Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Reason for Being, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2008)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Пени Джордан. Игра на съдбата

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0045-7

История

  1. — Добавяне

Седма глава

По-късно, когато се съвзе, се изплаши дали не я е видял някой да ридае на пода. За щастие, момичетата все още бяха на училище, а Маркъс се бе затворил в кабинета. Знаеше със сигурност, че няма защо да се притеснява, че някой е могъл да стане свидетел на пълното безсилие, което я завладя, когато осъзна истинските си чувства.

Все още не се чувстваше достатъчно силна, за да признае открито какво изпитва към Маркъс.

Събра внимателно парченцата порцелан и ги изхвърли на боклука. Движеше се сковано като старица, сякаш не беше двадесет и осем годишната Меги.

Стените на къщата и плочите на двора излъчваха насъбраната слънчева топлина, но тя не можеше да я сгрее.

Как щеше да остане тук, като знаеше, че нейният живот продължаваше да бъде свързан само и единствено с Маркъс — така, както и преди десет години. Нима можеше да си тръгне! Вече не беше младо момиче, а зряла жена и трябваше да прояви разум и отговорност. Не можеше да замине без някакво задоволително обяснение. Помисли си за момичетата. Беше им обещала да остане. С какви очи щеше да ги погледне после, ако не удържи думата си? Може би благоразумието нямаше да я напусне? Нещата никога не се повтарят. Маркъс бе сгоден. А и тя не бе вече онова момиче, което си бе въобразило, че той е влюбен в нея.

О, господи, защо се върна! Защо позволи да й мине налудничавата мисъл за помирение? Защо възкреси миналото и построи мост между него и бъдещето? От покаяние ли? Не, това щеше да бъде нейното наказание. Мълчаливо щеше да гледа, да страда и да мълчи. Ням свидетел на щастието на Маркъс с друга жена.

Спомни си, че стои на двора. Извърна глава и слънцето я заслепи. Инстинктивно закри очи с ръка.

Мили боже, нима всичко, което се случваше от два дни насам, бе вярно!? Светът се завъртя пред очите й като на лента и тя се почувства напълно безсилна.

— Шефът каза, че сте искали да говорите нещо с него за градината.

Това нортънбърлендско наречие й беше познато, но не и гласът. Не бе виждала този мъж. Притесни се, че може би беше забелязал разстроеното й лице.

За щастие стоеше зад гърба й и тя успя да се съвземе малко, преди да го погледне.

Беше около шестдесетгодишен, с рядка, прошарена коса и проницателни сини очи. С годините слънцето и вятърът бяха изсушили кожата му.

— Джон Холмс — представи се той. — Идвам няколко пъти седмично да работя в градината. Не се занимавам с живия плет. Момичетата се грижат за него. Хубав е, засаден е с любов…

— Защото е дело на баба ми — довърши мисълта му Меги.

По начина, по който разговаряше с нея, й стана ясно, че се досеща коя е. Без съмнение цялото село вече знаеше, че се е върнала.

Когато дядо й беше жив, наеха един градинар на постоянна работа. Той почина близо две години, преди тя да напусне дома. Оттогава нямаха постоянен градинар в имението.

— Не успях да свърша много работа тези дни, ревматизмът ме мъчи… Живият плет е…

— Хубав е — поощри го Меги, а той й хвърли бърз остър поглед.

— Може и да е хубав, но си иска много работа.

Меги си спомни, че вечнозелените огради бяха гордостта на баба й. През летните месеци от терасата се виждаше едно изумително цветно петно. Баба й явно е разбирала от градинарство и бе успяла да присади растения, като прецизно ги бе подбирала по цвят. Почти всички бяха сини — от най-бледия нюанс до най-наситеното — ралици и делфинии, толкова високи, че цветовете им достигаха ръба на живия плет, покрай който бяха засадени.

— Какво смятате да правите със зеленчуковата градина? На първо време трябва да се почисти от плевелите — цялата е обрасла.

— Тази сутрин господин Маркъс ми каза, че сте искали да говорите с мен. Той винаги е обичал да се разхожда покрай живия плет, особено през някоя хубава лятна утрин. Господин Маркъс разбира много от растения.

Да, Маркъс обичаше градината. Сърцето й се сви, като си спомни колко пъти го беше издебвала при сутрешните му разходки. Ясно, че след злополуката той се беше отказал от този си навик, поне за известно време. Спомни си отново всички подробности около падането му, които й бе разказала Ана, и отново й прилоша. Подпря се на стената на кухнята.

