Иван Жеглов
Хитър Петър и син (5)

Намерил си майстора

В село Крайчево имало един богаташ — чорбаджи хаджи Христо, който между другото бил и голям лихварин. Поиска ли му сиромах пари да си купи я нивица, я добиче не му отказвал. Тутакси му поднасял полица за подпис. Бедните неуки хорица удряли палците, а сетне с години робували на чорбаджията, като му давали храната си до зърно.

Така веднъж чорбаджи Христо заварил в кафенето един от своите платци и пред всички го заплашил, че ако не му върне парите до пет дни, ще го съди. Добре, ама в кафето бил и Хитър Петър, който пътувал на дълъг път и се отбил тук да си почине. Когато бедният селянин излязъл с наведена глава, Хитър Петър го настигнал и го спрял:

— Слушай, побратиме — казал той, — не се плаши от тоя обирджия, ами ми кажи колко има да даваш. Аз ще оправя всичко за ден-два.

— Кой си ти? — попитал недоверчиво селянинът.

— Кой съм, що съм, не питай! Само ми кажи, искаш ли да върнеш бързо парите на лихваря.

— Как да не искам, когато на съд ще ме дава!

— Тогава иди и кажи на жена си да извади от раклата накита си и ми го донеси. Като оправим работата, ще ти го върна.

Селянинът, като видял, че събеседникът му бил също беден като него, повярвал му и рекъл:

— Каквото искаш ще ти дам, само да уредим по-скоро сметките с чорбаджи хаджи Христо. Хиляда гроша са!…

Речено, сторено.

Взел Хитър Петър накита, върнал се в кафенето, повъртял се около масите, доближил до чорбаджи хаджи Христо, който вече пиел кафето си.

— Другоселец съм — рекъл той. — Женски накити продавам. Ей на! — и му показал накита. — Та като виках из махалата, твоята невеста ме чу и си избра най-хубавия. Иди, рече ми, в кафенето при мъжа ми, чорбаджи хаджи Христо се казва и му искай да ти го плати.

— Е, колко струва?

— А, евтино, чорбаджи… 500 гроша…

— 500 гроша!?

— Гледай, чорбаджи, само алтъни и скъпоценни камъни — казал Хитър Петър като раздрънкал накита. — Няма измама! На жена ти просто очите й останаха като видя. Даже го закачи на шията си. Няма да го сваля, каза, дорде не дойде Христо да ме види!

— Е, добре. Щом е стигнало чак до шията, ще дам, само че и ти ще ми свършиш една услуга.

— Каквото поискаш, чорбаджи!

Чорбаджи хаджи Христо извадил кесията си и наброил на Хитър Петър 500 гроша. После се навел над ухото му и му прошепнал:

— Слушай, жена ми и попадията са като сестри. Каквото има едната и другата иска да го има. Занеси и на нея един накит, ама гледай нито да е по-хубав, нито по-лош. Не искам сръдня да става.

— Каквото кажеш, чорбаджи…

— Само че аз дължа на попа 1000 гроша. Ето ти за нейния накит 500, пък като й го дадеш ще кажеш, че съм дал 1000.

— Тъй да бъде, чорбаджи…

Взел Хитър Петър парите и право при сиромаха. Дал му 1000 гроша, върнал му и накита и му казал:

— Само знай от мен това: невинаги богатият човек е и най-умен. Ние, бедните, за да се избавим от злините на богатите, трябва да прогоним от себе си страха. Да не се плашим. Разсъдъкът на уплашения човек го прави малоценен и тъкмо това използува богатият. Ако всички бедняци се съюзим и си помагаме един на друг, както сме работливи, никога няма да протягаме ръка за помощ към богатите.