Саймън Кларк
Нощта на трифидите (3)

ПЪРВА ГЛАВА
СВЕТЪТ ПРИТЪМНЯВА

Ако в девет часа през едно лятно утро е тъмно (или поне това ти подсказват очите) колкото в полунощ насред зима, значи някъде нещо се е объркало, и то твърде зле. Беше една от онези сутрини, когато мигновено се събудих бодър, свеж и готов за новия ден. Както би се изразила моята майка Джозела Мейсън, очите ми светеха, а опашката ми стърчеше.

Но да пукна, ако знам защо се чувствах така. Надигнах се на лакът и огледах спалнята. Беше не просто тъмно, думата е прекалено слаба в случая. Изобщо липсваше светлина. Нищо не виждах. Никакви блещукащи звезди зад прозореца, нито сияние на лампи в отсрещна къща. Не съзирах дори своята ръка пред лицето си. Нищичко. Единствено тъма с мастилена всеобхватност.

„Стига, де — помня, че си внушавах упорито, — още е посред нощ. Събудила те е някоя котка, отприщила на глас естествените си инстинкти. Или пък старецът в съседната стая е трябвало да стане за нещо. Я пак заспивай.“ Излегнах се по гръб и затворих очи. Но нещо не беше наред. Тревожен сигнал прозвуча слабичко, но и настойчиво някъде в дълбините на съзнанието ми. Отворих очи. И отново не видях нищо.

Заслушах се, обзет от подозрения, с цялото напрежение на човек, който чува в дома си скърцането на дъсчения под от стъпките на прокрадващ се неканен гост.

Вече бях убеден, че е нощ. Не можех да се усъмня в свидетелството на очите си. Не откривах дори най-слабичко мъждукане на зората, започнало да се процежда през закрития с перде прозорец. Но в този миг най-после ме осени прозрението: долавях звуците, присъщи на лятно утро, когато слънцето би трябвало да е огряло полята на острова.

Чух чаткане от копитата на кон, подминал къщата, после и честото почукване на бастунче по настилката на пътя — някой от слепците вървеше по своя работа. Хлопваха врати на къщи. Шумеше вода в тръба. И може би най-натрапчиво беше чудесното цвърчене на бекон, пържен за закуска, придружено от своя разнасящ се примамлив аромат.

Стомахът ми тутакси изкъркори гладно. Но едновременно с тези първи притеснения на глада осъзнах, че светът някак се е объркал. Напълно.

В този миг завърши животът, какъвто го познавах през изминалите за мен двайсет и девет години. Точно в онази сряда на 28 май. Нищо вече нямаше да бъде както преди. Нямаше погребален звън на камбана, който да отбележи края. Единствено звуци, които не би трябвало — и не биха могли! — да оповестяват неуместно и странно сутринта в непрогледния мрак на нощта. Кон теглеше каруца към брега, уверено почукваха бастунчетата, с които слепците напипваха пътя си към Дома на майките, мъж весело подхвърли „довиждане“ на съпругата си, преди да се заеме с работата си за деня.

Лежах и ясно чувах всичко това. Признавам обаче, че не откривах никакъв смисъл в ставащото. Зяпах към тавана. Взирах се поне пет минути, пет измамно безкрайни минути, с надеждата, че очите ми ще свикнат с тъмата. Не свикнаха. Не виждах нищо.

Все същият мрак, сякаш са ме затворили в плътен сандък и са ме заровили дълбоко в земята.

Обземаше ме безпокойство. За секунди тревогата плъзна като нетърпим сърбеж по тялото ми и скоро не можех да понасям повече излежаването. Побързах да седна и краката ми опряха в хладния линолеум.

Аз обаче изобщо не познавах стаята, не си спомнях дори в коя посока е вратата. Попаднах тук заради случаен обрат на съдбата. Излетях с хидроплан за кратък преход от Шанклин над широката шест километра ивица искрящо море, за да стигна до Лимингтън на голямата земя и да прибера оттам една снабдителна група.

Бях сам в едномоторния самолет. След толкова години в тези подскоци от нашия остров до сушата нямаше нищо по-драматично от пътуване с каруца. Небето беше ясно, морето — спокойно и гладко — отразяваше неопетнената синева. В прекрасно настроение предвкусвах полет без никакви главоболия в чудесния летен ден.

