Саймън Кларк
Нощта на трифидите (5)

ТРЕТА ГЛАВА
ОКОТО НА БУРЯТА

Преди повече от двайсет години моят баща Бил Мейсън седнал зад бюрото си през една дълга снежна зима и написал искрен, дълбоко личен разказ за всичко, което го сполетяло след Голямото ослепяване и нашествието на трифидите. Сигурно вече всеки заселник познава книгата — не само на Уайт, но и на островите Сили и Нормандските острови. Размноженото на циклостил издание ин кварто веднага се разпознава по светлооранжевата си корица.

Наред с „История на една колония“ от Елспет Кери и документалните филми на Мат и Гуин Лойд, които продължават да заснемат всекидневието на заселниците, тя е неоценимо свидетелство за преместването ни в островните твърдини, когато целият свят попаднал под ужасното владичество на трифида — онова ботаническо отклонение, някога прославяно като „ходещото растение чудо“, което след броени години се превърнало в прокоба за човечеството и в негов унищожител.

Естествено прочетох спомените на моя баща още като малък. Почувствах се странно, когато преоткрих баща си като сложната личност Бил Мейсън, а не само веселия, почти винаги оптимистично настроен (макар и понякога завеян) татко, когото познавах от първия си ден.

Никога не съм и помислял, че ще напиша нещо, което може да се сравни с неговата книга. Досега писанията ми се ограничаваха до предполетни бележки, свързани с метеорологичните бюлетини, скоростта на вятъра и навигационните изчисления, надраскани върху стари пликове и опаковки от сандвичи, неведнъж украсени пищно с един-два мазни отпечатъка от пръсти. А сега се озовах до тази маса с десетина празни бележника пред мен. Почуквам устните си с молива. И челото ми се бърчи, докато умувам как, да му се не види, мога да уловя в писаното слово всички необикновени, често и кошмарни приключения, наситили живота ми от онзи съдбовен 28 май, три десетилетия след сгромолясването на цивилизацията.

Деня, когато се събудих в изпълнен с мрак свят. Същия ден, когато трифидите отново нахълтаха в нашето безопасно дотогава островно убежище.

Някои твърдят, че щом второто нашествие на трифидите съвпадна със злокобния момент, когато нощта отказа да отстъпи мястото си на деня, това не може да е случайност. Други виждат скрита ръка зад всички тези събития — може би десницата на отмъстително божество. Уви, не мога да хвърля светлина върху този въпрос. (Дано ми простите неволната шегичка.) Спомням си обаче един абзац от книгата на баща ми, в който размишлява над внезапното ослепяване на хората по света тъкмо когато безброй трифиди се изтръгнали от паркове и ферми. Той пише: „Разбира се, постоянно има съвпадения, но понякога се набиват на очи…“

Не знам дали дължа на съвпадение факта, че седя тук в свят, съвсем различен от онзи, в който израснах. Вятър, по-студен от всякога, обвява тази кула. Отново и отново призрачният вой на бурята ми напомня, че дори да нямам вродени заложби на литератор, поне разполагам с колкото си искам време, за да напиша книгата си. Затова ще опиша какво ми се случи. И ще започна със самото начало…

 

 

Детството ми мина безметежно. Израснах сред заоблените варовикови падини и тревисти хълмове на остров Уайт. Парче плодородна земя, превърнало се в остров преди някакви си шест хилядолетия, когато морското равнище се повишило и водата нахлула в долина, вече известна като пролива Солънт. Оттогава островът е приютявал праисторически ловци, римски селяни, които го нарекли Вектис, саксонски преселници, накрая и любители на отдиха сред природата от викторианската епоха, сред тях и лорд Тенисън, който възкликнал: „Въздухът по тези южни хълмове струва шест пенса халбата!“ А съвсем отскоро е дом за нас, малцината оцелели бежанци от големите острови. Изненадан съм, че помня всички тези факти от някой отдавнашен урок по история, от времето, когато господин Пинз-Уилкс толкова усърдно се мъчеше да вкара в главата ми поне малко академични премъдрости. Всъщност съм убеден, че и господин Пинз-Уилкс (който трябва вече да е в райските селения) би се изумил. Твърде ясно си спомням как от безпомощен гняв начесто обръщаше слепите си очи към тавана. За жалост умът ми задържаше историческите факти, колкото и едно сито задържа вода.

Там, в сърцевината на остров Уайт, споделях голяма къща в живописното селце Аретън (население — четирийсет и трима души) с моите майка и баща и двете ми по-малки сестри.

 

Щом пораснах достатъчно, започнах да се скитам из осеяните с макове ливади в търсене на „Мантун“.

