Пени Джордан
Наказание целувка (11)

Десета глава

Църковната камбана отмерваше часовете. Меги се въртеше неспокойно в леглото си, ядосана, че точно когато най-много искаше да потъне в блажен сън, той й се изплъзваше.

Беше си легнала, изтощена, в десет и половина. Пред очите й все още беше непреклонното изражение на Маркъс. На два пъти след вечеря той й бе казал, че иска да говори с нея, но и двата случая съвпаднаха с молбата на момичетата да им помогне за нещо и разговорът бе осуетен.

Съдбовният миг не можеше да се отлага безкрай, въпреки че й трябваше време да се подготви и да намери убедително обяснение за своето поведение. Защо богатото й въображение, което й бе причинило толкова болки и страдания в миналото, точно сега я бе напуснало, лишавайки я от каквото и да било логично обяснение за това, че бе допуснала да се люби с Маркъс?

Въздишаше и се въртеше в леглото от няколко часа. Разбра, че няма да може да заспи. Съмняваше се дали изобщо би успяла да изличи от паметта си мига, в който Маркъс се вцепени от изненада. Тогава, когато си отвори очите и го погледна, тялото й бе летаргично отпуснато в любовната наслада, а мислите й — забавено се лутаха… Когато видя невярващия му поглед, разбра, че любовният акт за нея бе последното нещо, което би пожелала някога отново.

Дори й се стори, че бе доловила в погледа му мигновено отвращение. Бе отклонила очи, не искаше да вижда истината, не искаше да я знае…

Желанието му… Усещането за непреодолима жажда… Любовта му — всичко това бе предназначено за Изабел. Тя, в случая, се бе оказала под ръка. Едно тяло и нищо повече.

Часовникът отмери четвърт час. Беше един и петнадесет след полунощ. Не можеше да продължава така чак до седем сутринта. Щеше непрекъснато да премисля случилото се, отново и отново, да се върти и да се чуди как занапред ще понесе да живее заедно с Маркъс, без да наруши обещанието, което бе дала на братовчедките си.

Поне да имаше някакво приспивателно… Дори цял флакон, тъжно си помисли тя, осъзнавайки, че мисълта за самоубийство не бе изход от ситуацията.

Когато си легна, Маркъс бе все още в кабинета. Видя сянката му през открехнатата врата. Прииска й се да отиде долу и да изпие чаша топло мляко, но мисълта, че той може още да не е легнал, я възпря.

Лампата над леглото й светеше. Книгата, която се опита да чете, лежеше разтворена на нощното шкафче. Продължаваше да мисли за успокоението, което би й донесло млякото и дори усещаше вкуса му. Реши да слезе долу, макар да рискуваше да срещне Маркъс. И точно тогава й се стори, че долу се хлопна врата, което я стресна.

Слухът й бе така изострен, че хващаше и най-малкия шум. Тя долови леко скърцане по стълбите. Бе толкова слабо, че не можеше да се разбере дали са стъпки или бяха просто обичайните нощни шумове в къщата.

Отново настъпи пълна тишина и тя въздъхна с облекчение. Тъкмо си каза, че се държи като пълна глупачка, когато вратата се отвори и Маркъс се промуши през нея.

Държеше поднос с две чаши. От тях се носеше мирис на топъл шоколад.

Тя го гледаше слисана и безмълвна. Той леко залитна и се опря на стената, явно стълбите го бяха изморили. На светлината на нощната лампа тя забеляза, че лицето му с напрегнато и мрачно.

— Чух те, че се въртиш в леглото — каза той. — Меги, трябва да поговорим. Знаеш защо… — Изглеждаше така ужасно уморен и разстроен, че целият й предишен страх от евентуалния разговор с него изчезна.

— Да, така е — кимна тя в знак на съгласие. Опита се да прояви чувство за хумор и каза, като гледаше към чашите: — Какво е това. Маркъс? Идваш да сключим примирие?

