Саймън Кларк
Нощта на трифидите (26)

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПРОМЯНА

Докато обядвахме, Гейбриъл ми разказа какво се е случило след отвличането ми преди повече от седмица.

— Аз уредих всичко — призна си. — Научих, че генерал Филдинг… вече си наясно, че това е Торънс… е намислил да те върне на остров Уайт, придружен от дипломатическа мисия. Тоест ти щеше да си мислиш, че са дипломати.

— А всъщност щях да осигуря безпрепятствен достъп на ударния им отряд. Да, Сам ме просвети за тази хитрина.

— Според мен беше задължително — продължи Гейбриъл — или някак да те махна от Ню Йорк, или да те убия със собствените си ръце.

Вторачих се в грамадните му длани и пак срещнах погледа на печалните кафяви очи, който бе натежал стряскащо. Осъзнах, че изобщо не се шегува за втората възможност.

— Повярвай ми, Дейвид, умолявах ги на колене да те отмъкнат от Ню Йорк. — Той пийна кафе. — Все пак нали разбираш, че подбудите ни да те доведем тук и така да отървем твоя остров от нашествие не са съвсем благородни и безкористни? Кимнах. — Ако Торънс превземе остров Уайт, ще се сдобие и с технологията „Мейсън-Коукър“.

— И ще има високооктаново гориво за самолетите си, за да бомбардира горяните, докато и помен не остане от тях. Същото би сполетяло всяко друго селище, което няма желание да приеме неговата… хъм, закрила.

— А Керис?

— Нищичко и няма — увери ме Гейбриъл. — Постарах се да е седнала в таксито, преди групата за отвличането да ти налети.

— Как е тя сега?

— Разстроена е, че ти изчезна. Но не пада духом.

— Керис не знае, че ти си…

— … шпионин ли? Изобщо не се досеща за другата ми роля в живота. За нещастие не знае и дали си жив или мъртъв. Естествено трябваше да си затварям устата.

— Нямаш ли и доверие?

Гейбриъл като че се докачи от избухването ми.

— Съжалявам, Дейвид. В края на краищата тя е дъщеря на Торънс. Не мога да си позволя такъв риск. Имаме и други агенти в Ню Йорк. Ако бъдат разкрити…

— Да, да, представям си. Кажи ми нещо друго, Гейбриъл — Керис знаеше ли за намерението на Торънс да нахлуе на остров Уайт?

Погледът му остана спокоен.

— Убеден съм, че не е знаела. Също като теб щеше да бъде пешка в ръцете на Торънс.

Отдъхнах си. Колкото и да ми тежеше тази раздяла, щеше да стане непоносимо горчива, ако си мислех, че Керис ме е въртяла на пръста си.

Обядвахме, а Гейбриъл ни разказваше за скорошния опит да бъде спасена Кристина, макар че знаехме почти всичко, което чухме от него. Общо взето, беше ни известно, че Кристина е била преместена светкавично на тайно място минути преди групата по отвличането да нахлуе в болницата с автомати в ръце.

— Лош късмет — от сърце промълви Сам. — Направо скапан.

— Както се пее в един стар блус — продължи Гейбриъл, — ако не беше лошият късмет, ама най-лошият, нямаше да знаем що е то сполука. Откарах момчетата от групата обратно към река Хъдзън и кого да видя — самият Рори Мастърфийлд се облещил насреща ми. Ясно беше, че ме е разпознал и с моето прикритие е свършено. Нямаше какво да сторя, освен да се разкарам веднага оттам. Пъхнах се в подводницата с нашите хора. Оставаше да се потопим и да се измъкнем по Хъдзън. Но една брегова батарея ни освети с прожектор. Бяхме тлъста мишена. Поне в едно ни провървя онази нощ — едрокалибрените оръдия по островите не можаха да се прицелят в нас. Снарядите падаха на километър встрани. Но не бяхме такива късметлии с две-три гаубици от батареята в Трайбека. Признавам, биваше си ги. Така надупчиха кулата на подводницата, че сега е повече въздух, отколкото метал. За капак отнесоха перископа и радарния купол. Заради това и заради излишните пробойни по корпуса не можехме да се потопим. Единственият ни избор беше да бягаме с все сила към открито море. И само случайността ни позволи да се пъхнем в мъглата, където се изплъзнахме на канонерките. — Той поклати глава. — Повярвайте ми, не искам повторно да преживея такова пътуване, много благодаря.

Последната дума, произнесена от Гейбриъл, сякаш още висеше във влажния въздух. Тогава ни връхлетя звукът, който усетихме по-скоро като невидима стена с твърдостта на бетон. Удари столовата, помете чиниите от масите, после и хранещите се хора от столовете им. Стъклата на прозорците се пръскаха. Грохот като гръмотевица отекна от скалите на другия бряг. Наоколо веднага се разнесоха крясъци. Сирена надаваше все по-силен вой.

Надигнах се от пода, осеян със столове, чинии и разсипана храна. Сам и Гейбриъл излизаха на бегом от столовата. Гейбриъл спря на пътя отвън, но Сам продължи към канцеларията си, дългите му крака препускаха с пъргавината на тренирай атлет.