Такова име дадох на моя въображаем изгубен приказен град — детска, фантазия, от която родителите ми неведнъж изпадаха в недоумение. А когато дъждът или техните наказания за неизбежните ми лудории ме затваряха в моята стая, грабвах молива с късите си пръстчета и рисувах скупчени здания, източени като бамбукови стъбла. Разбира се, когато родителите ми питаха какво съм нарисувал, аз отговарях гордо „Мантун“. Тогава въображението ми беше младо и неизчерпаемо. Забавно за мен, озадачаващо за околните.

Баща ми работеше предимно у дома в лабораторията и парниците си. Отглеждаше усърдно и грижливо трифиди, после ги нарязваше със същото старателно внимание към подробностите. Когато бях на пет-шест години, го гледах как смесва хранителни вещества, после ги разтваря във вода и храни растенията с лейка. Плъзгаше длан по листата им, както човек гали котка, а понякога им мърмореше нещо, сякаш говореше с най-близки приятели.

Дълго си представях, че той обича растенията като някаква лелеяна част от нашето семейство. Затова доста се стъписах, когато около осемгодишен научих, че търси начин да ги изтреби. Наистина смущаващо. Още повече се обърках, когато той ми каза, че иска да унищожи не само трифидите в нашите парници, а и всеки друг трифид по света. Прокарваше пръсти през красивата си прошарена коса и ми обясняваше за дефолианти, хормони на растежа, клетъчни дегенератори, инхибитори на опрашването, мутирали разновидности на трифидите с гарантирана нулева способност за размножаване! Още по-смущаващо. Абракадабра, казано по старовремски.

Тогава започвах да дърпам ръкава на лабораторната му престилка, настоявах да излезем и да ми помогне в пускането на хвърчилото. Най-често на лицето му блясваше добродушната усмивка и той обещаваше:

— Дай ми още десет минутки и ще се срещнем на хълма.

Всичко това би трябвало поне да намекне на баща ми какво ме очаква в бъдеще. А именно — никаква схватливост в ботаниката (още по-явна заради пълната липса на интерес у мен) заедно с нежеланието за академични занимания означаваха, че е крайно съмнително да тръгна по неговите стъпки.

Явно той се улисваше в мечти как ще намеря призванието си в приложната ботаника, и то, за да се посветя на премахването на заплахата от трифидите. Но колкото и да го обичах, колкото и да се напъвах да овладея объркания език на ботаниката и хитроумно сложните епруветки, реторти и бунзенови горелки, май си оставах един вид загадка за него. Ако кажа обаче, че съм го разочаровал, би било пресилено.

Обяснението е съвсем просто — Бил Мейсън обичаше децата си. Позволяваше ни да се увличаме по свои интереси. Нито за миг не пожела да бъдем обикновени подобия на него или на майка ни. (Макар че сестра ми Лизабет наистина наследи литературната дарба на нашата майка, както и палавия и стремеж да шокира хората. Показа го със сочните си разказчета за любовни историйки, появяващи се на страниците на „Фрешуотър Ривю“ още по времето, когато според недоволната директорка на нейното училище би трябвало да е изчервяваща се седемнайсетгодишна девойка.)

Пълната ми непригодност за лабораторни изследвания се изяви в цялата си прелест вечерта на един вторник, когато „помагах“ на баща си след учебните часове. Тогава бях на дванайсет години. Съвсем неволно успях да забъркам експлозивна смес от познатото розовеещо масло на трифидите с равно количество метилов спирт. Баща ми каза да оставя мензурката някъде на топло, за да се изпари спиртът. Осени ме вдъхновение. Реших да ускоря процеса, като кипна спирта над пламъка на бунзеновата горелка. Настаних се да гледам, засиял от собствената си досетливост.

Последвалият взрив се мереше по зрелищност само с гръмкостта си. Чуха го дори в Дома на майките — голямата къща над Аретън. Загубих повечето си коса в огненото кълбо. Загубих завинаги и работата си като помощник в лабораторията на баща ми.

Косата ми порасна отново, но се сдобих с чисто бяло петънце в иначе абаносово черния ми перчем и така си заслужих прякора Снежинката в училище. (Ох, как се присвивах, когато приятелите ми започнеха да ме тормозят с тази думичка.)

По-късно същия ден, след като баща ми (със своите по-способни помощници) бе отстранил повечето щети, нанесени от мен, той ме навести в моята стая. Стоеше до вратата със свещ, която огряваше посивяващата му коса. Вторачи се в бинтованата ми глава, защото мислеше, че съм заспал. Чух го да въздиша шумно през щръкналите бели косъмчета на мустаците си.

Бях се приготвил за извънредно цветисто, а несъмнено и гръмогласно описание на моите недостатъци.

