Саймън Кларк
Нощта на трифидите (6)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПОМРАЧЕНИ ЗЕМИ

На излизане от пощата хукнах бясно. В лявата си ръка държах запалената лампа. В дясната стисках вратичка от шкаф, която изкъртих с пантите, и се молех да ми послужи като щит, ако попадна в обсега на бичуващото жило на трифид.

Радистът ме увещаваше да си седя кротко в пощата. Но жилата на трифидите биеха по стъклата и оставяха подобни на слюнка отровни ивици, а аз осъзнах, че ако се свирам вътре със замаяна от страх глава, с бездействието си ще бъда виновен за смъртта на други хора.

Трифидите нахлуха на нашия остров. Това поне ми беше ясно. Вече убиваха. И щяха да убиват още. Наблизо сигурно имаше десетки жители на острова, които не подозираха за опасността. Знаех, че съм длъжен да ги предупредя. Тичах с все сила, понесъл светлика и щита си.

Денят още беше черен като… ами като нощ. Виждах само на няколко крачки пред себе си. Твърде добре разбирах, че е вероятно дори да не зърна трифида, който би могъл да ме убие, удряйки с триметровото си жило от мрака отвъд тясното кръгче светлина, разстлано около лампата.

Имаше още едно затруднение — изобщо не познавах добре тази местност. Знаех обаче, че по хълма над Байтуотър минава тясна алея и тя стига през полята до един Дом на майките. Там трифидите щяха да намерят лесна плячка. Деца, играещи в двора. Майки, някои от тях слепи, които бутат колички с бебета или вършат нещо друго.

Затова тичах през всеобхватната тъмнина, въздухът чегърташе в гърлото ми, сърцето ми туптеше гръмовно. Виждах само бягащите си крака и няколкото квадратни метра пътна настилка под тях. Начесто стигах до паднала на пътя птица или котка, повалена от точния жилещ израстък на трифид. Отгоре на всичко проумях бързо, че привичките на смъртоносните растения са се променили. Вместо да порази жертвата и да се вкорени в земята до нея, за да се храни с гниещия труп, трифидът убиваше и продължаваше нататък в неумолимо дирене на поредната плячка. Нямах представа какво е причинило тази промяна в реакциите, но така растенията ставаха още по-опасни. Тичах и напрягах очи, за да видя какво има отпред, да различа характерния над двуметров, люшкащ се силует на растение убиец, търсещо нова жертва.

Нервите ми се изопнаха до скъсване, изостри се усетът ми за всеки звук или движение, всяко очертание, дори забелязано мимолетно с ъгълчето на окото. Неведнъж прикляках и притисках вратичката към лицето си, но щом я свалях, всеки път установявах, че съм се пазил от крайпътен знак или най-обикновен глог.

Не си позволявах да спирам за дълго. В мислите си виждах смразяващо отчетливо как гибелните растения местят на тласъци трите си крака към околността на Дома на майките, а жилата им свистят във въздуха, за да се впият в лицата и на деца, и на жени.

Плашех се, че ще стигна до къщата и ще стоя там, вдигнал високо лампата, вторачен безсилно в десетки трупове с разперени по земята ръце и застинали в посмъртната маска на страданието лица.

Нещо изсвири във въздуха. Рязко вдигнах вратичката пред лицето си. След частица от секундата усетих плющенето на жилото от другата и страна — толкова силно, че ме тласна назад. Чух пръчици да тракат по стъбла с безчувствената увереност, че е открита още една жертва.

Но нямаше да им се дам толкова лесно. Прикрил лицето си с вратичката, аз се втурнах напред. Удари второ жило, но не ме улучи, както тичах на зигзаг нагоре по алеята.

Задъхвах се. Стъпалото ме болеше отвратително заради подхлъзването по стълбата в дома на господин Хартлоу. Няколко пъти едва не изтървах лампата.

