше да събера на едно място подробностите на поличбата, за да ти стане ясна посоката. Но събирайки тези подробности, аз също ти показах, че всичко, което ти говорих днес, са неща, в които аз самият е трябвало да вярвам, защото такова е предпочитанието на моя дух.

Погледнахме се за миг в очите.

— Спомням си едно стихотворение, което ти ми четеше навремето — каза той и отмести поглед настрани. — За човека, който се зарича, че ще умре в Париж. Как беше?

Това бе стихотворението на Сесар Вальехо „Камък черен върху камък бял“. Бях чел и рецитирал много пъти на дон Хуан първите две строфи от стихотворението по негова молба.

Ще умра в Париж, този ден ще вали,

представям си го като спомен пресен.

Ще умра в Париж, макар да ме боли,

ще бъде пак четвъртък, есен.

Ще бъде пак четвъртък като днешния,

във който пиша.

Защото в костите ми пропълзява хлад.

И никога, тъй както днес,

по своя път

не съм се чувствал толкова самотен.

Стихотворението ми внушаваше неописуема меланхолия.

Дон Хуан прошепна, че той е трябвало да вярва как умиращият човек е имал достатъчно лична сила, за да е в състояние да избере улиците на Мексико Сити като място за смъртта си.

— Отново се връщаме до историята с двете котки — каза той. — Трябва да вярваме, че Макс е осъзнал какво го дебне и подобно на онзи човек отсреща е имал достатъчно сила поне за да избере мястото на своя край. Но имаме и другата котка — тя е също като едни други хора, чиято смърт ги сварва самотни, неосъзнаващи, втренчени в стените и тавана на някоя грозна гола стая.

От друга страна, този човек умира там, където винаги е живял — на улицата. Трима полицаи са неговата почетна стража. И когато издъхва, очите му за последен път ще зърнат светлините на магазините отсреща, колите, дърветата, хорските тълпи наоколо и в ушите му за последен път ще отекне шумът на уличното движение, гласовете на преминаващите мъже и жени.

Ето, виждаш ли, ако не осъзнаваме присъствието на смъртта си, няма сила, няма тайна.

Дълго гледах онзи мъж. Беше неподвижен. Може би мъртъв. Неверието ми вече нямаше значение. Дон Хуан беше прав. Да трябва да вярваш, че светът е тайнствен и неразгадаем, това е израз на най-дълбоко вътрешно предпочитание на един воин. Без това той няма нищо.