— Знам, че градината е позапусната малко — съгласи се тя. — Но ако се поизчисти, мисля, че ще можем да засадим някои зеленчуци. Момичетата ще се опитат сами и може да им се стори интересно.

— Ами, ако е въпрос само да се почисти… — Той се почеса. — Мисля, че ако извикам някое от моите момчета, ще я подготвим за есента. Разбира се, плодните дървета ще трябва да се окопаят и да се наторят. Ще ви излезе по-евтино, ако си купите разсад от нашия пазар — посъветва я той. — Помислете си. И аз предпочитам домашното производство. Така че ще приготвим половината от площта за засаждане, а с останалата част ще се заемем през пролетта. И ако ми позволите да добавя, смея да твърдя, че моите момчета ще се справят със засаждането, ако на момичетата не им се занимава с това. Те обичат да работят в градината, когато времето е хубаво, но — и той погледна към слънцето — като започне да вали и се разкаля… Е, няма де е лесно…

Когато той си тръгна. Меги си помисли уморено, че не беше срещала досега толкова словоохотлив градинар. Всеки друг път би се радвала на възможността да си побъбри с него, но сега не беше в настроение. Хиляди мисли се блъскаха в главата и.

Влезе в къщата и никак не се изненада, че пак я обзеха съмнения. Всичките планове й се сториха някак далечни и неосъществими.

Наистина ли мислеше, че ще се справи и ще успее да се противопостави на съдбата?

Тъжно поклати глава. Защо бе дошла тук — от глупост или от безразсъдство? Край на въпросите! Това вече нямаше никакво значение… Тя бе тук и щеше да остане. Усети, че й става студено. В кухнята бе по-хладно, отколкото на двора, но едва ли това бе истинската причина. Имаше неща, които трябваше да свърши, но не можеше да си събере силите. Единственото, което искаше да направи, бе да се скрие някъде — далеч от всичко и от целия свят — и от острите проницателни очи на Маркъс.

Неведнъж беше изпитала силата на неговия поглед. Спомените й бяха от преди десет години, но и днес я побиваха тръпки.

Е добре, докога ще седи така и ще гледа в празното пространство? Трябваше да направи нещо! В средата на масата стояха изсипаните зеленчуци и агнешките котлети. Чувстваше се така, сякаш разсеяно бе стъпвала из плиткото и неочаквано се бе натъкнала на дълбок вир… Изведнъж бе започнала да потъва в леденостудената вода и сега бавно и мъчително се опитваше да се добере до брега.

Ана се появи в кухнята, натоварена с цяла купчина папки. Тук вече се носеше апетитна миризма. Тя подуши одобрително, но посочи ханша си и рече:

— За съжаление за вечеря ми се полага само салата. Когато съпругът ми е в командировка, се опитвам да спазвам диети. — Погледна завистливо към стройната фигура на Меги и продължи: — Вие, доколкото виждам, нямате проблеми с теглото?

— Не, нямам — съгласи се Меги. Не й разказа, че когато за първи път отиде в Лондон, беше толкова кльощава, че Джон Филипс я заведе на доктор.

Сега се хранеше добре, но лесно изгубваше апетит, когато беше нервна. В момента например само от миризмата й се повръщаше.

Беше си намислила да сготви агнешките котлети на фурна с различни подправки. Това бе едно от любимите яденета на чичо й и първата гозба, на която я беше научила леля й.

— Все още изглеждате доста бледа! — изгледа я Ана с любопитство. — Сигурна ли сте, че се чувствате добре?

— Всичко е наред! От слънцето е. Миналото лято почти нямахме слънце и предполагам, че още не съм се адаптирала.

— Хм… Ами, надявам се това вкусно ядене да окаже благоприятен ефект върху настроението на Маркъс — каза Ана. — В момента е направо отвратителен — направи гримаса тя. — Предполагах, че мъжете се променят, когато се сгодят.

Меги остави ножа на масата, защото забеляза, че ръката й трепери.

„Не ми говори за Маркъс! Недей да ми говориш за годежа му с другата жена! Страшно боли!“, крещеше нещо вътре в нея.

Какво можеше да направи, освен да обърне глава и да се опита да не слуша Ана, като насочи вниманието си изцяло към готвенето.

— Разбира се, знам, че болките му са ужасни. Освен това, докторът предполага, че една част от мускулите му са засегнати.