А малката крехка лампа с парцален фитил беше единственият ми източник на светлина. Счупех ли я случайно, щях да остана безпомощно сляп насред тези земи на мрака. Рискувах да погледна към небето. Макар да беше средата на предиобеда, нямаше и най-мъждив проблясък на слънцето.

Борех се да дишам, вкопчен мрачно във вратичката, която май натежаваше с всяка крачка, и накрая стигнах до билото на хълма.

Чух стъргане. С лудешки биещо сърце спрях на място и се постарах да обмисля звука, да го свържа с някакъв образ в паметта си.

Би трябвало да е трифид, влачещ се по настлана с чакъл пътека. Притисках лице към вратичката и очаквах удара на жилото.

— Да? Какво искате? — попита жена с нетърпящ възражение тон. От изненада, че чувам човешка реч, аз се смръзнах.

— Ей? Я стига глупости! Знам, че тук има някой. Пак се разнесе стъргане.

Вдигнах лампата.

В светлината стоеше една от слепите майки — разпознах я по отличителната бяла кърпа за глава, каквито всички те носеха. Тя енергично изравняваше с гребло чакъла там, където каруците бяха издълбали коловози. Начесто „поглеждаше“ към мен с очи, които въпреки слепотата и разкриваха буден ум. Може и да беше навършила седемдесет, но още преливаше от яка жизненост. Белите късчета варовик направо цвърчаха под зъбците на фучащото гребло.

— Майко… — Макар и задъхан, овладях гласа си и я заговорих с подобаващото обръщение. — Майко, трябва да се приберете вътре и да затворите портата.

— Значи трябва, а, младежо?

— Да. Има…

— И кой ми дава такива нахални заповеди?

— Извинете. Името ми е Дейвид Мейсън.

— Мейсън, тъй ли? Да не си роднина на господин Бил Мейсън?

— Да, аз съм негов син.

— Е, господин Мейсън младши, защо си толкова припрян и останал без дъх?

В същия миг пламъчето на лампата отслабна до мижаво блещукане. Толкова набързо излязох от къщата на господин Хартлоу, че пропуснах да проверя колко масло (трифидово масло, ако ще да звучи иронично) е останало в резервоарчето. Тъмнината тутакси нахлу само на метър от мен като въздух, светкавично запълващ вакуума. Навсякъде наоколо дебнеха присвитите чудовищни сенки на храсти, дървета и още кой знае какво.

— Моля ви, майко. — Озъртах се неспокойно. С тази лампа в ръката си нищо не можех да видя. — Майко, насам идват трифиди.

— Трифиди ли?! — слиса се тя и веднага престана да заравнява. — Ако това е шегичка, младежо, лошо ти се пише!

— Не е, майко. Моля ви… трябва да затворим тази порта. Ще бъдат тук всеки момент.

Озърнах се през рамо към пътя, по който дойдох. Зад мен нямаше нищо, освен мрак — плашещ мрак.

— По-чевръсто! — нареди тя, щом разбра за опасността. — Бутни лявото крило, аз ще затворя дясното.

С привършването на маслото пламъчето на лампата гаснеше бързо. Едва различавах портата от ковано желязо, висока поне два метра и половина. При затварянето си крилата запушваха отвора в тухлената стена, издигаща се дори по-високо. Молех се оградата да заобикаля отвсякъде имота… и да няма други отворени порти. Все пак трифидите бяха достатъчно хитроумни да вървят покрай всяка преграда, докато не се натъкнат на пролука. И тогава проникваха вътре — жилеха, ослепяваха, убиваха.

Някъде в далечината се разнасяха тъничките развълнувани гласове на деца. Щом тя щракна катинара на портата, попитах:

— Майко, има ли начин веднага да вкараме децата в къщата? Ако доближат самата ограда, пак ще бъдат в обсега на жилата.

