Саймън Кларк
Нощта на трифидите (42)

ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА
ИДЕ НЕЩО ЗЛО…

Щом ни сграбчиха до водата, побързаха да ни завлекат навътре в храстите. Усещах как острието на ножа боцка кожата ми. Знаех, че всяко необмислено движение ще бъде последното в живота ми.

Една ръка ме стисна за ченето и вдигна лицето ми към уличната светлина, процеждаща се в шубрака.

— Какво да ги правим тези влюбени пиленца? — прошепна някой.

— Убийте ги.

— Но…

— И по-чевръсто. С ножа.

От друга посока трети глас прошепна:

— Чакай. Вече съм виждал лицето на това приятелче.

— И какво?

— Ей, човекът пилотираше самолета, с който дойдохме… англичанинът. Ъ-хъм… Мейсън. Да, бе, Мейсън.

— Сигурен ли си?

— Ъхъ, няма грешка.

Пак си замърмориха. Друг прошепна:

— Чакайте ме тук. Ей, сега се връщам.

Това „ей сега“ май се проточи половин час. А нашите нападатели не ни позволяваха да шавнем. Виждах как лъщи ножът, който притискаха и към шията на Марни. Още бях мокър и тялото ми полека изтръпваше от студ. Най-сетне храстите прошумоляха и се чу шепот:

— Сакраменто.

Онзи, който ме държеше, изсъска в отговор:

— Берлин.

Още хора се промъкнаха през гъсталака. После познат, но смаян глас попита:

— Дейвид, ти ли си? Какво търсиш тук, за Бога?

Пръстите, стиснали челюстта ми, се отдръпнаха. Обърнах се и видях, че Гейбриъл Дийдс е зяпнал сащисан мен и Марни. По лицето му бавно плъзна усмивка и той добави:

— И защо сте голи?

Набързо му обясних какво се случи, не пропуснах лошата новина, че тукашните власти сложиха ръка на нашите хидроплани. Докато приказвах, беше ми много приятно да извадя дрехите си от чувала и да ги навлека. Марни направи същото. Гейбриъл цъкна с език, щом научи за самолетите.

— Ще трябва да измислим друг начин да се приберем у дома. Но всичко по реда си. Ще те отведем на друго сигурно място, докато приключим всичко.

— Няма да стане. Вече участвам в тази авантюра. От началото до края. Ще намеря Керис и ще я отведа оттук.

— Ако поиска да тръгне.

— Все едно, ще чуя решението от самата нея.

Гейбриъл кимна.

— Така да бъде. Но не можем да направим нищо до утре следобед. Всички наши групи мируват до началния час.

— Какъв начален час?

— Когато ще започнат фойерверките. После ще те просветя.

Нахлузих пилотските обувки на все още мокрите си крака.

— Но вие как успяхте да се проврете през стената, за да дойдете тук?

— Пак слязохме под земята. Той погледна Марни. — Твоята водачка май не е знаела, че има такъв проход. — Устните му трепнаха в усмивка. — Би ви спестил мокренето на краката… и би пощадил вашата свенливост. — Подкани ни с жест да вървим след него. — Внимавайте къде стъпвате. Сапьорите залагали взрив тук, когато ви зърнали да се плацикате във водата. — Кимна към бетонна постройка само на трийсетина метра от нас. — Това е на противовъздушната отбрана, така че шът — притисна пръст към устните си.

Когато се измъкнахме от храстите, видях всекидневните градски дрехи, които носеха Гейбриъл и сапьорите, за да се сливат с обикновените жители на Ню Йорк. Гейбриъл огледа оръфаните парцали на Марни и тихо подхвърли нещо на един сапьор, който свали пуловера си и го даде на момичето. Тя покри с дрехата своя пуловер, за да не се виждат дупките и кръпките. Новата премяна беше прекалено дълга за нея, но поне поприкри факта, че е избягала от робския лагер.

