Саймън Кларк
Нощта на трифидите (44)

ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ПРЕСТРЕЛКА

Групи щурмоваци на горяните изскачаха иззад коли или от входове и се втурваха към подножието на огромната сграда. Димът се поразнесе и вече виждах, че две врати са изтърбушени навътре. Щурмоваците нахлуха през пролуката. Изстрелваха къси откоси от автоматите си, за да премахнат противника от пътя си.

И моята група побърза да измъкне оръжията от торби и калъфи, докато напредвахме към зданието. Гейбриъл Дийдс щракна закопчалките на калъфа за китара. Извади своя автомат и метна на рамо торба с ръчни гранати.

Озърнах се и забелязах още гигантски трифиди. Тези твари се придвижваха ужасяващо величаво, двайсетметровите им стъбла се клатушкаха с цялата гъвкавост и заплаха на великанска кобра, а конусите им се въртяха наляво-надясно, сякаш претърсваха улицата. Жилата плющяха във въздуха със съвършена точност, за да погубят поредната жертва. Както гледах, един мъж прояви неблагоразумието да надникне през отворен прозорец на третия етаж. Жилото го улучи но лицето. Той политна надолу и писъкът му проехтя по улицата.

Май бяхме сключили съюз със самия дявол. Но не ми оставаше време да умувам доколко нравствено е решението на горяните да пуснат тези чудовища по улиците на Манхатън. Пред мен беше разбитата врата. Надупчен от куршуми труп на щурмовак бе проснат върху дървените парчетии.

След секунда-две последвах Гейбриъл в сградата. Марни не се отделяше от мен. Не и беше тук мястото, но не можех да я изоставя на милостта на смъртоносните растения отвън. Вътре цареше хаос. Навсякъде търчаха хора. Някои стреляха. Други бягаха да си спасят живота. В това тясно пространство трясъкът на откосите и грохотът на гранатите ми се сториха толкова гръмотевични, че сякаш щяха да ми пръснат черепа. Синкав дим замъгляваше въздуха. Под него лежаха убити или ранени мъже и жени.

Сниших се зад един диван. Гейбриъл и Марни се присвиха до мен.

Намирахме се в голямо преддверие. Вече бях влизал тук, когато навестих Торънс заедно с Керис. Виждах същите статуи на Александър Велики, Юлий Цезар и Адриан, с наредените между тях саксии с папрати, които образуваха купчинки зеленина.

Долових как се провеждаше атаката. Щурмоваците напредваха на малки групи по пет-шест души, изпълняваха нещо като прескочикобила. Една група се хвърляше да превземе част от фоайето. Следващата ги изпреварваше към поредната цел и това се повтаряше.

Картечници отвръщаха на огъня иззад гъстите папрати, които май прикриваха охраната на Торънс. Догадката ми се потвърди, щом един щурмовак хвърли граната в зеленината. Взривът разхвърля листата и разбули нисък бетонен градеж с дебели стени, който приличаше на кутия. От амбразурите в стените цеви бълваха потоци от куршуми. Щурмоваците падаха като кегли. Кръв заливаше килимите. — По дяволите! — изохка Гейбриъл. — Здраво ни пердашат. — И сега какво? — Бутай дивана напред. Внимавай да е обърнат към бункера… и, за Бога, не си надигай главата.

Тримата тласнахме напред дивана на колелцата му. Беше твърде крехка преграда между нас и тези едрокалибрени куршуми. В най-добрия случай картечарите зад бетонната стена просто нямаше да забележат как се примъкваме.

Когато доближихме бункера на десетина метра, Гейбриъл извади нещо като ракетен пистолет с необичайно широко дуло. Пъхна шишкаво снарядче в затвора отзад.

— Наведете си главите.

Изстреля гранатата по бункера, тя се удари в бетонната преграда и избухна с ревящ тътен.

— Проклятие, разтрепераха ми се ръцете. Презареди, вдиша дълбоко и пак стреля. Този път ракетата влетя в един отвор на бункера. Надзърнах предпазливо точно навреме, за да видя как сътресението изтупа бял прахоляк от външната страна на укреплението. От амбразурите тутакси изригна черен пушек и картечниците вътре млъкнаха най-сетне. В този миг една ръка тупна Гейбриъл по рамото.

— Добър изстрел, Гейб.

Обърнах се към Сам Даймс, който се усмихваше невесело на Гейбриъл.