Вместо това прозрях, че както се е загледал в мен, благодари на небесата, че и главата ми не е отлетяла нанякъде при взрива. (Нали на доктор Уайсър му се наложи да извади с плисета половин дузина стъкълца от мензурата, забили се в лицето ми…) Баща ми нагласи завивката около раменете ми, после нежно отпусна длан върху ръката ми.

— Татко, не исках да ти съсипвам лабораторията.

— Извинявай, Дейвид, да не те събудих?

— Не. Не мога да заспя.

— Боли ли?

— Ами, не много — заявих колкото се може по-мъжествено. — Само ме боцка малко около очите.

— Не се безпокой, лекарството на доктор Уайсър скоро ще притъпи болката, И ще ти помогне да заспиш.

— А ще успееш ли някога да оправиш лабораторията?

— Да, за Бога! — Засмя се и остави свещта на масата в стаята. — Минаха поне два часа, докато разчистим, каквото ти оплеска за две секунди, но всичко вече е чудесно. Дори успях да изкрънкам от стария генерал малко оборудване, за да сменя повреденото, значи сега не е като ново, а по-добро от ново.

— Татко, както излиза, няма да съм ти много полезен като помощник, а? Дали Лизабет или Ани няма да се справят по добре?

— Ти не се тревожи за това. Важно е само, че си жив и здрав. И недей да се главоболиш за косата си — нали знаеш, че пак ще порасне?

— Може пък да не съм подходящ за учен. — Надигнах се да седна в леглото. — Защо да не помисля за някаква друга професия? Баща ми се усмихна и около блестящите му сини очи се появиха бръчици.

— Виж, моят баща, да бъде благословен, беше счетоводител на държавна работа в старите времена, когато Обединеното кралство си имаше една омразна на всички организация, наречена данъчна служба. Според него се подразбираше, че аз ще го последвам в „семейния занаят“, както той се изразяваше. — Засменият ми баща завъртя глава. — Уви, не ме биваше да боравя с числа.

— Както мен не ме бива с епруветките и останалото ли?

— Почти същото беше. Доста добре броях на пръсти, но ако някой ме накараше да разделя сто двайсет и едно на седем, щях да съм жалка картинка, докато се чеша по темето и смятам на пръсти. Баща ми никога не ме гълчеше за моето невежество, ако изненадващо ми подхвърлеше поредната задачка за пресмятане наум. Но докато ме гледаше да се оплитам като пате в кълчища, лицето му все повече се зачервяваше. Аз обаче намерих призванието си след време. Затова повярвай на човек, който се опира на собствения си опит. И ти ще откриеш своето някой ден, ако…

В този миг гласът му пресекна, защото той изведнъж и сякаш за пръв път забеляза какво е пръснато из цялата ми стая. Стените бяха покрити със снимки на самолети и дирижабли, а навсякъде имаше модели — от недовършени скелети до готови въздушни машини, дори оборудвани с мънички двигателчета, също корпуси и криле, покрити с тънка хартия, вълшебно преобразена в твърдо блестящо покритие с помощта на лак за модели. На няколко парчета рибарска корда под тавана висеше прекрасен двуплощник, боядисан в ярко ягодово червено. Бях пуснал успешно тази машина да полети от нашата овощна градина над Дома на майките чак до далечно поле в низината. Имаше още хвърчила и чертежи, книги за авиомоделиране и вехти списания за авиация, издадени преди края на Стария свят. А на масата до прозореца се намираше моята гордост и радост — ракетоплан от шперплат, изобретен от самия мен, който щеше да се перчи с двуметров размах на крилете, когато го завършех.

Както споменах, баща ми зяпаше всичко това, сякаш превръзка падна от очите му и го виждаше за пръв път (макар че често бе слушал майка ми да се оплаква колко е разхвърляно в моята стая). В този миг лампичката светна в главите и на двама ни, както гласи старата поговорка. Пилот. Към това щях да се стремя в живота си. Разбира се, тогава бях прекалено малък, за да започна обучението си като пилот в оскъдния въздушен флот на острова. Но семето бе посято. Мислено се виждах в кабината на бърз реактивен самолет и се носех през облаците, високо над сушата и морето.

Баща ми започна да ме поощрява по съвсем практичен начин. Намери за мен още книги и списания за авиацията. Освен това ми отдели работилница, където да работя по обожаваните от мен модели. Прояви благоразумие и се постара работилницата да е по-далеч от къщата, щом научи, че ракетопланът ще лети с внушително количество барут, който съхранявах в тенекиена кутия от бисквити под леглото си. Трябва да си призная, че неведнъж опърлях мъхестите зачатъци на пубертетски мустак по лицето си, докато провеждах изпитания на ракетния двигател.

