Саймън Кларк
Нощта на трифидите (8)

ШЕСТА ГЛАВА
РАЗУЗНАВАНЕ

Откровено казано, очаквах най-нормален полет. Но съвсем скоро открих достатъчно поводи да умувам.

Е, да, условията изобщо не бяха обикновени. Времето се разбушува свирепо. Вярно беше и че излетях в непрогледен мрак със Сеймор Хинкман, вече напълно вглъбения в себе си (и твърде мълчалив) метеоролог. Но този самолет — „Глостър Джевлин“ — беше изтребител за всякакви климатични условия и нощни полети, предназначен да понесе схватки дори зиме насред Арктика. И така, издигах се все по-нагоре. Хиляда и петстотин метра, хиляда и осемстотин, две хиляди и сто… А тъмнината сякаш нямаше край.

От време на време се обаждах по радиото в базата. Нямах нищо ново за казване.

Кръжах в трийсеткилометрови кръгове над невидимия остров Уайт. Издигахме се постоянно, двигателите виеха. Колкото вода бе останала по покритието на кабината, остъргваше я насрещният въздушен поток с хиляда километра в час. Пет хиляди и петстотин метра. Висотомерът се въртеше забързано, отброяваше все по-големи числа. Чух гласец в ухото си.

— Дейвид… ъ-хъм… Д-дейвид… невредими ли излязохме?

— През бурята ли? Да, няма проблеми.

— Не ни ли удари мълния?

— Удариха ни шест мълнии.

— Шест? — Гласът му изведнъж прозвуча задавено. — Шест?!

— Шест — потвърдих невъзмутимо. Не се безпокой. Уредите малко заподскачаха. Но ние не сме заземени, затова нямаше повреди.

— Слава Богу! — въздъхна той.

Озърнах се, но не видях лицето му заради затворения шлем и кислородната маска. Главата му обаче се въртеше наляво-надясно. Явно бе овладял страха си достатъчно, за да се събуди интересът му към ставащото наоколо.

— На каква височина сме по-точно? — попита той.

— Доближаваме шест хиляди метра.

— Всеки момент ще стигнем до горния край на облачния слой.

— Виждаш ли нещо?

— Нищичко. А ти?

— И аз. Ще продължа да се издигам.

— А ще можеш ли… ъ-хъм, да намериш обратния път?

— Не се тревожи, поддържам радиовръзка с базата, те ни виждат ясно и хубаво на радарния екран. Сега сме точно над Уинчестър.

— Уинчестър — като ехо повтори Сеймор. — Божичко… Баща ми бил учител по физкултура в едно училище там. Знаеш ли, отървал се от Ослепяването, защото паднал от коня по време на мач по поло, преди светлините да се появят в небето. Бил в безсъзнание две денонощия.

Сеймор ми ставаше по-симпатичен. Мъничко страх, вдъхнат от излитането насред гръмотевична буря, го очовечи несравнимо.

— Сега завивам надясно — осведомих го. — Така отново ще се насочим на юг към брега. Как се чувстваш?

— Добре съм, благодаря. Е… малко ми призлява, но май вече ми олеква. Скоро белите цифри щракнаха над седем хиляди и петстотин метра.

— Сеймор, седем хиляди и петстотин…

— Дръзвам да заявя, Дейвид, че открихме облаци, които бият всякакви рекорди. Би трябвало да сме… чакай… почакай малко. — Гласът му стихна. — Виждам очертания на облаци… като че почти излизаме над слоя.

Погледнах нагоре в търсене на млечнобялото сияние от слънчеви лъчи, проникващи през облака. Още го нямаше. Увеличих тягата на двата двигателя „Сапфир“ и продължих нагоре. Осем хиляди метра-… осем и петстотин.

„Всеки момент“, внушавах си. Всеки момент щяхме да изскочим сред слънчевата светлина, обсипваща памучните валма на облачния пейзаж.

Девет хиляди метра. Дръпнах лоста към себе си и добавих мощност. Самолетът сякаш се изправи на опашката си и се устреми право нагоре като ракета. На височина десет хиляди метра се измъкнахме от облаците.

— Ох…

Гласът на Сеймор в слушалките ми преливаше от почуда, а и от разочарование. Излязохме над облака, но не намерихме светлина. Поне не каквато очаквахме.

 

Светът бе претърпял огромна промяна.

— Какво… не… не разбирам… Чувах гласа на Сеймор, но цялото ми внимание бе приковано в небесната светлина.

Представете си гаснеща жарава, и то секунди преди мъждукането да се скрие в пепелта. Има червеникав проблясък, но е мътен, толкова мътен, че не обещава друго, освен смъртта на огъня.

