Иван Жеглов
Хитър Петър и син (14)

Надхитреният търговец

Веднъж на портата на Хитър Петър почукал пътник. Стопанинът погледнал през прозореца и по дрехите и вида му се досетил, че това е търговец.

— Виж какво иска тоя и го оправи както можеш — казал той на сина си. — Аз вече остарях и едва ме държат краката.

Иван Хитров отворил и любезно попитал:

— Какво обичате, господине?

— Трябва да премина оттатък Балкана, пък имам много стока. Ще ми услужите ли с магарето си?

— Да ти услужа — рекъл Иван. — Само че тате е с голямото магаре на воденица, а това е малко. Уморява се и трябва по-скъпичко да платиш.

— Добре де, петдесет гроша ти давам!

— Малко са, господине. За толкова не си трепя добичето през камънака. Само срещу сто гроша пускам магарето.

— Е, хайде. Ето ти сто!

Взел Иван парите, натоварил стоката и като подшушнал нещо на магарето, се обърнал към търговеца:

— Хайде сега, много ти здраве, пък като стигнеш в Карлово, натири магарето с два ритника и то самичко ще се върне. Тъй съм му казал.

— Но как така! Та аз не знам пътя…

— Виж, това е вече друга работа. Ако искаш да те придружавам, трябва да дадеш и за мен петдесет гроша.

Хитър Петър слушал от вътре разговора и на сърцето му ставало драго, драго, че вече си има сигурна отмяна в хитрините. Най-сетне търговецът дал още петдесет гроша и яхнал натовареното магаре, а Иван тръгнал отпред да го води. Вечерта като се върнал, баща му се ухилил до уши, като видял, че носи още петдесет гроша.

— Как тъй стана? Разкажи!

— Като стигнахме до Остриката — заразказвал Иван — и видях, че магарето взе да крета под тежкото туловище на търговеца, аз му се примолих:

— Ха слез за малко, че краката на добичето вече се люлеят и може да падне.

Той помисли, помисли и нали му бях казал, че магарето е малко, съжали го. Щом изкачихме стръмнината пак се яхна връз самара. Докато минахме Беклемето това се повтори няколко пъти. И затова в Карлово му поисках още сто гроша.

— Но защо?! — учуди се той. — Нали ти платих всичко?

— Вярно, че плати… — не се предавах аз. — Но пазарлъкът беше само стоката да пренесе магарето, а не и тебе.

Търговецът за трети път бръкна в кесията си и ми даде петдесет гроша като каза горделиво, сякаш ме е надхитрил:

— Давам ти толкова, защото на няколко пъти слизах от магарето и само наполовина съм се носил на него.

— Браво! — потупал Хитър Петър сина си по рамото. — Да се надхитри търговец не е лесно. Досега за такава работа аз само до петдесет гроша съм стигал. Браво, сине! Вече спокойно мога да умра, щом си имам такава отмяна!

Иван тръпнел хем от радост за похвалата, хем от страх, че баща му хей сега ще поиска парите. И искането не закъсняло:

— Щом толкоз работа си свършил, дай на мен само половината пари.

— Няма пари, тате…

— Как тъй няма?! Да не би да си ги проиграл на комар или разбойници да са те ограбили…

— Не, тате… Дадох ги на един нещастник да си купи магаре. Нали ти тъй си ме учил…

На Хитър Петър му станало драго, но все пак рекъл:

— Може и добро да си сторил, но все пак разкажи, разкажи!

— На връщане, тате, край пътя видях тъжна гледка: беден селянин беше коленичил там пред падналото магаре, натоварено с два наръча дърва и се вайкаше, молеше се на Бога. Доближих и му рекох съчувствено:

— Добичето ти, побратиме, е вече отишло на оня свят. И да се молиш и да не се молиш, връщане няма.

— Като се помоля — отвърна ми — Господ ще ми помогне. — И продължи да се кръсти, да шепне молитвени думи и да гледа към небето.

Тогава му рекох:

— Народът, побратиме, казва, че Господ дава, ама в кошара не вкарва. Тъй да знаеш. Затова дай да натоварим дървата на моето магаре и ще ги откараме у вас.

— Ох, веднъж ли е то… — отвърна с треперещ глас. — Цяло лято трябва да пренасям дърва. Имам много челяд вкъщи. Пък и за много други работи трябва магаре, ти знаеш…

— Не се кахъри. Добиче ще имаш — успокоих го. — Днес надхитрих едно двуного магаре и спечелих двеста гроша. Вярвам ще ти стигнат…

— И ти му ги даде всичките!? — уж се учудил Хитър Петър. — За нас и пукната пара не си оставил!

Иван добре познавал нрава на баща си и не се уплашил от тия думи. Спокойно му отвърнал:

— Мисля, че ако беше ти, също щеше да му ги дадеш. Нима с теб не се е случвало такова нещо…

— Случвало се е, сине. И добре че помниш. И дето е речено, каквото повикало, такова се и обадило. Затова ето ти моята торба с лъжите. Тя вече не ми трябва. Носи я със здраве и помагай на хората…