Не вървяхме дълго. Едва изминахме един квартал и Гейбриъл посочи врата до кафене, ярко осветено и в този час. Той потропа и вратата се открехна два-три сантиметра. Щом мъжът от другата страна позна кой стои пред него, отвори докрай.

Слязохме по стъпала в просторно мазе, запълнено до половината с бали хартия. Навсякъде имаше постели, стъкмени от същите бали. В един ъгъл някой бе струпал консерви и бутилки с вода.

— Заповядайте на вечеря — посочи купчината Гейбриъл. — Боя се, че имаме само печен боб от студена консерва. Затова пък не липсват ябълков сладкиш и сметана. — Засмя се. — Реших, че трябва да се запасим, в случай че Сам Даймс намине насам.

— Къде е той?

Гейбриъл вдигна рамене.

— Някъде по работа.

Озърнах се към Марни. Тя се бе опомнила от нощното плуване и се наслаждаваше на огромна порция боб.

Вече беше три часът сутринта. През следващите три четвърти час се върнаха още сапьори, изпълнили задачите си. Веднага си смъкваха обувките и се тръшваха на импровизираните легла. Гейбриъл даде одеяла на двама ни и натърти направо:

— Дейвид, утре е важен ден. Най-добре събери сили.

Помня как при лягането върху неравната постеля от бали съвсем ясно си мислех, че изобщо не бих успял да мигна.

Стори ми се обаче, че току-що съм затворил очи, а когато ги отворих отново, Гейбриъл бе приклекнал до мен. През зарешетеното стъкло над главата ми проникваше слънчева светлина.

— Има малко кафе — осведоми ме той, без да се усмихне. — Напълни си една чаша и ела при масата. Трябва да споделя с теб някои подробности.

Седнах до него. По решетката над стъклата тропаха крака — хората в Манхатън се занимаваха с делата си, както всеки ден. Извих очи към часовника, увиснал на пирон. До него на стената бе надраскано с тебешир указание за групата, настани ла се тук: „Сверете си часовниците с този.“ Стрелките показваха, че минава десет часът. Бях се успал. Марни, седнала да изяде съдържанието на една консерва, ми махна с ръка засмяна. Зарадвах се, че са и дали нови дрехи, а дългата и червена коса блестеше от несъмнено продължителното и упорито вчесване. Ако не беше белегът, пресичащ лицето и, щеше да е неразличима от натруфените граждани. Гейбриъл разгъна карта.

— Така… Всичко ще започне днес в пет следобед. Улиците ще са задръстени от коли. По тротоарите и в метрото ще се тълпят хора, които се връщат от работа. — Посочи картата, на която Манхатън имаше познатите очертания на морков. — Ние сме тук, в Горен Ийст Сайд. Известно ни е, че Кристина Скофийлд и Керис Бедекер са в Емпайър Стейт Билдинг.

— Керис знае ли какво ще се случи?

— Тя знае, че нещо ще се случи. Но засега не е запозната с подробностите. Торънс и е наредил да живее в една стая с Кристина, за да бъде тя доволна и да има развлечения, преди да я… — Гейбриъл направи гримаса — … оперират.

— Вчера видях как прибират момичета от улиците на север от Успоредната. Досетих се, че започват.

— Познал си, Дейвид. Всяка жена, способна да има деца, ще бъде заплодена. На север от Успоредната това е задължително. Тук в града просто ще се смята за патриотичен дълг…, но предполагам, че ако някоя жена не желае да износи някой от ембрионите на Кристина, ще я притиснат безмилостно. Освен това… след пълния провал на предишния ни опит да изведем Кристина с подводница Торънс много се е наплашил от нас.

— Значи Кристина няма да бъде настанена в болница?

— Не. Торънс е заповядал да преустроят в клиника няколко офиса на горните етажи, там ще има и операционна зала. Щом извадят яйчниците на Кристина, ще ги занесат в болниците и гинекологичните клиники, където са се подготвили за програмата по оплождането.

— И как ще проникнем в сградата, за да отведем Кристина?