Видяната от мен светлина ми напомни за това немощно тлеене. Докъдето ми стигаше погледът — от единия край на хоризонта през цялата му дъга до другия край — все същото мъждиво червено. Съвсем оскъдна светлина. И ми се стори студена. Още по-гибелно студена, отколкото е нормално на такава височина. Въздухът стенеше около крилете на изтребителя в едва ли не погребален плач. И сякаш даваше глас на моите внезапно пробудили се опасения.

— Не разбирам — повтори Сеймор. — Облаците са под нас. Е, къде е слънцето?

 

 

Половин час кръжахме високо в навъсеното небе. Мътната червенина светеше скъпернически.

Извих глава да погледна крилете на самолета. Денем над облаците по цялата им дължина искряха отражения на слънчеви лъчи. А сега сребристата повърхност бе добила ръждив оттенък.

— Значи обикновените облаци не може да са причинили затъмнението — престраших се да изрека накрая. — Поне не дъждовните облаци.

— Очевидно — съгласи се Сеймор. — Несъмнено са засилили ефекта, но би трябвало да има още по-висок облачен слой, който закрива слънцето.

— Нали каза, че облаците вероятно не са по-високо от седем хиляди и петстотин метра?

— Така е. Но ти се издигни още, ако можеш.

И ние се изкачихме още по-нагоре със самолета. Всъщност стигнахме до пределната височина от седемнайсет хиляди метра, където шумът на двигателите изобщо не се чуваше в разредената атмосфера. Тук небето трябваше да е почти черно, а не синьо. Заварихме обаче същия потискащ червен цвят. Дори ако се бяхме заблудили напълно за часа на излитането и бяхме потеглили след залез слънце, щяхме да видим великолепието на ярки като диаманти звезди. А сега сякаш отегчените от Земята богове бяха покрили лика и с червеникав саван.

Поговорих с щаба, причу ми се, че Шефа ръмжи указания на ръководителя на полета. Нерядко резки смущения отекваха в ухото ми, защото светкавиците продължаваха адската си забава над летището. Зад мен Сеймор пишеше и снимаше с фотоапарата. Погледнах контролното табло. Стрелките сочеха, че в резервоарите е останала една четвърт от горивото. Времето ни изтичаше. Казах на Сеймор да си прибере фотоапарата. Връщахме се у дома.

 

 

Намалих тягата и насочих самолета за снижаване. До последните мигове на захождането за кацане щях да се движа слепешком. От контролната кула трябваше да ме водят, докато не видя светлините на пистата.

Въображението ми подсказваше как операторът на радара се е навел към екрана и следи голямата мигаща точка, обозначаваща нашия сигнал.

Отзад Сеймор живна малко и макар че според мен по-скоро говореше на себе си, започна да умува защо е изчезнала слънчевата светлина.

— Вулканичните изригвания могат да изхвърлят частици в по-високите слоеве на атмосферата и да причинят подобно затъмнение. Но не и до такава степен, явлението е незапомнено. Изригването на Кракатау значително намалило количеството слънчева светлина, достигаща земната повърхност. Това довело до глобално спадане на температурата и поредица от страховити зими и хладни лета. Но такова нещо не се е случвало досега. Бихме могли да предположим, че…

В слушалката ме напътстваше ръководителят на полета.

— Снижи се до четири хиляди и петстотин метра, поддържай скорост от седемстотин километра в час и се движи по курс… Отново смущения, чувах ги като шума на прибой във вълнолом. Зачаках да прозвучи отново невъзмутимият глас на ръководителя на полета. Смущенията си съскаха.

— … следователно е ясно — дуднеше си Сеймор, — че нито водни, нито ледени частици могат да причинят това рязко намалено проникване на слънчева светлина. Ако причината не е и във вулканични изригвания, значи сме принудени да…

— Земя — заговорих припряно, — вече не ви чувам. Пращене. И никакъв глас. — Земя, чувате ли ме?

— Количеството частици в горните слоеве на атмосферата трябва да е неимоверно. Човек би могъл да…

— Сеймор — прекъснах го рязко.

— Ъ-хъм?

— Имаме проблем.

— Какъв проблем? — попита той едва ли не унесено, очевидно потънал в изчисления наум.

— Загубих връзка с ръководителя на полета.

— Това сериозно ли е?

— Да. И то много сериозно.

— Опитай пак.

— Опитах. Не отговарят.

Увеличих мощността и острият коничен нос на самолета се издигна. Висотомерът спря обратното си отброяване, отново се изкачвахме.

— Летим нагоре — неуверено установи Сеймор. — А трябва да кацнем, нали?

— Прав си. За предпочитане е обаче да кацнем на пистата, не в нечии зелеви лехи.

— Искаш да кажеш, че не можем да се приземим, докато не възстановим връзката ли?