Ала съдбата винаги дебне да препъне безгрижните хора, а последствията са комични, досадни… или гибелни.

 

Щом прелетях над брега на остров Уайт, една едра чайка замени земното си битие за шанса да попадне в някакъв си неин птичи рай по съвсем простичък начин — заби се в единствената перка на моята въздушна машина. Дървеното витло тутакси се пръсна на трески.

А хидроплан без перката си е годен за летене горе-долу колкото някоя тухла.

Имах късмет, че принудих машината да завърти носа си в обратната посока, докато се рееше надолу, а въздушният поток свиреше в подпорите на крилете.

Кацането, макар и напълно лишено от изящество, поне беше задоволително. Иначе казано, не потроших нищо, когато хидропланът пльосна върху водата на броени метри от брега.

По-нататък в произшествието нямаше драматични моменти. Една рибарска платноходка ме изтегли до пристан, където вързах самолета. После отидох пеша до крайбрежното селце Байтуотър и оттам съобщих по радиото новината, че ме е свалила чайка.

След задължителния смях и бъзици ми казаха, че сутринта на другия ден ще пратят в Байтуотър техник и нова перка. Дотогава трябвало да си намеря подслон за през нощта.

Около час имах гадничко занимание — махах останките на птичето трупче от двигателя на самолета.

Но трябваше да си запазя перо от онази чайка за късмет. Непременно. Защото, без да подозирам, птицата просто ми спаси живота.

Не се съмнявам, че без нейната саможертва сега нямаше да четете тези думи.

Май нямаше изгледи положението да се оправи, докато си седях на леглото. Моите очи все още ме уверяваха, че е нощ. Ушите, а и носът обаче упорстваха, че е минало доста време от изгрева. Чувах шум, какъвто вдигат работещи хора. Стъпки на минувачи. Типичното бръмчене и гълчава на дневните часове.

Изведнъж до мен стигнаха неясни далечни викове. Помислих, че едва ли е нещо повече от спречкване между мъж и съпругата му. Дори очаквах затръшването на врата да отбележи драматичния финал на спора. Гласът секна внезапно. И почукването на бастунчето спря в същия миг. Само секунди по-късно ритмичното чаткане на коня неочаквано се превърна в тропот на копита по пътя, щом животното бясно препусна. После звуците също потънаха в странна тишина. И тази всевластна тъма… Ставаше непоносимо. Бях пилот. Човек със здрави нерви. Но мракът сякаш ги разяждаше и ме разстройваше по-силно, отколкото ми се искаше. Извиках името на моя домакин:

— Господин Хартлоу… Господин Хартлоу?

Чаках и си представях как всеки миг ще чуя вратата да се отваря, а благият глас на господин Хартлоу ще промълви: „Хайде, де, стига. За какво е тая врява, Дейвид?“

Но господин Хартлоу го нямаше, макар че след трийсет години слепота можеше да шета из къщата по-уверено и от младеж със стопроцентово зрение.

— Господин Хартлоу…

Гладният мрак алчно погълна гласа ми.

Обземаше ме гнусно чувство. Могъщо. Непреодолимо. Изплуваха детските страхове, които всеки потиска със съзряването си във възрастен човек. Изведнъж нахлуваха отново.

Пак онзи ужас от тъмнината. Той превръща силуета на стената в жесток безименен звяр, дебнещ да замахне и да разкъса гърлото ти… А проскърцването на пода предупреждава, че през вратата нахлува безумец, вдигнал окървавената си брадва… В този миг осъзнах, че страховете не изчезват с порастването, а само задрямват. Имат нужда единствено от подходяща обстановка, за да се завърнат с дългите скокове на призрачни хрътки, изскочили от потайно кътче на душата…

„А причината да не виждам, но да чувам щъкащи наоколо хора като в ясен ден…“

Целият се разтресох, когато думите се надигнаха бавно, но неумолимо някъде в главата ми. Не виждах, защото… „Сляп съм.“

 

Като наскоро ослепял изобщо нямах увереността на отдавнашните слепци, загубили зрението си заради странните зелени светлини, изпълнили нощното небе преди три десетилетия.

По-скоро съм бил жалка гледка, както тътрех крака през спалнята, протегнал ръце напред. Вече чувах само гръмкото туптене на сърцето си.