— Бъди спокойна, не съм сипал някакъв тайнствен афродизиак, ако от това се притесняваш — отвърна той, без да приеме шегата й.

Тръгна колебливо към леглото, постави подноса на нощното шкафче и се огледа за някакъв стол. Видя го как разтри крака си, явно го болеше.

— Въобще не се сетих да те попитам, какво ти казаха в болницата? — попита тихо тя.

— Нищо особено. Рано е да се каже колко и какви ще са необратимите последици. Иначе ми казаха, че съм направо щастливец. Обикновено при такова нещо се стигало до ампутация.

Меги започна да трепери силно. Не можеше да сдържи уплахата си. Той се намръщи още повече.

— Извинявай… — промълви тя. Не можеше да му опише какъв внезапен шок изживя тогава, когато си го представи притиснат и размазан под коня.

— Няма нищо — отвърна мрачно той. — Както ми обясни Изабел днес следобед, всяка жена би изпитала отвращение и ужас при мисълта…

— Не, изобщо не е така! — възбудено го прекъсна Меги, хвана го за ръката и той приседна на леглото.

— А как е? — нервно попита той. — Кажи!

Меги прехапа устни и се извърна. Как да му каже истината! Ако й бе останал малко разум, тя трябваше да прекрати този разговор, колкото се може по-скоро.

— Съжалявам за годежа ти… За Изабел… — кротко му каза тя.

— Не съм дошъл при теб да говорим за това!

Тя се вгледа внимателно в него и за пръв път установи с болка, че той бе развълнуван не по-малко от нея.

— Меги, какво всъщност имаше предвид като каза, че те наказвам?

Тя го изгледа смаяно. Най-малко очакваше такъв въпрос.

— Аз ли… Ти би трябвало да се досещаш какво имам предвид — промълви накрая. И когато в отговор на това Маркъс продължи да я гледа мълчаливо, тя разбра, че той няма да остави този разговор недовършен. Тогава, без да го погледне, мъчително каза: — Маркъс, знам, че ме мразиш, заради онова, което направих тогава. Беше ужасно наистина. Няма как да ти го обясня, освен като ти кажа, че… — Тя спря, устата й пресъхна… По-добре изобщо да не бе започвала! Но знаеше, че той няма да я остави на мира. А може би, ако му обясни всичко, ако му признае фантазиите си, щеше да постигне тъй дългоочакваното освобождаване от вината.

Това бе достатъчно като вътрешни аргументи. Тя пое дълбоко въздух и го погледна право в очите:

— Аз бях влюбена в теб, разбираш ли… Мислех, че… Дори бях решила, че и ти ме обичаш… Съвсем не като братовчед или брат, а като мъж. И когато чух новината, че си сгоден… — Силна тръпка премина през цялото й тяло. — О, Маркъс, какво да ти кажа, аз бях полудяла, бях събрала толкова много чувственост. Ти не си ми давал никакъв повод… Беше изцяло плод на моето въображение. Аз вярвах, че ти ме обичаш, защото исках да вярвам. Представям си колко много ме мразиш заради всичко това, представям си колко много си се измъчвал и страдал, но повярвай ми, аз също изстрадах грешката си. Изкупих вината си — толкова години…

Трепереше цялата, чупеше пръсти, гласът й пресипна, думите й се сипеха сами — всичко това бе толкова мъчителна гледка за Маркъс, че той едва преглътна от вълнение.

— Знам, че заслужавам да бъда наказана за тогава… Сега ти си сгоден за Изабел… Повярвай ми, този път нямах никакво намерение да ти преча. Знам, че се натрапих. Знам, че останах против волята ти.

— Нима мислиш, че не съм искал да останеш? Меги, през всичките тези десет години, ден и нощ, непрекъснато исках да се върнеш!

Тя се вцепени, без да може да отмести поглед от него.