— Проклети да са — яростно изсъска Гейбриъл. — Проклети да са!

Вторачих се в реката. По водата напредваха клиновидни разпенени вълни.

— Торпедни катери. — И Гейбриъл ги бе видял. — Дяволите да ги вземат, как са ни проследили дотук?

Гледах как катерите завиха към брега. Бяха малки и обтекаеми, едва надвишаваха по дължина торпедните тръби, разположени от двете страни на кабината. Устремиха се към лагера подобно на състезателни скутери, преди да избълват смъртоносния си товар. Торпедата напираха към нас и аз дръпнах Гейбриъл за ръката.

— Отстъпи. Прекалено близо сме.

Тези торпеда бяха бързички. Не успяхме да изтичаме назад повече от няколко крачки. А и Гейбриъл изпадна в такъв бяс, че почти очаквах да се втурне напред и да се опита да ги отклони някак с голи ръце.

Можахме само да спринтираме за кратко и да се обърнем, за да видим неизбежното. Две торпеда се забиха в годната за плаване подводница. Избухна гейзер от бяла пяна. Корпусът се пречупи, двете половини се разделиха и се заклатушкаха поотделно, преди да легнат на дъното на реката.

Третото торпедо се удари в калта по брега и издълба кратер, широк пет-шест метра. Незабавно кафявата речна вода нахлу да го запълни, бълбукаше и изпускаше пара като вариво на вещица. Щом изстреляха торпедата, катерите ни обсипаха с куршуми от картечниците си.

Застанал като тъмно изваяние на свирепостта, Гейбриъл Дийдс бълваше яростта си в думи.

— Как ни намериха? По пътя насам спазвахме всички правила. Наблюдавахме денонощно. Уверихме се, че не ни преследват. Как тъй са тук сега?

Май не забелязваше бръмчащите край него трасиращи куршуми.

— Гейбриъл! — викнах му. — Наведи се.

А той скочи към най-близкия Джъмбо и ловко се покатери отгоре.

— Там е! — посочи. — Ето как са ни сгащили копелетата!

Отидох при него, макар че опасността не ми допадаше. Куршумите летяха твърде наблизо.

Все пак погледнах какво ми показваше. Надолу по течението на реката, встрани от сражението, във водата лежеше странна машина, която вече си бе свършила работата. Беше нашарена с петна в морскосиньо и зелено, над повърхността едва се подаваше плоско подобие на калкан. Две стъклени кабинки се издуваха като лъскави очи. Явно миниатюрният морски съд, почти неразличим в океана, се бе прокраднал след повредената подводница до базата и после бе съобщил координатите по радиото на основните ударни сили.

— По дяволите! — избухна Гейбриъл. — Трябваше да се досетим какво са намислили. Затова големите оръдия стреляха встрани от нас, когато се измъквахме от Хъдзън. Искали са само да ни подплашат, за да ни проследят дотук и… Думите му преляха в поток от нечленоразделни псувни. Макар че в тази река не можеха да навлязат големи бойни кораби, които газят прекалено надълбоко, скоро загъмжа от цяла флотилия по-дребни съдове. Гърмяха в забрава с палубни оръдия, базуки, картечници, минохвъргачки и многозарядни ракетомети, напираха като глутница носещи се по вода хиени, готови да повалят плячката си.

Но и ние имахме остри зъби. На различни места по брега трещяха оръдия и снарядите им профучаваха над водата. Някои улучваха целта. Три десантни катера на врага избухнаха в огнени кълба и пламналите им екипажи се разлетяха из реката.

Гейбриъл подскачаше върху металния гръб на Джъмбо и крещеше от радост. Но съвсем навреме куршум от картечница отскочи от бронирания унищожител на трифиди и ни напомни, че сме доста лесни мишени. Побързахме да скочим на земята и наблюдавахме битката иззад возилото.

Не потръгна добре за нас. Въпреки упорития насрещен огън на нашите хора от окопи, артилерийски позиции и наблюдателни кули поне петнайсетина десантни кораба стигнаха до брега. Под прикритието на унищожителни картечни откоси войските на Торънс напираха по склона. Стреляха в движение, някои хвърляха гранати в окопите. Посърнах. Торънс бе организирал смазваща атака, изпращайки елитната си пехота. Горяните загиваха с десетки. В такива моменти често има и нелепи случки.

От високоговорителите, окачени на прътове из лагера, се разнесе музика. Звучен женски глас пееше бавна балада, която отекваше от склоновете. Дори стрелбата, смесена с мъчителните писъци на умиращите, не можа да заглуши прекрасната песен. Нечия ръка разтърси рамото ми.

— Това е сигналът да се махаме! — Гейбриъл отвори люка на Джъмбо. — По-живо!

Побързах да се наместя на едната предна седалка. Младеж с вид на латиноамериканец се вмъкна на мястото на водача под краката ми. След секунда двигателят избуча.