Ножът падна на пода с трясък. Двете жени едновременно се наведоха да го вдигнат. Ана я погледна право в очите.

— Това е много тежък период за него — каза тя тихо. — Опитайте се да бъдете спокойна и мила. Той има нужда от това.

Меги се дръпна, бледа като платно. Другата жена нямаше ни най-малка представа за истинските й чувства. Нито пък си даваше сметка, че й причинява такова страдание.

— Изабел вероятно е очарователна, но нещо ми подсказва, че тя не е жена, която може да го утеши в тежки мигове. През целия си живот е била глезена и сигурно не й се нрави мисълта да бъде сгодена за инвалид. А пък Маркъс не е точно от мъжете, дето ще се посветят и ще се грижат за другия безрезервно. Предполагам, че е доста естествено и двамата да се измъчват от положението. Може би само сексът ги свързва, защото не съм забелязала да има нещо друго между тях — откровено сподели Ана.

Меги въздъхна и спести мнението си по въпроса.

— Фактически те не живеят заедно — продължи Ана, — но би трябвало да са любовници. Съмнявам се тази млада дама да се е лишавала от нещо в живота си. Освен това мисля, че въобще не зачита чувствата на другите.

Меги беше онемяла. Изпитваше истинска мъка. Представи си ги как се любят!

— Скъпа, аз май говоря повече, отколкото е необходимо. Вижте, не ме разбирайте погрешно, не съм клюкарка. Просто много харесвам Маркъс. Работя с него от пет години и го уважавам не само като свой шеф, но и като мъж. Ако бракът ми — тя леко се усмихна — с Питър не беше толкова прекрасен, мисля, че щях да си намеря любовник като Маркъс. Много му е тежко тези месеци — тя снижи тон, — а Изабел въобще не му помага. Отделно, дето все му натяква да изпратят момичетата в пансион. Да, знам, че няма да е никак добре за тях — каза Ана в отговор на погледа на Меги. — Особено сега, в тази възраст. Сузи е доста чувствителна.

— От друга страна, звучи нормално, ако Изабел иска да остане насаме с Маркъс, след като се оженят — каза Меги не много убедително.

— Да, естествено, но е доста егоистично. Тя знаеше, че Маркъс е поел грижата за тези момичета. — Ана нарами папките и извинявайки се, приключи разговора: — Мисля, че за днес стига. Трябва да се връщам в офиса.

Ана й допадаше и може би щеше да й стане приятелка, помисли си Меги, когато остана сама в кухнята. Обаче доста й беше трудно да говори за нещата, които тя спомена, дори и при положение, че бяха казани само от добро чувство към Маркъс. Нямаше желание да обсъжда отношенията му с Изабел. Дори и сега, когато Ана си бе отишла, все още се чувстваше отпаднала и разстроена от думите й Маркъс и Изабел — любовници! Но какво, по дяволите, бе очаквала тя! Те и двамата бяха на години, а сексуалният живот бе нещо естествено за една сгодена двойка.

Вече беше време да прибере момичетата от училище. Още не се бе свързала с никой от родителите, с които Преподобната Майка я бе посъветвала да си поделят возенето на децата.

Трябваше да се посъветва с Маркъс, а за да говори с него, трябваше да се държи естествено и спокойно.

След сутрешното ужасяващо откритие, че все още е влюбена в него единствената мисъл, която й се въртеше в главата, бе, че трябва да стои колкото се може по-далеч.

Провери дали е нагласила фурната на подходяща температура и тръгна. Натисна дръжката на вратата и се поколеба дали да влезе в кабинета му. Трябваше да се държи все едно, че нищо не се е случило. Притвори очи и леко въздъхна. Беше ужасно изтощително едновременно да се бори с депресията си и с чувствата, кои го я завладяха отново. Докога щеше да е подвластна на този вътрешен глас? Защо да не изостави всякаква предпазливост и да престане да търси логика в желанието си да бъде с Маркъс! Но тя не беше дошла тук, за да удовлетвори несбъднатите си желания! Бе дошла да се погрижи за двете си по-малки братовчедки.

Решително се обърна и тръшна вратата на кухнята. Защо трябваше Маркъс да взема решения вместо нея?! Знаеше, че тя е в къщата и ако искаше да говори с нея, можеше да я потърси. Докато отиваше към колата, си зададе въпроса с какво ли се занимава Изабел сега? Тя самата бе споменала, че помага на баща си в хирургията, но явно това не я ангажираше много.