— Ще ударя звънеца за училище — отвърна жената и с безпогрешен усет за посоката закрачи припряно по алеята. — Ела с мен, младежо, и ти можеш да си ми от полза. Децата се веселят. Казват, че още било тъмно.

— Така е.

Майката се поспря.

— Колко тъмно?

Обясних и че без лампата не виждам и ръката си, вдигната пред лицето. Тя се замисли.

— Първо мрак, после трифиди… Как да не му хрумне на човек, че това е лошо знамение?

Точно тогава лампата ми угасна окончателно. Макар че би трябвало да сме в безопасност поне временно, стомахът ми се присви болезнено. Отново загубих способността си да виждам. Преглътнах тежко.

— Имате ли радиостанция? Трябва да се свържем с властите. Вече ги предупредих за трифидите, но е добре да им съобщим, че засега сме невредими.

— Наистина е редно, господин Мейсън. Върви с мен, ще се качим до къщата. Тя е зад ей онези дървета.

— А-а… извинете, майко…

— Защо се нервираш толкова, младежо? Какво не ти понася?

— Лампата ми угасна.

— Значи казваш, че е твърде тъмно да видиш нещо наоколо?

— Да, вярно си е.

— Наистина чудата случка, а? Е, господин Мейсън, позволи ми да те хвана подръка и ще ти бъда водач.

После възрастната дама, която беше сляпа от трийсет години, закрачи пъргаво по алеята, като ме държеше подръка. Водеше ме в мастилената тъмнина, а чакълът хрущеше под краката ни.

Протягах другата си ръка напред на равнището на очите. Подобно на всички внезапно ослепели, боях се да не налетя на нещо твърдо и да си нараня лицето.

— Господин Мейсън, виждаш ли вече светлините на къщата?

— Нищичко не виждам.

— След малко ще ги видиш. Може би дърветата ги закриват.

„А може би — помислих си стреснат — трифидите вече са нахлули през друг вход и са избили всички със своите плющящи жила.“

— Впрочем, господин Мейсън, научавам много новини за похвалните усилия на баща ти да изтреби проклетите растения, обаче изобщо не съм чувала да споменават твоето име.

— Защото не работя с баща си. Нямам неговите способности в науките.

— Тогава с какво се занимаваш, господин Мейсън? Да, де, ако не смяташ, че си пъхам носа в чуждите дела.

— Пилот съм.

— О, значи един от шепата смелчаци. Но сигурно ти е възтесничко в онези кабини. Досещам се, че си едър мъж, доста над средния ръст. Май си към метър и осемдесет и осем, нали?

— Метър и деветдесет и три.

— Брей, изключителен ръст.

Тя бъбреше, за да се отпусна. Несъмнено долавяше колко ми е неуютно, меко казано, изведнъж да се лиша от зрението си. Да си призная, изобщо не ми олекваше. Не ми харесваше този неестествен мрак. Никак не ми харесваше. Освен това бях уверен, че трифидите бързат към къщата с цялата скорост, на която са способни с дървесните си чуканчета, досущ като глутница прегладнели кучета, привлечени от аромата на печено месо.

— Женен ли си, господин Мейсън?

— Още не.

— Не си намерил подходящото момиче, а?

— Отчасти и заради това. Но понякога съм далеч от острова седмици наред. Няма да е честно спрямо съпругата ми.

— Аха, мъж не само с героично призвание, но и с чувствителна душа. Непременно ще си поприказваме с теб, и то скоро. Ти си много по-ценен за острова, отколкото може би подозираш. Между другото… как е майка ти? Спомням си как някога четях нейния роман „Сексът е моето приключение“ с ненаситна жажда.

— Тя е много добре, благодаря. Но сега се ограничава с писане на лабораторни отчети и… Олеле! Не очаквах това.

— Това „олеле“ — то, предполагам, е заради включените лампи, нали?