— Превземем ли фоайето, много близо сме до успеха. — Сам ми кимна. — Виждам, че си влязъл в отбора.

— И аз имам малко работа тук.

— Дейвид, нямам думи да ти кажа колко се радвам да те видя. Май ще имаме нужда от всеки, който умее да стреля. — Той докосна с пръсти другия си лакът, където по ризата се разпълзяваше червено петно. — Шрапнелче от граната. Да се бях научил да хвърлям гадорийките по-надалеч. — Унило поклати глава. — Сам се гръмнах, дето има една приказка.

По стълбата пред нас напираше цял рояк хора в черни униформи.

— Някой е повикал гвардейците — промърмори Гейбриъл.

Вдигнах автомата и пуснах откос по отряда от тежко въоръжени мъже. Неколцина се килнаха напред и се търкулнаха по стъпалата. Гейбриъл изстреля граната. Взривът повали още от тях.

Тогава в периферното ми зрение се мярна нещо зелено. Един от нашите сапьори залитна, стиснал гърлото си. С оглушителен вопъл се свлече на пода в гърчове.

Погледнах през рамо. Млад трифид се бе промъкнал в зданието. Макар и малко по-висок от два метра, носеше гибел. Обърнах се да изстрелям кратък откос, куршумите разкъсаха конуса и жилото вътре.

— Зад нас влизат трифиди! — креснах на другите. — Трябва да се махнем от фоайето.

Сам се навъси.

— Май се заклещихме между дявола и бездната.

Прав беше. Отпред гвардейци в черни униформи напираха към фоайето, а отзад улицата сякаш бе потънала под някаква омагьосана гора…, ако думата „омагьосана“ и подхождаше. Вместо бетонни тротоари, голи стени и асфалт, претъпкан с коли, имаше зелена ивица като в джунгла. Трифидите завземаха Манхатън. Посочих един коридор, който започваше от фоайето.

— Там има асансьор! — извиках. — Да се качим с него.

— Още не сме разчистили фоайето.

— Остави хората на Торънс да си мерят силите с трифидите. Хайде!

Изхвърчах иззад дивана. След мен хукнаха Гейбриъл, Марни и Сам. Докато стигнем, присъединиха се двама щурмоваци, понесли картечници. Гейбриъл оглеждаше недоверчиво асансьора.

— Ами ако са го изключили?

— Има само един начин да проверим.

Дръпнах вратата. Отвори се и откри мирния си махагонов уют. Огледала отразяваха опушените ни лица.

— Влизайте по-бързо!

Нямахме и секунда за губене. Отвори се друга врата наблизо и се появи изненаданото лице на човек от охраната. Завъртя пушката си, но щурмоваците се оказаха по-бързи. Надупчиха го, преди да е помръднал от мястото си. От стаята обаче се показаха още мъже и откриха огън по нас.

Щом всички се пъхнаха в асансьора, затворих вратата. Попаднахме в старомоден асансьор с ръчно управление. Вместо бутони с номерата на етажите, имаше само колело, което се завърташе към надписите „Нагоре“ или „Надолу“. Врътнах колелото. Асансьорът се раздруса и започна мудно да се изкачва. Прекалено мудно. Неясен силует застана от другата страна на матовото стъкло и стреля през него с пистолета си. Отвърнах с откос, за да му попреча да се прицели. След секунда кабината ни издигна над опасността. Стиснал окървавения си лакът, Сам Даймс успя да се усмихне отпаднало и кимна към пръснатото огледало зад гърба си.

— Ето ти седем години лош късмет за някой нещастник.

Бавно и с проскърцване на дъски достопочтеният вехт асансьор ни носеше все нагоре. Огледах се припряно — всички бяхме невредими, освен раненият в ръката Сам. Марни се взираше в мен сериозно и решително със зелените си очи. Дадох и пистолет. Проверих дали е свален предпазителят и обясних:

— Ако имаш нужда от това нещо, когато излезем, просто го насочи и стреляй. Нали схвана?

Тя кимна.

Гейбриъл и щурмоваците се възползваха от временното спокойствие, за да презаредят. И аз сложих нов пълнител на автомата си. Сам вирна брадичка към стрелката, въртяща се към номерата на все по-високите етажи.

— Трябва да стигнем до деветдесетия…, но бъдете готови. Нещо ми подсказва, че може да ни посрещнат тържествено.