Отвори колата и се отдръпна от горещината, която я лъхна отвътре. Свали стъклата на прозорците и бавно подкара. Като минаваше покрай входа за градината, долови нечии гласове оттам. Предположи, че градинарят вече бе довел момчетата за работа.

Отдавна не се бе занимавала с градинарство. Винаги й бе доставяло удоволствие да сади растения, да ги полива, да ги наблюдава как растат. Обичаше да се занимава с подобни неща.

Пристигна в училището точно навреме. Но не тръгнаха веднага, защото момичетата решиха да я запознаят с някои от приятелките си.

— Това е нашата братовчедка, чували сте за нея, работи в Лондон и илюстрира книги — представяха я те.

Стана й мъчно, защото повечето от момичетата, които сега я гледаха със страхопочитание и любопитство, след време щяха да влязат в университета и да направят кариери, далеч по-престижни от нейната. Но сега я гледаха с такъв респект и детинско възхищение!

Няколко по-възрастни жени се присъединиха към групата. Това бяха майките на някои от момичетата. Последва нова серия запознанства.

— А това е лелята на Алисън — Джейн — представи я Сузи.

Лелята я погледна притеснено. Явно и тя като всички други сигурно бе смятала, че Меги съществува едва ли не само във въображението на сестрите Девърил.

— Не знаех, че Маркъс има и други роднини освен двете момичета — чистосърдечно си призна тя, като й подаде ръка.

— Мисля, че няма — съгласи се Меги спокойно. — Всъщност ние с Маркъс не сме роднини, поне не кръвни.

Опита се да обясни накратко каква е връзката им и лелята на Алисън постепенно започна да си припомня:

— О, да, моите роднини са споменавали за един друг Девърил. Моят съпруг Чарлс е викарият — обясни тя. — Ние сме тук от осем години и, да си призная, мечтая за деня, в който ще си тръгнем оттук. Сестра ми и мъжът й работят в чужбина и Алисън живее при нас през учебната година. През ваканцията заминава при родителите си. Ситуацията не е много приятна, но за щастие Алисън има много ведър и уравновесен характер и я понася нормално. Аз лично съжалявам, че моите две дъщери са вече големи и живеят далеч оттук. Тя почти няма с кого да контактува. Сузи и Сара поне са две. За малко ли сте тук или… — с любопитство попита тя, когато Меги вече тръгваше към колата.

— За дълго. Със сигурност поне докато завършат училище — отвърна тя, без да се засяга от любопитството й. Знаеше, че е породено от непринудена загриженост към двете момичета, а не от желание да научи поредната клюка.

— Да, те са вече в тази възраст, когато имат нужда от женско присъствие и влияние. Маркъс бе много внимателен с тях, но след тази злополука, изглежда се убеди, че те имат нужда от емоционален контакт и подкрепа, а не от бавачка, колкото и добра да е тя.

Лелята на Алисън не я попита нищо повече. Когато вече се разделяха, тя само й се усмихна топло и каза с нескрита симпатия:

— Ако имате нужда да си побъбрим или от някаква помощ, моля ви, не се колебайте и ми звъннете. Или направо минете.

Меги й благодари. Подкани двете момичета да влязат в колата, седна зад волана и подкара.

— Всички адски се изненадаха, като им казахме, че след училище ти ще дойдеш да ни вземеш — започна да бъбри Сузи възбудено.

— Да, отначало всички помислиха, че Сузи ги будалка, като им каза, че ще живееш тук — гласчето на Сара звънтеше.

Меги забеляза в огледалото притеснението на Сузи, която сякаш все още я подозираше, че може би ще си тръгне за Лондон.

Как би могла да направи това? Вече им бе обещала! Освен това те наистина имаха нужда от присъствието й. Както впрочем и Маркъс… Макар че тя се съмняваше дали би намерил кураж да го признае. Ако не бе поела върху себе си отговорността за Сузи и Сара, Маркъс би се озовал в доста неизгодна позиция. Щеше да бъде принуден или да угоди на Изабел, като ги прати в пансион, или да й се противопостави и по този начин да направи живота им в къщата непоносим. Меги се опита да си представи как младоженката Изабел би се държала като пълновластна господарка и как би направила всичко възможно да се отърве от двете момичета, с които нямаше никакво намерение да живее.

