Саймън Кларк
Нощта на трифидите (31)

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ

На брега на реката Гейбриъл подхвърли:

— Не ти ли се стори малко самодоволен?

— Кой, Райдър Чий ли?

Той кимна.

— Приказваше как е създал един вид юнгианска религия за своето племе, за да им вдъхне нова вяра, но като гледам, просто им е внушил поредната заблуда.

— А нима всички не се заблуждаваме в една или друга степен? Нали казват, че и цивилизацията сама по себе си е заблуда? И ако изчезне вярата ни в нея, тя престава да съществува. Щом цивилизацията е само някаква форма на илюзия, която е… — потърсих подходящата дума — … изгодна… и ни е полезна, с какво е по-лоша разновидността на заблудата, измислена от Райдър Чий?

— Този човек не се изправя с лице срещу действителността. Би трябвало да знае добре какво е казал Юнг — заблудите на страдащия от психоза човек са неговият опит да си изгради нова представа за света. Значи, както и да го тълкуваш, Чий е създал общество, което в същността си се опира на психози.

— Гейб, може и да съм простоват, но по мое мнение щом това върши работа, щом създава общност, която е жизнена, оптимистично настроена и, общо взето, щастлива, защо да не си позволим мъничко заблуди?

Погледът на Гейбриъл пронизваше.

— Знаеш ли, Дейвид…

— Казвай.

— Знаеш ли какъв ми е проблемът с Райдър Чий? — Изражението му се смекчи от широката усмивка. — Завиждам, Дейвид. Позеленял съм от завист като листата на онези трифиди. Защото дълбоко в душата си знам, че Чий и народът му не само имат естествен имунитет срещу чудовищата. — Кимна към растенията зад оградата. — Освен това е подкарал механизмите на своето общество плавно като двигател „Ролс-Ройс“.

— Не е ли разумно да заемем някои от идеите му?

— Нищо чудно. — Зъбите му се белнаха, когато се ухили. — Сменяме старите богове с нови, а?

Една жена в кану насред реката размаха ръка над главата си.

— Дейвид, ето го знака за нас. Дърпай въжето.

Подаде ми края на въжето и се хвана за него по-близо до брега. На десетина метра нагоре по течението още двама мъже държаха друга част от въжето. Задърпахме заедно. Очаквах работата да не е особено уморителна. Но това въже сякаш беше вързано за котва на дъното.

— Ама че щуротия… — изпъшка Гейбриъл, а мускулите по ръцете му се издуваха. — Кой да знае, че рибарството било толкова мъчен занаят?

Продължихме да дърпаме с все сила. Най-сетне постигнахме нещо. Мрежата се подаде над повърхността и образува подобие на подкова, докато я изтегляхме. След пет минути я издърпахме на брега. Толкова изпотен, че капките изпъкваха на челото му като бисери, Гейбриъл оглеждаше улова с откровена погнуса.

— Заради това ли бяха всичките тези усилия?

В мрежата подскачаха десетина риби, и то съмнително годни за храна. Позяпахме жалкия си улов и се заехме да извадим оплетените в мрежата риби, като връщахме дребосъците в реката, а по-големите им събратя пускахме в кошница.

— Супа от риба и трифидови филизи. — Гейбриъл сбърчи нос от отвращение. — Страхотно, няма що.

Отмести снопче водорасли и изведнъж изруга. С гримаса на болка откопчи от кутрето си щипката на речно раче. Засмука пръста си и промърмори с кисела усмивка:

— Дейвид, дали не се поддавам на параноята? Или майката природа наистина е решила да ни довърши? — Пусна рачето в кошницата. (То несъмнено щеше да попадне в казана със супата наред с всичко друго, което готвачът успее да събере.) — О, как ми се хапва сочна пържола! И цяла купа картофена салата. Франзелка със златиста коричка. Майонеза, лека като сметана. Хрускави марулки. Сладки доматчета. Кана леденостудена бира. Колко ми се…

— Шът! — протегнах ръка към него. — Чуваш ли нещо?

Заслушахме се. Обърнах се срещу течението на реката, откъдето май идваше звукът. Виждах само сребристата ивица между бреговете. Птиче ято, подплашено от шума, излетя от върбите по-нататък.

Лицето на Гейбриъл се изопна.

— По дяволите, пак ли… Другите припряно отстъпиха от водата. Мъже и жени хукнаха да вземат оръжията си. Малко по-далеч кулата с двете картечници на един Джъмбо се завъртя към източника на звука.

Вслушвах се в бръмченето на двигателя. Не беше, каквото очаквах, но нямаше как да сбъркам.

— Чакайте! — разкрещях се. — Не стреляйте!

Хукнах покрай брега, за да виждам по-добре какво има нагоре по течението.