През останалото време продължавах заниманията си в училището, но с малко повече въодушевление, защото осъзнах нуждата от поне минимални теоретични знания, преди да се запиша в курса за пилоти. Само че един от основните предмети беше изучаването на трифида — произход, жизнен цикъл, свойства и опасности.

В ранните години на колонията към трифида се отнасяли като към демон и били убедени, че е причинил унищожението на Стария свят към средата на двайсети век по тогавашното летоброене. Говорели единствено колко злотворно е растението и как да не го допускат на острова. И как да го унищожат.

Вече се придържахме към по-уравновесени възгледи. Всеки сатирик би сметнал за великолепна ирония обстоятелството, че започнахме да зависим от трифида за производство на масло, гориво, животински фураж и още петдесетина продукта. И макар че на острова се отглеждаха само отделни подрязани трифиди за изследователски нужди, добивахме растението в огромни количества на големите Британски острови, където то избуяваше неограничено и наброяваше милиони екземпляри. След повалянето им от носещите здраво предпазно облекло „секачи“ трифидите се превозваха до остров Уайт за обработка. Естествено това не пречеше всяко дете още от пеленаче да бъде учено как да ги разпознава.

Училищните наставници винаги ми задаваха най-мъчните въпроси (или така ми се струваше) за ходещото растение вероятно, защото бях син на Бил Мейсън, най-големия специалист по трифидите в света. (Сякаш знанията за трифидите се предаваха генетично от баща на син или по-точно, щом задълбавахме в ботаниката, чрез тайнствения процес на осмоза. Как пък не!)

— Мейсън — случваше се да подхване господин Пинз-Уилкс със сериозния си глас, школуван в Оксфорд или Кеймбридж и боботещ изпод щръкналите му мустаци, — би ли описал на класа растението трифид?

(Този въпрос се задаваше нерядко въпреки окачените на стените многобройни изображения на трифиди.)

— Зрялото растение е високо около два метра и половина — започвах да повтарям наизуст като папагал. — От дървесния дънер се издига право стъбло, а… ъ-ъ, върху стъблото има фуния. Тя съдържа лепкава течност, в която се хващат насекоми, и растението се храни с тях, като разтваря и поема хранителните вещества чрез соковете си, Разперените му листа са зелени и с кожеста повърхност. Трифидът притежава жило, което е свито, подобно на… на великанска свинска опашка. — (Целият клас се засмиваше и аз се усмихвах на приятелите си.) — Трифидът може да разгъва жилото си много бързо и да удря като с камшик жертвите си. Ъ-ъ… Ъ-хъм…

— Има ли друго, Мейсън?

— Ъ-ъ, жилото е отровно. Смъртоносно е, ако удари по незащитената кожа на мъж или жена.

— Всъщност може да поваля и крави, и коне. Още някой бисер на мъдростта, Мейсън?

Долавях, че господин Пинз-Уилкс не е особено възхитен от рецитацията ми. Аз пък вече пристъпвах неловко от крак на крак.

— Мейсън, би могъл да започнеш с произхода на растението. В края на краищата съществувало ли е то, когато император Клавдий завладял Британските острови през 43 година след Христа? Бихме ли могли да дадем воля на въображението си и да си представим, че откриването му е заело първите страници на римския „Acta Diurna“?

— Не, сър.

— Или то е попаднало на нашата планета от открития космос, като може би се е повозило в опашката на някоя комета?

— Не, сър. Ъ-ъ… Предполага се, че трифидите са били създадени от учени в Русия след… ъ-ъ, Втората световна война, сър.

— Правилно, Мейсън. Хибрид, сътворен от множество различни видове. Но споменавал ли съм някога Ур^[1], древния шумерски град в Ирак, който процъфтявал две хилядолетия и половина преди раждането на Христос?

— Сър? — обърках се аз.

— Сетих се, защото ти толкова обичаш да изпъстряш речта си с името Ур, че се зачудих дали не си намислил да проучиш задълбочено и усърдно историята на легендарния шумерски град.

Оплетох се още по-зле. Прословутото остроумие на директора на училището често беше толкова неразгадаемо, колкото и ехидно.

 

Както вече споменах, ботаниката беше слабо, твърде слабо място в моя бездруго не чак толкова блестящ списък от академични постижения. В подобни моменти директорът неведнъж посочваше безпогрешно с бялото си бастунче някое момче, което изобщо не виждаше. Молеше далеч по-схватливия ми съученик да продължи. И момчето препускаше уверено по фактите.