Не, едва ли това би било най-подходящата обстановка за момичета в тази деликатна и крехка възраст, когато емоционалното им развитие се влияе чувствително от атмосферата, в която живеят. Какво ли би станало, когато Маркъс и Изабел се оженят? Меги потръпна. Дори мисълта за това бе мъчителна.

Истинско изтезание за напрегнатите й нерви. Сърцето й заби силно, пулсът й се учести и тя с мъка успя да потисне внезапния пристъп на гадене. Не можеше да понесе това. Вече знаеше, че няма да го понесе… Все пак Маркъс и Изабел бяха отложили сватбата за догодина. Достатъчно дълго, за да успее да успокои емоциите си и да си внуши, че за нея Маркъс не е нищо повече от доведен брат на братовчедките й.

Опита да се съсредоточи върху шофирането. Помисли си, че каквото и да стане, Изабел не трябва да научи за чувствата й към Маркъс. Усещаше, че ако тя разбере това, би я унищожила. Не от обида или ревност. Просто щеше да се забавлява да гледа как Меги се измъчва, че не може да бъде с Маркъс. Точно както издевателстваше над момичетата, заплашвайки, че ще ги изпрати в пансион.

Когато пристигнаха, Меги прати Сузи и Сара да се преоблекат, докато им приготви закуска. След това щяха да довършат домашните си работи за около два-три часа, да вечерят и да им остане около час свободно време, преди да си легнат.

Реши, че би било добре да вечерят заедно и четиримата към осем часа. Когато им предложи това, Сузи и Сара се зарадваха.

— Винаги вечеряхме заедно, но Изабел каза, че не й е приятно да седи на масата с нас и промени всичко.

— Ами да, ако вечеряме в осем, ще имаме време и за тенис, и за езда, и за уроците. — Сара тържествуваше.

— Още не съм казала на Маркъс — предупреди ги Меги. — Той може да не се съгласи и ако стане така… — Тя постави пред тях кафеника и курабийките, които бе приготвила следобед.

— Мисля, че и Маркъс би хапнал нещо. — Тя погледна Сузи и посочи таблата: — Защо не му занесете това?

Беше с гръб към вратата и в първия момент не разбра защо Сузи каза с отвращение: „О, не!“. Тогава видя Изабел, която тъкмо влизаше в кухнята и ги изгледа презрително.

Беше облечена в тясна ленена рокля, която подчертаваше прелестите й. Меги злобничко си помисли, че със своята заплата Изабел едва ли би могла да си позволи тази рокля. Явно бе купена от някой луксозен бутик. Около Изабел се носеше облак тежък парфюм. Сара присви ноздри и се намръщи.

— Ти още ли си тук? — каза грубо Изабел на Меги. — Мислех, че провинцията вече ти е писнала.

Сузи, която бе започнала да почервенява от яд в момента, когато Изабел влезе в кухнята, каза ядосано:

— Меги няма да се връща в Лондон. Тя ще остане тук да се грижи за нас.

За момент Изабел се стъписа от думите на Сузи. След това се опомни и изгледа Меги с нескрита злоба. Явно Маркъс не й бе казал, че тя ще остане.

— Глупости! — Изабел се обърна към Сузи, рязко повишавайки тон. След това присви устни, като видя как момичето демонстративно отмести погледа си от нея.

Тръгна към вратата, но спря и се завъртя на елегантните си високи токчета. Погледна Меги и каза със заповеднически тон:

— Донеси кафето в кабинета, ако обичаш!

И като разбра, че Меги сигурно ще откаже, добави иронично:

— Все пак, след като оставаш тук, като прислужница, това ще е едно от задълженията ти, нали така?

Меги въздъхна с облекчение, когато вратата на кухнята се затвори. „Прислужница“! Така ли? Ако Изабел си мислеше, че ще може да я командва, жестоко се лъжеше!

Забеляза как Сузи и Сара се спогледаха. Не искаше да ги настройва още повече срещу Изабел и каза със спокоен глас:

— Защо не излезете малко навън, като закусите? Имате време за уроците.

— Ти нямаш намерение да й носиш кафето, нали? — попита Сузи. Явно подозираше, че Меги е готова дори на това и не скриваше разочарованието си.

— Изабел е гостенка в тази къща. Освен това тя е годеница на Маркъс — обясни Меги, като се опитваше да не издаде истинските си чувства. — Така или иначе, бях приготвила кафето за Маркъс, нали?

— Но тя няма право да се държи така нагло с теб! — упорстваше Сузи. — Маркъс би се вбесил, ако разбере. Той ни е учил винаги да бъдем учтиви.