— Уместен въпрос. — Гейбриъл се подпираше замислено, в очите му се мяркаше безпокойство. — Много уместен. Знаем, че няма да ни е лесно. Торънс е крайно загрижен за собствената си безопасност. В зданията около Емпайър Стейт Билдинг са разположени почти всички войски на Манхатън в постоянна бойна готовност. Подсилени са с танкове и бронетранспортьори. А личните му телохранители, гвардейците, се помещават в самата сграда. Те са банда безпощадни разбойници, които му вършат мръсната работа.

— А ние имаме шейсетина щурмоваци. Наистина ли си въобразяваш, че ще нахълтаме с бой в тази същинска крепост?

— Не, невъзможно е да си пробием път навътре с груба сила. — Гейбриъл чукна с големия си показалец по картата. — Според Сам Даймс единственият ни шанс за успех е да отвлечем голяма част от армията на Торънс в далечния южен край на острова, тук — в Трайбека и Долен Манхатън. Ще прати силен отряд от щурмоваци, сапьори и местни наши агенти да ударят по бреговите батареи, за да повярва Торънс, че това е подготовка за голямо нахлуване по море. — Гейбриъл се усмихна невесело. — Ако щеш вярвай, но едно от тайните ни оръжия е часът на задръстванията в Манхатън. Улиците ще гъмжат от коли, когато започнем нападението срещу големите оръдия по речните брегове. Танковете и бронетранспортьорите на Торънс ще бъдат принудени да изминат целия път от центъра до Долен Манхатън. Разстоянието не е повече от три километра, но с известен късмет — и още малко лудории от наша страна — ще имат нужда от цял час, за да се проврат през това наситено движение.

— Дори да е така, нашите щурмоваци са въоръжени само с автомати. Нямат никакъв шанс срещу танковете.

— Затова щом щурмоваците ги видят да доближават, ще прекратят атаката за отвличане на вниманието и ще тръгнат пеша обратно към Емпайър Стейт Билдинг. О, да не забравя — улиците в Гринич Вилидж са възтеснички, а ние ще оставим там неколцина сапьори да дообъркат движението.

Въртях плана в главата си. На хартия всичко беше добре измислено. Сетих се за нещо, което Гейбриъл спомена.

— Каза, че часът на задръстванията е едно от тайните ни оръжия. А кое е другото?

— Ненапразно ни наричат горяни — натърти той. — От години използваме трифидите като важен елемент в отбраната ни срещу Торънс. Сега пак ще си послужим с тях.

— Как?

— Виждаш ли тези мостове през Ийст Ривър? Всеки е запречен с десетметрова преграда. Ще заложим експлозиви, за да пръснем тези прегради на парченца точно в пет часа следобед. Подсвирнах тихичко, а Гейбриъл продължи:

— Хората на Торънс ще трябва да се справят с тълпи от гадни трифиди, които ще се домъкнат в галоп по мостовете в Манхатън. А всеки войник на Торънс, когото отпратим надалеч от Емпайър Стейт Билдинг, мъничко облекчава главната ни задача.

— Гейб — подхванах, — на този остров има десетки хиляди мъже, жени и деца. Те са невинни, не носят отговорност за режима на Торънс. Ще изцапате ръцете си с кръвта им.

Той ме успокои:

— Нюйоркчани си имат план за извънредни ситуации. Щом прозвучат сирените — а те ще вият из целия проклет град, само почакай и ще чуеш, — който не си е у дома, ще потърси скривалище в тунелите на метрото. Щом бъде прекъснато електричеството в подземната железница, там могат да се приютят хиляди хора. Повярвай ми, Дейвид, населението няма да пострада.

Въздъхнах. Повдигаше ми се от самата идея, че ще подпомогнем трифидите да върлуват на земя, която досега е била опазена от тях.

— Трябва ли да знам още нещо?

— Стига и да ти кажа, че сме подготвили още няколко изненади.

— Например?

— А-а, те, Дейвид Мейсън, се пазят в тайна дори от мен.

Наистина предстояха изненади. Но не всички бяха замислени от извънредно находчивия Сам Даймс.