— Господин Хартлоу… чувате ли ме?

Нямаше отговор.

— Господин Хартлоу… Господин Хартлоу!

Не се отзова.

Излязох през вратата на площадката, все така обгърнат от повсеместния мрак. Под босите ми крака вече имаше мек килим. Повлякох се напред. Пръстите ми докосваха грапавата повърхност на тапети от смлени стърготини, после попаднаха върху твърдия хлад на рамка, накрая открих и самата врата. Отворих я и подвикнах:

— Господин Хартлоу? Вътре ли сте?

Той не ми отвърна. Моето пришпорено от ужаса дишане, смесващо се с неспирното „туп-туп-туп“ на сърцето, беше твърде силно, за да доловя по-тихи звуци, ако те изобщо проникваха през въздуха.

Продължих мъчително нататък, отварях врата след врата. И виках.

Губех представа къде съм, не знаех в коя посока е моята стая.

„Значи това била слепотата“, казах си. Свят на безкрайна нощ. Споходи ме зловещо хрумване. Дали загадъчните зелени светлини, ослепили над деветдесет процента от населението в света преди толкова години, не са се завърнали в небесата? Онзи необикновен космически фойерверк, приковал вниманието на безброй хора в същата нощ, когато баща ми Бил Мейсън лежал в болница с превръзки на очите заради попадналата в тях отрова на трифид? Порових в паметта си.

Легнах си след приятна вечер — слушах музика за пиано по Островното радио и си бъбрех с моя домакин господин Хартлоу. Той ми сипа една-две чаши от своето превъзходно пащърнаково бренди, за да спя по-сладко, така да се каже. Колкото и да се насилвах, не си спомних нищо особено в нощното небе.

Може би обаче не е и нужно човек да види зелените светлини (ако на тях дължах прискърбното прощаване със зрението си). Дали не са проблеснали в небето през деня, невидими за хората, заети с работата си из острова? Възможно ли беше някакво невидимо излъчване от тях да изгаря очните нерви? „Ох…“

Току-що бях намерил стълбата, като пропуснах първото стъпало. Ходилото ми се плъзна по поне още три, преди да сграбча опипом парапета. Макар че не допуснах да литна с главата напред и да си счупя врата, глезенът ми се усука болезнено.

И все пак острата болка, пронизала свода на стъпалото ми, подейства добре на моите нерви. Подтикна ме да откажа въображението си от неуморното и безполезно ровичкане във въпроса какво може или не може да ме е сполетяло, както и да не тъна повече в самосъжаление, а най-сетне да направя нещо. Стигнах до равния под в подножието на стълбата и се ослушах, а каменните плочи на кухнята вледеняваха краката ми. Не. Нищо не успях да чуя.

Накуцвайки леко от изкълчването, тръгнах из кухнята, протегнал ръце за напипване на препятствията (и през цялото време ми тежеше нелогичното очакване пръстите ми да докоснат закръглените ямички и издатини на човешко лице). Ударих палеца на крака си в една табуретка и за секунди болката ме лиши от интерес към каквото и да било, затова пък тръгна от устата ми няколко думи, които никога не бих изрекъл пред майка си, въпреки че тя не се стъписваше от нищо.

Отново стигнах до стена. Предпазливо, все едно се плашех в нея да не зейнат изведнъж острозъби усти, които да захапят върховете на пръстите ми (моята слепота несъмнено отприщи поне стотина безразсъдни приумици!), аз се плъзнах покрай стената. Първо стигнах до прозорец, закрит с перде (слепците и досега ги дърпат по навик). Побързах да отместя пердето с напразната надежда, че ослепителна светлина ще залее стаята. Въздъхнах. Мрак… все същият мрак. Преместих се, напипвах тигани, окачени на куки, цяла редица ножове, китки изсушени подправки. Някъде цъкаше часовник с муден, наситен с прокоба ритъм. Тик… так… тик… так… Непоносим звук, който намразих — пак без никаква причина — с цялата си душа. Тик… так…

Ако можех някак да докопам часовника, щях да стоваря проклетията на пода.