— Нещо подобно — потвърдих със свито гърло. — Ще обикалям в кръг, докато те, да се надяваме, оправят техническите си неразбории. Така кръжахме десет минути… Дванайсет. Петнайсет, после шестнайсет. Стрелките за горивото пълзяха към заплашителната червена зона. И още нямахме радиовръзка.

Нямаше и светлина отвъд покритието на кабината. Нямаше го дори нерадостното червено небе. То беше далеч над облаците, през които се носехме. Нашият „Джевлин“ бе като змиорка, плъзгаща се в тинята на особено затлачена река. След седемнайсет минути казах на Сеймор:

— Ако постоим още малко тук, ще трябва да слезем и да продължим пеша.

— Моля?

— Не се стряскай, това е стара пилотска шегичка. Побутнах лоста напред и самолетът се спусна. Канех се да добавя как да използва катапулта на седалката си, ако горивото ни свърши. Но в тази мътилка… пък и Сеймор беше пълен новак в небето… по-милостиво би било направо да му опра пистолета в челото.

При изгубена радиовръзка трябваше да разчитам на приблизително пресмятане на курса, за да доближа пистата и да видя с очите си светлините. Преди излитането гледах как изстреляха сигнални ракети и пролича, че разстоянието между земята и облаците е около триста метра. Ако спуснех внимателно летящия сандък, в който се намирахме, бих могъл да се плъзгам под облака без сериозна опасност да се забием в някой хълм или друго препятствие. Макар че толкова ниско висотомерът престава да бъде точен уред, „Глостър Джевлин“ разполагаше с особено мощни прожектори за приземяване. Дори от триста метра щях да знам дали сме над суша или над вода.

Спусках равномерно изтребителя към височина триста метра. Оставаше ми гориво за около седем минути.

 

При тези обстоятелства, както и да кацнех, можех да очаквам голямо друсане.

Бях пресметнал, че съм летял в широк кръг при издигането над облаците. В средата на този кръг с радиус почти двайсет и пет километра трябваше да се намира остров Уайт. Струваше ми се, че ако се насоча по линия, пресичаща кръга на височина около триста метра, ще видя светлините на пистата или поне на градчета и селца.

Но не предполагах, че времето ще бъде още по-гнусно от преди.

Дъждовните капки биеха по плексигласа над главите ни като куршуми от картечница. А прожекторите на самолета открояваха само още дъждовни струи, оплетени и кълбящи се като дим. Поне наглед имах три възможности, докато съм в полет.

Първата: да летя през дъждовната вихрушка и обърканите ветрове, които блъскаха изтребителя. Втората: да летя в абсолютната тъмница на облаците. Третата: да се махна от облаците и мрака, като избера мътните червени небеса над тях. (Говоря за небеса само в смисъла на въздух високо над нас, иначе онези простори над облаците приличаха по-скоро на ада, и то смразяващо мрачен ад.)

В действителност обаче възможностите ми за размотаване горе намаляваха бързо. Стрелките за горивото доближаваха кулата, а още нямах връзка със земята, затова не оставаше друг избор, освен да продължа под буреносните облаци. Летях още трийсетина секунди с петстотин километра в час, а самолетът се мяташе в зоните на турбулентност като перце в морски бриз. Гъстата дъждовна пелена отразяваше заслепяващо лъчите на прожекторите. Насрещният поток виеше скръбно край крилете.

Пулсът ми се ускоряваше, капки пот се стичаха неприятно по гърдите ми.

Отхвърлих втората и третата възможност. Спуснах се. Все още не виждах земя под себе си. На тази височина обаче (висотомерът се колебаеше около нулата) нищо не пречеше да забия трийсетгодишната въздушна машина в някой заоблен хълм на остров Уайт.

— Дейвид… Дейвид, виждаш ли вече пистата?

— Не. Бездруго не виждах нищо пред себе си.

Отнех от тягата и намалих скоростта до четиристотин километра в час. Носът на изтребителя се наведе още малко и доближихме твърдата земя с няколко метра.

— А стига, бе… — ахнах аз.

— Какво не е наред? — отзова се Сеймор.

— Море — сопнах се. Изведнъж зърнах вълните на броени крачки под нас.

Покриваше ги бяла пяна. Внезапните пориви на вятъра бяха разбунили морето в кипящо месиво.

Не биваше да си изпускам нервите. Нямаше смисъл да набирам височина. И без това, кажи-речи, нямахме гориво. А ако престанех да виждам морето, нямаше да знам и кога сме се озовали над сушата. Завих наляво и едното крило едва не бръсна по вълните. След миг носът сочеше на север. Сега трябваше да стигна до земя — или нашия остров, или по-големия отвъд. Не че все още имаше значение. Налагаше се да приземя самолета през следващата минута, иначе рискувахме да си намокрим не само краката.

— Дейвид, според мен…

— Не сега, Сеймор. За около минута трябва да съм много съсредоточен.