— Тогава да го подминем и да излезем на деветдесет и първия — предложих аз. — Ако ни провърви, там няма да ни чакат. После ще слезем по стълбата.

— Бива си я идеята. — Сам се намръщи, щом сви пострадалата си ръка. — Някой знае ли как се управлява туй нещо?

Марни кимна и пристъпи към колелото.

— Добре, излизаме на деветдесет и първия етаж. — Сам измъкна затъкнатия под колана му пистолет. — Но ако ония типове на Торънс ги сърбят пръстите да натискат спусъка, може просто да забият сума ти олово през вратата, докато ги подминаваме. Затова се притиснете до страничните стени на кабината… не, само не в дъното. Тук, от двете страни на вратата. Зачакахме. Указателят на вратата посочи осемдесет и първия етаж… и бавно продължихме към осемдесет и втория.

Шумът от сражението във фоайето заглъхна. В асансьора, наред със скрибуцането на въжета и макари, чувах накъсаното дишане на спътниците си.

Намирахме се в чудат промеждутък. Нямаше план за предстоящата схватка, който да премислям неспирно. Можех само да стоя и да чакам следващата случка.

— Добре, пригответе се. — Гласът на Сам беше задавен от напрежението. — Доближаваме деветдесетия.

В напуканото матово стъкло на вратата правоъгълникът от мрак се смени с ивица светлина, щом стигнахме до деветдесетия етаж. Очаквах залп да прониже вратата. Нищо подобно. Кабината си трополеше нагоре.

Марни спря кабината на следващия етаж. Първо изскочиха щурмоваците, опрели гърбове и готови за стрелба с картечниците си. Те ни махнаха да ги последваме. Озовах се в коридор, по който бяха разположени офиси. Засега мястото изглеждаше опустяло. Табела ни насочи към стълбата.

По пътя натам щурмоваците отваряха с ритници всяка врата, която им се стореше подозрителна. В една стая половин дузина служители се криеха зад наредени шкафове с документи.

— Не стреляйте! — извика мъж с побеляла коса.

— Няма да гърмим, ако и вие не гърмите по нас — любезно отвърна Сам. — Имате ли оръжие?

— Не, сър. Ние сме архивари.

— Архивари, а?

— Да, сър.

— Да сте виждали гвардейци на тоя етаж?

— Не сме, сър.

— А истината ли ми казвате, господине?

Сам опираше цевта на пистолета в сгъвката на окървавената си ръка. Белокосият изпъна ръце още по-високо и се озърна уплашено към колегите си.

— Ами… ъ-ъ, видях неколцина гвардейци на стълбата, те…

— Колко бяха? И точно къде са?

— Четирима. Носеха картечница на тринога. Ъ-ъ… свалиха я по стълбата в края на този коридор.

— Благодаря — промълви Сам с искрена учтивост. — Съжалявам, че обезпокоихме вас и колегите ви. — Преди да излезе от стаята, той вметна: — О, да, препоръчвам ви да си седите зад тия шкафове. И не правете глупости, като например да се обадите по телефона. Схванахте ли?

— Напълно, сър. Благодаря.

Върнахме се в коридора. Сам поговори с щурмоваците, които ни поведоха в колона.

Щом видяхме стълбището, щурмоваците ни посочиха да изостанем малко. И двамата издърпаха щифтовете от гранати и ги метнаха надолу по стълбата. Преди грохота на взривовете дочух нечий вик на изненада. После настъпи тишина. Щурмоваците се втурнаха по стъпалата и стреляха по някого, след това ни дадоха знак да се присъединим към тях. На завоя на стълбата видях картечница, килнала се от триногата си. До нея се бяха проснали оплескани с кръв трупове.

— Напомнете ми да похваля оня чичко в доклада си — подхвърли Сам с насилена усмивка. — Той ни отърва.

Подбирахме къде да стъпим по гладкия мрамор, сплескан с алена каша, хлъзгава като машинно масло. Налагаше се да стискаме перилата, за да не тупнем по задник. Все пак скоро стигнахме до коридора на долния етаж, където се възползвахме от скъпия килим, за да си изтрием подметките.

Табелата ни осведомяваше, че сме на деветдесетия етаж. Усетих се, че надничам през прозореца към слънцето, спуснало се ниско над привидно мирния Манхатън. Лъчите на залеза се отразяваха червеникави от прозорците по сградите на деловите центрове.