— Трифидът, развива за около две години подобното на бич жило, с което може да порази жертва на три до пет метра от себе си. Жилото обикновено е смъртоносно за хората, освен, ако със спринцовка не бъде впръсната противоотрова в каротидната артерия. Най-голямата особеност на трифида в сравнение с останалите растения не е фактът, че е месояден — мухоловката се храни почти по същия начин, — а способността му да ходи. Премества се чрез трите израстъка с тъпи краища в долната си част. Отначало погрешно се смятало, че те са корени. Израстъците крепят основното тяло на растението и го издигат на около трийсет сантиметра от земята. То ходи досущ като човек с патерици. Два от затъпените крака се плъзгат, после цялото растение се затътря напред, щом задният крак се изравни с тях. На всяка крачка стъблото се клатушка силно напред-назад. Според израза на специалиста по трифидите Уилям Мейсън „човек може да го хване морска болест, докато гледа“. Движението е неравномерно и на тласъци, но растението е способно да се придвижва със скоростта на пешеходец.

— Отлично, Мериуедър. Отлично. Има ли друго за отбелязване?

— От трифидите извличаме масло, което може да се използва в производството на някои храни, а след рафиниране — да служи като гориво за двигатели. От тях добиваме суровини за пластмаси и разнообразни лекарства. Използваме влакната им за направата на въжета, а със сухите остатъци от обработените растения, смлени на питки, храним добитъка.

— Много добре.

— Растението може да издава тракащ звук, като удря с малки пръчковидни израстъци по стъблото си. Уилям Мейсън допуска, че така може би общуват помежду си, но засега няма доказателства за това.

— Превъзходно, Мериуедър. Седни, моля те. А сега — история, благородната история…

 

Понякога се дразнех, като чувах, че цитират баща ми, все едно е някой отдавна мъртъв учен. Но неведнъж, докато схватливите ученици сбито повтаряха научените уроци, погледът ми се отклоняваше към прозореца и аз се зазяпвах мечтателно в облаците, реещи се в наситено синьото небе с лекотата на перца. Представях си, че седя уютно в кабината на самолет и слушам сладкото бръмчене на двата двигателя „Мърлин“, усещам вибрациите на тези туптящи цилиндри да се предават през лоста за управление и да гъделичкат дланта ми. Да. Приключенията бяха в кръвта ми.

И както винаги, сънищата наяве ме отвеждаха далеч от класната стая, в свят отвъд нашия безопасен, но толкова обикновен островен дом.

 

 

Щом споменах за родния дом, може би ще е интересно за онзи, който се случи да прочете това писание, да научи нещо за островната ни общност. Когато семейството ми дойде на остров Уайт преди около двайсет и пет години след драматичното бягство от Шърнинг в гъмжащата от трифиди Англия, населението наброяваше едва няколкостотин души.

Нарастваше обаче непрекъснато, защото още бегълци се добираха до острова от Ирландската република, големите Британски острови и дори от континентална Европа, докато трифидите напираха на вълни от руските степи, подгонваха оцелелите на запад и накрая ги притиснаха към брега на Атлантическия океан.

В Западна Европа най-големите общности се заселиха на островите в Ламанша, на Уайт и на по-големите шотландски острови, като Фарьорските острови бяха най-северното убежище в Атлантика. В Британия и Европа, общо взето, не можеше да се припари. Трифидите се разпростираха на огромни ходещи гори, задръстваха и полята, и бившите градски улици.

От проучвателните полети и внимателното прослушване на радиопредаванията научавахме за малкото слабо населени общности, които едва издържаха на континента, неизменно обсадени от цели армии трифиди. Освен групите в Западна Европа имаше и други по света, вечно несигурни в оцеляването си. Много от тях падаха жертва на трифиди, природни бедствия, болести, глад… дори, колкото и да е нелепо, на войни, изправящи човек срещу човек.

Огромното мнозинство от населението на света измряло в първите месеци от Година първа на катастрофата. Пресмятахме, че всички хора на планетата едва ли наброяват и един милион мъже, жени и деца. Вероятно една трета бяха лишени от зрение.

При такова шеметно смаляване на населението никак не е чудно, че съветът на нашия остров придаваше огромно значение на размножаването. В края на краищата онези броени стотици, избрали остров Уайт за свой дом преди години, сигурно са се чувствали на неговите 380 квадратни километра като прословутото грахово зърно в петролен варел.

Жените в плодовита възраст бяха поощрявани да раждат колкото се може повече деца. Смяташе се, че пет-шест са допустимият минимум. Но Майката природа често с лекота отхвърляше всякакви планове, измислени от хората.

Например моята майка не можеше да има повече деца, след като роди с цезарово сечение по-малката ми сестра. (Така моите родители останаха само с трима потомци.)

