Саймън Кларк
Нощта на трифидите (20)

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
РАЗГОВОР

— Не предполагах, че е толкова важно — нехайно отговори Керис.

Разхождахме се в слънчевата вечер.

— Това, че баща ти управлява цял град ли? Повечето хора не биха го крили. — Ухилих и се. — Представи си какви перспективи ти открива в кариерата.

И Керис се усмихна.

— Е, може да бъде и сложничко, защото съм дъщерята на шефа, така да се каже. Колегите предпочитат да стъпват на пръсти около мен. Впрочем… — Тя ме хвана подръка. — Той е единият от четиримата ръководители, не е единствен. Освен това е родом от Англия, значи имате нещо общо.

— Знам, че ще се покажа глуповат, но защо фамилията ти е Бедекер, а не Филдинг?

— „Бедекер“ е името на яслите, където ме отгледаха. Трябва да проумееш, че не ми е баща в традиционния смисъл. Никога не ме е разхождал в парка с количка, нито ме е водил на кино. Той е мой баща само в строго биологическия смисъл.

— А-а…

— Все пак сме се виждали няколко пъти. И дори ми се обади миналата седмица. Тогава ни покани да пийнем по чаша на събирането тази вечер.

Замислих се за момент. Керис не изглеждаше недоволна от положението. За нея всичко беше съвсем естествено. Спомних си за нашите Домове на майките на остров Уайт. В този свят по-важно от всичко друго се оказваше планетата да бъде заселена колкото се може по-бързо с повече хора. Осъзнах, че обществото в Ню Йорк си служи с подобни похвати. Тези порядки щяха да са невъзможни в Стария свят по какви ли не причини — социални, политически и емоционални. Сега на никого не му мигваше окото.

— Пристигнахме — подсказа Керис засмяна. — Тук се е настанил татко.

Отметнах глава назад да огледам зданието, покрито с червеникава позлата от вечерното слънце. Колоните в основата му със стилизираните папируси и палмови вейки навяваха мисли за Египет, а до вратите „пазеха“ издялани от камък орли. Погледът ми се стремеше все нагоре, но тъй и не видях върха. Водосточни тръби блестяха като скъпоценен метал, сякаш цялата постройка беше инкрустиран накит с приказни размери.

— Готов ли си? — подхвърли Керис.

— По-готов няма и да бъда.

Ръка за ръка влязохме през величествения вход под златните букви „Емпайър Стейт Билдинг“.

Озовахме се в пищно фоайе. Прекосихме мраморен под. Подминахме статуи на гръцки и римски герои (сред тях и великолепното мрачновато изваяние на Александър Велики). Стигнахме до асансьор с луксозно алено килимче. Служителят дръпна месингова ръчка. Асансьорът се устреми плавно нагоре. Керис стисна ръката ми и ме целуна по бузата.

— Отпусни се, Дейвид. — Смееше ми се. — Няма да те изяде. Честна дума.

Отвърнах на усмивката и.

— Запознанството с бащата на приятелката винаги е малко смущаващо.

— Не се съмнявам, че красавец като теб има богат опит.

Усетих как червенината плъзна нагоре изпод яката ми със скоростта на асансьора.

Ако съм подозирал, че ме очаква малка семейна сбирка, заблуждавал съм се. Асансьорът ни стовари в помещение, което едва ли отстъпваше по големина на футболно игрище. Под полилеите елегантно облечени мъже и жени си приказваха с чаши за коктейли в ръце. Мнозина познаваха Керис. Поздравиха я сърдечно с целувки по бузите. До този момент у мен се бе загнездило впечатлението, че градът пулсира от жизнеността почти само на младежи. В тази зала обаче виждах немалко посивели глави. Допусках, че те са управниците на Ню Йорк, зрели мъже и жени, които са се спасили от Ослепяването, за да наследят ако не Земята, поне това разкошно кътче от нея.

Самочувствието се просмукваше в залата наред с дима от пури. Тук великите и изтъкнатите обсъждаха политиката, определяха целите и сложните планове, даваха нарежданията си. Това беше кралският двор на Манхатън.