В облялата ме ярка светлина от лампите на стълбове покрай алеята първо зърнах засмяното лице на майката. А щом заобиколихме гъстата ивица от храсти, следващата гледка бяха величествената триетажна сграда и децата, играещи в страничен квадратен двор, огрян от по-бледи електрически светилници.

— Е, вече виждаш отново, защо не ми помогнеш да вкара ме тези деца вътре? — Тя запляска с ръце. — Тимъти, Люси! Веднага слезте от това дърво.

Не се досещах как, по дяволите, различаваше точно кои деца си играят в клоните на дървото. После жената стигна до подобие на телеграфен стълб, побит в земята до алеята. На него имаше вързано въже. Върхът на стълба се губеше в мрака и не беше достъпен за зрението ми. Но когато тя дръпна въжето, чух звъна на камбана да отеква из околните ливади и да се понася в тъмните земи отвъд оградата.

Децата се отзоваха съвсем послушно на звънящата камбана. Претичаха край мен, подвиквайки сьс своите тънички възбудени гласчета — май преливаха от вълнение, а не страх заради пропуснатия изгрев на слънцето. Доколкото можах да видя, устремиха се към едното крило на къщата, от чиито прозорци струеше светлина.

Майката дърпаше силно въжето и камбаната звънеше. Така нареждаше на децата да се върнат в класните стаи. Пращаше обаче и ясен сигнал на трифидите, бродещи в полята. Все едно им съобщаваше, че вечерята е поднесена. Знаех, че не след дълго ще се скупчат около портата, ще се притиснат в нея, за да опитат здравината и. Зряща майка на двайсетина години с лека походка се приближи към нас по алеята.

— Майко Сюзън, всички деца вече се прибраха.

— Благодаря ти, майко Анджела. Най-добре е и ти да влезеш. Моля те, предай на майките и помощничките да се съберат в трапезарията, искам да говоря с всички вас.

— Добре, майко. Младата жена ме изгледа преценяващо от главата до петите и влезе в къщата, без да се бави повече.

 

Нямаше какво друго да сторим, освен да чакаме.

Всяка порта в оградата бе залостена. Щяха да издържат на натиска поне час, значи имаше предостатъчно време да пристигнат отрядите за борба с трифиди. Пък и вратите на самата къща бяха доста яки, дори някое растение да проникнеше в двора. Нямах с какво да си запълня времето и се помотах безцелно из прастарото здание. В библиотеката над камината от времето на крал Джейкъб видях каменна плоча, зазидана в стената от хората, съградили тази къща. В нея с дълбоки резки бяха издялани думите Sol luset omnibus. За мой късмет отдолу имаше и превод — „Слънцето огрява всекиго“. А, не… вече не беше вярно. Отвън цареше адска чернота. И кой би могъл да каже докога ще остане така? От библиотеката се върнах в коридора. Чух в една стая класът да пее древен псалм:

Всичко хубаво и светло,

твари малки и големи,

всичко мъдро и чудесно

сътворил е Господ Бог…

В този миг от детските гласове по гърба ми полазиха ледени тръпки. Те пееха, защото се чувстваха на сигурно място в своя познат свят. Но зад стените, в мрака отвън, трифидите щяха да чуят извивките на мелодията. Виждах ги с взора на въображението си. Тези уродливи растения, чиито стъбла се клатушкаха със заплахата на кобри, полюшващи се с песента на флейтата. Само че злите чудовища нямаше да бъдат омагьосани от музиката. И при най-нищожния шанс щяха да стоварят триметровите си жила по лицата на невръстните човечета.

Тези видения ме разстроиха. Ако аз се разпореждах тук, бих предпочел да събера децата в относителната безопасност на подземията.

Майка Сюзън обаче реши да не ги тревожи. Всичко беше както винаги, с изключение на мрака зад прозорците. Но аз предложих като предпазна мярка няколко зрящи майки да наблюдават. Сега те обикаляха по плоския покрив на сградата. Понякога съобщаваха на някоя от старите майки, че се забелязва типичното пресекливо движение на тънки стъбла зад оградата.