Машината вече пълзеше на веригите си, когато Гейбриъл се промуши до мен. — Виждал ли си Сам? — викна в ухото ми.

— Хукна към канцеларията си, после не съм го виждал.

Гейбриъл се изви на седалката, за да погледне административните сгради, където горяни прехвърляха по-секретните си документи в чакащи противотрифидни машини.

Изведнъж дрънченето на куршуми по нашия Джъмбо привлече вниманието ми обратно към реката. Бяха се появили още десантни катери, претъпкани с хора в зелени униформи. Някои се опитаха да стигнат до брега там, където склонът беше твърде стръмен. Нашествениците трябваше да скачат на сушата, но се плъзгаха по калната стръмнина и потъваха под тежестта на цялото си снаряжение.

Все пак мнозина стъпиха на брега, обаче не всички стигнаха до лагера. Картечарите на наблюдателните кули изораха земята с куршуми и повалиха в крачка немалко войници. Гърмеше несекваща какафония от автоматична стрелба, взривове и писклив вой на ракетомети. По лагера се стелеше дим, гъст като есенна мъгла.

— Ами Сам? — креснах на Гейбриъл.

— Ще се качи в друг Джъмбо…, а ние се омитаме оттук.

— Накъде?

Махна с ръка към най-близката ограда срещу трифиди.

— Навън. Хората на Торънс няма да ни гонят и там.

Нашата машина се бе вляла в колоната, газеща с грохот тревата. Едно бронирано возило закачи банята и стовари покрива върху себе си. Продължи напред без бавене, разравяйки пръстта в кал. От някои машини се подаваха цевите на тежки картечници, които се завъртяха към нападателите и ги обсипаха с гибелни откоси, изпъстрени от яркочервените ивици на трасиращи куршуми. Поваляха ги като житни снопове.

В тази минута още таях ясната надежда, че сражението може да се обърне в наша полза. Но тракането на куршумите по устойчивия корпус ми подсказа, че греша. Още от хората на Торънс се бяха промъкнали от вътрешната страна на противотрифидната ограда, за да обкръжат горяните. Единствената ни надежда беше в изтеглянето.

Привидно хаотичното бягство скоро се оказа организирано отстъпление. Колоната се разпръсна. Всяка машина се устреми към свой участък от оградата. Туловище след туловище си пробиваха път, разкъсваха телта, нацепваха коловете на тресчици. Гейбриъл ми се усмихна мрачно за миг.

— Сега ще оставим отбраната на големите зелени момчета.

— Кимна към чакащите трифиди. — Правим си сметката, че войниците на Торънс не биха посмели да се опрат на такова сборище.

Сякаш по сигнал трифидите навлязоха през пролуките в оградата, нетърпеливи до докопат жертвите си в лагера.

— Заради музиката е — помъчих се да надвикам рева на двигателя. — Насочват се по звука.

Гейбриъл кимна с начумерено задоволство.

— Затова пускаме песен, а не инструментална мелодия. Тези твари обожават човешкия глас.

Тътнехме към мястото, откъдето трябваше да се изтръгнем през оградата, а аз се озъртах. Силите на Торънс май бяха завзели около три четвърти от лагера. Обръч от фигури в бойни униформи се стесняваше около административните сгради. Последните Джъмбо се измъкваха със скъпоценния си товар от горяни. Една машина обаче се застоя. Беше същинско чудовище сред себеподобните си. Две картечни кули сееха огнена смърт и разруха. Щурмоваците напираха към нея, но отново и отново бяха принудени да отстъпват.

Тогава видях как Сам Даймс изтърча от канцеларията си. В едната си ръка държеше торба, издута от документи, явно твърде секретни, за да бъдат зарязани в ръцете на нашествениците. Зад него тичаше Джазмей и стреляше в движение с автомата си.

„Хайде, хайде!…“ Мислено ги подканях да се качат в гигантската верижна машина и да се понесат с бучене по хълма към спасението. Но както безмълвно се молех на двамата да бягат по-бързо, зърнах нападателите да разполагат дълга черна тръба на трийсетина крачки от машината. След секунда-две всичко беше свършило. С димна струя ракетата изскочи от тръбата, заби се в металния хълбок на големия Джъмбо и пръсна неустрашимото му сърце.

Взривът откъсна двете кули. Горящи отломки се разлетяха по тревата.

Облещих се, не исках да повярвам на очите си. Ударната вълна бе проснала Сам и Джазмей на земята, но те се изправиха светкавично и хукнаха неудържимо към столовата, за да се скрият вътре. Това убежище обаче нямаше да ги спаси за дълго. Завъртях се на седалката и тупнах Гейбриъл по ръката.

— Трябва да се върнем!

— Няма да стане. Почти се измъкнахме.

— Сам и Джазмей останаха там. Приклещиха ги.

Тъмните му очи веднага попиха гледката и той натисна бутона на разговорната уредба.

— Водач, завъртай обратно… и бъди готов да прибереш още пътници. — Гейбриъл ме погледна. — Е, Дейвид, май е време за кратка молитва. Сега ще си напъхаме главите право в устата на лъва.