Керис ме поведе към прозорците с изглед към ширналия се долу град, който с падането на нощта се превръщаше в океан от светлини. Появи се сервитьорка с коктейл, отрупан с напитки. Взех си сухо мартини. Керис предпочете шампанско. В ъгъла струнен квартет свиреше приятни мелодии. Как ми се искаше баща ми да види това! Коктейл на върха на най-високата сграда в света!

Тогава се зарекох, че ще доведа семейството си в Ню Йорк. Блаженствах в топлото сияние на оптимизма, когато Керис докосна лакътя ми.

— Баща ми е ей там. Ела да те представя.

Виждах в профил един висок мъж. Беше на около шейсет години, стоеше изправен, сякаш бе глътнал бастун. Късата му червена коса посивяваше благородно. Говореше настойчиво с оплешивяващ мъж на неговата възраст.

— Татко — подхвана учтиво Керис, — позволи ми да ти представя Дейвид Мейсън.

— Приятно ми е да се запозная с вас, генерал Филдинг — протегнах му ръка.

Щом се обърна към мен, едва не трепнах от смайване. Отчетливият профил, който видях отначало, беше класически в героичната си красота. Но лявата половина на лицето му се различаваше потресаващо от другата.

Дясното око искреше в същия оттенък на зеленото, който имаха и очите на Керис. Лявото обаче имаше яркия цвят на яйчен жълтък. И нямаше ирис — стъписващото жълто запълваше всичко, оставяйки място само за свирепа черна зеница в средата. От окото към косата се проточваха белезникави зараснали рани. Прикрих изненадата си, а той се усмихна.

— Дейвид Мейсън. Повярвайте, очаквах с нетърпение срещата ни. Какво мислите за нашия град?

Казах му, че градът е невероятен, а той също ми протегна ръка. И въпреки военното си звание се здрависа по-скоро като политик. Обърна се към плешивия мъж.

— Позволете да ви представя на доктор Уайзман.

Говорът на доктор Уайзман веднага издаваше кореняка от Южните щати.

— Радвам се да се запознаем, господин Мейсън. За нас е удоволствие да ни гостувате. И се надяваме, че когато се завърнете у дома в Англия, ще говорите с добро за нас.

Генерал Филдинг ме гледаше, жълтото му око се взираше в лицето ми с изгарящо напрежение.

— Дейвид Мейсън ни показа пътя към справянето с един от нашите най-тежки проблеми.

— Нима? — приветливо откликна доктор Уайзман.

— Имат едно устройство, наричат го инсталацията „Мейсън-Коукър“ — поясни генералът. — То рафинира трифидово масло във висококачествен бензин. Нали така, Дейвид?

Потвърдих. Но гласчето в моето съзнание ми напомни, че прекалено щедро споделях с американските си приятели сведения за богатствата на своята родина. Ако тази общност нямаше достъп до петрол и производните му продукти, значи инсталацията се превръщаше за тях в кокошката със златните яйца от приказката. Както и да е, вече бях изплюл камъчето (потайността никога не е била сред достойнствата ми). Истината се знаеше. От все сърце се надявах, че няма да съжалявам за безгрижието си в първите дни на кораба.

Доктор Уайзман тактично се отдалечи да си вземе друго питие. Керис, баща и и аз останахме да си бъбрим, отпивайки от чашите. Генералът ни покани с жест към два меки дивана с масичка за кафе между тях. Щом хората на диваните забелязаха, че генерал Филдинг ни води натам, побързаха да освободят местата. Двамата с Керис се настанихме на единия, генерал Филдинг седна срещу нас. Така си говорихме лице в лице под омайващите мелодии на Щраус, наситили въздуха около нас.

Вече се бях опомнил от изненадата, че лицето на генерала е обезобразено. Всъщност не за пръв път виждах такива белези. „Жълтото око“ е следствие от отрова на трифид, баща ми се отървал на косъм от същата участ преди трийсет години. Само бързата медицинска намеса и промиването на окото със солен разтвор го спасили от неизлечими увреждания. Явно на Филдинг му бе провървяло по-малко. Знаех, че не вижда с лявото око.

Но здравото око следеше неотклонно лицето ми, сякаш четеше думи върху страница. Срещу мен седеше човек, който преценяваше събеседника си за секунди, после допълваше мнението си според първото впечатление.

— Кажи ми, Дейвид — започна генерал Филдинг, — имаш ли семейство на остров Уайт?