Той си затвори устата. В лъчите на прожекторите морето под мен беснееше. Стори ми се, че различавам и отделни солени пръски, литнали нагоре към самолета. Под датчика за горивото замига червена лампичка. Не е задължително човек да е вещ в авиацията, за да знае какво означава това. Подръпвах лоста назад, мъчех се да запазя скъпо ценната локвичка гориво, която едва ли покриваше и дъното на резервоара. „Кротко и полека…“

Точно пред нас. Тъмна маса. Тя не отразяваше светлината на прожекторите.

Зарекох се, ако това не е суша, да си изям шапката заедно с кецовете за десерт.

Не забелязвах никакви скални издатини, дървета или къщи. Приличаше на равно пасище. Нямаше начин да спусна колесниците. Ако предният само закачеше вдлъбнатина или заешка дупка, щяхме да се премятаме презглава. По принуда щяхме да се плъзгаме по гладкия корем на самолета.

— Дръж се здраво — наредих на Сеймор. — Кацаме.

 

 

Кацането ми изби от главата интереса към практически всичко, което можеше да ми предложи този наш голям свят.

По някое време отворих очи и се заблудих, че се събуждам в леглото си.

Чувах обаче някакво трополене по главата си. Опипах я предпазливо с пръсти. Никакво усещане, И пръстите ми бяха изтръпнали.

Внезапно съзнанието ми се проясни и разбрах, че още седя в самолета. Трополяха капките дъжд по моя алуминиев летателен шлем. Някой бе вдигнал покритието на кабината.

Болеше ме шията. Не ми допадаше и стрелкането на болката в подбедриците ми. Разкопчах предпазните ремъци и изпъшках.

— Дейвид — извика някой в ромоленето на дъжда, — добре ли си?

Кимнах. Това изостри болката в шията ми, но поне всичко се движеше както му се полага.

— Сеймор? — подвикнах в отговор.

— Какво?

— Още ли си в кабината на самолета?

— Да. Реших да чакам тук, докато се свестиш.

— За Бога… И откога седиш така?

— Към половин час.

— Ама че си идиот! В резервоарите може би имаше достатъчно гориво да ни пръсне на парченца. Защо не се махна?

— Не знаех. Съжалявам.

Сетивата ми възвръщаха нормалното си състояние и макар че около самолета пак цареше адският мрак, виждах как дъждът отслабва. Досещах се, че има за какво да сме му благодарни. Бе угасил всички пламъци и охладил сгорещения метал, който иначе можеше да възпламени остатъка от горивото и да ни изпепели.

Без особена надежда опитах да включа радиото и опасенията ми скоро се потвърдиха. Аварийното кацане го бе съсипало веднъж завинаги. Казах на Сеймор да се измъкне от кабината. Без да сваляме шлемовете си, ние се плъзнахме по металните повърхности и стъпихме на земята. От всяко движение трепвах и охках.

А тази земя не само беше подгизнала, но и жвакаше кротко под краката ни. Изглежда се бяхме напъхали в мочурище. Нямах представа точно къде сме попаднали на нашия остров или по-скоро на големия. В такова положение бих предложил да изчакаме, докато се развидели. Но понеже можехме да си чакаме безкрайно да просветлее, нямаше какво да сторим, освен да бъхтаме пеша до най-близката ферма или къща и оттам да пратим вест в базата.

Отделих време да проверя внимателно краката си. Макар че подбедриците ми пламтяха от болка, поне знаех, че не са счупени. Не се съмнявах обаче, че при първото събличане ще ги видя привлекателно изпъстрени с натъртвания в приятни оттенъци на синьото и зеленото.

Озърнах се към моя „Джевлин“. Осветлението в кабината беше включено и стигаше да се уверя, че самолетът, общо взето, е здрав. Вярно, едното крило лежеше успоредно на корпуса, по острия нос висеше брада от зеленина. Но все пак кацането не беше катастрофално по последствия. Поне двамата със Сеймор бяхме живи и невредими.

— В аварийния комплект има фенерчета — споделих със Сеймор. — Ще ги взема и ще тръгнем.

— В коя посока? — Той си свали шлема и в светлината от кабината имаше много омърлушен вид. — Не знаем накъде да вървим.

— Право на юг. Ако сме на голямата суша, така ще стигнем до брега. Ако пък сме на нашия остров, няма страшно. Сигурно по пътя ще намерим някоя обитавана къща. Сеймор си избърса челото. Май имаше и немалко пот, смесена с дъждовната вода.

— Добре щеше да ми дойде чаша чай — отпаднало промълви той.

— И на мен, Сеймор.

С тези думи отидох да взема две фенерчета от самолета. Когато се върнах, Сеймор Хинкман, нетърпеливият млад метеоролог, беше мъртъв.