— Продължавайте! — изсъска ни единият щурмовак. — Аз ще ви пазя гърбовете.

Другият тръгна пръв по коридора. Торънс бе свършил много работа тук. Офисите бяха превърнати в снабдена с всичко необходимо болница. Зърнах за миг изтърканите до блясък плочки и внушителните лампи под тавана на операционна зала. Тогава неочаквано от двете страни на главата ми се появиха ярки точици и изсвистяха покрай мен по коридора.

Незабавно се опрях на коляно. Огледах се — двама гвардейци в черно стреляха по нас с автоматичните си пушки. Повечето куршуми се бяха забили в щурмовака, който вървеше отзад. Безжизненото му тяло лежеше по лице в коридора. Натиснах спусъка на своето оръжие и пратих по двамата дълъг откос от автомата. Още насочени наслуки куршуми изтръгнаха мазилка от стените в облачета бял прах.

Примигах, за да почистя очите си, и видях гвардейците да се свличат.

— По-чевръсто! — нададе вопъл водещият ни щурмовак и се втурна по коридора. Не изоставахме.

Миг по-късно той нахълта в приемна. Пред нас се откри редица от фигури в черни униформи, бранещи набързо стъкмена барикада от преобърнати бюра, кантонерки и шкафове. Странно, но бяха от нашата страна на укритието, а не от другата, както бихме очаквали.

— Хвърлете оръжията! — викна им Гейбриъл. — Хвърлете ги!

Някои решиха да се инатят.

Точен изстрел от пистолета на Марни запрати един от тях към бюро, стиснал шията си с двете ръце.

Стрелях на къси откоси, куршумите откъсваха парчета дърво от плотовете на бюрата. Но доста от тях попаднаха в по-меки мишени. Хората в черно се гърчеха като марионетки с отрязани конци, преди да паднат на пода. Други гвардейци избраха втората възможност.

Разкрещяха се с все сила, метнаха настрани оръжията и вдигнаха ръце. Гейбриъл излезе напред и им заповяда да легнат с изпънати ръце. Забелязах, че накуцва, оставяше кървави следи по килима. Озърнах се към Сам Даймс — куршум бе одраскал лицето му. По долната му челюст постепенно се събираше брадичка от кръв. Все пак не беше пострадал много зле и отиде да обсъди положението с щурмовака.

В този миг осъзнах, че усещам лявото си ухо необичайно студено, сякаш към него е притисната бучка лед. Открих учуден, че горната третина от ухото ми просто е изчезнала. Погледнах си пръстите, които също лъщяха в червено. Преместих поглед към горната част на дясната си ръка. Беше осеяна с мънички рани и от всяка висеше капка кръв. За свой късмет не изпитвах болка и когато се опитах да размърдам ръката си, вършеше добра работа.

Минаха няколко минути, докато преместим оцелелите гвардейци и ранените в един склад. В ъгъла на стаята видях телефон и си позволих удоволствието да изтръгна кабела от стената, преди да ги заключим вътре. Щом нашата малобройна и все по-оплескана с кръв групичка се събра отново в приемната, Сам изрече тихо:

— В момента не виждам какво друго да сторим, освен да пердашим направо през тая барикада.

— Мислиш ли, че Кристина и Керис още са тук?

— Такива са последните сведения, които получихме. Гейбриъл ни огледа. — Всички ли презаредихте?

Закимахме.

— Добре — прошепна Сам. — Хайде да го направим.

Хвърлихме се към прекатурените мебели. Ръката ми избра точно този момент, за да започне да ме мъчи. Изпъшках, стиснах зъби и се прехвърлих през барикадата, за да се плъзна от другата и страна.

Заварих изглед към втора редица от обърнати маси, която образуваше още една преграда в края на коридора. „Страхотно… направо страхотно“, помислих, докато моята нервна система свикваше да праща ясни и силни сигнали за болка към изтормозеното ми съзнание. Стиснал автомата в едната си ръка, аз трополях напред. Тогава над една маса се показа цевта на пушка, а зад нея погледа ми срещнаха чифт зелени очи в рамка от червена коса. Спрях като закован.

— Керис? — смънках невярващо.

Тя отпусна надолу пушката и се откри изненадано лице.

— Дейвид Мейсън? Адски се забави.