— Господин Хартлоу? — Добавих съвсем нелогично: — Чувате ли ме? Ако ме бе чул, непременно щеше да се обади. Тик… так… — Господин Хартлоу? Тик… так… тик…

Добрах се до вратата и ръката ми се плъзна по ключ за електрическо осветление. Разбира се, в толкова малко селце нямаше ток. В края на краищата електричеството беше скъпоценна необходимост, предназначена само за работилниците, болниците, лечебниците, съобщителните връзки… и за лабораториите като онази, в която се трудеше баща ми. Въпреки това жадно притиснах пръсти към превключвателя. Пролича, че не е използван от десетки години — металните контакти изчегъртаха по натрупаната вътре мръсотия, щом го натиснах надолу. Нямаше светлина.

С разсъдъка си не очаквах да има. Но в главата ми един ясен непререкаем глас ме тормозеше, че светлината — изобилие от прекрасна ярка светлина — се излива от лампичката и огрява цялата стая. „Но ти не можеш да я видиш, Дейвид Мейсън, защото всъщност си сляп… лишен от зрение като онези три мишлета… дето подтичвали след жената на селянина…“ „Я стига! — заповядах си рязко, за да се преборя с паниката, заливаща ме на опасни вълни. — Престани веднага!“ Отново заопипвах по стените. Ето дъски за рязане. Мивка. Печка. Още шкафове с чинии на… Спрях. Печка ли?

Припряно се върнах пипнешком през обгърналия ме мрак, докато не намерих котлоните и железните поставки за тиганите. Усещах кръглите регулатори за подаването на газ, твърди под трескаво шарещите ми пръсти. Газ. Да… Да! Помъчих се да открия запалката, която според мен трябваше да е наблизо.

След малко безплодното търсене ме подтикна да ругая и проклинам — едно не по-полезно занимание. Сетих се, че наоколо сигурно има и свещи, и фенери. Естествено не за да си служи с тях господин Хартлоу, а за виждащите му гости.

Но за мен те все едно бяха скрити на обратната страна на Луната, докато търсех слепешком по сякаш безбройните рафтове с чинии, кухненските прибори и кошниците със зеленчуци. Нищо чудно някоя свещ да е стърчала точно под носа ми, но не бих могъл да я открия, ако ще и животът ми да зависеше от това. Оказа се обаче, че присъщото ми нетърпение спаси моя разколебан разум. Отново се добрах до печката.

По-точно установих къде е, като си смазах ръката в сгорещената мас от бекон в тигана. Завъртях регулаторите отпред и незабавно чух съскането на метана от котлоните, който нямаше никаква миризма.

Да, де, грубиянско хрумване… но ако свършеше работа… е, щях да съм предоволен. Пак посегнах към работната маса. Пръстите ми хванаха тиган. Останах доволен от тежестта му и го взех. И както газът си съскаше от дюзите на печката, стоварих тигана юнашки по железните опори за съдове. Разнесе се оглушително дрънчене. Отново ударих печката. Металният звън изпълни ушите ми. При третия опит замахнах с цялата си сила и счупих дървената дръжка на тигана, но постигнах каквото исках.

От сблъсъка на двете метални повърхности изскочи една-единствена искра.

Със силен пукот, последван от „ууф“, под носа ми блъвна огнено кълбо.

Отскочих назад от парещия полъх, но миризмата на пърлено ми подсказа, че не съм бил достатъчно бърз да спася веждите си.

Изобщо не ме интересуваше. Хич не ми пукаше. Защото се случи нещо прекрасно. Виждах.

Зърнах кристално ясно мимолетното изригване на оранжево-жълти пламъци. След миг те спаднаха до четири диска от син огън, където струйките газ горяха пред дюзите си.

Не бяха никак ярки. И все пак хвърляха мъждукаща светлина в кухнята, открояваха стълбата, масата, радиоапарата… Зърнах лулата и кесийката с тютюн на господин Хартлоу, оставени на лавица до прозореца.

Още по-важно беше, че различих на стената часовника с мрачното тиктакане. За миг пак се уплаших, че очите ми погаждат номера. Ако часовникът беше верен, значи трябваше да е девет часът и десет минути.

Надникнах навън.

В този момент осъзнах, че или аз съм откачил окончателно и си въобразявам всичко това… или наистина е настъпил краят на света. Защото зад прозореца виждах само непрогледна тъмнина. Мъчителният глас на безумието не се забави с мърморенето: „Прав си, Дейвид Мейсън. Слънцето е угаснало. И започва безкрайната нощ.“