— Как да ти кажа… Ще разбереш един ден, че мъжете рядко допускат някой да критикува жената, в която са влюбени…

— Виж какво, знам, че ще се женят и може би се обичат, но не се държат като влюбени.

— Защо очакваш да го показват пред всички?

Всъщност Меги не искаше да им противоречи. Каза им да излязат навън и сипа кафето в две чаши.

Кабинетът беше близо до кухнята. Тя спря пред вратата, пое дълбоко въздух и преброи бавно до десет. Трябваше й време да се почувства достатъчно спокойна, за да почука и уверено да влезе.

Маркъс стоеше прав до прозореца, с гръб към нея. Изабел бе застанала пред камината. Изглеждаше вбесена. Може би на Маркъс, а може би на нея — нямаше как да се разбере.

За малко не се препъна, докато вървеше с таблата в ръце. Маркъс се обърна и я изгледа ядосано. Мери знаеше, че не трябва да бърза. Защо преди малко я бе обзет такъв страх пред вратата? Може би очакваше да ги завари как страстно се превръщат? Тази мисъл постоянно я измъчваше. Във всеки случай нервната и напрегната атмосфера в стаята я бе изненадала. Дали Изабел вече бе разбрала колко трудно е да накараш Маркъс да се откаже от нещо, което вече е решил да направи? Не можеха да помогнат нито доводи, нито сцени…

Вече се бе запътила към градината да провери до къде бе стигнал Джон с работата, когато видя Изабел да излиза бързо от къщата. Тя почти се затича към Меги. Обикновено бледото й лице сега бе почервеняло от ярост.

— Ти си виновна за всичко! Дойде и започна да се бъркаш навсякъде! Маркъс вече бе решил да прати момичетата в пансион. А сега… — Тя пое дълбоко въздух и изгледа Меги вбесено. — Какво си мислиш, че ще ме измамиш? Много добре знам какво искаш!

Меги усети, че краката й започват да треперят и главата й се замая. Всеки момент щеше да й стане зле.

Изабел сигурно още не знаеше всичко! Ах, как сама се бе издала! Досега тя вероятно само бе я подозирала. Освен, ако Маркъс… Меги рязко потрепери, сякаш имаше нервни тикове.

— Освен това — вече не си в първа младост, нали? — Изабел сякаш нарочно я предизвикваше. — Хубава идея! Да дойдеш тук и да попречиш на Маркъс! Добре са го измислили ония малки глупачки! Изобщо не се надявай, че имам намерение да поделям моя дом с теб или с тях!

— Твоят дом?! — прекъсна я Меги. Внезапно усети как адреналинът й се покачва. Беше ясно, че Изабел не знае за чувствата й към Маркъс. — Може би трябва да ти припомня, че дядо ни е завещал къщата на Сузи, Сара и на мен.

Изабел я изгледа, без да каже нищо. След това изненадата й постепенно се смени с открита злоба. Заговори бавно през стиснатите си зъби:

— Така ли мислиш? Страхувам се, че грешиш. Дядо ти промени завещанието си малко преди да умре и остави всичко на Маркъс.

Това вече бе истински шок за Меги!

— Разбира се, момичетата могат да живеят тук, докато станат пълнолетни, но това не се отнася до теб! — Изабел тържествуваше. — Знам всичко от баща ми. Той е бил свидетел при подписването на завещанието. Помня, че тогава татко каза, че дядо ти те е лишил от наследство.

„Че я е лишил от наследство…“ Меги усети, че й става още по-зле. Почувства как внезапно изстива. Никога не бе подозирала какво означава за нея този дом… Домът, в който са живели поколения от нейното семейство…

Не се усъмни в думите на Изабел, нито в решението на дядо си. Но всичко това бе непоносимо мъчително за нея.

— Разбираш, нали — това не е твой дом, това е домът на Маркъс. И когато ние се оженим…

Не можеше повече да я слуша. Тръгна, без да я погледне, и се насочи към градината. Добра се дотам и се свлече на каменната пейка, която бе точно до вратичката. Трепереше неудържимо. Не можеше да направи нищо. Мислеше само как да потисне мъката, която напираше в гърдите й.

Долови шума от колата на Изабел. После забеляза как слънцето се снишава към хоризонта.

Бе минало доста време… Постепенно започна да излиза от вцепенението. Надигна се, изправи се и бавно тръгна към къщата…