— Какво каза? — прошепна невярващо, едва мърдайки устни. — Това не е възможно! Нали ме изгони! Нали каза да си вървя! Нали…

— Бях вбесен!… Не се сдържах… Не можех да повярвам какво става. Меги, никога не съм искал да напускаш дома по този начин. Тогава ти беше още дете. Търсих те като луд. Месеци наред се измъчвах, представях си колко си обидена и горда, за да се върнеш. Като си помислех какво може да ти се случи, направо сън не ме хващаше. Дядо ти се поболя от мъка.

— Да, знам. Прочетох обявата във вестника. Искаш да кажеш, че аз съм виновна за смъртта му, така ли? — каза тя с отпаднал глас.

— Не! — каза Маркъс ядосано. — О, Меги, какво те накарах да преживееш! Знаеш ли, аз никога не казах на дядо ти, че ти всъщност си заминала. Казах му, че си отишла да живееш при викария, докато нещата се поуспокоят малко. Казах му… — За момент се поколеба и продължи: — Неговият край наближаваше. И аз го знаех. Докторът ме бе предупредил, че вече е въпрос само на време. В действителност той живя дори по-дълго, отколкото лекарите или пък аз очаквахме. И като заговорихме за него, искам да знаеш, че той промени завещанието си, за да обезпечи всички ви, а не за да те накаже. Завеща къщата на мен с уговорката, че ти можеш да дойдеш да живееш в нея, когато поискаш. Меги, ти бе още толкова млада, а Сузи и Сара бяха деца…

— Да, няма значение. Имам предвид къщата — тихо отвърна тя. — Но ми стана неприятно, че ми го каза Изабел.

— Нямаше право да ти го казва — прекъсна я Маркъс ядосано. — Това въобще не е нейна работа!

Меги се вторачи в него. Той говореше за своята бивша годеница с ненавист.

— Не можеш да си представиш колко време се мъчих да открия следите ти. Искаше ми се да замина и да те търся навсякъде, за да те върна вкъщи, но не можех да оставя дядо ти. А после получих писмото, в което ти пишеше, че си добре и че възнамеряваш да останеш в Лондон, че никога няма да се върнеш тук и не желаеш да имаш повече какъвто и да било контакт с мен.

Меги въздъхна.

— Джон ме накара да ти пиша.

— Джон? — погледна я той изпитателно и по лицето му премина сянка, която при други обстоятелства тя би изтълкувала като проява на ревност.

— Да.

Тя му разказа за Лара и баща й, за тяхното приятелство…

— Опитаха се да изкопчат от мен коя съм, от къде идвам. Но когато аз категорично отказах да им обясня, той ме посъветва да ви пиша. Не можеше да повярва, че това не би ви засягало.

— И е бил прав — съгласи се Маркъс мрачно. — Направо бях полудял. Достатъчни бяха само няколко думи, казани от гняв, за да объркат целия ми живот.

Видя как го гледаше Меги и от гърлото му излезе мъчителен стон. Неговите топли и загрубели ръце се плъзнаха по нежната й кожа.

— Не. Меги, нямам предвид това, което ти направи тогава. Преди малко ми каза, че аз не съм ти давал никакъв повод да си фантазираш и че винаги съм се отнасял с теб като със сестра. Това не е вярно.

В този момент пръстите му се впиха в ръцете й.