Най-крайното начинание било основаването на Домовете на майките. Макар че съм се родил на големите Британски острови, преместих се на Уайт съвсем малък. Затова всъщност и аз съм дете на колонията, изобщо не ми пукаше за нравите и обществените условности на Стария свят и не намирах нищо странно в идеята за Домовете на майките.

Но когато започнали да я разискват преди повече от двайсет години, вдигнала се голяма врява. Мнозина напуснали острова, за да се присъединят към общностите на Джърси и Гърнси, където, както смятали някои, хората се придържали към по-строг морал. Най-просто казано, според този замисъл незрящите жени в плодовита възраст били помолени (едни уточняваха „увещавани“, други — „принуждавани“) да се превърнат в професионални майки. Отначало проектът предвиждал всеки зрящ мъж да има и „харем“ от слепи жени наред със зрящата си съпруга. Взрив от възмущение! Но идеята не отмря напълно.

Под наставничеството на „матрони“ (по-възрастни жени, повечето незрящи и до една прехвърлили детеродна възраст) професионалните майки заеха почти всички големи къщи на острова. Дадоха да се разбере, че ще управляват живота си демократично, но без абсолютно никаква намеса на мъжете… поне в административен смисъл. Човешката биология още не бе стигнала до етап, когато женските особи от вида биха могли да се възпроизвеждат без поне най-необходимото участие на мъжките.

Накратко казано, Домовете на майките живееха като самоуправляващи се общности от жени, посветили се на създаването на деца, заченати от мъже, които самите майки подбираха. Скоро Домовете се напълниха с нови бебета. Близките здания се преоборудваха в ясли, а с израстването на децата други сгради се превръщаха в училища. Нямаше съмнение, че Домовете на майките са станали неотменна част от живота ни. И съм длъжен да призная, че много ми харесваха. Там винаги беше весело, макар и малко шумно. Растяха щастливи здрави деца, за които всички техни връстници в Дома бяха братя и сестри, а всяка жена — майка.

Дори Съветът установи с изненада, че вместо да се превърнат в своеобразно „гето“ за унили слепи жени, които не могат да си намерят зрящ съпруг, Домовете на майките и техните обитатели се радваха на същата почит и възхищение като светите ордени на монахините в Стария свят. И то до такава степен, че много зрящи момичета, родени на острова, предпочитаха да се заселят в тях, дори от време на време се „ослепяваха“ символично с превръзки на очите си.

Някои възрастни жители на острова, особено с по-закоравели убеждения, мърмореха начумерено, наричаха майките „онези проклети пародии на монахини“, а близкия Дом — „майчинско свърталище“, намекваха и че там се вихри разюздан секс. Колкото и да е странно обаче, това не беше вярно. Дори да звучи особено, повечето хора смятаха майките за чисти и целомъдрени (ако ще всяка да е родила десет деца от десет различни мъже). А и в никакъв случай не живееха на гърба на останалите, всъщност скоро след основаването си Домовете вече бълваха своята „стока“. Моят стар учител господин Пинз-Уилкс (подозирам, че според него единствената достойна за споменаване цивилизация е рухнала с кончината на последния римски император) споделяше с искрено уважение, че вижда майките като земни въплъщения на класическата богиня Артемида. Тя била почитана не само като богиня на лова, но и събирала в себе си привидната несъвместимост на противоположностите, защото и се покланяли като на божествена покровителка и на целомъдрието, и на майчинството.

Системата на професионалните майки вършеше работа. И то прекрасна.

Раждаемостта на острова беше висока. Заедно с жадувания приток на заселници тя помогна населението на острова да се разрасне до солидните двайсет и шест хиляди — може би една четвърт от жителите му преди Година първа. Трябва да признаете, че е добро постижение, ако се замислите за обстоятелствата. Поне веднъж настъпва момент, когато баща и син разговарят не като родител и дете, а по мъжки. Като равни.

За мен това време дойде броени часове преди целият свят да потъне в мрак през съдбоносния 28 май.

Започна подобно на много други разговори с баща ми — в неговия парник, докато се откъсваше за отдих от онези твари, които бяха пуснали корени дълбоко и неизтребимо и в неговия живот. Наля ми кафе от термоса, но първо попита:

— Порцелан или тенеке? Сочеше двете чаши на работната маса.

— Тенеке.

— Добър избор. — Сипа тъмната течност и печално поклати глава. — Ох, само да усетя пак аромата на колумбийско кафе на зърна, а защо не и на безупречна кенийска смес… Печени жълъди…, каквито и нови хитрости да измислим, за да подобрим вкуса им, никога няма да наподобят истинското кафе.