По-късно майка Сюзън ме откри безпогрешно в трапезарията, където подкрепиха силите ми с чай и препечени филийки. Седна до мен при една от дългите маси и подхвана енергично:

— Господин Мейсън, отдавна знам, че е най-добре да задам този въпрос направо. Регистрирал ли си се в някой Дом на майките?

— Да съм се регистрирал ли? — реших да се престоря на тъп.

— Хайде, хайде, без лукавство, господин Мейсън, знаеш много добре за какво говоря. Казвай — регистриран ли си или не?

— Не съм.

— Но за населението на острова ще бъде от огромна полза, ако има във вените си превъзходна кръв като твоята.

— Е, не знам дали…

— Да нямаш някакви принципни възражения срещу евгениката?

— Не, обаче…

— Значи уредихме въпроса. Щом отмине тази буря в чаша вода и се върнем към подобаващото си всекидневие, трябва да ни гостуваш за вечеря.

— Имам полет до…

— О, не те пришпорвам, господин Мейсън — увери ме тя със сияйна усмивка.

— Ще ти бъде ли удобно следващия петък?

— Ъ-ъ, не съм сигурен, че…

— Прекрасно! Значи се разбрахме за следващия петък. И не забравяй — не е нужно да засяваш само див овес. Тъй, а сега ще те оставя да си доядеш филийката. И опитай това сладко от касис, великолепно е. — Тя се изправи и пак ми се усмихна, преди да вметне нехайно: — Впрочем не се случва всеки ден да получиш покана, за да допринесеш толкова пряко и телесно към повторното заселване на света, нали?

— Ъ-ъ, така си е… не се случва.

Тя ме остави леко зашеметен, а думите на необичайната покана сякаш още се носеха из въздуха. Несъмнено се налагаше да я обмисля.

 

 

В онзи момент, въпреки потреса от озоваването в тъмнина, когато трябваше да е светло, и безпокойството от нахлуването на трифидите, пресекли пролива Солънт, за да стъпят на брега при Байтуотър, все още вярвах, че рано или късно животът ми ще продължи както дотогава. Пак щях да превозвам пътници по въздуха до островите Сили, Джърси или Гърнси и по-нарядко да прониквам навътре в сушата. Не можех да предположа, когато се събудих в помрачените земи, че всичко това е свършило — бъдещето от представите ми е строшено на парченца, пометени като счупено стъкло.

По-късно през деня пристигнаха отрядите за борба с трифидите в защитното си облекло, въоръжени с противотрифидни пушки. Тези екипи се състояха от мъже и жени с всевъзможни занятия. Щом бе обявена тревога заради трифидите, те бяха зарязали каквото правеха и се бяха втурнали към уговорените сборни пунктове, готови да се справят с всяко нападение на трифиди. Когато се появиха, аз се уверих окончателно, че животът скоро ще се върне в нормалното си русло.

От прозорец на горния етаж в Дома на майките наблюдавах как колите се събраха към растенията и ги осветиха с фаровете си. За броени минути трифидите бяха обезглавени делово и лишени от възможността да жилят. После ги повалиха един по един и отсякоха дървените им къси крачка. След това стъблата и дървесните дънери бяха натоварени за преработка и смилане, сякаш не бяха по-зловещи от пакетирана хартия за вторични суровини.

За няколко часа островът бе спасен от нашествениците. По радиото тържествуващо обявиха новината. Но в тъмното небе над нас сякаш още висяха мрачни въпросителни знаци. Къде се дяна дневната светлина?

Откъде ни се стовариха тези трифиди толкова внезапно и пагубно?

Както се оказа, нямаше да чакам дълго някои от отговорите. Следобед получих спешна заповед да се явя незабавно в авиобазата.

Как можех да предвидя, че краткото пътуване дотам е само първата крачка от най-удивителното пътешествие през моя живот?