Обясних, че имам баща, майка и две сестри.

— Добре са, надявам се.

— С тях всичко е наред. Баща ми е увлечен в работата си, която за него е като свято призвание.

Генералът, изглежда, гореше от желание да научи повече факти за моя баща. Разказах някои случки от миналото му и как е успял да оцелее след Ослепяването и повсеместното нашествие на трифидите преди три десетилетия. Генералът ме подсети за неспирните въпроси при прекосяването на Атлантика, когато започна да ме разпитва за стопанството и инфраструктурата на остров Уайт. Накрая, уж без особен интерес, се осведоми за военната ни мощ.

Гласчето в главата ми се обади отново: „Не слагай картите на масата. Не разкривай твърде много.“

— О, имаме бойни кораби и самолети — отвърнах и се усмихнах толкова безизразно, че би ми завидял и свещеник.

— Да, чух за принудителното ти кацане с реактивен самолет. Бил е изтребител, нали?

— Изтребител-бомбардировач.

— И двигателят работи с трифидово масло?

— Да, с рафинирана разновидност.

— Позволявам си обаче да предположа, че напоследък не се намират лесно резервни части и боеприпаси.

— Можем да произвеждаме резервни части — изтъкнах, — също бомби и боеприпаси.

Колкото и тихо да беше тайното гласче в ума ми, не му липсваше благоразумие. То ми подсказа да внуша на генерала представата, че на остров Уайт не живее сбирщина от без защитни фермери, че имаме зъби и умеем да хапем.

Той кимна, осмисли информацията и попита направо:

— С колко реактивни изтребители разполагате?

— О, стигат ни да се браним. Отново го дарих с многозначителната усмивка.

— Ясно. Не искаш да споделиш тайни за въоръжението ви. Напълно ви разбирам. В края на краищата още не познаваме намеренията си, нали? Потвърдих съгласието си с поредната усмивка.

— Да си напълним чашите. — Кимна едва забележимо, но привлече вниманието на сервитьорка, която побърза да донесе още напитки. — Дейвид, да ти предложа още нещо? Пура? Някакво мезе?

— Не, това ми е достатъчно — посочих чашата си.

— Виж, Дейвид, надявам се, че нямаш нищо против да говорим откровено. Уверен съм, че Керис е споделила с теб към какво се стремим ние от Ню Йорк — да създадем връзки с други общности където и да са те по света. — Без да чака отговор, той продължи: — Ще започнем търговия, ще разменяме знания и специалисти.

— Но някои общности не желаят да разговарят с вас.

— Точно така. Неколцина от нашите хора бяха жестоко убити, макар че отиваха там под бяло знаме. Ето още една причина да имаме боеспособни въоръжени сили.

— Значи ще принудите общностите, които… да речем, малко се дърпат, да седнат около масата за преговори?

— Не, разбира се. Но сме длъжни да поддържаме способността за защита на своя град, както и на морските пътища.

— Генерал Филдинг, дано въпросът ми не е твърде безочлив, но каква е крайната ви цел?

— Естествено да завоюваме света.

Той следеше каква ще бъде реакцията ми. Не дочака никаква.

От усмивката белязаната кожа около жълтото му око се изопна.

— Трябваше да се изразя по-точно — продължи той. — Целта ни е да завоюваме света отново. За всички нас. За човешката раса. И да изтребим истинските си врагове.

— Трифидите ли?

Генералът кимна.

— Трудна задача, не ви ли се струва?

— Имам оръжие, Дейвид. Превъзходно оръжие.

— Атомната бомба ли?

— О, и от тях си имаме — отсече генералът, — но те са твърде грубо средство. И страшно мръсно. Какъв е смисълът да изпепелим трифидите, ако след тях ще останат милиони декари радиоактивна земя? Не, аз говоря за абсолютното оръжие. Най-старото в историята на човечеството, а и най-мощното.

Усмихна се доста сурово и склони глава настрани, сякаш ме подканяше да се досетя.

— Това е интересно. Както го описвате, оръжието трябва да е изключително.

— О, няма спор. — Наведе се напред, наслаждаваше се на откровението, което споделяше. — Оръжието е самият човек. По точно хората. Не десетки или хиляди. Милиони мъже… и жени! — От вълнение заговори по-приглушено. — Ако искаш, представи си този град като огромен завод. И този завод, Дейвид, произвежда хора.