Натъпка в лулата си няколко ивички нарязан бледокафяв тютюн от Джърси, най-големия ни остров в Ламанша, и се загледа унесено към трифидите, наредени в тухлените си корита, а слънцето огряваше листата им през стъклото. Заради безопасността жилата им бяха изрязани, вериги ги приковаваха към забити колове, за да не тръгнат нанякъде. Въпреки това от време на време опитваха да опънат веригите. Понякога се чуваше звън на метални халки.

Като дете долавях нещо вълнуващо в това място — миризмата на растенията под стъкления покрив, топлата, почти тропическа атмосфера дори зиме. Харесваше ми да идвам тук и да наблюдавам как баща ми борави с остър нож с цялата сръчност на хирург — подрязваше клони или сцепваше стъблото, за да измери количеството трифидово масло, което „кърви“ от кората подобно на кръв, разредена до бледорозово. Той позяпа замислено растенията, почеса се по едната бухнала вежда и подхвърли:

— Да ги беше чул как се разприказваха снощи.

— Трифидите ли?

Баща ми кимна и се усмихна криво за миг.

— Не съм ги слушал да бърборят толкова доста отдавна. Пръчиците им тракаха по стъблата в някакво растително подобие на морзовата азбука.

— Мислиш ли, че наистина са способни да разговарят? Разумно, тоест не като птици, които само си подвикват?

— Е, и птиците, и други животни наистина общуват със себеподобните си — предават си съобщения, изкрякват сигнал за опасност, такива неща.

— Но изцяло по инстинкт: или предупреждават за появата на хищник, или се опитват да привлекат партньор от другия пол.

— Вярно. Аз обаче се питам дали трифидите не са овладели изкуството да предават по-сложни послания на другите от своя вид. — Той засмука лулата си и издуха облак синкав дим, който се завъртя нагоре в слънчевите лъчи. — Може би дори успяват да обяснят идеи и представи на съседите си.

— Искаш да кажеш, че онзи трифид до вратата би могъл да предаде на някой в другия край на парника съобщение от рода на „Я ги чуй тези двамата човеци, пак си говорят за нас“.

Баща ми се засмя.

— Нищо чудно. Някога работех с човек на име Лъкнор, който май имаше изострен усет за трифидите. Беше убеден, че те действително говорят помежду си, и дори нещо повече — че притежават твърде развит интелект.

— Смяташ ли, че е бил прав?

— Според мен беше дяволски близо до истината. — По стар навик отново се почеса по побелялата вежда — признак, че умува.

— Знаеш ли, Дейвид… Сигурно съм разрязал хиляди от тези твари, но и досега не открих дори следа от нервна система, а несъмнено нямат и помен от дори далечно подобие на мозък. И все пак… Наблюдавам ги как действат цели четирийсет години. Движат се целенасочено. Общуват чрез тракане с пръчиците по стъблата. И когато удрят с жилата си, те „знаят“, че трябва да улучат незащитеното лице на човека. Наблюдавал съм ги да крачат из полята — цели легиони като пехота в поход. Виждал съм как се събират около някоя общност на хора, как я обсаждат. — Той отпи от кафето си. — Е, май няма да стигна дотам, че да ги нарека разумни, но ако нещо има четири крака, размахва опашка и лае, няма ли да кажеш, че е куче? А пък тези растения действат, реагират, планират, нападат и убиват, сякаш някъде в тях се крие невъзмутим интелект.

— А дали можем да ги победим?

— О, непременно ще се постараем. Ще сторим всичко по силите си. — Пак се взря в растенията, преди да ме изгледа косо. — В края на краищата не вярвам, че на тях се пада да владеят Земята. А ти?

Трифидите отговориха вместо мен. Дотогава бяха притихнали, но изведнъж затракаха с пръчиците по стъблата си. Прозвуча като лудория на палави ученици, които нарочно се мъчат да дразнят учителя си, като тропат с пръсти по чиновете, щом „Господинът“ им обърна гръб, за да напише с тебешира на дъската какво ще имат за домашно. Баща ми ме погледна с усмивка. — Ето, пак започнаха… моите чеда на пръстта. Беседват. Заслушах се как растенията барабанят с малките пръчици. Стори ми се, че долавям ритъма, а темпото подсказваше възбуда, сякаш всеки трифид предаваше тайно съобщение на съседа си.

В този миг бих се заклел, че някакво вълнение люшна двайсетината трифида, оковани в парника.

И баща ми го усети. Този път заговори на самите трифиди.

— Какво ли сте чули? Дали някоя от вашите армии е покорила още една от човешките ни общности? Или Главното командване на трифидите замисля поредното настъпление? Жадувате да участвате ли?