— А що се отнася до това, до моето желание да те накажа… — Той горчиво се изсмя. — Ако някой трябва да бъде наказан, това съм аз. Виж, Меги, много добре усещах какво изпитваш към мен. Понякога, когато ме гледаше с тези огромни, жадни очи, едва устоявах на желанието да те притисна до себе си. Но ти беше толкова малка, ти беше почти дете. Знаех, че трябва да ти дам време, да те изчакам да пораснеш, но когато ти вече беше… — Спря се и тръсна глава. — Всичко това бе преди да си дам сметка какъв брутален егоист бях станал. Трябваше да изтърпя няколко злобни забележки, за да разбера истината. Една жена, няма значение точно коя, по-възрастна от мен ми каза, че момичетата, които се омъжват твърде млади, рядко знаят за какво го правят, тъй като не са имали време да пораснат. А пък мъжете, които се женят за много по-млади от тях жени са обречени на постоянни емоционални сътресения и обикновено са неспособни да се справят със ситуацията, когато след време техните съпруги деца пораснат. Разбира се, това е обобщено разсъждение, но всичките тези приказки ме накараха за пореден път да се отдръпна, за да размисля. Реших, че ти, с твоята чистота, имаш правото сама да изградиш живота си. Сама да определиш чувствата си. Меги, тогава аз те излъгах. Не бях сгоден, само че ситуацията беше толкова експлозивна, че това бе единственото, което можах да измисля, за да те накарам да се отдръпнеш. На теб точно ти предстоеше да кандидатстваш. Дядо ти знаеше какво изпитвам към теб. Той нямаше нищо против да се оженим, но аз му казах, че според мен на теб ти трябва време да пораснеш. Само че, ако тогава бях тръгнал да ти обяснявам нещата както сега, ти със сигурност щеше да обориш всичките ми аргументи и щяха да надделеят чувствата. Желаех те — невероятно много! Болеше ме, копнеех по теб, изгарях! Гледах да не се срещаме много, след като тънката ледена кора бе пробита помежду ни. Когато ме погледна, всичко ми стана ясно — бях подценил чувствата ти, а самият аз не позволявах да се досетиш какво изпитвах към теб…

— Ти си бил влюбен в мен?! — Меги го прекъсна, изумена от неговото признание. — Ти си ме обичал и въпреки това… — Тя се отказа, спря и в един-единствен миг проумя целия смисъл и мъдростта на това, което той се бе опитал да направи. На седемнадесет години тя е била твърде неподготвена за брак. Без никакъв опит, без да познава добре дори себе си, както и човешките взаимоотношения. Разликата в годините им би означавала, че той би се оженил за едно дете. Въобще не би могла да предположи тогава, че такъв брак ще бъде обречен. Сега тя не бе вече онова седемнадесетгодишно момиче, готово да приеме безрезервно неговите възгледи за свои, готово да го обожава и да му се прекланя…

— Но защо не ми каза? Защо ме остави да продължавам да мисля, че…

— Меги, как можех да ти кажа? Десет години те нямаше. Беше въпрос на избор… Ти можеше да се върнеш винаги, когато поискаш. Знаеше къде съм, но се постара да се скриеш така, че да не мога да те открия и аз реших, че това, което някога бе изпитвала към мен, си е отишло и вече не съжаляваш за него… Смятах, че всичко в живота ти е наред.

— И какво, в един момент ти се умори да чакаш и се сгоди за Изабел?

— Не! — За нейна изненада той вбесено тръсна глава.

— Не? Как така?

— Нека да ти обясня! Целият й живот се бе объркал. Съвсем до скоро тя е живяла в Лондон с един човек. Скарали се и тя се върнала. Но след време той дошъл тук и тя поискала да се оженят. Той е доста богат, а Изабел решила, че няма да намери друг по-млад. Но той, предполагам, не споделял нейните желания за брак. Тя се запозна с мен случайно, уверявам те. Знам за желанието й да се омъжи от някои нейни подмятания, като например, че вероятно аз бих могъл да бъда много добър съпруг, че след като съм успял да отгледам тези две момичета, една съпруга едва ли би ми създала трудности. Тъй като до този момент аз си бях представял само една жена в тази роля, открито й казах да не се заблуждава, че може да стане моя съпруга. И наистина мислех така, докато не постъпих в болницата и там разбрах, че Изабел е обявила годежа ни. Всички вече го знаеха преди мен.

— Ти никога ли не си й казвал на сериозно, че искаш да се ожените?