— Които пък са тайното ви оръжие?

— Да, естествено. Разбери, Ню Йорк произвежда хора с такава скорост, че населението ни нараства като взрив. — Жълтото око сякаш пламтеше със собствена светлина. — След десет години ще нарасне толкова, че дори голям град като този не би могъл да го побере. Ще се спука по шевовете и хората ще се разпръснат, ще насекат и ще стъпчат трифидите в калта, където им е мястото.

— Но няма ли опасност населението да се увеличи над възможностите ви да го издържате? — Тогава заплахата от глад ще пришпори човечеството напред.

— Нима по-бавното и контролирано разрастване не е и по безопасно…

— По дяволите безопасността, човече! Това е война. Човек срещу трифид. Оцеляване срещу гибел. Жертвите са неизбежни, но с огромни резерви от мъже и жени ще възстановяваме загубите си мигновено. Където човек бъде повален от трифид, десетима ще заемат мястото му.

— А нарастването на населението няма ли да отнеме много време?

— Затова превърнахме размножаването в промишлен процес — заяви генералът. — Пренесохме технологиите на производството в родилния бизнес. Идеята жената да отдели девет месеца от скъцопенните си години на плодовитост, за да създаде само едно дете, е неприемлива в днешния свят.

— Значи намеквате, че жената ражда цяло котило… като животните?

— Наричаш родените по този начин деца „котило“. Звучи унизително. Ние бихме казали, че такава жена е плодовита.

— Възможно ли е да намерите жени, които раждат близнаци по поръчка? Нали…

— Не близнаци. Нормата е три, дори четири деца. Всъщност е така през последните двайсет години. На жените се дават лекарства против безплодие, за да раждат много деца.

У мен се надигаха опасения. Докато слушах този човек да описва тържествуващо как жените са били сведени до равнището на кокошки в курник, тази общност загуби немалко от блясъка си в моите очи.

— Трябва да ти кажа, че на родилките са спестени изтощителните и поглъщащи много време усилия по отглеждането на децата. Тази задача се пада на жени, които или са безплодни, или са прехвърлили плодовитата възраст, или нещо друго им пречи да бъдат майки. — Пронизващото здраво око на генерала разгада отвращението по лицето ми. — Не одобряваш това. Но както чух, твоите хора прилагат свои похвати за увеличаване на раждаемостта. Сетих се за веселите Домове на майките, изпълнени с щастливи и обичани деца.

— Вярно е — признах. — Но производственият процес не е на толкова научна основа.

— Искаш да кажеш, че е по-изложен на случайности? Не можете да предотвратите вродените увреждания? Всяка жена прахосва девет безценни месеца за едно-единствено дете?

— Колкото и да е случаен, процесът ни върши работа.

— А населението ви е около трийсет хиляди?

— Горе-долу.

— И… хъм, нека пресметна… около половината от населението е на възраст под двайсет и пет години?

Кимнах.

— Тук — натърти генералът — деветдесет процента от населението е под двайсет и пет години. Сам виждаш, че е пълно с енергични, бодри хора. Младежи с амбицията и потребността — да, жадната потребност да разчистят жизнено пространство за себе си. — Той въздъхна и сплете пръсти в скута си. — Дейвид, вгледай се в поуките на историята. Империите са процъфтявали при висока раждаемост. И са се сгромолясвали, когато раждаемостта е спадала. Замисли се и как различните общества са повишавали раждаемостта. В някои култури са забранявали противозачатъчните средства, в други жените с многолюдна челяд са били щедро възнаграждавани. Всеки — от просяка до краля — е давал своя принос. Накратко казано, хората са сила. Един човек може да помести камък. Хиляда ще поместят планина.

Към края разговорът премина в политическо слово, изнесено от генерал Филдинг. Керис не продумваше. Чудех се на колко ли деца са я обрекли да стане майка? Двайсет? Или трийсет?

Освен това знаех, че генерал Филдинг иска да получи технологията „Мейсън-Коукър“. Питах се дали в замяна ще натрапи на моите сънародници своята философия на нарастващото население заедно с лекарствата против безплодие. Да си призная, това ми даде изобилни поводи за размисъл до края на вечерта.