Може да беше съвпадение или реагираха на въпросите, които баща ми отправи полушеговито, полусериозно, но тракането на пръчици по стъбла изведнъж преля във вълна от шум. Започна мощна олелия, задрънчаха вериги, които растенията задърпаха. Стъблата се мятаха, сякаш внезапна буря люшкаше насам-натам житни стръкове.

Охотно бих повярвал тогава, че тези растения някак са приели пробудил ги зов да се надигнат, пратен им през морето от други като тях. Тракането на пръчиците им заместваше възторжените ръкопляскания, а люшкането наляво-надясно бе предизвикано от напиращо ликуване. Те предчувстваха наближаващи битки. И скорошни победи.

Можех да повярвам в това лесно, както вярвах, че утре слънцето пак ще изгрее.

Баща ми следеше тази демонстрация на шум, движение и — кой знае — дори вълнение у трифидите. Сивеещата му коса улови слънчевата светлина, докато той бавно поклащаше глава. По лицето му нямаше и намек за собствените му чувства. Помълча и подхвана:

— Дейвид, у мен винаги е имало ядро от твърд като желязо оптимизъм, но напоследък… Започват да ме гризат съмнения, разбираш ли?

— Но нали сме в безопасност от трифидите тук, на острова?

— Да, крепим се, синко. Но понякога се двоумя. Ами ако всъщност живеем в окото на бурята? Може би не сме застрашени само засега.

— Според теб спокойствието ни е заблуда? — Не бях чувал такива съмнения от устата на баща си, разтревожих се.

— Значи в края на краищата нашата общност няма да се съхрани?

— Ето какво ще ти кажа. Единствено късметът ни осигури време да си поемем дъх, след като избягахме от големите острови. Последните двайсет и пет години бяха затишие. Мирно, дори цветущо затишие, признавам това. Но мисля, че трябва да обърнем лице към по-суровата истина — по някое време в бъдещето тепърва ще се изправим срещу най-голямото изпитание.

— Но ние се справяме добре тук. Имаме ред, търговия, транспорт, домове, все по-голяма раждаемост.

— Така е, имаме… и това само по себе си е същинско чудо. Но ние изпадаме в самодоволство. Тук, на нашия малък остров, сме в безопасност. Но, общо взето, обърнали сме гръб на външния свят, с изключение на другите общности по островите в Ламанша. — Той ме погледна безстрастно, после заговори тихо, но с тежка сериозност. — Дейвид, чуй какво ти казвам. Ние сме общество, овладяло до съвършенство занаята на поддръжката. Рециклираме, почистваме, подновяваме. Но нищо не правим от началото до края. Не копаем руди от земята, за да ги стопим и пречистим в метал. Тогава не е ли немислимо да правим съвсем нови трактори или коли… или дори да излеем толкова скромна вещ като супената лъжица? В днешно време, ако не намерим полураздрънкан трактор, произведен преди ослепяването на света, смъкваме частите от половин дузина напълно съсипани трактори и едва скалъпваме един единствен, който върши работа. Ами въздушните машини, с които летиш? Най-новата е на повече от трийсет години — трийсет, Дейвид. Всички те отдавна трябваше да са в музея. — Подчерта думите си, като бавно замахна с ръка, сякаш разсичаше нещо. — Дейвид, каквото и да постигаме, не е достатъчно. Трябва да вървим напред, а не само да плячкосваме тази… тази мърша на една мъртва цивилизация. Длъжни сме отново да изобретяваме, да създаваме нови машини. И то като започнем от първата стъпка — добив на руда, производство на метали, леене…, защото някой ден от Стария свят няма да остане нищо за плячкосване. Изобщо няма съмнение, че тогава ще пропаднем в нова епоха на варварство. И може би никога няма да излезем от нея.

Изведнъж прозрях ясно. Стряскащо ясно. Баща ми предвиждаше бъдеще без светлика на цивилизацията, погълнато от всички мрачни страхотии, които носи подобно време на хаос и анархия. По-късно същата сутрин подкарах грижливо поддържана четирийсетгодишна таратайка от общия автопарк през огрените от слънцето низини към Шанклин, където моят хидроплан беше вързан за пристана, готов за краткия прескок до големия остров. (Както помните, този полет бе бързо прекъснат от самоубийствения таран на чайката.) Докато се провирах с колата по тесните селски пътища, размишлявах над думите на баща ми. И се питах какъв ли облик ще има тази нова епоха на варварство.

Оказа се, че моето умуване за метафоричното падане на нощта е твърде далеч от истината. Защото черният ужас се спусна над нас в буквалния смисъл. Истински мрак. Непрогледен.