— Имам ли вид на такъв глупак? — отвърна й мрачно Маркъс. След кратка пауза, той я погледна право в очите и попита: — И така, нещата все още не бяха се объркали докрай, но ти дойде и веднага ми стана ясно, че това, за което най-много съм мечтал, бе и ти да изпиташ същата привързаност към мен, както аз към теб. Но десет години са много време, за да съхраниш любовта си към някого и подобни мечти обикновено не се сбъдват. — Той се усмихна тъжно. — Още, преди да дойдеш, се чудех как да се отърва от Изабел. Единственото нещо, което можеше да ме накара да приема брака с нея, бе мисълта, че ще има някой, който да се грижи за момичетата, но скоро разбрах, че тя е много голям егоист и не споделя идеята ми. И тогава дойде ти… Не можех да оставя Изабел да си въобразява, че ще се оженим. Реших да бъда честен с нея и да й кажа истината. Можеш да си представиш колко се изненадах, когато тя нахлу в кабинета и ми съобщи, че се връща при Пол и че годежът ни се разтрогва. Опитваше се да намери някаква разумна причина, за да не ме шокира с решението си. Каза ми нещо за това, че ти си я видяла с него и че си се втурнала насам, за да я злепоставиш пред мен…

— Да, видях ги — съгласи се Меги, — но нямаше да ти кажа. Не можех. Нямаше да понеса мисълта, че за втори път развалям твой годеж. Достатъчен ми беше психическия тормоз, че ти и без това ме ненавиждаш…

— Малко е да се каже! — вметна сухо Маркъс и Меги пламна, като срещна неговия поглед.

— Отдавах го на сексуална незадоволеност, защото ти и Изабел… След този инцидент…

Той отметна глава назад и се разсмя:

— Ако знаеш как благодарях на Бога, че ми се случи това! И преди си мислех, че ще бъде ужасно да се любя с нея, но когато дойде ти… Ако трябва да бъда искрен, аз изобщо не съм спал с Изабел. Сексуална незадоволеност, казваш? Не, това си беше направо депресия — дълбока и непреодолима. През всички тези години да очаквам жената, която мислех, че никога няма да имам и след това да виждам същата жена тук, в своя дом, още по-пленителна и чаровна, да се измъчвам от мисълта, че трябва да разруша стената, която тя е издигнала помежду ни, и да се задъхвам от безсилие… Но най-вече от това, че усещах, че все още има нещо… Имаше все още някаква искра, която би могла да се разгори и да лумне огън, който да изпепели и двама ни! Меги, кажи, не е ли така? — Гласът му изведнъж стана нежен, но тя нервно се отдръпна и той я погледна учудено.

— Нали не ми казваш всичко това, само защото… Заради днешния следобед? Имам предвид това, че разбра за моята девственост. Искам да ти кажа, че не съм го правила досега само заради чувствата ми към теб — призна тя, без да осъзнава какво всъщност означава това за него и без да забележи как погледът му изведнъж просветна. — Но не е нужно да се чувстваш задължен и да казваш, че ме обичаш, ако не е така.

— Не е нужно, права си — съгласи се той, без да се замисля, и сърцето й се сви. — Разбира се, трябваше да се досетя, че на твоята възраст вече би го направила с някого…

Той се отдръпна точно в мига, когато тя почти щеше да се нахвърли върху него, обезумяла от гняв. Дъхът й спря, като видя, че в очите му напира смях и обич.

— Аз съм идиот — мило каза той, като я придърпа нежно към себе си и някак съвсем естествено тя отпусна глава на гърдите му. — Прости ми, пошегувах се, не исках да бъда груб с теб. Откровено казано, нещата стигнаха дотам, че вече направо не можех да се контролирам. Не можех да повярвам, че след толкова години най-после си пред очите ми, твоето тяло — топло и възбуждащо, точно както го бях сънувал… Ти си жената, в която всеки мъж би се влюбил… Истинската… Единствената жена, която някога съм пожелавал. Дванадесет години са твърде дълго време за един мъж да чака…

— Дванадесет години? — Меги подскочи в прегръдката му. — Маркъс…

— Обичам те! Трябваше да бъдеш ти или никоя друга.

Сълзите напираха в нейните очи и тъй като той много добре знаеше какво изпитва тя, обгърна я с ръце, докосна с брадичка копринената й коса и нежно залюля тялото й.