— Дейвид! — викна ми Гейбриъл. — Скачай в някой окоп, преди да е почнала пукотевицата.

— Не, това са двигатели на самолет.

Но звучаха озадачаващо. Самолетът не летеше, а се плъзгаше по водата.

Миг по-късно видях потвърждението. Иззад завоя на реката се подаде грамаден четиримоторен хидроплан. Тутакси разпознах източените очертания на великолепния „Боинг Клипър“… в което нямаше нищо чудно, защото като малък години наред спах под чудесна цветна снимка на такъв самолет. Бях я окачил на стената в стаята си.

Двигателите на хидроплана ревяха и превръщаха витлата му в слети сребристи дискове, тласкаха го към останките от един кей. Белият клин на следата му се плисна по брега и почти заля краката ми.

Горяните вече посрещаха с радостни викове завръщането на въздушната машина. Щом екипажът стъпи на сушата, научихме, че само този самолет от разположените в базата е оцелял при атаката. По случайност неколцина пилоти си бъбрели с техниците по поддръжката близо до машината, когато торпедните катери налетяха по Саймън Кларк реката. Със завидно самообладание те се хвърлили в хидроплана, включили двигателите и отпрашили. Имали намерение да стигнат до най-близкия лагер на горяните и да доведат подкрепления. Но само докато пилотиращата самолета жена проверила датчика за горивото и узнала, че то едва се плиска по дъната на резервоарите. След късичък скок от пет километра кацнала в приток на реката. Както ние изчаквахме в кръга от бронирани возила, те също кротували там няколко дни, докато не решили, че е безопасно да се върнат по течението към лагера. Сам обмисли новината, преди да отвори уста.

— Е, на някои хора умът им идва навреме, затова имаме непокътнат самолет. Като гледам, трябва да направим две неща. Първо, да прехвърлим по въздуха пилоти до езерцето Кълъмбъс, за да си докараме резервните самолети. Второ, да съобщим за атаката в щаба. Главното командване още не знае, че се провалихме в опита да докараме онова момиче — Кристина — от Ню Йорк. — Той добави малко по-вкиснато: — Знам си, че на големите клечки от туй ще им избие пяна на устите. Ама… — Вдигна рамене. — На война късметът се обръща и тъй.

Докато хората от наземното обслужване зареждаха оцелелия хидроплан с всяка капка гориво, която успяваха да изстискат от всевъзможни туби, аз се вкопчих в Сам Даймс.

— Какво има в езерцето Кълъмбъс?

— То е на сто и петдесет километра нагоре по течението. Там държим резервни самолети. — Кимна към почернелите развалини наоколо. — Точно за такива случаи.

— И колко са онези самолети?

— Май са шест.

— Но тук имате само четирима пилоти, нали?

— Казвай какво си намислил.

— Значи е разумно и аз да отида — изтъкнах. — Ще помогна в пилотирането.

Взря се в мен с ясните си сини очи. Долових, че тогава преосмисли мнението си за човека, когото зърна за пръв път отпаднал и зашеметен след принудителното пътуване от Ню Йорк до това затънтено кътче на юг.

— Тъй… значи ни предлагаш помощта си?

— Да. Защо да не го направя?

— Да, ама… Дейвид, слушай сега какво ми се върти из главата… Мисля, че туй е важен момент… може да се каже и повратен момент в отношенията ни. По-точно в твоите отношения с нас, горяните.

— Не знам дали те разбирам. Хрумна ми, че не ви е излишна малко помощ в…

— Да, признателен съм ти… и благодаря на провидението, че ни прати и друг опитен пилот. Но я да те попитам нещо, Дейвид — ставаш един от нас ли?

Схванах какво иска да узнае Сам. Според него вече беше необходимо да потвърдя, че съм на страната на горяните и да приема какво произтича от това — задължението да им помагам и недвусмислено да отрека режима на Торънс.

— Да — натъртих решително. — Аз съм ваш съюзник, изобщо не се колебая за това.

— Ами Керис Бедекер?

— Защо намесваш Керис?

— Тя не само се подчинява на режима, наложен от нашия враг, но е и негова дъщеря. — Не откъсваше поглед от очите ми. — Пък и двамата сте имали романтична връзка.

— Горчиво съжалявам, че тя още е в Ню Йорк. Обвързан съм обаче с вас и с моите хора на остров Уайт и нито за секунда не се съмнявам, че скоро нашите народи ще бъдат съюзници, а не след дълго — най-добри приятели и търговски партньори.

— Добре го каза. — Сам си позволи бавна усмивка. — Дейвид Мейсън, за мен ще е чест, ако си стиснем ръцете. Така стиснах ръката му. — Добре — продължи Сам, — съветвам те да пийнеш набързо едно кафе. Излитаме оттук след половин час.