— Меги, има още нещо, което не си ми казала.

— Какво? — погледна го тя въпросително, леко отдръпвайки се.

— Все още не си ми казала какво изпитваш към мен. Дали това, което се случи между нас, не бе само логичният завършек на един несбъднат спомен или началото на нов живот, който ти би искала да споделиш с мен?

Меги го погледна с удивление. Никога досега не бе се осмелявала да си го представи такъв — нерешителен, несигурен, уязвим — и сърцето й се изпълни с доброта и любов.

— Обичам те, Маркъс! Мислех, че любовта ми е умряла и затова се осмелих да дойда. Макар че някъде дълбоко в подсъзнанието си усещах, че не е така. Когато те видях, разбрах, че чувствата ми към теб са живи и още по-пламенни отпреди.

— Моята жена — прошепна Маркъс с любов и я притисна отново към себе си. Започна страстно да я целува. Тя се смееше и се огъваше в неговите прегръдки, осъзнавайки каква дълбока пропаст се простира между момичешките й видения и истината.

— Защо се смееш? — попита той и леко се отдели от нея.

Тя му каза и двамата продължиха да се смеят щастливо:

— И аз си го помислих, но исках да го чуя от теб…

Решиха да съобщят новината на Сузи и Сара, когато седнат да вечерят. Уговориха се, че с оглед „годежа“ му с Изабел бе редно да изчакат три-четири месеца и тогава да направят скромна сватба, но не виждаха нищо лошо в това да осведомят момичетата за плановете си.

— Вероятно ще тръгнат всякакви клюки — предупреди я Маркъс, — но ще го преживеем. Общо взето Изабел много-много не я обичат тук.

— Сигурно ще има и такива, които ще кажат, че си се оженил за мен от мъка — добави Меги, но той тръсна глава и се усмихна. Дяволито пламъче заблестя в очите му.

— Неведнъж съм се улавял как едва се сдържам да не те докосна.

След вечеря Маркъс отвори една бутилка шампанско и съобщи новината.

— Видя ли? Нали ти казвах! — изпищя радостно Сузи, като се обърна към сестра си. — Нали ти казвах, че сигурно са били влюбени и затова Меги е избягала оттук. Знаех си, че ако успея да я върна, ще се влюбят отново!

Меги втренчи поглед в нея и зяпна с изненада, а Маркъс се засмя и каза тихо:

— Понякога силата на нежния пол направо започва да ме плаши.

— Но как така си разбрала, Сузи? — запита я Меги.

— О, не знам. Може би погледът на Маркъс, като го питах за теб… А когато ти дойде и видях как го гледаш, всичко ми стана ясно.

През цялото време очите на Сузи се отместваха ту към Меги, ту към Маркъс. После тя се замисли, остави чашата с шампанско и на свой ред попита:

— Маркъс, сега като се ожените и ви се родят деца, тези деца ще ни се падат и племенници, и братовчеди, така ли? Дано все пак ви се родят момичета — момчетата не ги обичам…

Маркъс погледна към Меги, след това се обърна отново към Сузи и каза:

— Ще се научиш, сестричке, ще се научиш да ги обичаш. И когато ги обикнеш — Господ да им е на помощ!

Три месеца по-късно Маркъс и Меги се ожениха тихо и скромно в селската църква. След това направиха малко тържество в къщата на викария. Маркъс забеляза как Сузи се кипри в новата си шаферска рокля пред очите на по-големия син на неговия съдружник. Приближи се до ухото на своята законна съпруга и прошепна:

— Мислиш ли, че госпожа Симъндс си дава сметка какво си навлича на главата, като предлага да се грижи за тези двете — малките, докато ни няма?

Меги разбра какво има предвид и инстинктивно погледна към жената на викария, но Маркъс я спря:

— Не, недей да я предупреждаваш. Дванадесет години чакам мига, когато ще бъда само с теб. Не мога да чакам още толкова, само заради тази малка подробност.